ГЛАВА 15 ОТ УЧЕБНИКА ПО МАКРОИКОНОМИКС НА СЪВРЕМЕННАТА ПАРИЧНА СИСТЕМA: КЕЙНС И КЛАСИЦИТЕ

Бележка: 

Учебникът на професорите Бил Мичъл и Ранди Рей е все още в процес на редактиране. Очаква се той да излезе на пазара през 2015 г. Този текст е само за българските последователи на Теорията на свободните национални валути/ММТ и е единствено за лично ползване. Надявам се след издаването на учебника на английски, българското му издание ще последва веднага след това. Тук ще публикувам преведени части от него до окончателния му превод.

Райчо Марков

Част А: Въведение в макроикономикса    Част Б: Въведение в Модерната монетарна теория

глава 1                                                    глава 6

глава 2                                                    глава 7

глава 3                                                    глава 8

глава 4                                                    глава 9

глава 5                                                    глава 10

Част В: Въведение в макроикономическите модели     Част Г: Макроикономическа политика

глава 11                                                                      глава 19

глава 12                                                                      глава 20

глава 13                                                                      глава 21

глава 14                                                                      глава 22

глава 15                                                                      глава 23

глава 16               

глава 17                      Част Д: Неотдавнашни спорове в макроикономическата теория и политика

глава 18                       глава 24

                                     глава 25

                                     глава 26                   

15. КЕЙНС И КЛАСИЦИТЕ

15.1  Категории безработица 15.2  Защо възниква масова безработица? 15.3  Какво е пълна заетост? 15.4  Недоброволна безработица 15.5  Класическа теория за безработицата 15.6  Безработицата в класическия пазар на труда 15.7  Какво е равновесното ниво на общо производство? 15.8  Пазарът за отдаваните на заем фондове – класическото определяне на основната лихва 15.9  Класическото определяне на ценовото равнище 15.10 Обобщение на класическата система 15.11 Предкейнсианска критика на класическото отричане на недоброволната безработица 15.12 Наличието на масова безработица като феномен на равновесното положение 15.13 Критиката на Кейнс на теорията за заетостта 15.14 Разбиране на предлагането на труда 15.15 Отричането на Закона на Сей от Кейнс – възможността за общо свръхпроизводство

15.16 Значението на макроикономическото търсене за кривата на труда 15.17 Определянето на заетостта и съществуване на недоброволната безработица 15.18 Завръщането на класическото виждане осуетено В глава 14 дискутирахме проблемите, свързани с измерването на пазара на труда. В тази глава ще се фокусираме на теоритичните концепции, които са в основата на измерването на икономическата активност на пазара на труда и в по-широката икономика. Главата има 5 главни цели: - Да обясни защо възниква масова безработица и как този проблем може да бъде решен. - Да развие концепцията за пълната заетост. - Да разгледа отношението между безработицата и инфлацията – т. нар. Крива на Филипс. - Да изработи рамката на буферния резервоар за макроикономическото управление (пълна заетост и ценова стабилност) и да сравни и подчертае използването на безработицата и заетостта като буфарни резервоари в този контекст. - Да изследва по-задълбочено концепцията за подхода на програмата за гарантирана заетост (буферен резервоар от заети) в макроикономическото управление.

15.1 Категории безработица

Икономистите отдавна използват таксономиите (http://bg.wikipedia.org/wiki/Таксономия), за да организират мислите си относно безработицата. Две, често използвани категории се фокусират на различието между фрикционна, структурна, циклична (предизвикана от недостатъчно търсене) и сезонна безработица, от една страна и различието между доброволната и недоброволната безработица, от друга.

Тези таксономии могат да се съчетаят една с друга и нито една от тях да е по-добра от останалите. Системата на категоризиране зависи от целта на анализа. Най-общо, икономистите свързват тези рамки на категоризиране с по-широките дискусии, които искат да обяснят - защо възниква безработицата, дали тя е проблем или не и какви икономически политики да се използват за отстраняването й, в случай че я считаме за проблем.

Най-популярната типология, използвана за описание на безработицата, прави разлика между фрикционна, структурна, циклична (предизвикана от недостатъчно търсене) и сезонна безработица.

Фрикциoнната безработица – признава се, че пазарът на труда е в постоянно състояние на промяна. Работни места биват постоянно създавани и унищожавани, което означава, че работниците и служителите, които са били уволнени или съкратени, сменят работата си, докато фирмите търсят работници и служители за новосъздадените работни места, или за да запълнят съществуващите работни места, изоставени от напусналите работници и служители.

Освен това, новопостъпилите за първи път в работната сила търсят работа, докато излизащите в пенсия напускат работа. Фрикционната безработица възниква, защото изравняването на тези потоци на търсенето и предлагането не става веднага. Отнема време на работника и работодателя да съберат съответната информация и да се премине от едно и в друго състояние на работната сила. Счита се, че фрикционната безработица е кратковременен феномен и е част от нормалното функциониране на трудовия пазар. Докато може да се дебатира по въпроса, тази категория се състои от около 1 до 2% от работната сила.

Сезонна безработица – възниква, когато групи и индустриални сектори с определени професионални умения изпитват флуктуация през годината, която произлиза от систематичната й (сезонна) същност. Например, в определени региони работниците, които се занимават с прибирането на селскостопанската реколта, ще изпитват сезонна безработица, когато преминават между прибирането на реколтите и географските региони. Счита се, че, от макроикономическа гледна точка, тази категория има малък размер. Тя също трудно се различава от фрикционната безработица.

Структурна безработица. Счита се, че тя възниква, когато, като цяло, съществуват достатъчно работни места, които да заличат резерва от безработни, но има несъответствия межди търсените и предлаганите умения и/или между географските места, в които са свободните работни места и тези, в които са безработните. Тази категория безработица често е дискутирана в контекста на индустриалното преструктуриране (например, свиването на промишления сектор или деиндустриализацията). Промените в композицията на индустрията предизвикват загуба на работни места в свиващите се сектори и нови възможности за работа в нововъзникващи сектори.

След това, при положение, че индустрията не е разпростряна равномерно в дадено регионално пространство, залезът на една голяма фирма в един регион ще се отрази значително на местния трудов пазар.

Промените в технологията също се считат за имащи структурноопределящо въздействие, в смисъл, че нови умения стават актуални, докато стари престават да се търсят от фирмите.

Всички тези нарушения в движението на заетостта отнемат време, за да се корегират. Преместването и преквалифицирането на работниците и служителите, отстранени порди структурните промени, понякога е дълъг процес. Промяната на модела и нужните за него умения, смяната на местоположението на работните места и продължителното време, нужно за изчистването на произлезлите дисбаланси между търсенето и предлагането, са нещата, които отличават концепцията за структурната безработица от тази за фрикционната.

Както и да е обаче, съществуват две важни характеристики на нормалната концептуализция на структурната безработица, които не са разглеждани често в ортодоксалните учебници.

Първо, концепцията за недостиг на способности и умения е относителна концепция, предполагаща известно разстояние от едно оптимално състояние, което поражда въпроса: според кого? Не е за учудване, че анализите за недостига на умения, правени от индустрията и правителствата неимоверно разглеждат проблема от гледната точка на бизнеса и печалбата, което поставя ударението върху ограничаването на разходите за труд както в смисъл на заплати, така и на условия на труд, откъдето следва, че когато е възможно да се съкращават разходите, свързани с развитието на уменията, които фирмите изискват от работниците и служителите си.

В този контекст понятието за структурна безработица, породена от “липсата на адекватни умения” може да се разбира като включваща нежеланието на фирмите да предложат работа (идваща с възможности за обучение на работното място) на безработните, които те считат, че нямат нужните характеристики. Когато трудовият пазар е затегнат, готовността на фирмите да следват предрасъдъците си им струва по-скъпо. Както и да е, когато неизползването на работната сила е голямо, фирмите лесно могат да увеличат стандартите си за назначение (да разширят желаните от тях характеристики, които считат, че са нужни на работниците и служителите им) и динамиката на обучението, движена от недостига на работна ръка се изгубва. Тогава наблюдаваме, в статичен смисъл, “неадекватни умения”, които са всъщност симптоми на икономика на “ниско напрежение”.

Второ, фактът, че стандартите за назначаване и готовността на фирмите да предлагат обучение на работното място варират според общата икономическа активност, означава че концепцията за структурната безработица е трудна за разграничение от следващата категория безработица, която дефинирахме, и която е свързана с липсата на агрегатно търсене в икономиката.

С други думи, съществува значително припокриване между тези категории, което намалява възможностите им да предоставят дефинирана декомпозиция на общата безработица.

Цикличната (породена от недостатъчното търсене) безработица – възниква, когато, като цяло, няма достатъчно работни места по отношение на желаещото предлагане на трудови ресурси (хора и работни часове) при текущите нива на работната запалта. На тази категория е даден термина “породена от недостатъчно търсене”, защото се свързва с недостиг на агрегатно търсене. Така безработицата варира в рамките на икономическия цикъл – покачва се, когато агрегатното харчене спадне под равнището, необходимо за пълното използване на работната сила и спада, когато агргатното харчене се придвижи по-близо до равнището, нужно за пълното назначаване на работа на наличното предлагане на труд.

Цикличната безработица също е известна като масова безработица и възниква, тъй като макроикономическата система не успява да генерира достатъчно работни места, които да задоволят предпочитанията на наличната работна сила. Тя също е свързана с концепцията за недостига в общото производство, която измерва процентното отклонение на реалния БВП от потенциалното производствено ниво през всеки период от времето.

Във време на икономически спад (който може да се превърне в рецесия), цикличната безработица ще е доминиращата пропорция от измерената безработица. Когато икономическата активност се подобри в резултат на увеличено агрегатно търсене, цикличната безработица намалява.

В глава 14 видяхме, че разходите поради безработицата (свързана с недостига в общото производство) са огромни, което превръща отстраняването на цикличната безработица задължително за икономическата политика. Премахването на цикличната безработица се свързва с увеличаване на растежа на агрегатното търсене, за да затвори всяка дупка в общото производство.

15.2 Защо възниква масова безработица?

В тази част разглеждаме по-подробно концепцията за цикличната безработица, което след това ще ни позволи да разберем какво е нужно, за да се постигане пълна заетост. Стремим се да разработим концептуално разбиране на това, защо възниква масова безработица, защо тя продължава за дълго време и какви политически решения са на разположение, за да се облекчи положението.

Опростена икономика

Започваме с изключително опростена икономика, за да изясним важната идея. В тази икономика живеят само двама човека - единият е правителството, което издава националната валута, а другият е частният сектор (неправителственият сектор), който използва валутата, издавана от правителството.

В допълнение на това, че е монополният издател на валутата, правителството също изисква всички данъчни задължения към държавата да се погасяват в тази валута. Правителственото харчене има за цел да премести частна дейност в публичния сектор – с други думи – да назначи производствените ресурси на частния сектор и да ги използва за обществени цели, за да изпълни социалноикономическите цели на правителството.

Както е случаят в реалния свят, огромната част от правителственото харчене и таксуване се постига чрез електронни трансфери (чрез компютърни системи) между обществени и частни банкови сметки.

Ако правителството работи с балансиран бюджет (например – изхарчи $100 и таксува обратно $100), тогава частното натрупване на фиатна валута (спестяването) не е възможно (т.е. равно е на нула) в този период и частният бюджет също е балансиран.

Другото наблюдение е, че за да може да плати данъчното си задължение от $100, човекът, който не е правителството, трябва да приеме плащане от правителството за услугите си (вероятно под формата на работна заплата или от продажбата на стока). Неправителственият сектор не разполага с долари, докато правителственият сектор първо не ги е изхарчил. Това е отличителната характеристика на фиатната парична система, както бе обяснена в глава 3, “Правителства и пари”.

Да кажем, че правителството изхарчи $120, а данъчните задължения си останат $100, тогава частният сектор може да спести максимум $20, което му позволява да акумулира финансови активи, деноминирани в издаваната валута на стойност до тази сума.

С други думи, правителсвото е увеличило разходите си с $20 и сега работи с дефицит за тази сума. То няма финансови ограничения при увеличаването на разходите си с $20 над сумата, прибирана като данъци, защото то издава валутата и може да кредитира частни банкови сметки със суми, които то пожелае.

Ясно е, че допълнителният обем харчене би могъл да се осъществи единствено, ако то предизвика допълнителна икономическа активност в частния сектор.

Правителственият дефицит от $20 представлява точно частните спестявания от $20. Сега ако правителството продължава да прави това, акумулираните частни спестявания ще са равни на кумулативните бюджетни дефицити.

Правителството може да реши да издаде облигации, носещи лихва, за да насърчи спестяването, но, операционно, то не е задължено да го стори, за да финансира дефицита си. Предлагането на облигации само дава на частния сектор шанс да разнообрази финансовото си богатство (акумулираните потоци на спестяванията му). С други думи, частният сектор може да избере да държи богатството си като пари в брой или като облигации и в глава ..х.., която изследва монетарната политика, ще разгледаме факторите, които влияят на този избор.

Какво би станало, ако правителството реши да работи с излишък (да кажем изхарчи $80 и таксува обратно $100)? Тогава частният сектор (неправителственият сектор) би дължал нетно данъчно плащане от $20, при положение, че доходът на частния сектор е бил само $80, а данъчните му задължения  $100.

Откъде частният сектор ще намери фондовете, за да запълни недостигащите му долари, за да погаси данъците си? Или ще изтегли и намали спестените си пари в брой, и/или ще продаде облигации обратно на правителството, за да се снабди с нужните му пари в брой. При положение че, обикновено, е за предпочитане финансовото богатство да се държи под формата на активи, генериращи възвръщаемост, а не в кеш, който не носи никакви приходи, тогава недостигът би бил покрит от продаването на известно количество облигации, продадени от правителството на частния сектор в предишни периоди.

И в двата случая, когато имаме правителствен излишък, акумулирани частни спестявания намаляват точно с толкова, колкото е правителственият излишък. Правителственият излишък има два отрицателни за частния сектор ефекта:

- Натрупаният резерв от финансови активи (пари в брой и облигации), държан от частния сектор, който представлява финансовото му богатството, намалява;

- Частният наличен доход също намалява със съответното наложено нетно таксуване. В този контекст съществува по-малка икономическа активност и по-малко заетост, отколкото преди. Икономиката няма “неизползвани” ресурси, при положение че частният сектор е искал да достави производствени ресурси до $120 в предишния период.

Може да се каже, че закупуването на правителствени облигации предоставя на съхраняващия частно богатство пари в брой и така транзакцията представлява пренареждане на портфолиото. На първо място това е вярно. Но защо частният сектор се нуждае от пари в брой? В този случай ликвидирането на богатство е предизвикано от недостиг на пари в брой в частния сектор, възникнал от това, че данъчните задължения надвишават частния доход. Парите в брой, дошли от продажбата на облигации плащат дължимите правителствени данъци и по този начин нетното частно финансово богатство намалява.

Резултатът е абсолютно същият, ако разширим този пример и допуснем генериране на частен доход, наличието на банков сектор и ако раздробим неправителствения сектор на подсектори – чуждестранен и домашен частен.

Опростеният (нереалистичен) пример само служи за разясняване на счетоводството и ни помага да разберем защо възниква масова безработица.

Възможността за безработица

В тази част разглеждаме безработицата, която възниква поради недостатъчно агрегатно търсене. Въвеждането на “държавните пари”, които дискутирахме в глава ...., е това, което поражда възможността за безработица. Ако можем да създадем немонетарна икономика, бързо ще разберем, че няма да съществува изобщо възможност за появата на безработица.

В глава 3 разбрахме, че правителство, което издава своя собствена валута, не трябва да набира данъци или да издава финансови активи (държавни облигации), за да е в състояние да харчи. Поради това казваме, че във фиатната парична система правителството не е “ограничено от дохода”.

Идеята, че правителството не е ограничено от дохода си, е трудна за разбиране, когато човек се сблъска с нея за първи път. Интуитивно, тя е трудна за приемане, понеже сме учени винаги, че целта на данъците е да набере пари, за да може правителството да харчи. В нашата опростена икономика, бе ясно, че възможността на частния сектор да погаси данъчните си задължения хронологически идва след решението на правителството да изхарчи. Частният сектор се нуждае правителството първо да изхарчи доларите, създавайки ги в процеса, преди да може да погаси данъчните си задължения с тези долари.

Ще попитате: ако данъчното облагане не е необходимо за набиране на приходи, които позволяват на правителството да харчи, тогава какви функции има то?

В глава 3 изследвахме концепцията за функционалните финанси, за която правителствените разходи и данъци са средствата, чрез които правителството постига целите си – пълна заетост и ценова стабилност. С други думи – фискалната политика трябва да бъде функционална, а не цел сама по себе си. В съвременнатa ера наблюдаваме правителства, които преследват цели, изключително в смисъл на  финансови съотношения, които сами по себе си нямат никакво функционално значение.

В контекста на функционалните финанси, научихме, че правителството трябва, по всяко време, да се стреми да поддържа разумно ниво на търсенето. Ако има твърде малко харчене и по този начин – излишна безработица – правителството трябва да намали данъците или да увеличи собствените си разходи. Ако съществува твърде много харчене, правителството трябва да предотврати инфлация чрез намаляването на собствените си разходи или чрез увеличаването на данъците.

Така облагането с данъци е това, което считаме за волана, който правителството използва, за да регулира икономическата активност.

В една прочута статия – “Воланът на икономиката” – написана през 1941 г. от американския икономист Abba Lerner (който пусна в употреба термина “Функционални финанси”), която стана и глава 1 от книгата му, издадена през 1951 г., четем:

“Икономическата ни система постоянно се излага смехотворно пред някой въображаем посетител от друга планета. Време е да спрем тази процедура. Представете си, че сте участник в междупланетно приключение и сега, гледате магистралата в един град на бъдещето. Магистралата е широка и права, а двата й края отстрани са така извити нагоре, че е почти невъзможно някой автомобил да изхвърчи от пътя. Но виждате, че се задава кола, която, изглежда, се движи с голяма скорост, но върви в зиг-заг, удряйки се ту в единия край на магистралата, ту в другия, като всеки път едва не изхвърча от пътя. Това продължава дълго време, но все пак колата остава на пътя. Тогава започвате да се чудите: “Кога ли ще се появи още една кола като тази и ще стане катастрофа?” Когато колата ви наближава и спира рязко, вратата се отваря и отвътре ви питат: “Нуждаете ли се от транспорт?” Вие поглеждате вътре в колата и преди да успеете да се овладеете, извиквате: “Защо тази кола няма волан?” Какъв транспорт?!”

С други думи – всичко, което представлява провеждането на макроикономическата политика е “управлението” на разходните флуктоации в икономиката, което пък управлява промените в общото производство и заетостта. Фискалната политика е воланът, който трябва да се използва за постигането на функционалните цели, които включват и премахването на цикличната безработица. Обратното – Abba Lerner счита, че капитализмът на “свободния пазар” е колата, вървяща в зиг-заг от единия край на пътното платно до другия. Неговите трудове подчертават факта, че ако правителството желае икономиката да се развива стабилно, тогава то трябва да контролира движението й чрез фискалната и монетарна политика.

Съществуват и други функции на данъчното облагане, на които правителството може да се съсредоточи. Например – то може да поиска да промени разпределението на ресурси по начин, който би накарал хората да харчат по-малко за вредни продукти (като например цигари или продукти, замърсяващи въздуха). Облагнето с данъци на такива продукти вдига цената им и обезкуражава разходите за тях. Докато това също е важно, ние няма да разглеждаме тези микроикономически функции на данъчното облагане по-нататък в този учебник.

Сега ще можете да мислите относно функциите и целите на данъчното облагане в различна светлина, вместо да ги считате за източник на доход за правителството, който му позволява да харчи.

Разширяваме този мисловен процес, за да видим как данъчното облагане и разпространяването на безработицата са неразривно свързани в монетарната икономика. В такава икономика функцията на данъците е да накара индивидите от частния сектор да предлагат на правителството стоки и услуги в замяна на необходимите фондове за погасяването на данъчните задължения. Това включва директното предлагане на труд за публичния сектор (което да позволи производство в обществения сектор) както и частно произведени стоки, които се закупуват от правителството, за да може то да развие социалноикономическите си програми.

Като пример за последното може да се даде закупуването на строителни услуги от частна строителна фирма, за да се построи нова обществена болница. Може да бъде също и книжарници за публичната училищна система или доставката на технология за обществен телевизионен канал. Всеки ден частният сектор доставя на правителството хиляди стоки и услуги, а в замяна, освен че генерира доход, придобива и способността да погасява данъчните си задължения.

Този ред на мисли ни води до разбирането, че данъчното облагане е начинът, по който правитеслтвото може да извлече производствени ресурси и крайни стоки и услуги от неправителствения сектор, които са му нужни, за да изпълни политическия си мандат.

Явно неправитеслтвеният сектор трябва да се сдобие с доларите преди да може да плати данъчните си задължения. Откъде иначе неправителственият сектор би могъл да вземе доларите, за да изпълни правните си задължения към правителството, ако последното не е закупило първо стоки и услуги, доставени от неправителствения сектор или не е направило трансфери към този сектор?

Така че реалността е напълно противоположна на интуитивното разбиране, че данъците доставят доход на правителството, който доход му позволява да харчи след това. В действителност, правителственото харчене доставя доход на неправителствения сектор, който доход тогава позволява (на неправителствения сектор) да погаси данъчните си задължения. Така че фондовете, необходими за плащане на данъците, са доставени на неправителствения сектор от правителствените разходи (харченето).

Продължаването на тази логика води до следващото проникновение, което въведохме в глава 3. Облагането с данъци създава търсене за правителствените пари в неправителствения сектор, което позволява на правителството да преследва икономическата и социалната си програма.

Така в нашата икономика от двама човека, човекът, представляващ правителството, ще е в състояние да закупува труд от човека, представляващ неправителствения сектор дотогава, докато данъчният режим е успешно прилаган. Неправителственият сектор също ще приема правителствените пари, защото те са средството за получаване на нужните долари, погасяващи данъчното бреме.

Това проникновение ни позволява да видим друго измерение на данъчното облагане, което обикновено не е добре разбрано. Като се има предвид, че неправителственият сектор се нуждае от фиатна валута, на първо място, за да плати данъчните си задължения, облагането с данъци (без съпътстващо инжектиране на правителствени разходи), по дизайн, създава безработица в неправителствения сектор (хора, търсещи платена работа).

Безработните или бездействащи неправителствени ресурси тогава могат да бъдат впрегнати чрез правителственото харчене, което води до прехвърлянето на реални стоки и услуги от неправителствения към правителствения сектор.

Докато реални ресурси са трансферирани от неправителствения сектор под формата на стоки и услуги, които са купени от правителството, мотивацията на неправителствения сектор за доставката на тези ресурси идва от нуждата за сдобиване с фиатна валута, с която да се погасят данъчните задължения.

По-нататък, докато реалните ресурси са трансферирани, данъците не предоставят допълнителен финансов капацитет за издаващото валутата правителство.

Концептуализацията на отношението между правителствения и неправителствения сектор по този начин, прави ясно, че правителственото харчене, предоставящо платена работа, елиминира безработицата, създадена от данъчното облагане.

Генерализирането на тази дискусия позволява да разберем, защо възниква масова безработица. Въвеждането на парите на държавата (дефинирани като правителствено таксуване и харчене) в една немонетаризирана икономика е нещото, което създава възможност за масова безработица.

Както видяхме в глава 7 и 12, където развихме разходно-доходната рамка и концепцията за ефективното търсене, въпрос на счетоводство е, че ако цялата обща продукция, произведена за даден период, е продадена, тогава общите разходи задължително трябва да са равни на общия доход, генериран в производството (независимо дали фактическият генериран доход в производство е напълно изхарчен или не във всеки период).

Явното заключение е, че тази безработица възниква, когато нетните правителствени разходи (или с други думи – дефицитът) са твърде малки, за да позволят изплащането на данъците. В допълнение, правителственият дефицит (нетните правителствени разходи) трябва да задоволи частното желание за спестяване (акумулирането на финансови активи).

15.3 Какво е пълна заетост?

В глава 1 научихме, че пълната заетост на работната сила е основна макроикономическа цел. Тази цел по-нататък бе допълнително развита в глава 14, “Въвеждане в анализа на пазара на труда”, където пълната заетост бе свързана, на макроикономическо ниво, с концепцията за “границата на ефективността”.

Една икономика не може да бъде ефективна, ако не използва напълно наличните ресурси. Задачата на тази част е да очертае, в по-конкретни понятия, какво разбираме под пълна заетост. Това означава ли например нулева безработица? Ако съществуването на известно количество безработица е допустимо в понятието пълна заетост, какъв е прагът, след който се отдалечаваме от пълната заетост?

Вземайки предвид дискусията в глава 14 относно непълната заетост и скритата безработица, концепцията за пълна заетост изисква ли непълната заетост и скритата безработица да не съществуват? Ако е така, тогава тя се разпростира отвъд концепцията за заети хора, за да обхване по-широките виждания за наличните часове работно време.

Концепцията за пълна заетост взема ли предвид качеството на работата, което считаме за предпоставка за това, дали даден човек е непълно зает или не. В тази част ще разгледаме всички тези въпроси.

Загрижеността относно пълната заетост бе вградена в политическата рамка и дефиниции на основните институции в повечето нации в края на Втората световна война. Предизвикателство за всяка нация бе, как да преустрои военновременната си икономика, която поради военновременните усилия,  имаше високи стойности на заетост, в мирновременна икономика, без да се жертва високата ангажираност на труда.

Предизвикателството и стремежът бе изразен в напредналите нации непосредствено през следвоенния период под формата на издаване на Бяла книга. Бялата книга е значимо заявление за следване на политика с определена цел и показва, че правителството възнамерява да изгради законодателна и политическа рамка, която ще поддържа преследването на заявените цели.

През 1944 г. бритнаското правителство издаде своята икономическа Бяла книга, която постави следвоенната политическа програма, която правителството предложи.

Началото й започва така:

Правителството счита за една от най-важните цели и отговорности поддържането на високо и стабилно ниво на заетост след войната… Една страна няма да страда от масова безработица, докато се поддържа високо ниво на съвкупното търсене… Необходимо е да не се допускат общите разходи за стоки и услуги да спаднат до нива, при които се появява обща безработица.

Забележете, че намерението е да се поддържа високо ниво на заетост. Оставено е на британския икономист William Beveridge да определи какво се разбира под пълна заетост.

В книгата си от 1944 г. – “Пълната заетост в свободното общество” – той казва, че пълна заетост (стр. 18):

“…означава винаги да има повече свободни работни места, отколкото безработни хора, не само малко по-малко работни места… Означава, че работните места плащат справедливи заплати по такъв начин и така географски разположени, че може нормално да се очаква, че безработните ще ги приемат; означава, че като следствие от това, нормалното време от момента на загуба на работа до намирането на друга ще е много кратко.”

Днес значението на пълна заетост е същото.

Дефиницията на Beveridge не означава нула безработица:

“Пълната заетост не означава буквално липса на безработица или с други думи тя не означава, че всеки мъж и жена в тази страна, които са годни и свободни за работа, работят продуктивно всеки ден от работния си живот.”

Така той казва, че пълната заетост ще позволи не повече от 3% безработица поради фрикциите, но винаги трябва да съществуват повече свободни работни места, отколкото безработни хора.

По отношение на категориите безработица, които очертахме в точка 11.1, Beveridge разделя пределната си граница от 3% на 1% поради сезонни фактори, 1% за фрикционна безработица и 1% за варирането в международната търговия, която разпределя индустриалната композиция на заетостта (някои твърдят, че тя е форма структурна безработица).

Но важното нещо е, че тези фрикции никога няма да означават, че един безработен ще е в това положение за повече от само много крарък период от време.

Спечелилият Нобеловата награда икономист William Vickery каза през 1993 г., че пълната заетост е:

“…ситуация, където съществуват поне толкова свободни работни места, колкото са хората, търсещи работа, което вероятно ще бъде величина между 1 и 2%.”

Изхождайки от времето, което е нормално човек да остане безработен, той счита за пълна заетост, когато един безработен “може да си намери работа, плащаща нормална за живот заплата, в рамките на 48 часа”.

Кой е отговорен за поддържането на пълна заетост? Beveridge (1944: 123-135) казва:

“Крайната отговорност за постигането на достатъчни разходи (публични и частни), които са нужни, за да направят така, че всички търсещи работа, да могат да намерят такава, трябва да се поеме от държавата...”

В развитите страни имаше и други основни политики на Белите книги, които следваха Бялата книга на Великобритания и книгата на Beveridge, които определяха пълната заетост като фундаментална цел на националното правителство.

Посланието на тези документи бе ясно – пълната заетост изисква активна правителствена подкрепа, за да се гарантира, че агрегатното търсене е достатъчно за поддържането на възможности за работа за всички онези, които желаят да работят.

Бе признато, че безработицата в предвоенните години бе изключително прахосничество, и както австралийската Бяла книга от 1945 г. отбелязва:

“Вярно е, че военновременната пълна заетост е постигната чрез усилия, жертви и ограничаване на индивидуалните свободи, което само извънредното положение на войната би могло да оправдае; но тя изложи прахосничеството на безработицата в предвоенните години и ни даде ценен урок, който можем да приложим за решаване на проблемите в мирно време, когато трябва да постигнем пълна заетост по начини, съответстващи на свободното общество.”

Значимостта на този исторически контекст е да покаже, че концепцията за пълна заетост, която възникна в периода след Втората световна война, постави ударението върху работните места. Трябва да съществуват повече свободни работни места, плащащи нормални за живот заплати, отколкото са безработните хора, търсещи работа. Може да има малка част, искащи да работят, преминаващи между две работи, но това разместване би било временно.

От края на войната до средата на 70-те години повечето от правителствата в развитите страни приеха тази отговорност и използваха монетарната и фискална политика, за да поддържат нива на агрегатно търсене, достатъчно за осигуряването на достатъчно работни места, които да отговорят на търсенето от страна на работната сила. През този период стойността на безработицата обикновено бе много ниска. В Австралия, например, стойността й бе под 2% за по-голямата част от периода.

Фигура 15.1 показва движението в стойността на безработицата за Австралия, Обединеното кралство и САЩ от 1950 г. до 2010 г.

Фигура 15.1 Средна стойност на безработицата за отбрани страни по десетилетия

Както ще видим по-нататък в тази глава, поставянето на акцента на това да има достатъчно работни места като условие за пълна заетост, доведе до сериозна дискусия относно въпроса какво представлява минималната ставка на безработицата, която не може да се намали повече? Какво количесто фрикционна безработица може да се толерира? Кое е справедливото ниво на заплащане?

Както и да е обаче, през 50-те години това ударение отстъпи на дискусията относно т. нар. Крива на Филипс, която представляваше една постулирана връзка между безработицата и инфлацията. Дефиницията за пълна заетост се върза към дискусии относно това, дали има компромис между тези две еднакви злини (безработицата и инфлацията), и ако е така, до каква степен стига компромисът.

За нашите цели тук ще кажем, че пълната заетост вече не се дебатираше в смисъл на броя на работните места. Вместо това тя бе дефинирана като степента на безработица, която е политически приемлива в светлината на някаква придружаваща я инфлация. Към този дебат ще се върнем по-късно в главата.

В нашата дефиниция за пълна заетост до момента, ние сме фокусирани само върху броя на незаетите работни места, които се предлагат по отношение на броя на работниците, които се оценяват като безработни.

В глава 14 научихме, че ставката на безработицата е тесен измерител на непълното използване на труда и в последните десетилетия непълната заетост се превърна в значителен проблем в много страни.

Фокусирането само върху работните места игнорира часовото измерване на онези работни места по отношение на предпочитанията на работниците и служителите, които ги заемат. Видяхме, че непълната заетост е форма безработица в смисъл, че работникът или служителят е нает на работа, но би предпочел да работи повече часове. Проблемът в този случай не е липсата на предлагана работа, а липсата на работни часове.

Нашата дефиниция за пълна заетост трябва ли да вземе предвид този недостиг на работни часове? Логически погледнато – би трябвало. Концепцията за пълна заетост е относно ефективността, а един безработен човек бива прахосван, когато е безработен. Последствията от прахосването на този индивид могат да варират – например, непълнозаетият работник поне има доход, но от макроикономическа гледна точка липсата на работни часове води до загуби поради пропуснат, неизработен национален доход по същия начин, по който безработицата намалява произведения национален доход.

Международната трудова организация (ILO) очерта целите на политиката за пълна заетост в нейната Конвенция за политиката на заетостта (ILO No. 122), която бе приета от подписалите я нации през 1964 г.

Международната трудова организация казва, че:

“Според тази Конвенция пълната заетост гарантира, че (а) има работа за всички хора, които искат да работят и търсят работа; (б) че такава работа е продуктивна, колкото е в състояние да бъде; и (в) че те имат свободата да избират да работят, и че всеки работник има всички възможности да придобие уменията, нужни му, за да се сдобие с работа, която най-добре му съответства и да използва в тази работа такива умения и други квалификаци, които притежава. Ситуации, които не изпълняват даденостите (а) се отнасят до безработицата, а онези, които не задоволяват изисквания (б) или (в) се отнасят до непълната заетост.”

Ясно е, че нашата дефицниция за пълна заетост трябва да се развие, за да включи по-общирни възможности, при които капиталистическите общества прахосват искащата и налична работна сила.

Международната организация на труда счита, че пълната заетост трябва да изисква нулева непълна заетост. Това не е същото, ако кажем, че цялата заетост трябва да е на пълно работно време. Както научихме в глава 14, по-голямата част от работещите на непълнo работно време са доволни от наличните им работни часове. Както и да е обаче, нарастващо малцинство от хора, работещи на наепълен работен ден (до 30% за някой държави) не са удовлетворени и желаят повече работни часове.

Какво да кажем за скритата безработица?

15.4 Недоброволна безработица

Друга категоризация, която икономистите използват, за да опишат безработицата е да се направи разлика между концепцията за недоброволна и доброволна безработица. Това разграничение ни връща обратно към Великата депресия през 30-те и дебатите между John Maynard Keynes и класическите икономисти в Англия през този период.

Концепцията за недоброволната безработица следва директно от понятието за пълна заетост като максимално равнище на заетост, задоволяващо предпочитанията на работниците и служителите за работа.

Идеята е, че не би имало недоброволна безработица, ако всички хора, желаещи и в състояние да работят, биха намерили работа на преобладаващото в момента ниво на заплащане в желаните от тях професии или умения.

В Общата теория за заетостта, лихвата и парите John Maynard Keynes казва, че:

“Хората се недоброволно безработни, ако в случай на леко покачване на цените на стоките спрямо паричната заплата, както агрегатното предлагане на труд, желаещ да работи срещу текущата работна заплата, така и агергатното търсене на труд при тази заплата, биха били по-големи от съществуващия обем на заетост.”

Същата дефинция се използва и днес. Но какво означава тя? Четейки буквално, тя подтиква към мисловен експеримент, където реалната заплата е намалена в резултат на това, че инфлацията е по-висока, отколкото растежа на паричната работна заплата, и където наблюдаваме, че фирмите се опитват да назначат повече работници и служители, а работниците и служителите предлагат повече работни часове.

За да разберем значимостта на тази дефиниция, първо трябва да се върнем назад към това, което е известно под името “Класическа теория на заетостта”, която доминираше мисленето преди Великта депресия от 30-те години.

Причината, поради която се връщаме назад е, понеже Класическата система предоставя контекста за разбирането на приноса на Кейнс и неговото понятие за недоброволна безработица. Тя ни позволява да оценим по-пълно концепцията за пълна заетост, очертана в предишната част и тя ни позволява да разберем по-ясно съвременния дебат, в който някои икономисти все още настояват за запазването на дискредитираните класически понятия, когато предлагат икономически политики за решаване на проблема с безработицата.

15.5  Класическа теория за безработицата

Можем да построим Класическата система с помощта на няколко прости уравнения и графики. Съществуват четири основни части на Класическата теория за заетостта, които ще разгледаме:

- Класическият пазар на труда, който определя реалната работна заплата и общото равнище на заетостта (и понеже работната сила ни е известна, също определяме стойността на безработицата);

- Теорията за производството, базирана на Закона за намаляващата възвръщаемост, който свързва пазара на труда с продуктовия пазар;

- Теорията за спестяването и инвестициите, която въвежда уравновесяващата роля на лихвения процент, и която гарантира, че няма да има недостатъчно агрегатно търсене;

- Количествената теория за парите, която позволява на класическите икономисти да обяснят общото равнище на цените.

Класическата теория за заетостта започва с разглеждането на производствената функция на индивидуалната фирма, която описва колко продукция фирмата ще произведе за дадено количество труд, при наличния й натрупан капитал и останалите необходими ресурси.

Класическата система приема, че, в краткосрочен план, резервът (и качеството) на капитала и другите ресурси (земя и т.н.) са фиксирани, и че единствената променлива в производствените ресурси е трудът.

Този подход прави много конкретно допускане относно взаимоотношението между труда и крайното производство, на което е дадено много важно звучащотп име – Закон за намаляващата възвръщаемост - (Law of Diminishing Returns - LDR). Докато позоваването на термина "закон" може да звучи авторитетно, дори близко до някакво естествено физическо състояние, като закона за гравитацията, реалността е, че идеята е само едно оскъдно твърдение, и важи само в езотеричната атмосфера на ортодоксалния учебник. Тя рядко важи в реалния свят на производствените организации.

Според закона за намаляващата възвръщаемост, когато фирма прибавя по-голямо количество труд към фиксирания резерв от капитал, първоначално производството нараства, но с намаляваща ставка на възвръщаемост – т.е. за всеки допълнително произведен продукт ставката става все по-малка с всяка допълнително наета единица труд.

В езика на класическата теория пределният физически продукт на труда е положителен, но намаляващ.

Следващата диаграма очертава Класическата производствена функция, където реалният БВП (Y) е на вертикалната ос, а общата заетост е на хоризонталната ос.

Изпъкналата форма на “производствената функция” е базирана на допускането, че съществува намаляваща възвръщаемост на труда. Така че, колкото повече труд се добавя в производствения процес, допълнителната изработена продукция намалява с всяка добавена единица труд.

Фигура 15.2 Класическата функция на производството

Допуска се, че всяка фирма се стреми към максимизиране на печалбата, което означава, че фирмите са заинтересовани да оценяват дохода, който могат да изкарат от всяка допълнителна единица продукция, кoято всяка допълнителна единица труд генерира по отношение на разходите, които възникват от назначаването на допълнителния труд.

Класическият модел започва с допускането, че фирмите работят в перфектно конкурентен продуктов пазар, което може да се обобщи от твърдението, че всяка фирма е твърде малка, за да може да влияе върху определянето на цената на продукцията, която се формира на пазара. В резултат на това се счита, че всяка фирма приема цената и може да продава колкото иска продукция при тази цена.

Ако предположим, че ранището на цената е Р, а пределната физическа продукция е МР, тогава стойността на пределния продукт (т.е. колко доход фирмата може да очаква да изкара при всяко ниво на заетост) се дава от VMP = P.MP, което превръща физическата произведена продукция в монетарни (парични) единици.

Кривата VMP ще бъде спадаща надолу спрямо заетостта, поради твърдението за намляващата пределна продуктивност. Принципът за максимизиране на печалбата определя правилата, които управляват колко голяма ще е готовността на фирмата да произведе и колко единици труд ще назначи.

Съответно фирмата се стреми да сравни възвръщаемостта от продажбата на последната единица произведена продукция с производствените разходи за тази единица продукция. Можем да разберем този принцип от гледната точка на пазара на труда в смисъл, че фирмата ще назначава труд до точката, където общите разходи за последната единица назначен труд се равняват точно на обема на пределния продукт (VMP), като последното измерва доходът, който фирмата получава от продажбата на пределния продукт на последния назначен работник.

Фирмата плаща определена парична работна заплата (W) на последния назначен работник. Така правилото за максимизиране на печалбата означава, че:

(15.1) W = VMP = P.MP

което след това може да се изрази така:

(15.1a) W/P = MP

Така фирмата ще назначава труд до точката, при която реалната работна заплата (W/P) се равнява на пределната продукция на труда.

Тези концепции формират основата на класическия пазар на труда, който е рамката, използвана за обясняване и на двете неща: преобладаващата реална работна заплата и нивото на безработицата. Според нея общата заетост се определя от взаимодействието между търсенето и предлагането на труд. След като веднъж общата заетост е определена, производствената функция след това ни казва колко продукция ще бъде предложена.

Следните уравнения дефинират модела на класическото определяне на заетостта и производството.

(15.2)  Търсене на труд: Nd = f(W/P) f’ < 0

(15.3)  Предлагане на труд: Ns = f(W/P) f’ > 0

(15.4)  Равновесие на пазара на труда: Nd = Ns

(15.5)  Производствена функция: Y = f(N, K*)

Където Y е реалното производство, W е паричната работна заплата, P е ценовото равнище, K* е константният капитал (и другите фиксирани производствени суровини и ресурси). Производствената функция приема също, че технологията е константна.

Условията f’ < 0 и f’ > 0 са т. нар. първи производни на съответните функции, за които научихме в глава 4 “Методи, инструменти и техники”. За нашите цели тук, те ни показват  наклона на съответните функции – т.е. дали отношението е нарастваща или намаляваща функция на реалната работна заплата.

Стигаме до заключението, че функцията за търсенето на труд се предполага, че е наклонена надолу по отношение на реалната работна заплата (f’ < 0), където предлагането на труд се предполага, че е наклонено нагоре по отношение на реалната работна заплата (f’ > 0).

Уравненията (15.2), (15.3) и (15.4) фактически означават, че Класическият подход счита, че пазарът на труда – равновесието между търсенето и предлагането на труд – определя и двете: реалната работна заплата и общото равнище на заетостта.

Счита се, че реалната заплата се определя на пазара на труда, т.е. изключително от търсенето и предлагането на труд. Kейнс показва, че това допускане безспорно е погрешно. Явно е, че номиналната заплата се определя на пазара на труда и че реалната заплата не е известна дотогава, докато производителите не поставят цените на пазара на продуктите (т.е. в магазините и т.н.).

Фигура 15.3 показва класическото равновесие на пазара на труда, където търсенето на труд и предлагането на труд определят равновесната реална работна заплата (W/P*) и равнището на заетост (N*). Класическите икономисти считат, че това равнище на заетост представлява пълна заетост, защото при това ниво на реалната заплата (W/P*) всички фирми, които са искали да назначат труд, биха намерили достатъчно работници и всички работници, които желаят да работят, биха намерили фирма, желаеща да ги назначи.

Те считат, че това би могло да е състоянието, към което пазарът на труда би гравитирал, ако реалната заплата бе гъвкава. Както ще видим, преди Великата депресия, отклоненията от това състояние на “пълна заетост” са се считали за възможни, ако на реалната заплата не е било позволено да се придвижва към равновеснотo ниво (W/P*).

Фигура 15.3 Класическото равновестно положение на пазара на труда

Отчасти равновесното решение на класическия модел изисква функцията на търсенето на труд да е наклонена надолу, а функцията на предлагането на труд да се издига нагоре по отношение на реалната заплата, за да се осигури тяхното пресичане.

Защо функцията на търсенето на труд (Nd) е наклонена надолу по отношение на реалната заплата? Уравнение (15.1a) показа, че максимизиращата печалбата фирма ще наема труд до точката, в която реалната заплата е равна на пределния продукт.

Ако се вземе предвид твърдението на закона за намаляващата възвръщаемост, пределната продукция намалява с увеличаването на работниците и служителите. Ето защо, за да назначи повече работници, които произвеждат по малко от прозведеното от последната наета единица труд, фирмата ще е готова единствено да заплати по-ниска ставка на работната заплата.

Видяно по друг начин - все едно е, че фирмата трябва да плаща реалната заплата (която е еквивалентна сума на фактическия продукт) на пределните работници и така тя ще назначава единствено труд, ако сумата на приноса на работниците е по-голяма от реалната заплата. Приемането на тезата за намаляващата възвръщаемост гарантира, че наклона на кривата на търсенето ще бъде надолу – така фирмата ще е готова да назначава нови работници и служители единствено, ако реланата заплата се намали.

Фирмата ще спре да назначава в точката, в която реалната заплата е равна на пределния продукт. Това означава, че текущото състояние на технологията помага за обяснението на кривата на търсенето на труда. Ако например фирмата инвестира в по-продуктивен капитал, тогава производствената функция би се изместила нагоре и всеки работник би станал по-продуктивен. В резултат на това функцията на търсенето на труд би се изместила нагоре.

Защо функцията на предлагането на труд се издига нагоре?

Издигането нагоре на кривата на предлагането на труд означава, че работниците ще желаят да предлагат повече труд единствено, ако реалната работна заплата се повиши. Защо класическите икономисти правят това допускане?

Класическата функция на предлагането на труд (Ns) се базира на идеята, че работникът има избор между това да работи (нещо лошо) и да си почива (нещо добро), като работата се толерира единствено, за да се получи доход. Относителната цена, опосредничестваща този избор (между работа и почивка) е реалната работна заплата, която измерва цената на почивката спрямо тази на дохода. С други думи един допълнителен час почивка “струва” реалната заплата, която работникът би могъл да изкара, работейки през този час. Така с нарастването на цената на почивката готовността за наслада от нея намалява.

Точно както фирмата се счита, че е максимизираща печалбата, така и работникът се предполага, че максмизира удоволствието, така че задоволяването (удоволствието) което той постига от един допълнителен час почивка (неработейки) е равно точно на задоволството от един допълнителен час работа и стоките и услугите, които последващият доход от този час би закупил.

Счита се, че по всяко време работникът прави много сложни изчисления, час по час, калкулирайки колко неудоволствие той получава от работата и колко удоволствие (полезност) от това, че не работи (наслаждавайки се на отдих).

Реалната работна заплата е средството, правещо тези две употреби на времето съпоставими при разпределението на труда, където работникът максимизира удоволствието.

Класическият анализ мотивира следния мисловен експеримент като опит за обяснение на това, какво се случва, когато реалната заплата се промени. Те приемат, че общата промяна може да бъде разчленена на два отделни “ефекта”: (а) ефекта на заместването и (б) ефекта на дохода.

Ефектът на змаестването се отнася до въздействието върху решението на работника да предоставя трудови часове, когато реланата заплата се промени. Така че, ако реалната заплата нарасне, работата става относително по-евтина (сравнена с отдиха) и ортодоксалната теория изтъква, чрез т. нар. закон за търсенето, че хората търсят по-малко удоволствие, когато относителната му цена се покачва.  Така че, при по-висока реална заплата, имаме по-малко отдих и повече работа.

Както и да е обаче, когато реалната заплата се покачи, работникът сега има по-голям доход за даден брой работни часове. Класическата теория тогава извиква понятието за нормални добри неща, които стават по-търсени с нарастването на дохода (за разлика от по-низшото добро).

Класическата теория приема, че отдихът е нормално добро, каквито са и други потребителски стоки, които работникът може да закупи с изкарания си доход. В следствие на това, с покачването на реалната заплата, ефектът на дохода предполага, че работниците ще започнат да търсят повече от всички нормални стоки (защото те имат по-високи доходи за даден брой работни часове) включително и свободно време. С други думи – работникът ще работи по-малко!

Затова, в тази теоритична рамка, ефектът на замяната предсказва, че работникът ще предоставя повече (по-малко) работни часове, когато работната заплата се покачи (намали), докато ефектът на дохода предсказва, че работникът ще достави по-малко (повече) работни часове, когато реалната работна заплата нарасне (спадне).

Какво тогава определя общият ефект, когато са налице двата ефекта, работещи в противоположни посоки? Заключението е, че въпреки математическата си претенцията за задълбочен анализ, Класическата теория за заетостта не може еднозначно да ни каже, кой от тези два ефекта е доминиращият.

Резултатът е, че теорията твърди, че ефектът на заместването доминира ефекта на дохода, което означава, че наклонът на функцията на предлагането на труд върви нагоре по отношение на реалната работна заплата.

Причината, поради която те правят това твърдение е, понеже ако функцията на предлагането на труд не върви нагоре, не би пресякла функцията на търсенето на труд, което тогава би означавало, че рамката не би предложила кохерентна теория за заетостта.

15.6. Безработицата в класическия пазар на труда

Представете си, че поради някаква причина реалната заплата бе в (W/P)1. Показваме това на фигура 15.4. Това е отклонение от текущото равновесно положение при W/P*, N*.

Фигура 15.4 Безработицата в класическия пазар на труда

Работниците са привлечени от по-високата реална заплата и са готови да предложат повече работни часове (Ns1), защото цената на отдиха се е повишила, така че те бягат от относително по-скъпата стока.

Фирмите, обаче, намаляват търсенето си на труд (ND1), за да потърсят по-висок пределен продукт на труда.

Общото правило е, че “кратковременната страна” на пазара е доминирща в ситуации на неравновесие, което, в този случай, означава, че общата заетост ще бъде при A, докато предлагането на труд ще е в В. Разликата (B – A) измерва излишното предлагане на труд при W/P1, или безработицата.

Така че безработицата в класическата система може да нарасне само, ако реалната заплата е над реалната заплата на равниовесното положение. От макроикономическа гледна точка Класическата теория за заетостта отрича съществуването на недоброволна безработица.

Бихте могли да спорите, че законодателството за правителствената минимална заплата не е избор на работниците и така, в този смисъл, безработицата, която генерира класическата система поради твърде високата минимална заплата, не би била доброволна. Отговорът е, работниците сами да упражнят политически натиск върху правителството за намаляване или отстраняване на минималната работна заплата – като крайният натиск би бил да гласуват срещу него и да го отстранят от управлението.

За класическите икономисти от 30-те години това състояние е временно, освен ако сковаността не е институционализирана, което ще попречи на реалната заплата да спадне. Защо?

Те са вярвали, че ако пазарът на труда е оставен да се настрои от самосебе си, излишното предлагане на труд ще започне да натиска цената надолу, докато пазарът на труда не стигне до равновесното положение при W/P*, N*.

В този смисъл безработицата (B – A) ще се счита за временна.

Признавало се е, че институционалните сили могат да удължат това коригиране. Например, работническите профсъюзи могат да попречат на реалната работна заплата да спадне обратно към стойността на равновесното положение при W/P*. В този случай безработицата би се считала за доброволна, защото работниците могат да изберат да се откажат от членството си в профсъюза и да предложат по-ниска реална заплата извън всякакви определени нива на заплата, които профсъюзът може да се опитва да прилага.

Друг често използван пример е поставянето на минимална заплата от правителството, което може да принуди реалната заплата да бъде по-висока от реалната заплата на равновесието. Решението на безработицата в този случай е правителството да отстрани минималната заплата и да позволи на равновесната реална заплата W/P* да се наложи сама.

С други думи, в класическата теория на заетостта безработица не може да съществува, ако реалната заплата е гъвкава в двете посоки и й е позволено да се се настройва, за да балансира силите на предлагането и търсенето.

От самосебе си се разбира, че реална заплата под равноесното положение W/P* би довела до излишно търсене на труд, което би принудило реалната заплата да се покачи обратно до W/P*, и така да елиминира всякакъв дисбаланс.

Накратко, класическата теория за заетостта твърди, че:

- Функцията на предлагането на труд представлява предпочитанията на работниците между работа (лошо) и отдих (добро), докато функцията на търсенето на труд се определя от текущото състояние на технологията (която определя производителността на труда).

- Максимизиращите печалбата фирми поставят реалната заплата, която е равна на пределния продукт, който определя колко труд те са готови да назначат. Реалната заплата също е цената за възможността за отдих на работника, и когато реалната заплата се покачва (спада) работниците доставят повече (по-малко) труд.

- Взаимодействието между функцията на търсене на труд и тази на предлагане на труд определя равновесната реална заплата и нивото на заетост за всеки период.

- Така rm) е технологично експониране от равновсна заетост, определена от равновесното отношение в производствената функция

- Съществуването на безработица е причинено от това, че реалната работна заплата е над равновесната реална заплата, която би се установила от пресичането на търсенето и предлагането на труд.

- Гъвкавостта на реалната заплата гарантира, че една такава безработица е само временна.

- Промените в предпочитанията на работниците относно работата (които преместват кривата на предлагането на труд навътре и навън) и/или промените в технологоята, които изместват кривата на търсенето на труд (навътре и навън) изменят равновесната реална заплата и нивото на заетост. В слесдтвие на това тези промени водят до промяна в нивото на заетост, което се счита за пълна заетост. Като се има предвид, че реалната заплата е гъвкава, отклоненията от пълната заетост, в най-добрия случай, са ефимерни. Всяко по-продължително състояние на безработица трябва да се дължи на наложени на пазара ограничения при определянаето на реалната заплата.

15.7. Какво е равновесното ниво на общо производство?

От предишния анализ би трябвало да е ясно, че нивото на заетостта и реалната заплата в класическата система се определят от пазара на труда.

От друга страна, след като веднъж равновесното положение на заетост е определено, равновесното положение на производство (реалния БВП) също е определено за дадената налична технология. Последната определя формата и позицията на производствената функция.

Фигура 15.5 събира на едно място калсическия пазар на труда и производствената функция. Можете да видите, че равновесното положение на заетостта генерира определено ниво на производството (Y*), което след това представлява агрегатното предлагане за икономиката.

Фигура 15.5 Класическото определяне на равновесното положение на общото производство

Следващият въпрос, който следва да зададем е: Какво гарантира, че произведеният поток реален БВП (Y*) ще бъде продаден през всеки период?

С други думи, защо това е равновесно ниво на реалното общо производство?

На какво се позовава класическата система, че се гаратнира, че равновесното положение на пазара на труда без излишно предлагане и търсене, би съответствал на равновесното положение на пазара на стоките и услуги, където агрегатното търсене е било равно на съвкупното предлагане (Y*)?  

Отговорът е създаването на Теорията за отдаваните на заем фондове, която гарантира, че спестяванията и инвестициите винаги са равни.

15.8. Пазарът за отдаваните на заем фондове – класическото определяне на лихвения процент

Класическата теория за определянето на лихвения процент предоставя механизъм за отичане на възможността, че би могло да съществува обща недостатъчност в палнуваните съкупни разходи (харченето), което би довело до неизползвани производствени мощности и трайна безработица.

Тя приема, че отделни стоки и услуги могат да бъдат “произведени в излишък” по отношение на предпочитанията на потребителите и фирмите, но вярват, че бързото пазарно настройване ще гарантира, че никога не може да настъпи общо пренасищане.

Отричането, че изобщо може да възникне общо свръхпроизводство става популярно като “Закон на Сей” (“Say’s Law”) на името на френския икономист Jean-Baptiste Say, който популяризира това виждане.

Понякога идеята се изрзява накратко с твърдението “предлагането създава свое собствено търсене”. Логиката е, че чрез предлагането на стоки и услуги на пазара в размер, по-голям от производеното за собственото им потребление, производителите сигнализират желание за размяна на излишното им производство за други предлагани на пазара стоки.

Използвайки терминологията, развита в глава 13 и приемайки, за улеснение, затворена икономика без правителствен сектор, което е типично изобразяване за класическата система, знаем, че в равносесното положение общият поток на разходите (харченето) в икономиката е равен на общия реален БВП и националния доход (Y).

Общите разходи е сборът от потреблението (C) и инвестициите (I):

(15.6) Y = C + I

Равновесието изисква потокът от реалното общо производство (Y) да бъде продадено през всеки период. Националният доход е или потребен (C), или спестен (S), което ни позволява да напишем:

(15.7) Y = C + S

В равновесното положение:

(15.8) C+I=C+S

Което означава, че условието за равновесие е S = I или плануваните спестявания са равни на плануваните инвестиции. Това означава, че всички стоки и услги, предназначени за потребление, са продадени и останалият национален доход е равен на инвестициите (предназначени да доставят бъдещо потребление).

Класическата система счита, че задържаното потребление във всеки период се равнява на (плануваните) инвестиционни разходи, предвид на това, че спестяванията са просто сигнал за това, че потребителите искат да потребяват в бъдеще.  Така фирмите се предполага, че инвестират в бъдещи производствени мощности, за да са сигурни, че ще могат да отговорят на това бъдещо търсене.

Представете си, че при дадено равновесно положение, желанието за спестяване нарасне. Потреблението в текущия период би спаднало, и за да се поддържа равновесното ниво на общо производство, плануваните инвестиции би трябвало да се увеличат.

Какъв механизъм съществува, че да изравни плануваните спестявания и плануваните инвестиции във всеки период и да позволи промяната в, например, потребителското поведение (нарастване на желанието за спестяване в този случай)?

Игнорирайки въпросите, свързани с логистиката на това как една икономика би могла бързо да се променя между производство на потребителски към инвестиционни стоки, отговорът се намира в начина, по който оперира пазарът на отдаваните на заем фондове.

Теорията за отдаваните на заем фондове, която е класическата теория относно определянето на лихвения процент, предоставя на класическата система средството за обяснение на това, как съвкупното търсене никога не би могло да спадне повече от съвкупното предлагане. Постоянното равновесие се постига чрез настройването на основния лихвен процент, който винаги ще изравнява плануваните спестявания и плануваните инвестиции, когато предпочитанията на домакинствата и фирмите са се променили.

Пазарът на отдаваните на заем фондове всъщност е едно примитивно изображение на финансовата система. Основният лихвен процент (r) е цената, която гарантира, че плануваните инвестиции са равни на плануваните спестявания във всеки даден период и той се определя в рамките на пазара на заемните фондове.

Спестители (заемоотдатели) отиват на пазара, за да търсят възвръщаемост на спестяванията си, за да увеличат възможностите си за бъдещо потребление. По същия начин фирмите, искащи да инвестират (заемополучателите) отиват на пазара за заемни фондове, за да получат заеми.

Лихвеният процент, който се определя от този пазар, предоставя възвръщаемост на домакинствата за техните спестявания и определя цената на фондовете, взети като заем за инвестиции.

Следващата диаграма показва пазара на отдаваните на заем фондове. Предлагането на заеми произлиза от текущите спестявания, които се предполага, че са положително свързани с основния лихвен процент. С покачването на лихвения процент възвръщаемостта от спестяванията се увеличава и така предлагането на фондове (спестяването) се покачва (а текущото потребление спада).

Търсенето на фондове идва от заемополучатели, които желаят да инвестират в жилища, фабрики, оборудване и други производствени проекти. Фирмите формират очаквания за бъдеща възвръщаемост, която ще получат от различни проекти и подреждат рентабилността на проектите според текущата цена на фондовете. Когато цената на кредита (лихвения процент) нарасне, търсенето на фондове спада, защото чистата възвръщаемост на планираните проекти намалява.

С други думи, търсенето на кредит (инвестициите) е отрицателно свързано по отношение на лихвения процент. Колкото по-висок е лихвеният процент, при равни други условия, толкова по-малко ще бъдат инвестициите. Лихвеният процент се настройва, за да гарантира, че предлагането на фондове (спестяванията) са равни на търсенето на кредит (инвестициите). На фигура 15.6 равновесният лихвен процент е r* % и това кореспондира с равновесното положение на спестяванията (S*) и инвестициите (I*).

Ако лихвеният процент бе под равновесната стойност, тогава обемът фондове, търсен на пазара за заемни фондове от заемоискателите би надвишил предлагането на заемни фондове и конкуренцията сред заемоискателите би принудила основният лихвен процент да се покачи. Когато лихвеният процент нарасне, планираните спестявания ще се увеличат, а планираните инвестиции ще намалеят. В точката на равновесния лихвен процент дисбалансът между предлагането и търсенето ще изчезне и планираните спестявания ще се изравнят с планираните инвестиции. Противоположното следва, ако лихвеният процент е над равновесната стойност.

15.6 Класическото определяне на лихвения процент

Фигура 15.7 показва въздействието върху лихвения процент и равновесното ниво на спестяванията и инвестициите, когато домакинствата решат да потребяват повече от дохода си в текущия период. При тези обстоятелства предлагането на кредитити (S) се измества наляво (да кажем в S2).

Сега, при предишния лихвен процент на равновесие r*, съществува излишно търсене на кредит, равно на разстоянието AB. Конкуренцията за оскъдните фондове кара лихвения процент да се покачи и се достига до ново равновесно положение r*2 % и това съответства на равновесните състояния на спестяванията (S*2) и инвестициите (I*2).

Трябва да виждате много ясно, че нивото на реалния БВП не се променя, тъй като то се определя от равновесния пакет на реалната заплата и заетостта на пазара на труда.

Това, което се променя в Класическата система е композицията на крайните разходи и производство вместо на общия поток. По-ниските спестявания се заменят от по-високо потребление и инвестиционни договори съответно.

Също може да се почудите, как една икономика може да прави тези промени бързо, при положение че производството на потребителски стоки и услуги би изисквало различна смес капитал, от тази при производството на капиталови стоки. Ще дискутираме този въпрос по-късно.

Сега би трябвало да сте в състояние да обясните ситуацията, какво би станало, ако заемоискателите очакват по-силни приходни потоци от инвестиционните си проекти, или ако потребителите станат по-предпазливи и решат да спестяват по-голяма част от своя доход.

Фигура 15.7 Нараснало потребителско желание

Като заключително наблюдение Класическата система счита основния лихвен процент за реална променлива, която се настройва, за да накара реалното съвкупно търсене да съответства на съвкупното предлагане (чрез пазара на отдаваните на заем фондове).

По този начин цялата реална страна на простата икономика в класическата система е обяснена, без да се позовава изобщо на парите. Реалният БВП, националният доход, заетостта, реалната работна заплата и основният лихвен процент – всички, в класическата система, са определени, след като веднъж знаем състоянието на технологията и предпочитанията на домакинствата между работа и отдих, и потребление и спестяване.

Както ще видим, единствената функция, която въвеждането на парите обслужва в класическата система, е да определи съвкупното ценово равнище (и това на инфлацията). В икономическата литература това разделение в обяснението на реалната страна на икономиката и номиналната страна (определянето на ценовото равнище) се нарича класическа дихотомия.

15.9 Класическо определяне на ценовото равнище

За да завършим класическата система, ще разгледаме и нейната концепция за съвкупното търсене, която позволява на системата да опредли съвкупното ниво на цените.

Веднъж реалната заплата и заетостта определени на пазара на труда за нивото на общото производство, и доктрината за заемните фондове гарантирала, че реалното съвкупно търсене ще е достатъчно да абсорбира това общо производство, остава въпросът как се определят номиналните променливи в класическата система?

Двете ключови номинални променливи са общото ниво на цените и величината на паричната работна заплата. След като веднъж знаем ценовото равнище, определянето на паричната работна заплата следва, защото реалната заплата е просто съотношението на номиналната заплата към ценовото равнище.

Класическата система обяснява определянето на ценовото равнище чрез Количествената теория за парите. Парите са преди всичко средство за размяна, разрешаващи проблема с двойната случайност на желанията в традиционните бартерни модели. Например, водопроводчикът, който желае услугите на електротехника вече не трябва да намери електротехник, който в същото време да желае услугите на водопроводчик.

Дадено номинално количество пари (Ms), което е сума от долари, се счита че се движи между индивидите, когато са осъществени различни транзакции за даден период. Броят пъти, които количеството пари се обръща през всеки период в процеса на тези транзакции, се нарича скорост на циркулиране (V).

Така продуктът на количеството пари и скоростта на оборота (MsV) трябва да е равен на номиналната стойност на реалното производство за даден период. Общата номинална стойност на производството е продуктът на реалното производство (Y), умножено по ценовото равнище (P). Ще забележите, че това е дефиницията на текущата цена на БВП, която анализирахме в глава 3.

Така Количествената теория за парите се изразява чрез следното уравнение;

 (15.9) Ms.V = P.Y

Произведението Ms.V е номиналната сума и представлява съвкупното номинално търсене за даден период, докато произведението P.Y представлява номиналната стойност на съвкупното предлагане за същия период.

Класическата система приема, че V е постоянна величина, определяща се от разходните навици и други разходни обичаи (включващи времето, когато се плащат заплатите).

По-нататък, като знаем, че класическата система приема, че реалната страна на икономиката се определя, без да се взима предвид количеството на парите, и че еластичността на реалната заплата гарантита, че производството при пълната заетост ще бъде доставяно във всеки период (в резултат на постоянното изчистване на пазара на труда), тогава Y също се приема, че е фиксиран във всеки даден период.

От уравнение (15.9) става ясно, че ако V и Y са фиксирани величини, тогава промените в Ms ще предизвикат промени в P.

Класическата система приема също, че централната банка контролира номиналното количество пари в обръщение и по този начин е в състояние да опредлеля номиналната стойност на съвкупните разходи.

В глава … “Пари и банкиране” ще обясним концепцията за паричния мултипликатор - теоремата, на която класическата система разчита, за да допусне, че централната банка може да контролира паричното предлагане. Ще научим, че в реалния свят допускането, определящо концепцията за паричния мултипликатор е невярна, и че централната банка не е в състояние да контролира количеството на парите в икономиката в нито един момент от времето.

Но засега продължаваме да допускаме, че централната банка може да контролира Ms. Следва че, след като реалните променливи са определени от пазара на труда, единствената променлива, на която централната банка (правителството) може да въздейства, е ценовото равнище.

Тази идея резонира в цялата история на икономическата мисъл, и както ще видим по-късно, когато разглеждаме Кривата на Филипс, е довела до сегашното политическо противопоставяне на употребата на фискалната политика и до издигането на монетарната политика като главно антидестабилизационно средство.

Логически следва, че ако V и Y са постоянни във всеки период, тогава, ако централната банка иска да ускори растежа в паричното предлагане (Ms), тогава всичко, което тя би постигнала, е ускорено нарастване на ценовото равнище, което наричаме инфлация. Така тази теория се превръща в главен орган на твърденията, че инфлацията се причинява от разхлабена монетарна политика.

15.10 Обобщение на Класическата система

Опростената класическа система се характеризира със следното:

- Пазарът на труда се изчиства винаги в резултат на гъвкавостта на реалната работна заплата;

- Търсенето на труд се определя от състоянието на технологията, което е вградено в производствената функция; предлагането на труд се определя от предпочитанието на работниците между доход и отдих. Реалната заплата е цената на отдиха;

- Така реалните променливи в класическата система – реалната работна заплата, заетостта, реалният БВП и основният лихвен процент - се определят едновременно от изчистването на пазара на труда;

- Номиналната страна на икономиката – ценовото равнище и нивото на паричната работна заплата се определят от количеството пари, което централната банка се предполага, че контролира. Колкото повече пари има в икономиката спрямо дадено общо производство, толкова по-високо е ценовото равнище;

-  В тази система не може да съществува недоброволна безработица, защото гъвкавостта на реалната работна заплата гарантира постоянното съществуване на пълна заетост. Всяка продължителна безработица трябва да е следствие от липсата на гъвкавост на реалната работна заплата, която й пречи да се настрои спрямо съответните условия за търсене и предлагане на труд;

- Единствената ефективна роля за правителствената политика е да гарантира, че растежът на предлагането на пари не е прекомерен и да гарантира гъвкавостта на пазара на труда, за да може реалната заплата да балансира търсенето и предлагането на труда.

15.11 Предкейнсианска критика на класическото отричане на недоброволната безработица

Разбирането на същността на недоброволната безработица изисква предварително разбиране на концепцията за ефективното търсене, която дискутирахме в глави 12 и 13.

Публикуваната от Кейнс през 1936 г. “Обща теория на заетостта, лихвата и парите” се счита от повечето икономисти за окончателен анализ на концепцията за ефективното търсене. По-късно в главата ще разгледаме как Кейнс атакува класическото виждане, че реалните резултати на икономиката се определят от равновесното положение при пълната заетост, постигната на пазара на труда благодарение на гъвкавостта на реалната работна заплата.

Както и да е обаче, най-важните елементи, очертаващи критиката на Закона на Сей и съвременното разбиране на недоброволната безработица в монетарната капиталистическа икономика, могат да се открият в трудовете на Карл Маркс, по-конкретно в неговите “Теории за принадената стойност”.

Маркс, по-специално, критикува силно класическия икономист Дейвид Рикардо, който в главния си труд “Относно принципите на политическата икономия и данъчното облагане” подкрепя идеите на J.B Say, които идеи отричат възможността за съществуването на общо свръхпроизводство в монетарната икономика.

В теориите за принадената стойност Маркс започва с атака на Закона на Сей, който постулира, че в капиталистическата икономика не може да има общо свръхпроизводство. Маркс възнамерява да покаже, че използващата пари капиталистическа икономика е податлива на икономически кризи (които ние сега наричаме рецесии), и че безработицата е генетично наследена тенденция на тази система.

По този начин Маркс се противопоставя на класическото отричане, че изобщо може да се появи продължителна безработица. Той забелязва, че отричайки възможността за общо свръхпроизводство, Рикардо приема, че потребителите имат неограничени нужди за стоки и всяко специфично пренасищане (имайки твърде много от дадена стока или услуга) бързо ще бъде преодоляно от увеличаване на търсенето на други стоки.

Маркс започва от предположението, че капиталистите се стремят към натрупване на все по-голямо богатство чрез извличането на принадена стойност, която е производената стойност в излишък от това, което работниците получават под формата на работни заплати. По този начин генерирането на печалби изисква две действия: (а) създаването на принадена стойност като цел на производството, което се стреми да намалява плащанията на работниците (ограничава покупателната им сила); и (б) продажбите на стоки на пазара, които са ограничени от покупателната сила на обществото.

Така Маркс бързо установява вградената противоречивост на капитализма и я счита за предпоставка за кризи. От една страна капиталистите искат да потискат растежа на работните заплати и да увеличават трудовите усилия, тъй като това е, което им позволява да максимизират принадената стойност, но от друга страна, те могат да реализират тази принадена стойност единствено като парични печалби, ако след това могат да продадат продукцията, а потискането на дохода, идващ от работните заплати, подронва шансовете им да постигнат това.

Законът на Сей е най-добре обобщен от Рикардо (1821) (в глава XX1, Ефекти на натрупването на печалби и лихви, стр. 192-3 в труда му за принципите..)

“Сей показва по най-задоволителен начин, че няма величина капитал, която да не може да бъде употребена в дадена страна, защото търсенето е ограничено единствено от производството. Всеки произвежда единствено заради това да консумира или продаде и никога не продава, без да възнамерява да купи някакви други стоки, които могат да бъдат употребени веднага, или които могат да допринесат за бъдещо производство. Така, произвеждайки, всеки се превръща или в потребител на собствените си стоки, или в клиент и потребител на стоки, произведени от някой друг. Изключва се възможността, че някой може да е зле информиран относно стоките, които би могъл да произведе с най-голямо предимство и така да може да придобие стоките, произведени от други; и затова не се допуска възможността, че той може да произвежда за продължителен период стока, за която няма търсене.”

Маркс започва с наблюдението, че Законът на Сей е опроверган от факта, че кризите възникват в релания свят. Маркс вижда, че продажбите и покупките са отделни действия с отделни мотиви. Той показва, че Законът на Сей може да е валиден при бартер, което отрича главната характерна черта на монетарния капитализъм.

При бартера може да консумираш собствената си стока, докато при капитализма Маркс казва, че “не съществува човек, който да произвежда с мисълта, че ще консумира собствнеия си продукт”. Капиталистът трябва да продаде и кризи възникват, когато продажбите не могат да се осъществят или могат, но само на цени, по-ниски от производствените разходи. Капиталистът може и да е произвел, за да продаде (Законът на Сей), но ако продажбите не могат да се осъществят, как това помага?

Репликата на Рикардо (1821) е, че (Глава XXI,1 p. 24):

“…той винаги продава с намерението да купи някаква друга стока, която може веднага да му влезе в употреба, или която може да допринесе за бъдещо производство…”

На което Маркс отговаря: “Какъв прекрасен портрет на буржоазни отношения!” За Маркс е ясно, че капиталистите целят продажби, за да трансформират стоките обратно в пари и да реализират печалби. Потреблението не е целта на капиталиста. Маркс казва, че само работниците продават стоки (работната си сила), за да потребяват.

Маркс се фокусира върху особената роля, която парите играят и демонстрира, че те са повече, отколкото “средство за размяна”. Те са средството, чрез което размяната на стоки се осъществява в две действия, независими едно от друго, които са разделени във времето и пространството. Това е ключът за разбирането на кризите при капитализма.

Може да възникне прекъсване между производството и реализацията поради това разделение. Например, съществуването на веригата на производство и кредитните линии означава, че търговецът на дребно може да закупи дрехи на кредит, а фермерът продава на предача, предачът на тъкача и т.н. Ако търговецът не може да продаде, нито един от веригата няма да получи плащане.

Аргументът на Маркс установява за първи път, че кризите се проявяват като монетарен феномен и масовата безработица не е доброволен резултат.

В глава XXI, стр.194 Рикардо казва:

“…може да бъде произведено твърде голямо количество от дадена стока, от която да има такова пренасищане, че да не се възвърне изразходеният за нея капитал; но това не може да се случи с всички стоки.”

Но Маркс показва, че всички стоки, освен парите, могат да бъдат в свръхпроизводство. Необходимостта за една стока да се трансформира в пари означава, че необходимостта съществува за всички стоки. Това е общата същност на процеса Пари-Стока-Пари, който включва отделянето на покупката и продажбата и тяхното единство, което извиква възможността за общо пренасищане.

Рикардо се опитва да се противопостави на това виждане (Глава XXI, стр. 194):

“Търсенето на царевица е ограничено от месеците, през които тя се яде, на обувки и палта – от хората, които ги носят; но въпреки че дадена общност или част от общността може да има толкова царевица и толкова шапки и обувки, колкото би желала да употреби, същото не може да се каже за естеството на всяка общност. Някои ще консумират повече вино, ако притежават възможността да го произвеждат. Други, имащи достатъчно вино, биха желали да подобрят качеството или да подобрят качеството на мебелите си. Други биха пожелали да окрасят дворовете си или да уголемят къщите си. Всички или част от тези желания са във всеки човек; нищо не се изисква, освен средствата, и нищо друго не може да позволи средствата освен увеличаване на производството.”

На което Маркс казва: “Би ли могло да съществува по-детинска обосновка?” Маркс отбелязва, че при свръхпроизводство (кризи), за работниците “остава най-малко жито, обувки и т.н., камо ли вино и мебели.”

По този начин Маркс прави ясна разлика, която става валидна и в съвременния дебат. Свръхпроизводството няма нищо общо с абсолютните нужди. Дебатът не е относно това, дали производството може да надхвърли нуждите. Той е едниствено относно нуждите с възможност да платят с пари.

Така това е първото реално твърдение на концепцията за принципа на ефективното търсене, което става централно в труда на Кейнс.

Рикардо ще каже, че ако човек желае обувки, тогава той може да се сдобие със средтсвата, за да ги купи като сам произведе нещо. Но това е бартерна икономика. Защо тогава просто не произведе сам обувките си? При капитализма, когато има свръхпроизводство, стоките наводняват пазара. Но фактически тези, които страдат от липсата на стоки, са производителите (работниците). Безсмислица е да се твърди, че те би трябвало да произведат повече.

Маркс пита реторично за обяснение на връзката между “свръхпроизводството” и “абсолютните нужди” и посочва, че капиталистическото производство:

“…се влия единствено от търсенето, подкрепено със способността за плащане. Не става въпрос за абсолютно свръхпроизводство – свръхпроизводство по отношение на абсолютната нужда или желание за притежаване на стоки.”

Така идеите на Маркс са предвестник на анализа на Кейнс, който иска да опровергае класическото разбиране, че реалната работна заплата и заетостта се определят от пазара на труда. И при двамата – Маркс и Кейнс – виждаме, че фактическата заетост се определя от равнището на ефективното търсене, т.е. от пазара на стоки и услуги.

Ефективното търсене е нивото на производство, при което очакванията на бизнесите за печалба съответстват на разходните планове на потребителите и фирмите. Бе показано, че има граница на печелившото разширяване на частното производство. Нивото на ефективното търсене отпуска порцион на пазара на труда и не е сигурно, че този лимит ще съответства с пълната заетост, при която всички, които желаят да работят, могат да намерят работа.

Сега преминаваме към критиката на Класическата система, представена от Кейнс

15.12 Съществуването на масова безработица като феномен на равновесното положение

В самото начало дебатът между Кейнс и Класическото виждане през 30-те години, изразено от британското министерство на финансите (което става известно като Виждането на хазната, министерството на финансите) се съсредоточава върху това, дали човек може да се окаже безработен против волята си.

“Виждането на хазната” отрича съществуването на недоброволната безработица и твърди, че фискалната политика (правителственото харчене) не може да засили националния просперитет чрез създаването на заетост.

В своята реч през 1929 г. (произнесена в понеделник, 25 април 1929 г. – за подробности виж Hansard. (1929) HC Deb 15 April 1929, vol. 227, cc53–6) тогавашният министър-председател Уинстън Чърчил очертава “Виждането на хазната” много ясно:

“Ортодоксалното виждане на министерството на финансите, и тъй като британските финанси се считат изцяло като модел за много държави, е, че когато правителството заема от паричния пазар, то се превръща в нов конкурент на индустрията и привлича за себе си ресурси, които иначе биха били използвани от частните предприятия и по този начин повишава цената на парите за всички, които се нуждаят от тях.”

Можете лесно да свържете това с дискусията ни в предишната част относно доктрината за отдаваните на заем фондове. В глава 17 (23??) разглеждаме съвременните дебати в макроикономикса в по-големи подробности и лесно ще видите, че доводите на т. нар. ефект на изтласкването (crowding out) против използването на фискалната политика, които са смешни в сегашната ера, се базират на това “Виждане на хазната”. Всъщност сегашната атака срещу използването на фискалната политика за увеличаване на заетостта отразява консервативната позиция, представена през 20-те и 30-те години на миналия век, която характеризирахме с класическата теория за заетостта.

Чърчил също отрича, че фискалната политика ще доведе до дълготрайно увеличение на заетостта:

“…ортодоксалното виждане на министерството на финансите …постоянно потвърждава, че каквито и политически или социални предимства държавното заемене или харчене може да имат, в действителност, като общо правило, създават много малка допълнителна заетост и никаква постоянна допълнителна заетост.”

Както видяхме в глава 15.7, ортодоксалният подход води до извода, че всяка дълготрайна безработица (отвъд фрикционното ниво) е създадена поради това, че реалните работни заплати са били над нивото на равновесното положение, главно защото гъвкавостта на паричните заплати в посока надолу се е втвърдила.

(Бележка: Бюджетът от 1929 г. е бил етикиран като “бюджет на националните избори”, въпреки това консервативното правителство губи изборите, които се провеждат скоро след приемането на бюджета. В лицето на нарастващата безработица, британският народ отхвърля аргумента, че правителството е безсилно да увеличи заетостта).

Класическото (ортодоксалното) лечение на безработицата е просто – оставете паричните заплати да спаднат при съществуването на излишното предлагане на труд, така че реалната заплата да се настрои на нивото на производство на “пълната заетост”. Единствената роля за правителството в този процес е да гарантира, че работната заплата ще е гъвкава.

John Maynard Keynes се противопоставя на това обосноваване и очертава нов подход към пазара на труда, който предоставя обяснение за масовата безработица, което показва, че тя не зависи от това, дали работните заплати са гъвкави или не. С други думи, той тръгва да покаже, че съществуването на масова безработица няма отношение с въпроса за гъвкавостта на работната заплата.

В исторически контекст това твърдение се счита за революционно, тъй като то предизвиква позицията на интелектуално превъзходство на консервативните икономисти, които са били във властовите позиции в правителството.

В разработването на обяснението за съществуване на масова безработица, Кейнс търси да покаже, че масова безработица възниква в резултат на системен дефект, който прави отделните индивиди безсилни да подобрят състоянието си.

Като предвестник на разбирането на специфичния начин, по който Кейнс развива своята нова теория, важно е да се разгледат две широки концепции за равновесието, които могат да се намерят в литературата.

В класическия модел за заетостта виждаме, че равновесието съответства на точката, в която предлагането е равно на търсенето. Тълкува се също, и че това е точката, в която икономиката ще остане в покой, ако не възникнат смущения в предлагането и търсенето. Първата конструкция следва от втората.

Така безработицата в класическата теория за заетостта е феномен на неравновесието и ще бъде отстранен, тъй като гъвкавостта на реалната работна заплата ще възстанови равновесието на търсенето и предлагането.

Единствената причина, поради която това неравновесие може да продължава по-дълго, е, ако например, правителството създаде втърдяване на пазара на труда (да кажем, въведе минимална работна заплата), която държи реалната работна заплата над нивото на “пълната заетост”. В противен случай гъвкавостта на цената на пазара на труда винаги ще гарантира поддържането на равновесието при пълна заетост.

Концепцията за недоброволната безработица, която Кейнс въвежда в литературата е в съответствие с концепцията за равновесието като състояние на покой. Но тя е в рязко противоречие с идеята, че равновесието изисква също баланс между търсенето и предлагането.

С други думи – той изтъква аргумента, че масовата безработица е състояние на равновесие, към което капиталистическата монетарна икономика има тенденцията да върви и може да остане за неопределено време, ако правителството не се намеси.

По този начин Класическият подход разглежда безработицата като временно неравновесно състояние, което скоро се поправя едновременно с настройването на реалните работни заплати към дисбаланса на търсенето и предлагането, докато Кейнс вижда безработицата като състояние на равновесие, което би продължавало, освен ако не се стимулира ефективното търсене.

Тази разлика повлиява също на това, как Кейнс дефинира пълната заетост. За класическите икономисти от 20-те години на миналия век пълната заетост възниква, когато търсенето на труд и предлагането на труд са равни, без значение от нивото на заетостта, което съответства на този баланс. Както ще си спомните, те отричат съществуването на безработицата, така че дори и ако постигнатото ниво на заетост е доста под големината на работната сила в момента, те считат, че разликата отчита доброволните избори на работниците и служителите да не работят.

За Кейнс пълната заетост е специална точка, която изисква ефективното търсене (общото харчене) да е достатъчно, за да гарантира, че има достатъчно оферти за назначаване на работa, които да се равняват на желаното предлагане на труд при текущото ниво на паричната работна заплата. То е състояние, което капиталистическата система теоритично може да постигне (като специален случай), но не съществува обща тенденция, в рамките на динамиката на системата, икономиката да се придвижи сама към това състояние.

15.13 Критиката на Кейнс на Класическата теория за заетостта

В “Обща теория на заетостта, лихвата и парите” (1936 г.) Кейнс търси да покаже, че Класическата теория не успява да даде задоволително обяснение на съществуването на масовата безработица. Той също отхвърля предложената от “Виждането на хазната” принципна политика, която иска да реши проблема с безработицата чрез намаляване на паричните заплати.

Кейнс също поддържа тезата, че дори и ако гъвкавостта на реалната заплата е възможна, икономиката пак би имала тенденцията да върви към поддържане на състояние на масова безработица. С други думи, той иска да демонстрира, че съществуването на масова безработица не е свързано с това, дали реалната работна заплата е гъвкава или не. Що се отнася до въпроса за политиката, както ще обясним по-късно, Кейнс счита, че съществуването на втърдяване на паричната заплата и на институции, подкрепящи това втърдяване, е предпочитаното състояние. Но за него е било трудно да покаже, че безработицата не се предизвиква от институционалната структура.

В глава 2 на Общата теория Кейнс въвежда това, което той нарича “двата фундаментални постулата” на Класическата икономика (това е “Виждането на хазната”):

1) Работната заплата е равна на пределния продукт на труда;

2) Полезността на работната заплата за даден обем нает труд е равна на пределното неудобство (идващо от работата вместо отдиха) на това количество заетост. Източник: [Macmillan version GT, 1936, стр. 5]

Трябва да сте сигурни, че можете да свържете тези “постулати” с дискусията в част 11.5. Първият постулат описва Класическата теория за търсенето на труд, където максимизиращите печалбата фирми наемат работници и служители до точката, в която платената на последния нает работник реална работна заплата е равна точно на пределната производителност на този работник.

Вторият постулат се отнася до класическата теория за предлагането на труд, според която работниците избират между работа и отдих. Първата доставя доход, който позволява на работника да получи добро (“удовлетвореност”) от закупуването на стоки и услуги, но също се счита за лошо (“неудобство”), защото тя отклонява работниците от насладата на отдиха

Цената на отдиха е реалната работна заплата и работниците правят всичко възможно броят на работните часове, които те предоставят да неутрализира лошото (неудобството от работата) с доброто, извлечено от тази работа.

Докато Кейнс, в крайна сметка, показва, че реалната работна заплата и общото ниво на заетост не се определят от пазара на труда, както е в Класическата теория за заетостта, въпреки това, той няма възражения относно първия постулат като изразител на конкурентната икономика. По-късно в главата ще видим, че неговото приемане на първия класически постулат не идва без проблеми.

Главният му мотив, приемайки първия постулат, е да измести фокуса на критиката си към страната на предлагането на пазара на труда, която той счита за източника на провала на класическата теория в разбирането й за това, как недоброволната безработица би могла да възникне като нормална тенденция на капиталистическата монетарна икономика.

Кейнс има две възражения към втория класически постулат – едното, което той казва, че “не е теоритически фундаментално” и другото, което той описва като “фундаментално”.

Първото “теоретически нефундаментално” възражение (Общата теория…, 1936, стр. 12):

“… се отнася до фактическото отношение на работниците съответно към реалните и паричните работни заплати …”

Така за Кейнс този постулат не съответства на поведението на работниците в реалния свят, което, в емпиричен смисъл, предполага, че работниците се държат по асиметричен начин спрямо намаленията в реалната работна заплата, в зависимост от това, дали те са мотивирани от намаляване на паричната работна заплата или от повишаването на общото ценово равнище.

Той твърди, че работниците ще отдръпнат трудовите си услуги, ако паричните работни заплати се намалят (и реалните заплати спаднат), но няма да реагират по същия начин, ако същото намаляване на реалната заплата е резултат от увеличаване на ценовото равнище. С други думи, като общ случай, наблюдава се, че работниците не изтеглят обезателно работните си услуги, когато реалната работна заплата спадне. Всичко зависи от причината за това спадане.

Спомнете си, че реалната заплата е съотношението между паричната заплата и общото ценово равнище. Кейнс твърди, че “класическата школа тактически е допуснала, че това няма да доведе до значителна промяна в тяхната теория”. (Общата теория, 1936 г., стр. 8).

Ключът за разбирането на аргумента му не е в това, че класическият модел допуска, че предлагането на труд е изключително функция на реалната работна заплата (виж фиг. 15.3). Въпреки това, в реалния свят работниците са загрижени също за големината на паричната заплата, както и за нейната покупателна сила (реалната работна заплата).

Класическият отговор на тази критика е твърдението, че за работниците не е рационално или е нелогично да страдат от това, което те наричат “илюзия относно парите”. Имат предвид следното:

Защо работниците трябва да се притесняват относно номиналната стойност на тяхната заплата? Сигурното е, че единствено реалната работна заплата е от значение, защото тяхното решение относно предоставянето на труд идва с цел придобиване на реални стоки и услуги от изкарания доход.

Отговорът на Кейнс е красноречив. Първо, той отбелязва, че докато покачването на общото ниво на цените засяга всички работници, намаляването на паричната работна заплата обикновено се прилага в определени сегменти на работната сила (където е концентрирана безработицата). Изследванията потвърждават, че работниците са повлияни от относителното си положение в структурата на работната заплата, като се има предвид, че работните заплати са един от начините, по който се измерва социалният статус.  Паричната заплата на човек е по-видима за другите, отколкото мъглявата концепция за реалната работна заплата.

На светски партита и други социални прояви хората неформално се съпоставят според нивото на дохода, който получават. Това са отношения, които класическият модел игнорира.

Ако работник или служител приеме намаляване на паричната си заплата, когато индустрията, в която той работи изпитва икономически спад, тогава той би понижил позицията си в структурата на работната заплата. Също би оформил виждането, че относителната му позиция в структурата на работната заплата няма да се възвърне, когато икономиката отново се подобри. Ето защо тези работници и служители ще се противопоставят на намаляването на паричната заплата.

Въпреки това обаче, те няма непременно да се противопоставят на понижаването на реалната заплата (със същата величина, както биха го сторили срещу намаляване на паричната заплата), възникваща от покачването на общото ниво на цените, защото това ще се отрази на всички работници и служители и относителната социална позиция, в рамките на структурата на работната заплата, ще остане непроменена. Те всички ще бъдат по-зле, но не в относителни условия.

Докато класическата теория игнорира богатството на социалните институции, считайки ги за ефимерни скованости, пречещи на конкурентните резултати, и които, в дългосрочен план, биха изчезнали под силата на конкуренцията, икономистите като Кейнс разбират стойността на институциите. Това го улеснява да достигне лесно до разбирането, че за един работник е доста логично или рационално да се притеснява за социалното си положение (относителности).

Кейнс разбира също, че работническите профсъюзи са важни институции в капиталистическата икономика, които защитават мястото на работниците и служителите в разпределението на доходите. Той пише (Общата теория..., 1936 г., стр. 14), че:

“Всеки работнически профсъюз ще се противопостави на намаляването на паричната работна заплата, колкото и малко да е то. Но тъй като няма профсъюз, който да мечтае да протестира при всяко увеличение на цената на живот, профсъюзите не повдигат бариерата пред всяко увеличаване на общата заетост, както класическата школа им приписва.”

Втората причина, поради която работниците биха се противопоставили на понижаването на паричнатите заплати, е свързана с финансовите обвързаности, в които работниците са въвлечени в нормалния ход на живота си. Основен ангажимент, който много работници поемат, е покупката на жилище. След това, работниците ползват кредит, за да разпределят по-равномерно потребителските си разходи във времето. Тези договорни ангажименти винаги са конкретизирани в номинални (парични) изражения. Например, работникът трябва да плати определено количество долари на месец, за да обслужва ипотечния си кредит.

С други думи – платежеспособността на работниците е номинална концепция. Ако те не могат да получат достатъчно пари през всеки период, за да обслужват номиналните си договорни ангажименти, тогава те са в беда.

В този контекст, ако общото ценово равнище се покачи и реалната стойност на паричната им заплата намалее, за известно време те са в състояние да променят бюджетните си разпределения (може би елиминирайки някои не толкова необходими разходни пера) но все още биха успявали да поддържат номиналните си договорни задължения. В даден момент това става невъзможно, но, в рамките на обичайните вариации на реалната заплата, това е начинът, по който домакинствата се справят.

Въпреки това обаче, ако реалната работна заплата се промени чрез намаляване на паричната заплата, работниците могат да осъзнаят, че нямат достатъчно паричен доход за даден период, за да могат да обслужват договорните си задължения и тогава трябва да банкрутират и да изпаднат в несъстоятелност.

Ясно е, че е съвсем рационално да се противопоставят и евентуално затова работниците са загрижени не само относно реалната заплата, която са в състояние да изкарват, но също и относно нивото на паричната си заплата, която получават.

Все пак Кейнс не счита тези институционални възражения като фундаментални за теоретичната достоверност на класическия модел за заетостта. Той описва второто си главно възражение като “по-фундаментално възражение” – то атакува теоритичната основа на класическия модел за заетостта.

Кейнс (Общата теория…, 1936 г., стр. 12) характеризира втория постулат така:

“…от идеята, че реалните работни заплати зависият от преговорите относно заплатата, които представителите на труда правят с предприемачите... договорената парична заплата е това, от което зависи определянето на реалната заплата. По този начин класическата теория приема, че за труда винаги е отворена възможността да намали реалната си заплата чрез приемане на намаление на паричната си заплата.”

Класическият модел характеризира взаимодействието между търсенето и предлагането на труд като опосредствано от движенията на реалната работна заплата, докато в същото време, в реалния свят това се осъществява от договаряната на пазара на труда парична заплата.

По този начин работниците кандидатстват за работа, която конкретизира, че определена парична заплата ще бъде заплатена. Важното е, че т. нар. договор, постигнат на пазар на труда, води до това, че работникът получава работа, а работодателят плаща някаква парична заплата на работника. Може да е $15 на час или $80 000 на година или каквато и да е друг цифра.

Да се твърди, че заетостта е доброволна и може да бъде решена чрез намаляване на реалната заплата, предполага, че работниците имат волята и могат да изработят подходящото намаление на реалната заплата като приемат по-ниски парични зпалти. Това би изисквало, “че преговорите относно заплатата между предприемачите и работниците се определят от реалната заплата”. (стр. 13).

Кейнс оспорва твърдението (Общата теория, 1936 г., стр. 13), че:

“…общото равнище на реалните заплати директно се определя от характера на преговорите относно заплатата. Приемайки, че преговорите относно заплатата определят реалната заплата, класическата школа се хлъзга в нелелегално допускане. Това е така, понеже представителите на труда, като цяло, могат да не разполагат с метод, чрез който да накарат общото ниво на паричните заплати да съответства на пределното неудобство от работата на текущия обем заетост. Може да не съществува средство, чрез което трудът, като цяло, да може да намали реалната си заплата до определена цифра чрез ревизирането на договореностите си с предприемачите относно паричната заплата.”

Кейнс вярва, че класическите икономисти имат фундаментално неразбиране относно това, “как икономиката, в която живеем фактически работи.” (Общата теория, 1936 г., стр. 13). В частност, той твърди, че ако възникне намаление на паричната заплата, най-вероятно това ще доведе до по-ниски цени, защото пределните разходи ще бъдат по-ниски (игнорирайки измененията в производителността поради проблеми, свързани с морала на работната сила).

Представете си, че паричната заплата намалее с 5 цента и ценовото равнище спадне с 5 цента, тогава реалната заплата ще остане непроменена. Това е основата на аргумента на Кейнс.

Той пише, че идеята, че намаляването на паричната заплата ще доведе до намаляване на реалната заплата:

“… далеч не съответства на основните постулати на класическата теория, която ни учи да вярваме, че цените се ръководят от пределната себестойност по отношение на парите, и че паричните работни заплати определят, до голяма степен, пределната себестойност. По този начин, ако паричните работни заплати се променят, би трябвало да очакваме, че класическата школа ще твърди, че цените ще се променят в почти същата пропорция, оставяйки реалната работна заплата същата и всяка малка придобивка или загуба остава като загуба или печалба за другите компоненти на пределните разходи, които са останали непроменени.”

Така фундаменталното несъгласие на Кейнс относно Класическата теория за заетостта е, че дори и ако работниците се съгласят на по-ниски парични заплати, това не гарантира непременно намаляване на реалната работна заплата.

Преди да разгледаме какво това означава от гледна точка на конструкцията на Кейнс за пазара на труда, трябва да отбележим, че приемайки правилото за пределната производителност на труда (първия класически постулат) в Общата теория, Кейнс се съгласява с предположението, че за да може заетостта на нарасне, реалната заплата трябва да спадне. Както ще видим, причинноследствената връзка, която Кейнс използва, за да обясни тази връзка между заетостта и реалната работна заплата, е различна от тази на класическата теория. Но в Общата теория Кейнс счита, че фирмите винаги са точно на своята крива на търсене, а флуктоациите в съвкупното търсене измества заетостта над и под тази крива.

В резултат на това той счита, че най-добрият начин за предизивкване на намаления в реалната заплата е не човъркането в паричните заплати (поради всички причини, които току-що разгледахме), а генерирането на някаква инфлация чрез стимулиране на съвкупното търсене. Той счита, че с нарастването на търсенето за стоки и услуги фирмите ще разширят производството и ще срещнат увеличени пределни разходи и поради това ще увеличат максимизиращото печалбата ценово равнище.

В следствие на втърдената парична заплата, въпреки че реалната заплата ще спадне, безработните ще са готови да доставят труд на фирмите. Так безработицата се подтиква от липсата на съвкупно търсене, а не поради твърде висока реална заплата, но реалната заплата би спаднала с нарастването на заетостта. В следващата част ще се върнем на този аргумент.

Фактът, че и двете главни теории – Класическата и Кейнсианската – на този етап са единодушни, че съществува обратна зависимост между заетостта и реалната работна заплата, прави трудно емпиричното изследване на верността и на двете, въпреки че основополагащата причинност, създаваща зависимостта е много различна. Ако наблюдаваме спад в реалните заплати, съпътстващ го с увеличаване на заетостта, коя теория ще е вярната?

Все пак, като историческа бележка, към 1939 г. Кейнс променя виждането си относно пределната производителност. Две отделни изследвания го убеждават, че по-ранните му виждания относно Теорията за пределната производителност не се подкрепят от наблюденията на реалността. Едното е публикувано през 1939 г. от американския икономист John Dunlop – “Движение на релната и паричната работна заплата” - (The Economic Journal, Vol. 48, No. 191 (September, 1938), 413-434), а другото - година по-късно - от канадския икономист - Lorie Tarshis – “Промени в реалната и паричната работна заплата - (The Economic Journal, Vol. 49, No. 193 (March, 1939), 150-154).

Това, което тези две статии демонстрират, е че няма ясна обратна зависимост между реалните заплати и заетостта, което означава, че идеята, че намаляването на безработицата би могло да се постигне чрез покачването на общото ценово равнище, за да се обезцени фиксираната парична заплата е неиздържано.

Интересното е, че Кейнс отговаря на тези статии в собствена статия в Икономически журнал от 1939 г. – “Относителни движения на реалните заплати и производството” - (The Economic Journal, Vol. 49, No. 193 (March, 1939), 34-51). Той казва (стр. 34), че представените изследвания:

“… ясно показват, че доминиращото разбиране, което аз приех в “Общата теория на заетостта, лихвата и парите” се нуждае от преразглеждане…”

Той се съгласява също (стр. 40), че е възможно “спадащата тенденция на реалните заплати в периоди на покачващо се търсене” да е в противоречие със свидетелствата от реалния свят и предлага, че е много по-лесно да се защити тезата за ефективното търсене като ключово при определянето на заетостта, отколкото тази за реалната работна заплата.

15.14 Разбиране на предлагането на труда

Сега сме в по-добра позиция да разберем значението на доста трудното определение за недоброволна безработица, което Кейнс представя в Общата теория (1936, стр. 15), което представихме в част 15.4:

Хората са недоброволно безработни, ако в случай на малко покачване на цените на стоките по отношение на паричната заплата, и двете – съвкупното предлагане на труд, желаещ да работи при текуща парична заплата и съвкупното търсене на труд при тази заплата би било по-голямо, отколкото съществуващия обем заетост.

Казано направо, това означава, че недоброволната безработица съществува при текущото равнище на паричната заплата, ако заетостта се увеличава едновременно с нарастването на общото ценово равнище. Това означава, че работниците биха увеличили предлагането си на труд дори и ако реалната работна заплата е по-ниска, отколкото е била преди.

От дискусията ни в предишната част ще оцените, че това опредление се дължи на виждането му, че реалните заплати биха били по-ниски при по-високо ниво на заетост, виждане, което в последствие Кейнс изоставя. Определението обаче е полезно за обобщаване на виждането, че нивото на паричната работна заплата не е проблемът, когато се опитваме на разберем безработицата.

Вниманието на Кейнс се фокусира също върху втория постулат на класическата теория, отнасящ се до твърдението, че макроикономическото предлагане на труд е нарастваща функция на реалната работна заплата, а равноесното положение на заетостта се определя чрез изравняването на търсенето и предлагането на труд.

Ако работниците предлагат още труд, дори и когато реалните заплати спадат, тогава това наблюдение сериозно компрометира тези две твърдения на класическата теория и до голяма степен отрича теорията за заетостта.

Както и да е обаче, в стратегическия контекст на този дебат с “Класиците”, дефиницията на Кейнс поддържа фокусирането върху пазара на труда, което позволява най-важното му прозрение, че една надеждна теория за заетостта би трябвало да бъде базирана на принципа за ефективното търсене (т.е., пазара на продуктите), остава малко скрито.

Можем да разработим по-обща дефиниция на недоброволната безработица, която е в съответствие с по-късното признаване на Кейнс, че не е нужно реалните работни заплати да спаднат, за да може заетостта да нарасне, и е в съотвествие с това, което наблюдаваме в реалния свят. То също съответства с второто определение на Кейнс за недоброволната безработица, което е очертано в глава 3 на Общата теория (1936 г., стр. 28).

Съответно можем да заключим, че недоброволната безработица съществува:

“Ако когато ефективното търсене нарасне на пазара за крайни продукти, заетостта се покачи независимо от това, което се случва с паричната или реалната работна заплата.”

Ще оцените, че това определение за недоброволна безработица измества фокуса далеч от пазара на труда и ни позволява да разберем, че заетостта се управлява от промени в съвкупното търсене.

По-нататък, ако съвкупното търсене нарасне и не се наблюдава по-нататъшно увеличаване на заетостта, тогава икономиката би била при пълна заетост. Още веднъж, това ни позволява да определим пълната заетост  в смисъл на брой на работни места вместо в смисъл на някаква специфична реална заплата. За разлика от класическата теория за заетостта, която счита пълната заетост като определена от пазара на труда, нашата дефицниция тук ясно свързва концепцията за пълната заетост с процесите на харчене на пазара на стоките и услугите.

За да разберете по-добре тази концепция, вижте как бихме могли да преразгледаме макроикономическия пазар на труда. В частност, функцията на предлагането на труд, която е в съответствие с тази концепция за недоброволна безработица, е доста различна от тази, представена от класическия модел. Вместо да е нарастваща функциа на реалната заплата, базирана на твърдението, че работниците правят избор между работа и отдих, който е опосредстван от движенията на реалната работна заплата, Кейнс счита, че работниците предлагат труда си на основата на нивото на текущата парична работна заплата и изпитват значителна несигурност относно общото равнище на цените.

С други думи, работниците знаят какава е паричната заплата, която те получават, защото тя е променливата, определена на пазара на труда, а не реалната работна заплата. Еквивалента реална заплата, съответстващ на известната парична заплата е неопределен, защото общото ценово равнище не се определя от пазара на труда, а работниците нямат перфектна информация относно текущото ценово равнище.

Поради това съответната функция на предлагането на труд се записва така:

(15.10) Ns = f(W,Pe) ако Ns < N*

Което казва, че съвкупното предлагане на труд (Ns) зависи от нивото на паричната работна заплата (W) и очакваното ценово равнище (Pe) до пълната заетост (N*).

Фигура 15.8 показва Кейнсианската функция на предлагането на труд. Първата важна разлика, когато я сравняваме с Класическия пазар на труда, показан на фигура 15.3, е че паричната, а не реалната, работна заплата се определя от пазара на труда. Работниците предпочитат по-високи реални заплата пред по-ниски такива, но когато отидат на пазара на труда, те се договарят с работодателя относно паричната, а не реалната заплата.

Пълна заетост възниква в N* и отвъд това ниво може да приемем, че няма да има по-нататъшно увеличение в предлагането на труд. В реалния свят е верояртно нарастващите парични заплати при текущото ценово равнище да привлекат допълнителни работници на пазара на труда, които обикновено не биха желали да работят. С други думи – вертикалният сегмент в предлагането на труд може да е малко наклонен положително.

До N*, при текущото ниво на паричната работна заплата (W1), работниците ще желаят да предлагат колкото и да е търсения труд

Вертикалните линии ED1 и ED2 отразяват макроикономическото търсене на труд, което е движено от текущото ниво на ефективното търсене, което се определя на пазара на стоки и услуги (т.е., извън пазара на труда). Линиите ED могат да се разглеждат като ограничения, наложени на пазара на труда, като заетостта се настройва при нивата на текущата парична заплата в зависимост от изместванията в тези ограничения.

Да предположим, че икономиката работи при ниво на ефективното търсене ED1, а заетостта е в N1. Колко недоброволна безработица съществува при това ниво на икономическа активност?

Отговорът е разстоянието N* – N1, защото ако ефективното търсене бе в ED*, предлагането на труд би се увеличило до N*. За да видите това по-ясно, представете си, че съвкупното търсене се увеличи и икономиката се придвижва към по-високо ниво на ефективно търсене в ED2. Без промяна в ставката на паричната работна заплата  (или на ценовото равнище), заетостта би нараснала до N2, а безработицата би спаднала с N2-N1.

Това обяснение ви позволява да разберете, че макроикономическото ниво на безработицата не се определя изключително от пазара на труда, и че вариранията на безработицата са движени от вариранията в ефективното търсене.

Фигура 15.8 Кейнсианската функция на съвкупното предлагане на труд

Класическата теория за лихвата се базира на Закона на Сей и твърдението на класическите икономисти, че не може да съществува ситуация, в която съвкупното търсене е недостатъчно за абсорбирането на цялата продукция. Те твърдят, че когато фирмите решат да предложат стоки и услуги, те създават продукция и доход. Този доход трябва или да бъде потребен, или спестен.

В Класическата теория лихвеният процент гарантира, че доходът, който не е потребен във всеки период (т.е. - който е спестен) в същото време е равен на съвкупните инвестиции (създаването на нов производствен капацитет). Това е доктрината за отдаваните на заем фондове, която разгледахме в част 15.8.

Спомнете си, че търсенето на кредит (от фирмите, искащи да инвестират в нови производствени мощности) се разглежда като намаляваща функция на лихвения процент, като последната е цената на взетите на заем фондове, която ще определи кои инвестиционни проекти са незадоволителни и кои са печеливши (при дадените очаквани постъпления, произлизащи от инвестициите).

От другата страна на пазара за отдаваните на заем фондове, спестяванията се разглеждат като нарастваща функция на лихвения процент, защото при по-високи лихвени стойности възвръщаемостта от пропуснатото потребление (спестяването) ще е по-висока и ще осигури по-високо бъдещо потребление, отколкото при по-ниски лихвени ставки.

Лихвеният процент се счита за цената на текущото потребление спрямо бъдещето потребление. С други думи – потребителят може да използва дохода си за потребление сега, което по необходимост означава, че той не може да го използва в бъдеще. Цената за възможността от вземането на това решение се измерва от премията, която биха могли да очакват от отлагането на консумацията сега и отдаването на този доход на заем при текущото ниво на лихвата. Колкото по-висок е лихвеният процент (премията), толкова по евтино става бъдещото потребление спрямо текущото потребление.

Така доктрината за отдаваните на заем фондове предполага, че ако потребителите решат да спестяват повече от наличния си доход, отколкото са спестявали преди, предлагането на кредити на пазара на отдаваните на заем фондове ще се увеличи, създавайки излишно предлагане при текущата пазарана ставка на лихвения процент, и пазарните сили ще започнат да придвижват лихвения процент надолу.

Падащият лихвен процент ще стимулира инвестициите (търсенето на кредит) и комбинацията от намаляващо намерение за спестяване (едновременно с падането на лихвения процент) и увеличаващото се търсене, евентуално би възстановило равноесното положение на пазара за отдаваните на заем фондове (спестяванията са равни на инвестициите) при по-нисък лихвен процент.

С други думи – загубеното потребителско харчене би се заменило от увеличено инвестиционно харчене. Факторите от реалния свят, като това как работниците и фирмите светкавично преминават с лекота от производство на потребителски стоки към производство на капиталови стоки, не са взети под внимание.

Както ще видим, същестува и огромен проблем относно това, какъв пазарен сигнал намаляването на потреблението доставя. Изводът е, че увеличаващите се спестявания сигнализират желание за повече потребление в бъдеще и фирмите преоборудват производствения си капитал, за да посрещнат бъдещето търсене. Но какви потребителски стоки ще се търсят в бъдеще и кога? Това са огромни препъни-камъни пред класическите икономисти и, отчасти, са в центъра на атаката на Кейнс срещу класическата теория.

По този начин хипотетичните движения на лихвения процент гарантира, че никога не може да има дълготрайно излишество в търсенето или предлагането на кредит, което тогава означава, че съвкупното търсене на стоки и услуги винаги ще се коригира според движенията на съвкупното предлагане. Така че пълната заетост се гарантира от комбинацията от действието на реалната работна заплата за изчистването на дисбалансите между търсенето и предлагането на труд, и от движението на лихвения процент, гарантиращо, че композицията на крайното общо производство (между сегашни и бъдещи стоки) винаги отговаря на съвкупните разходи (потребление и инвестиции).

Критика на Кейнс на Доктрината за отдаваните на заем фондове

Кейнс пише, наблюдавайки това, което се случва в реалния свят по времето на Великата депресия. Става ясно, че инвестициите спадат едновременно със срутването на националния доход в икономическа криза с растящата безработица. Потокът на спестяванията също спада пропорционално на спада на националния доход. Докато всички тези променливи изглеждат взаимосвързани по начин, по който сега го разбираме, те до голяма степен са откъснати от движенията на лихвения процент, а основни предвиждания на теорията за отдаваните на заем фондове изглеждат без никаква основа.

Затова Кейнс разглежда класическото вярване, че решенията на домакинствата за спестяване се определят от предпочитанията за текущо и бъдещо потребление, опосредствено от лихвения процент (цената, на която потребителите заменят текущото с бъдещо потребление). Вместо това, той счита съкупното спестяване за положителна функция на националния доход.

Така когато националното производство и доход нараснат, съвкупното спестяване ще нарасне. Сумата на допълнителното спестяване за всеки долар от допълнителния наличен доход се нарича пределна склонност към спестяване (Marginal Propensity to Save - MPS). Ако MPS = 0.20, тогава домакинствата ще спестяват 20 цента от всеки допълнителен долар наличен доход, който получават. 

Лихвеният процент може да има някакво въздействе върху спестяването, но Кейнс счита, че въздействието на промените в националния доход са доминиращ фактор при определянето на съвкупното ниво на спестяване за всеки период.

Другото разбиране е това, че инвестиционното харчене е компонент на съвкупното търсене, което от своя страна, управлява общия национален доход във всеки отделен период.

Взети заедно, тези прозрения подкопават концепцията за пазара на отдаваните на заем фондове по начина, по който е създаден от класическите икономисти. Не може да съществуват независима функция на спестяването и инвестициите, които да са обединени от движенията на лихвения процент, както е според доктрината за отдаваните на заем фондове, защото инвестициите управляват дохода, който влияе на спестяванията.

В глава 14 – “Класическата теория за лихвения процент” – от неговата “Обща теория на заетостта, лихвата и парите”, Кейнс предлага диаграма, за да илюстрира твърдението си, че тази взаимозависимост означава, че доктрината за отдаваните на заем фондове е “теория-глупост”.

Кейнс пише:

“Независимите променливи на класическата теория за лихвения процент са кривата на търсенето на капитал и въздействието на лихвения процент върху спестената от дадения доход сума; и когато, например, кривата на търсенето на капитал се измести, новият лихвен процент, според теорията, се определя в точката на пресеичане между новата крива на търсене на капитал и кривата, съотнасяща релания лихвен процент към сумите, които ще се спестят от дадения доход. Класическата теория за лихвения процент изглежда предполага, че ако кривата на търсенето на капитал се измести, или ако кривата, свързваща лихвения процент със сумите, спестени от дадения доход се измести, или и двете криви се изместят, новият лихвен процент ще се определи от точката на пресичане на новите позиции на двете криви. Но това е теория-глупост, тъй като предположението, че доходът е константен не съответства на предположението, че тези две криви могат да се изместват независимо една от друга. Ако всяка една от тях се измести, тогава, най-общо, доходът ще се промени, в резултат на което цялата схема, базирана на допускането за даден доход се срутва… В действителност класическата теория не е жизнена по отношение на промените в нивото на дохода или по отношение на възможността нивото на дохода фактически да е функция на степента на инвестициите.”

В диаграмата на Кейнс инвестициите и спестяванията са по вертикалната ос, а лихвеният процент по хоризонталната ос. За да спазим приемствеността с фигура 15.7, пресъздаваме неговата графика, но обръщаме осите.

Свързването на дългия аргумент на Кейнс (в последния цитат) с фигура 15.9 е директно. Групата от функциите на спестяване S(Y0), S(Y1), и S(Y2) – са начертани за различни нива на доход (като Y2 > Y0). За всяка функция на спестяванията, да речем S(Y0), кривата показва нивото на спестяванията при нивото доход за всяко ниво на лихвения процент.

Групата от функциите на инвестициите I(Y0), I(Y1), и I(Y2) показва, че когато инвестициите са по-високи, националният доход нараства.

Равновесието на отдаваните на заем фондове, да речем Y0 би било с пресечната точка на S(Y0) и I(Y0), генерирайки лихвен процент R0.

Теорията за отдаваните на заем фондове, обаче, не позволява промените в националния доход да оказват въздействие върху спестяванията по този начин. Съответно, представете си, че инвестициите се придвижат от I(Y0) към I(Y1). Знаем, че изместването в инвестициите ще подтикне нагоре националния доход, защото инвестициите са компонент на съвкупното търсене. Доктрината за отдаваните на заем фондове ще твърди, че изместващата се функция на инвестициите ще се движи по прдължение на функцията на спестяванията (S(0) и лихвеният процент би се покачил до RLF.

Нарастването на лихвения процент би било необходимо, според теорията за отдаваните на заем фондове, за да елиминира излишното търсене на фондове при R0, нарастващо от покачването на инвестициите.

Кейнс твърди, че ако спестяванията са функция на националния доход, тогава класическият подход се проваля да опише настройването на лихвения процент. Той казва, че:

“…горната диаграма не съдържа достатъчно данни, за да ни каже каква ще бъде нейната нова стойност; и затова не знаем коя е правилната …(функцията на спестяванията)…не знаем в коя точка новата функция на инвестициите ще я пресече.”

Уточнихме, че S(Y1) е съответното спестовно отношение при национален доход Y1, което съответства на увеличаването на производството, идващо от подтикването на инвестиционните разходи. Но това проникновение липсва в доктрината за отдаваните на заем фондове.

С други думи – доктрината за отдаваните на заем фондове не може да обясни движенията в лихвения процент и е нужна нова теория. Това е моментът, когато Кейнс предлага концепцията за ликвидното предпочитание като основа на неговата теория за лихвения процент.

Фигура 15.9 Взаимозависимостта между спестяванията и инвестициите

Да обобщим – Кейнс открива, че веднъж осъзнали, че функциите на инвестициите и спестяването ще се изместят, когато националният доход се промени, теорията за лихвата, предоставена от доктрината за отдаваните на заем фондове, се срутва, защото не предоставя начин да се знае колко далеч функциите на инвестициите и спестяването ще се изместят едновременно с промените в националния доход.

Това е така, понеже класическата теория счита нивото на националния доход за константна величина при ниво на пълна заетост. Тяхната теория за заетостта се основава на трайната им вяра, че движенията на реалната работна заплата ще гарантират баланса на търсенето и предлагането и съответно пълната заетост също е гарантирана. Ясно е, че националният доход и заетост не са константни и определено по време на Великата депресия, масовата безработица показва, че дълготрайни отклонения от пълната заетост са основна характерна черта на монетарната система. Тъй като инвестициите и спестяването също се движат едновременно с промените в националния доход, Кейнс стига до извода, че теорията за лихвения процент трябва да се намери на друго място.

Предпочитание за ликвидност и теорията на Кейнс за лихвата

Предпочитанието за ликвидност е концепция, въведена от Кейнс, за да предостави основата на теорията за лихвата, алтернативна на тази, намерена в доктрината за отдаваните на заем фондове. Той счита, че теорията за лихвата трябва да изхожда от разбирането за това, как парите и финансовите пазари оперират – в частност, начина, по който хората и фирмите настройват портфолията на богатството си в пари и облигации.

Припомнете си, че класическата теория за лихвения процент разглежда лихвения процент като реална, а не парична, променлива. На спестителите се плаща лихва като награда за въздържането си – отказването им от потребление на реални стоки и услуги сега и позволявайки на тези ресурси да бъдат инвестирани, за да се изгради производствен потенциал.

Как заемополучателите могат да си позволят да платят лихва? За класическите икономисти отговорът е прост. Използвайки спестяванията на домакинствата, фирмите могат да станат по-продуктивни в бъдеще чрез акумулирането на капитал и платената лихва ще дойде от допълнително произведените реални стоки и услуги, които икономиката ще може да произведе.

Така че спестителите се радват на премия, в смисъл на по-високо бъдещо потребление на реални стоки и услуги, станали възможни поради нарасналото инвестиране, което заемоотдаването е позволило.  Спестяването е реален акт – отказ от потребление на реални стоки и услуги сега – както е и инвестирането – изграждането на капитал, водещо до повече стоки и услуги в бъдещето.

За Кейнс лихвеният процент е монетарна, а не реална променлива, която е важен изходен компонент в множество финансови решения, които хората правят при определянето на формата на спестеното си богатство.

За разлика от доктрината за отдаваните на заем фондове, която вярва, че лихвеният процент определя потока на спестяването и инвестициите в икономиката, Кейнс вярва, че нивото не ефективното търсене определя спестяването чрез склонноста за потребление. След като веднъж съвкупното търсене е известно, тогава нивото на потребление се определя от нивото на получения като резултат национален доход.

В глава 13, Обща теория на лихвения процент от “Обща теория на заетостта, лихвата и парите”, Кейнс казва, че “склонността за потребление… определя за всеки индивид колко от своя доход той ще потреби, колко ще запази под някаква форма, за да може да командва с нея бъдещо потребление”.

“Командването на бъдещо потребление” е това, което наричаме спестяване и то се явява остатъчно от акта на потребление, който, до голяма степен, зависи от движенията в националния доход (и данъчното облагане). Лихвеният процент не определя този поток.

Какво въздействие тогава има лихвеният процент? Тогава Кейнс отбелязва:

“Но след като е направил това решение, съществува следващо решение, което го чака да направи, а именно, в каква форма той ще съхранява командването върху будещото си потребление, което е запазил, дали от текущия си доход или то от предишни спестявания. Дали иска да го съхранява в непосредствено, ликвидно командване (т.е. в пари или техния еквивалент)? Или е готов да се раздели с непосредственото командване за определен или неопределен период, оставяйки бъдещите пазарни условия да определят при какви условия той ще може, ако е необходимо, да превърне разсроченото командване на специфични стоки в непосредствено командване на стоки изобщо?  С други думи – каква е степента на предпочитанието му за ликвидност – където предпочитанието за ликвидност на даден индивид е изразено чрез графика на сумите от неговите ресурси, оценени в пари или заплати, които той ще желае да съхрани във формата на пари при различен набор от обстоятелства.”

Вместо лихвата да е плащане за “чакането”, както е в доктрината за отдаваните на заем фондове, Кейнс я счита за плащане към човека затова, че е преместил богатството си от ликвидна парична натура (кеш) в някакъв по-ниско ликвиден финансов актив.

Концепцията за ликвидното предпочитание е въведена от Кейнс, за да обясни как хората вземат решения относно композицията на богатството си. Съхраняването на богатството в най-ликвидната форма (пари) има предимства – няма риск – но също и не носи лихва, а инфлацията може да намали стойността му.

Алтернативата би била част или цялото богатство да се съхранява в, да речем, облигации, които привличат лихвена надбавка. Какво може да мотивира човек да инвестира в облигации, които са по-малко ликвидни и носят риск, че капиталовата им стойност може да спадне при неблагоприятни движения на пазара (излишно предлагане)?

Лихвеният процент е наградата за неудобството човек да съхранява богатството си в по-малко ликвидна форма и за риска от загуба на капитала.

Важното тук е, че за Кейнс лихвеният процент не определя съвкупното спестяване, но въздейства върху начина, по който спестяванията се разпределят между ликвидни и по-малко ликвидни финансови активи.

Лихвеният процент гарантира също, че търсенето на ликвидност (парични спестявания) се равнява на паричното предлагане. Към този проблем ще се върнем в глава ..., когато дискутираме парите и банкирането.

Както ще видим в глава .... лихвеният процент въздейства също на нивото на националния доход, защото той е една от променливите, влияещи на решенията на фирмите да инвестират в производствен капацитет.

Главният момент в атаката на Кейнс на класическата теория за лихвата е, че той развенча Закона на Сей, което означава, че в капиталистическата, монетарна икономика не съществува автоматичен, пазарен механизъм, който да гарнтира, че всички предложени стоки и услуги ще съответстват на съвкупното търсене.

Тогава бе осъзнато, че такива икономики могат да свръхпроизведат стоки и услуги в резултат на това, че очакваното от фирмите съвкупно търсене е било твърде оптимистично. Последствието от това е непродаден от фирмите инвентар, а настройката им към по-ниското фактическо харчене води до съкращаване на производството, дохода и заетостта.

15.16 Значението на макроикономическото търсене за кривата на труда

Взаимната зависимост между съвкупното търсене и предлагане

Докато критиката на Кейнс на Класическата теория на заетостта се фокусира върху това, да покаже, че класическата конструкция за предлагането на труд е дълбоко погрешна, идеите му относно въздействието на паричната заплата върху ефективното търсене ни позволяват да извлечем издържана крива на съвкупното търсене на труд, която замества Теорията за пределната продуктивност и показва как ефективното търсене определя заетостта.

Спомнете си, че Класическата теория за заетостта счита безработицата (тази над фрикционните нива) за резултат от това, че реалната заплата е по-висока от тази, съответвстваща на равновесното положение, която е вързана към уникално равнище на производителност, което възниква, ако търсенето на труд е равно на предлагането на труд.

Главният резултат от тази теория е, че гъвкавостта на паричните заплати (и съответно реалните заплати) постоянно ще изчистват пазара на труда и ще поддържат пълна заетост.

В този подход, при положение, че се предполага, че максимизиращите печалбата фирми са ограничени от намаляващата пределна производителност на труда, те единствено ще назначат повече работници и служители, ако реалната заплата спадне, защото всеки допълнително назначен работник е по-малко продуктивен, от предишния, а максимизирането на печалбата изисква реалната заплата (разходите за допълнителната трудова единица) да е равна на пределния продукт (приноса на последната единица труд към производството).

Ако мислим за това в смисъл на производство на реални стоки и услуги, всяка допълнителна единица труд добавя продукция, но се приема, че добавя по-малко, отколкото предходната назначена единица. Когато паричните заплати спаднат, пределните разходи спадат (предполагайки, че производителността е константна) и кривата на производство на фирмата се измества навън – т.е. фирмите са готови да предложат при всяко ценово равнище, защото разходите за единца продукция са по-ниски.

Класическата теория счита кривата на съвкупното предлагане (свързвайки търсените цени за всяко ниво на предлагане) за сумата от кривите на индустриалното предлагане, които, от своя страна, се считат съвкупностите на кривите на фирменото предлагане. В резултат на това, когато паричните заплати спаднат, кривите на фирменото предлагане, на индустрията и на всички индустрии се изместват навън.

В главата Промените в паричните заплати от своя труд, Кейнс пише:

“Аргументът просто е, че намаляването на паричните заплати, при условие, че всичко останало не се промени, стимулира търсенето чрез намаляването на цената на готовия продукт и така увеличава производството и заетостта до точката, в която намалението на паричната заплата, което трудът се е съгласил да приеме, се неутрализира от намаляващата пределна ефективност на труда когато производството (при даденотп оборудване) нараства.”

Кейнс разбира, че това обосноваване е погрешно на най-елементарно ниво, тъй като то приема, че кривата на съвкупното предлагане (сумата на всички криви на предлагането на фирмите) се измества навън, когато паричните заплати спаднат и се придържа към траекторията на кривата на фиксираното съвкупно търсене, т.е. производството нараства.

Кейнс казва (стр. 259):

“В най-грубата си форма, това е равносилно да се предположи, че намаляването на паричните-заплатите ще остави търсенето незасегнато.”

С други думи Класическата теория приема, че кривите на съвкупното предлагане и съвкупното търсене са независими една от друга, и когато кривата на съвкупното предлагане се имести навън, кривата на съвкупното предлагане остава непроменена.

Откъдето следва, че намаляването на паричната заплата води до нарастване на производството, защото фирмите са готови да назначат повече работници и да предложат повече продукция при дадено ценово равнище.

Кейнс пише (стр. 2590), че:

“…докато никой не иска да отрече твърдението, че намаляването на паричните заплати, придружено от същото съвкупно ефективно търсене като преди, ще се свърже с увеличаване на заетостта, по-точният въпрос е дали намаляването на паричните заплати ще или не ще бъде съпроводено от същото съвкупно ефективно търсене както преди.”

Това е още един пример за това, че използването на обяснение, валидно за специфичния, отделен случай води до грешен отговор, когато става въпрос за общото. Това, което може да е валидно на ниво фирма или дори индустрия, не е задължително валидно на макроикономическо ниво. Това е в основата на грешката на композицията, която обяснихме в контекста на Парадокса на спестяването в глава 7.

На индивидуално, фирмено ниво, фирмената крива на предлагане може да се измести навън (означавайки, че тя ще е готова да предложи повече продукция на всяко ценово равнище) след като намали паричната заплата на работниците и служителите си. Фирмата няма да очаква изместване в търсенето на продукцията си в резултат на намаляването на паричната заплата. Сега по-ниските заплати за работниците ще понижат производствените й разходи за единица продукция (и ще повишат предлагането й), но няма да е от голямо значение за икономиката като цяло, за да повлияе на търсенето за продукцията й.

Кейнс е подготвен да приеме тази логика (стр. 259):

“Наистина не е много вероятно за индивидулалия предприемач, виждайки собствените си намалени разходи, да не съзре последствията върху търсенето за собствения му продукт и ще действа по презумпцията, че ще е в състояние да продаде с печалба по-голямо количество продукция, отколкото преди.”

Но какво ще стане ако всички фирми намалят паричните заплати? Класическата теория за заетостта се фокусира единствено на аспекта за паричните заплати – на това, че те са производствен разход и оказват влияние върху страната на предлагането в икономиката. Кейнс обаче забелязва, че паричните заплати са значителен компонент на дохода на работниците, което, като отделна група, представлява значителна част от националния доход.

При условие, че потребителското търсене (харченето) е директно свързано с националния доход, инвестиционното харчене също е вероятно да спадне, ако потребителското харчене спадне, Кейнс твърди, че кривите на търсенето (на фирмено, индустриално и съвкупно) ниво ще се изместят навътре (харченето при всяко ценово ниво ще бъде по-малко) след намаляването на паричната заплата.

Докат фирмите могат да се радват на по-ниска цена на прозведена единица продукция, те също изпитват спад на търсенето за техните стоки, като цяло, защото загубеният доход от всеобщото намаляване на паричните заплати ще е значително.

Това прозрение означава, че кривите на съвкупното търсене и предлагане са взаимнозависими. Изместването навън на кривата на предлагането, в следствие на намаляване на паричната заплата, ще се прояви също и като изместване навътре на кривата на търсенето. Тази взаимнозависимост отрича също класическата постройка, че кривата на съвкупната пределната производителност е макроикономическата крива на труда.

В класическата теория за заетостта намаляването на паричната заплата (показвайки, че кривата на предлагането на труд се измества навън, тъй като работниците, като цяло, няма да предлагат повече работни часове при всяко ценово равнище) води до движение по продължението на фиксираната крива на пределната продуктивност. Както и да е обаче, ако сме признали взаимнозависимостта между кривите на търсенето и предлагането, ясно е, че кривата на пределната производителност губи капацитета си да опише какво би се случило със заетостта.

Общото въздействие върху заетостта от намаляването (или увеличаването) на паричната заплата ще зависи от относителния магнитут на измененията на предлагането и търсенето.

В случая с намаляването на паричната заплата, например, ако кривата на съвкупното предлагане се измести навън и кривата на съвкупното предлагане се измести навътре, тогава е възможно заетостта да нарасне, да не се промени или да спадне. Кривата на пределната продуктивност за търсенето на труд допуска единствено първата възможност и поради това не може да бъде обща макроикономическа крива на търсенето на труд.

Промени на паричната заплата и измествания в ефективното търсене

Ключът за намирането на макроикономическата крива на търсене на труд е да се анализира въздействието на промените в паричната заплата върху ефективното търсене, което означава, че разглеждаме относителните магнитути на изместванията на съвкупното предлагане и съвкупното търсене, както е очертано в глави 3, 6 и 7.

Спомнете си, в глава 7 отбелязахме, че точката на номиналното ефективно търсене се открива там, където се пресичат кривите на съвкупното търсене (D) и цената на съвкупното предлагане (Z). Научихме, че точката на ефективното търсене възниква там, където всички индивидуални фирми са максимизирали очакваните печалби.

Кейнс дефинира цената на съвкупното предлагане на общото производство за дадено количество заетост като “очакванията за постъплния, които ще направят предлагането на тази заетост от предприемача струваща си” (бележка под линия, Общата теория на заетостта, лихвата и парите, Macmillan, стр. 24)

Научихме, че концепцията свързва обема на получените приходи от продажбите на стоки и услуги с всяко възможно ниво на заетост. Във всяка точка от кривата на цената на съвкупното предлагане получените приходи ще са достатъчни да покрият всички производствени разходи и желани печалби при съответното ниво на заетост.

Другият начин на мислене относно кривата на цената на съвкупното предлагане, функцията Z, е тя да се изрази като общото количество заетост, което всички фирми биха предложили за всяко очаквано получаване на приходи от продажбите на произведената продукция, която тази заетост би генерирала.

Чрез инвестициите фирмите натрупват производствен капитал, за да произвеждат стоки и услуги за задоволяване на търсенето. След като веднъж производственият капитал е създаден, фирмите ще отговорят на нарастванията на търсенето на стоките и услугите, които те предлагат, чрез увеличаване на производството до производствените възможности на техния капитал, наличния труд и останалите производствени компоненти. Отвъд нивото на пълен капацитет, когато възникне нарастване на харченето, те единствено могат да увеличат цените.

Съвкупното търсене е общото закупуване от домакинствата, фирмите, правителството и чужденците (останалия свят) на стоки и услуги, произведени от домашните и чуждестранни фирми. Обемът реално производство, предложен на икономиката, се определя от съвкупното търсене в условия, при които има неизползвани производствени възможности.

Функцията Z на фигура 11.9 е изготвнена при допускането, че:

- Натрупаното количество капиталово оборудване е константно;

- Нивото на паричната заплата е фиксирано;

- Продуктивността на труда е фиксирана.

Промяна във всяка една от тези променливи ще измести функцията (опреснете дискусията в глава 7, ако сте забравили, как фукцията Z се измества).

Другата характеристика на функцията Z е, че всяка точка от Z (дадени приходи от очаквани продажби) представлява конкретно ниво на доход. Така ние виждаме, че при всяко ниво на дохода фирмите ще преценят очакваните доходи от продажби и нужните разходи, за да генерират производство, което да съответства на тези продажби, които, от своя страна, определят нивото на общата заетост.

Така, движейки се нагоре по дадена Z-функция, означава, че с нарастването на дохода фирмите ще произвеждат повече продукция и ще назначават повече работници и служители.

Фигура 15.10   Съвкупно търсене (D) и съвкупно предлагане или съвкупни постъпления (Z)

D-функцията описва какво ще е търсенето в икономиката при различни (подразбиращи се) нива на доход. Предполагаме също, че паричната заплата е фиксирана според всяка зададена D-функция. Така, когато заетостта нарасне, общият национален доход нарства и съответно разходите (харченето) се увеличават.

Пресичането на D-функцията и Z-функцията определя точката на ефективното търсене. На фигура 15.10 D-функцията и Z-функцията са начертани за ниво на паричната заплата W0, както е обозначено в скобите.

Всяка точка в ляво от мястото на пресичане определя ситуации, където съвкупното търсене надвишава съвкупното предлагане и фирмите ще са мотивирани да увеличат производството (след като преразгледат и повишат приходните си очаквания от продажбите, виждайки изчерпването на инвентара си). Като резултат заетостта и доходът ще нараснат, докато съвкупното търсене и съвкупното предлагане не се изравнят отново.

Всяка точка в дясно от Е0 определя ситуация, където съвкупното предлагане надвишава съвкупното търсене и инвентарният цикъл ще види фирмите да намаляват производството, заетостта и дохода, тъй като те преразглеждат и намаляват очакванията си за бъдещия доход от продажбите.

Така макроикономическото равновесие възниква за текущата дадена парична заплата при Е0, която определя общата заетост в икономиката.

От дискусията ни по-рано – паричната заплата въздейства както на страната на предлагането, така и на страната на търсенето в икономиката. Промяната в паричната заплата изменя пределните разходи на фирмено ниво, което от своя страна влияе на кривата на индустриалното предлагане и по този начин измества съвкупната Z-функция.

За всяко ниво на заетост повишаването на паричната заплата ще изтласква Z-функцията нагоре, защото на фирмата сега са й нужни повече приходи от продажби, за да поддържа същата заетост и ниво на производство, за да задоволи очакванията си за печалба.

Но колкото по-висока е паричната заплата, това означава също, че за всяко ниво на заетост, изплатените доходи са по-високи и това стимулира съвкупното търсене (в първия случай чрез по-високо съвкупно потребление) като следствие, D-функцията се измества нагоре, когато паричната заплата нарасне (и се измества надолу, когато паричните заплати са намали).

Пресечната точка между съвкупното търсене (D) и съвкупното предлагане (Z), която определя и точката на ефективното търсене, по този начин ще е чувствителна на промените в паричната заплата и ще зависи от магнитута на паричната заплата. Това, от своя страна, определя нивото на заетост, която фирмите ще предложат и нивото на общото производство и генерирания от икономиката национален доход.

Можем да начертаем група от съвкупни D- и Z-функции (и точки на ефективното търсене) кореспондиращи с различни нива на паричната заплата.  Това, от своя страна, ни позволява да свържем всяко ниво на паричната заплата с конкретна точка на ефективното търсене и съвкупната заетост.

Което означава, че комбинацията от всяка точка на ефективното търсене и паричната заплата представлява точка от макроикономическата функция на търсенето на труд. Важността на това признаване е, че Класическата теория за заетостта разглежда функцията за пределената производителност като опредлеяща макроикономическата функция на търсенето на труд, без да се позовава на пазара на стоки и услуги.

Подходът, възприет от Кейнс и от тези, които впоследствие стават негови последователи, поставят извличането на макроикономическата функцията на търсене на труд в пазара на стоки и услуги – като изследват как движенията в паричната заплата влияе на точката на ефективното търсене.

Така на фигура 15.11 точката Е0 е една точка от макроикономическата функция на търсенето на труд, кореспондираща с ниво на парична заплата W0.

Как да начертаем семейството на D- и Z-функциите (и последвалите точки на ефективното търсене) за всяко ниво на паричната заплата, зависи от това как промените в паричната заплата се отразяват на всяка функция.

Какво ще се случи с общата заетост, когато паричните заплати се променят, зависи от това с коло ще се изместят D- и Z-функциите в отговор на променящата се парична заплата. Три ситуации могат да бъдат определени:

- Промяната в паричната заплата измества D-функцията по-малко, отколкото Z-функцията и по този начин заетостта спада, когато паричната заплата нараства и се увеличава, когато паричната заплата спада;

- Промяната в паричната заплата води до същото изместване на D- и Z-функциите и заетостта не се променя;

- Промяната в паричната заплата измества D-функцията повече, отколкото Z-функцията и така заетостта нараства, когато паричната заплата се увеличи и спада, когато паричната заплата се намали.

В известната си статия от 1956 г. – Макроикономически подход към теорията за работните заплати – американският икономист Sidney Weintraub дискутира вероятното взаимоотношение между промените в паричните заплати и общата заетост.

Weintraub (1956) казва, че описаната по-горе първа ситуация е издържана с традиционното разбиране, че когато заплатите нараснат, заетостта намалява. Той я нарича “класическа”, която отразява разбирането в Класическата теория за заетостта, че безработицата може да се отстрани чрез намаляване на паричните заплати.

“Класическият” случай е показан на фигура 15.11. Графиката най-отгоре показва семейството на D- и Z-функциите за различни нива на паричната заплата, W0, W1 и W2, като W0 < W2.

Z-функцията се измества нагоре, когато ставката на паричната заплата нарасне с повече, отколкото D-функцията. Зеленото, линията ED се присъединява към пресичанията на всяка от точките на ефективното търсене, получени от всяко ниво на паричната заплата. Тези точки на ефективното търсене, от своя страна, определят дадено ниво на заетост за всяко ниво на паричната заплата.  

По-долният панел на Фигура 15.11 отразява пазара на труда, като паричната заплата е по вертикалната ос, а заетостта по хоризонталната ос. Хоризонталната скала на по-горните и по-долни панели са еквивалентни и измерват общата заетост.

По този начин можем да проследим точките на ефективното търсене (където съвкупното търсене D е равно на съвкупното предлагане Z), кореспондиращи с различните ставки на паричната заплата от по-горния с долния панел и така определяйки макроикономическата крива на търсенето на труд, която показва връзката между паричните заплати и заетостта.

По този начин можем да извлечем макроикономическата крива на търсенето на труд чрез определянето на всички точки на ефективното търсене за всички нива на паричната заплата. Така по-долният панел показва, че Z-функцията се измества с повече, отколкото D-функцията в резултат на промяната на паричната заплата, произлязлата макроикономическа крива на търсенето на труд ще е отрицателно наклонена.

Това е, което Weintraub нарича “класически” случай.

Фигура 15.11 Класическият случай

Както видяхме в тази дискусия, Кейнс атакува Класическата теория за заетостта, защото той не вярва, че заетостта е особено зависима от движенията на паричната заплата. В смисъла на трите възможности за относителните движения в D- и Z-функциите, отбелязани по-горе, позицията на Кейнс отговаря на на второто мнение – двете функции се изместват, повече или по-малко еднакво.

Фигура 15.12 хваща този случай, който Weintraub характеризира като “Кейнсиански случай”. Ще видите, че според тези предположения, макроикономическата крива на търсенето на труд е вертикална и неизменяща се поради движенията в паричната заплата.

Фигура 15.12 Кейнсианският случай

Третата възможност – че D-функцията се измества с повече, отколкото Z-функцията, когато паричната заплата се промени, се отбелязва от Weintraub като “случаят с недостатъчното потребление”. Терминологията е взета от виждането на някои икономисти, че промените в паричната заплата ще окажат влияние върху потребителското харчене повече, отколкото всичко останало. Те вярват, че покачването на паричните заплати ще стимулира заетостта, защото покачването на потреблението ще изтласка навън точката на ефективното търсене, Фигура 15.13 изобразява случаят с недостатъчното потребление.

Фигура 15.13 Случаят с недостатъчното потребление

По повод тези три случая Weintraub (1956: 842) казва, че:

“…от гледна точка на икономическата политика прилагането им е доста различно. С други думи, ако например реалният свят бе повече като кеийнсианския случай или като случая на недостатъчното потребление, тогава ако разчитаме да лекуваме безработицата чрез намаляването на паричните заплати, няма да постигнем успех и, в случая с недостатъчното потребителско търсене, ще имаме катастрофа на заетостта.”

Фигура 15.14 изобразява общата макроикономическа крива на търсенето на труд и вие можете да разграничите три отличителни сегмента. Синята стрелка показва, че заетостта е функция на ефективното търсене, което се определя извън пазара на труда.

Фокусирайки се на непрекъснатата червена линия, итерпретацията е, че когато паричните заплати нараснат над W2, по-нататъшното покачване на паричната заплата понижава заетостта, което е “класоческият случай”, изложен по-горе. Това ще възникне, защото съвкупното предлагане (Z) се измества нагоре по-бързо, отколкото съвкупното търсене (D).

Как бихме могли да обясним това? При по-високи парични заплати (които биха могли да се асоциират с по-високо ценово равнище) фискалната и монетарна политика може да се затегнат, за да спрат инфлационната спирала. Произлязлото от това негативно въздействие върху съвкупното търсене е вероятно да намали точката на ефективното търсене под предишното ниво при W2.

Освен това, в една отворена икономика много високите заплати биха могли да понижат международната конкурентноспособност и да повлияят на търсенето на износа, което също ще има отрицателен ефект върху съвкупното търсене и ще измести точката на ефективното търсене на ляво от текущото местоположение.

И двете въздействия предполагат, че макроикономическата крива на търсенето на труд приема класическа форма при високи нива на паричната заплата. Много вероятно е, такъв сегмент да е извън обсега, определен от нормалните движения и нива на заплатата.

Поради това отрицателно наклоненият горен сегмент е логична възможност, която ще е рядкост.

15.14 Обобщена макроикономическа крива на търсенето на труд

Когато паричните заплати са под W0, възможно е възникването на специфичен феномен, наречен “Ефект на Pigou” на името на британския икономист Arthur Pigou. Най-общо този ефект се отнася до ефекта на реалния баланс или ефекта на богатството.

Когато Кейнс атакува Класическата терия за заетостта, той отбелязва, че намаляването на паричните заплати вероятно няма да доведе до спад на реалните заплати, защото конкуренцията също би понижила цените, тъй като фирмите сега се радват на по-ниски производствени разходи за единица продукция, предполагайки че производителността не е спаднала поради нисък морал, предизвикан от спада на паричната заплата.

Неохотно, класическите икономисти от 30-те години, които са препоръчвали намаляване на паричната заплата като средство за намаляване на реалната заплата, което са считали като необходимост за възстановяването на равновесието на пазар на труда, както е според класическия модел за пазара на труда, са били принудени да признаят, че ако паричните заплати са намалени и цените последват намаляването на разходите, тогава реалната заплата би могла въобще да не спадне. Възможно е реалната заплата дори да се повиши, ако спада на паричните заплати е по-малък, отколкото спада на цените. 

Все пак през 1943 г. Arthur Pigou отговаря в известна статия с предложено решение на проблема на задръстената с безработица икономика. Той твърди, че реалното потребителско харчене също е положителна функция на натрупаното реално богатство, което отделните хора притежават. Това богатство е съхранявано (в номинален смисъл) във формата на парични баланси и други финансови активи като правителствени държавни ценни книжа.

Така, дори и ако намаляването на паричните заплати доведе до съответното процентно спадане на ценовото равнище, оставяйки реалната заплата непроменена, по-ниските цени биха увеличили реалното богатство на всички онези, които съхраняват богатство в номинални баланси. Така, в следствие на това, всички хора, съхраняващи богатство, биха се почувствали по-богати и това би увеличило реалното потребление на всяко ниво на дохода.

Увеличението в реалните баланси при по-ниски цени даде на пропонентите на Класическата теория за заетостта друг път, по който намаляването на паричните заплати би могъл да стимулира заетостта, в случай че реалните заплати не се поместят.

С други думи – обратаната зависимост между паричните заплати и заетостта бе възстановена от този ефект на реалния баланс.

Бе изтъкнато, че заемополучателите биха се почувствали по-бедни, когато цените спаднат, защото реалната стойност на дълговия им товар би се увеличила; използвайки същата логика, това би довело до намаляване на реалното потребление за всяко ниво на дохода. До известна степен това би неутрализирало стимула, който държателите на дълга биха предизвикали.

Ако повечето от дълга е във формата на правителствени облигации, тогава нетният ефект вероятно би бил по-голям, отколкото ако частни заемодатели са доставили болшинството от държания дълг.

Така, когато паричните заплати са много ниски, Weintraub (1956) пише, че:

“…тези, които притежават “жълти стотинки” се превръщат в “милионери” – пагубна перспектива! – пълна заетост може лесно да бъде гарантирана.”

В реалния свят, ако цените спаднат толкова ниско, че се генерира някакъв осезаем ефект на реалния баланс, тогава е възможно цялата банкова система да колабира, защото докато номиналните задължения, държани от банките не биха се променили, то реалните им стойности биха се повишили толкова много, че да банкрутират повечето от заемополучателите. Масовите банкрути, от своя страна, биха парализирали финансовата система.

Емпиричните наблюдения показват, че в нормалния обсег на ценово движение, измереният реален баланс, или ефекта на богатството, е много малък и явно недостатъчен да излекува голям спад на съвкупното търсене. Така че, докато Ефектът на Pigou представя логична възможност, той не предоставя на Класическата теория за заетостта нужния отговор, който да неутрализира разрушителната критика, направена от Кейнс.

Ставките на паричната заплата между W0 и W2, изразяващи нормалния обсег на фигура 15.13, е вероятно да доведат до промяна в точката на ефективното търсене, и поради това макроикономическата крива на търсенето на труд ще бъде вертикална. За да се промени заетостта, трябва да има промяна в нивото на ефективното търсене.

Вертикалният сегмент може също да е положително наклонен, ако има свидетелство за реакция на недостатъчно потребление в нормалния обсег на движение на паричната заплата. Например, в по-бедни държави е възможно насърчаването на търсенето от увеличаването на паричната заплата да надхвърли отговора на предлагането, произлязъл от допълнителнителните разходи за единица продукция. В резултат на това, наклонът на макроикономическата крива на търсенто на труд в този съответен обхват ще бъде положителен, както е изобразено на фигура 15.12.

15.17. Определяне на заетостта и съществуване на недоброволна безработица

Сега, след като обяснихме както страната на търсенето на труд, така и страната на предлагането му, можем да завършим историята. Фигура 15.7 показа кейнсианската функция на предлагането на труд, която е функцията на паричната заплата и промяната на очакванията за цената ще доведе до изместване на функцията. На фигура 15.7 определихме нивото на общата заетост като взехме предвид къде вертикалната макроикономическа крива на търсенето на труд се пресича с дадената ставка на парична заплата.

Част 15.15 ви позволи да добиете по-дълбоко разбиране относно това, как тази макроикономическа крива на търсене на труд е управлявана от текущото ниво на ефективното търсене, което се определя на пазара за стоки и услуги. С други думи – можете да оцените, че нивото на заетост в икономиката е функция на ефективното търсене, а не на ставката на заплатите в икономиката.

Сега също можете да прецените, че масовата безработица в икономиката се определя също и от състоянието на ефективното търсене, а не от някаква вътешноприсъща характеристика на самите безработни. Безработните стават безсилни да подобрят положението си, защото недостигът на работни места е причинен от систематична грешка на съвкупното търсене (по отношение на съвкупното предлагане).

На фигура 15.15 общата текуща заетост е в точка N0, а ставката на паричната заплата е в точка W0. Нивото на пълна заетост на заетостта е в Nfull. Като последствие нивото на недоброволната заетост при това ниво на ефективно търсене се измерва от разстоянието Nfull - N0.

Урокът, който Кейнс ни преподаде, който е отречен от Класическата теория за заетостта, е че при текуща ставка на заплата W0 стимулът на търсенето на пазара на стоки и услуги, който измества макроикономическата крива на търсенето на труд навън към пълна заетост, не само ще стимулира заетостта, но в същото време ще намали безработицата без да се изисква никаква промяна в паричната заплата (или ценовото равнище).

Фигура 15.15 Заетост и безработица

Масовата безработица винаги е предизвиквана от промени в ефективното търсене и индикациите за политиката са кристално ясни. За дадено равнище на неправителствените разходи (потребление, инвестиции и нетен износ) масова безработица възниква, защото бюджетният дефицит – нивото на нетните публични разходи (G – T) не е достатъчно високо. Лекарството за масовата безработица в случай, че неправителствените разходи са твърде статични, е да се увеличи бюджетният дефицит.

Това бе важен урок, който правителствата научиха през 30-те години на миналия век, и който бе поставен в теоритична рамка от трудовете на Кейнс и други икономисти. Класическата теория за заетостта отклони държавниците от възможността да разберат, че фундаменталното решение на безработицата е да се увеличи съвкупното търсене по отношение на съвкупното предлагане. В следствие на това, в ранните години на Великата депресия през 30-те години милиони работници загубиха работата си, тъй като правителствата се опитаха да използват решението с намаляването на работните заплати, предложено от доминиращата класическа гледна точка.

Едва когато правителствата увеличиха дефицитите си, Великата депресия бе спряна.

15.18 Завръщането на класическото виждане осуетено

Един от ключовите елементи на атаките на Кейнс, който в крайна сметка дискредитира Класическата теория за заетостта, е неговото опредляне на това, което наричаме грешка на композицията.

Преди 30-те години на миналия век не е съществувала самостоятелна дисциплина, наречена макроикономикс. Доминиращата теория на деня, характерзирана от “Виждането на хазната”, вижда макроиконоикса като просто упражнение на сумиране на индивидуалните взаимоотношения.

Така икономиката е видяна като наподобяваща домакинство или фирма, само че по-голяма. В съответствие с това разбиране промени в поведението или обстоятелствата, които бих били от полза за отделните хора или фирмата, автоматично са приети за полезни и за икономиката като цяло.

Най-общо провалът на обосноваването, който възниква, когато някой се опита да приложи логика, работеща на микро ниво, за макроикономиката, се нарича грешка на композицията. Откриването на такива грешки в класическите модели води до създаването на макроикономикса като отделна дисциплина през 30-те години, след като Кейнс публикува Общата теория.

Настояването във “Виждането на хазната”, че намаляването на заплатите ще излекува масовата безработица, възникнала в периода на Великата депресия през 30-те години, символизира факта, че тяхното обосноваване е било базирано на композиционни грешки.

Кейнс повежда атката срещу преобладаващото тогава икономическо мислене, изобличавайки няколко грешки на композицията. Докато ортодоксалното макроикономическо мислене е пропито с този тип логически грешки, същестуват две прочути грешки на композицията в макроикономикса: (а) парадоксът на спестяването; и (б) преодоляването на безработицата чрез намаляване на работната заплата.

Парадоксът на спестяването описва ситуация, при която индивидуалната добродетел може да бъде обществен порок. Представете си, че потребителите масово се опитват да спестят повече и няма други източници, които да компенситрат съвкупното търсене и да заменят изгубеното потребителско харчене. Теорията за ефективното търсене, която развихме в глави 7 и 12, а също и в настоящата глава, ни позволява да разберем, че в този случай всички ще пострадат, защото националният доход намалява (тъй като производството реагира на по-ниското харчене) и безработицата се увеличава.

Парадоксът на спестяването ни казва, че това, което важи на микро ниво (възможостта да се увеличи спестяването, ако си дисциплиниран), не е валидно на макро ниво. По този начин, ако един индивид се опита да увеличи спестяването си, той вероятно ще успее, ако е достатъчно дисциплиниран, но ако всички хора се опитат да го направят едновременно и нищо друго не замени загубеното харчене, тогава всички страдат, защото националният доход намалява (тъй като нивата на производство реагират на по-ниското харчене) и безработицата се увеличава. Въздействието на загубеното потребление върху съвкупното търсене (харченето) ще накара икономиката да се срине в рецесия.

В резултат на това доходите ще спаднат и опитите на хората да увеличат спестяванията си, като цяло, ще се провалят, тъй като спестяването е функция на дохода. С други думи – това, което работи за един (на микро ниво) няма да проработи за всички (на макро ниво).

Причинноследствената връзка отразява основното разбиране, че производството и доходът са функции на съвкупното харчене (търсенето) и настройките в последното ще управляват промените в първите две. Възможно е дори общото спестяване да спадне в абсолютни измерения, когато всички хора се опитат да спестяват повече, защото настройките в дохода ще са доста тежки.

В дискусията ни относно макроикономическата крива на търсене на труд видяхме също, че Класическата теория за заетостта е пропита с грешки на композицията. Спомнете си, че когато паричните заплати се увеличат, кривата на съвкупното предлагане (Z) се измества нагоре – наблюдение, на което класическите теоретици наблягат. Те обаче пропускат да видят факта, че паричната заплата също играе значителна роля при определянето на дохода, което означава, че съвкупното търсене също се измества, когато паричните заплати нараснат. Това наблюдение, за взаимозависимостта между съвкупното предлагане и търсене, осуетява простото класическо обяснение, че намаляването на паричната заплата ще излекува масовата безработица.

В рамките на класическите решения на безработицата се вярва, че една фирма би могла да намали разходите си чрез понижаването на заплатите на работниците, и понеже търсенето за нейните стоки не би се повлияло, тя би могла да увеличи назначенията.

Ако обаче всички фирми направят същото, общите разходи (харченето) би спаднало драматично и заетостта също ще спадне. Отново, опитът да се обясни причината на нивото на цялата икономика, използвайки индивидуалния опит, обикновено не успява.

Дебатът на Кейнс срещу Класиците е актуален, тъй като същите идеи са в конфликт и в днешната ера.

Консервативният отговор на продължителната безработица, която е обсадила повечето икономики през последните три или повече десетилетия, е да се опре на мерки на базата на предлагането – намаляване на заплатите, по-стриктни тестове за тези, които получават социални помощи, безмилостни програми за обучение. Но този подход на икономическа политика, акцентиращ на пазара на труда и по-специално на ставката на работната заплата, попада под ударите на проблема на грешката на композицията.

Политиците постоянно вземат систематичната грешка за индивидуална грешка. Основната причина, поради която икономиксът на предлагането е грешен, е понеже той не признава, че безработицата възниква, когато не са създадени достатъчно работни места, съответстващи на предпочитанията на желаещите да предлагат труда си. Това изисква отговор на макроикономическа политика за увеличаване на ефективното търсене, вместо индивидуалното решение, фокусиращо се върху характеристиките на безработните.

Случай на изследване: Историята за 100-те кучета и 93-те кокала Представете си малка общност от 100 кучета. Всяка сутрин те са отвеждани в едно поле, за да изравят кокали. Ако има достатъчно заровени кокали в полето, всички кучета ще успеят в търсенето, независимо колко бързи и ловки са. Сега си представете, че един ден 100-те кучета са пуснати на полето, но този път има само 93 заровени кокала. Някои от кучетата, които винаги са били много способни в намирането на кокали, ще извадят дори 2 кокала, а други, както обикновено, ще изровят един. Но поради въпрос на просто счетоводство, поне 7 кучета ще се завърнат без кокал. Сега си представете, че правителството реши, че това не е полезно в дългосрочен план и реши, че уменията и мотивацията са причината тези 7 кучета да се връщат без кокал. Те не са достатъчно умели или мотивирани. Така, според правителството, проблемът е индивидуален и, като такъв, изисква индивидуално решение. Затова са назначени множество експерти по психология и развитие на уменията на кучета, за да обучат неумелите и немотивирани кучета. Всяко от 7-те кучета преминава преглед и за всяко едно е назначен специалист. На кучетата е дадено да се разбере, че ако не тренират, няма да им бъде дадена храната, която правителството им предоставя въпреки, че не са успели да изровят кокал в полето. Кучетата са унили. След като на кучетата са им предадени умения за намиране и изравяне на кокали, нещата започват да се променят. Всеки ден, когато 100-те кучета отиват да търсят 93-те кокала, започва да се наблюдава, че различни кучета се връщат без кокал. Изглежда, че редицата на кучетата без кокал започва да се променя поради програмите за обучение и трениране. Все пак обаче, през всеки отделен ден 100 кучета търсят в полето, а само 93 кокала са заровени там! Въпросът е, че в ортодоксалните макроикономически разсъждения има множество грешки на композицията и те водят до много лоши политически решения в миналото.

Класическата теория за заетостта счита безработицата за преходно явление – състояние на неравновесие – което бързо ще се реши, ако се позволи на реалните заплати да се настроят към основната пределна продуктивност.

Кейнс е категоричен, че не това е случаят. За него масовата безработица е състояние на равновесие, което означава, че може да продължи неограничено време, ако няма някаква “външна” намеса (от страна на правителствената политика).

Класиците позволяват някаква преходна безработица, когато композицията на общото производство е нарушена. Така че ако има изместване в търсенето от продукт А към продукт Б, наетите работници, произвеждащи продукт А, може да се окажат безработни, докато не приемат работа във фирмите, произвеждащи продукт Б.

Класиците вярват, че движенията на реалната заплата ще гарантират появата на тези ресурсни трансформации. Както видяхме, те отричат възможността за недостиг в ефективното (съвкупно) търсене.

Кейнс показа, че недоброволната безработица е равновесно състояние – в смисъл, че не съществува някаква динамика, която да промени ситуацията. Фирмите ще произвеждат и назначават на нива, които съответстват на техните очаквания за продажбите и по този начин няма да имат желание да променят нивата на производство.

Но класическите икономисти мислят, че безработните явно желаят по-високо потребление и ще купят повече стоки и услуги, ако работят. За тях е трудно да си представят как едно излишно предлагане на труд (безработица) и едно излишно търсене на стоки и услуги (желанието за по-голямо потребление) може да съществува едновременно. Със сигурност промените на цената биха решили тези дисбаланси.

Те твърдят, че на пазара на труда паричната заплата ще спадне в отговор на излишното предлагане на труд, а на пазара на стоки и услуги цените биха се покачили в отговор на излишното търсене на потребителски стоки.

Един от начините за интерпретация на атаката на Кейнс на класическата теория е да се фокусираме на същността на излишното предлагане на труд и съществуващото с него предполагаемо излишно търсене на стоки и услуги.

Вродената грешка в класическото вярване в настройката на заплатата и цената е забелязана за първи път от Карл Маркс в неговите “Теории за добавената стойност”, където той дискутира проблема за реализираните продажби, когато има безработица. Той е първият, който разбира понятието за ефективното търсене. Той прави разлика между понятието търсене на стоки (желание) и ефективно търсене (това, което е подплатено с пари в брой).

Ясно е, че безработните искат да потребяват повече, но тъй като имат малко или никакъв доход, те не могат да реализират условните си желания в ефективно харчене.  В съответсвие с това пазарът, който разчита на потребителите да влязат в магазините с пари, за да купят стоки и услуги, не получава никакви сигнали за търсене от безработните и затова фирмите не могат да отговорят с по-високо производство.

Това разграничаване между условно и ефективно търсене е в основата на дебата “Кейнс и класиците” по времето на Великата депресия. То е централно в атаката върху Закона на Сей, който твърди, че “предлагането създава своето собственото търсене”. Както по-рано видяхме в тази глава, Законът на Сей отрича, че изобщо някога може да съществува свръхпроизводство и безработица. Ако потребителите желаят да спестяват повече, тогава фирмите реагират на това и произвеждат повече инвестициони стоки, за да абсорбират спестяването. Съществува пълна ликвидност на ресурсите между секторите и работниците просто се преместват от производството на Айподи към производството на капиталови стоки.

Кейнс показва, че когато хората спестяват, те не харчат. Освен това те не дават сигнал на фирмите относно това, кога ще харчат в бъдещето и какво тогава ще купят. Така че работата на пазара се проваля. Фирмите реагират на нарастващия инвентар (непродадената продукция) и съкращават производството, тъй като не могат да работят в несигурност.

Теоритичният натиск за утвърждаването на Закона на Сей, използвайки ефекта на реалния баланс като проводник, чрез който съвкупното търсене винаги би се настройвало към съвкупното предлагане дойде през 50-те години. Но основните теоритични трудове на кейнсианци като Robert Clower през 1965 г. и Axel Leijonhufvud през 1968 г. предоставиха нови прозрения в това, как можем да видим приноса на Кейнс и унищожаването му на класическата теория.

Те демонстрират, по различни начини, как неокласическите модели на оптимизиращото поведение са грешни, когато се прилагат към макроикономически проблеми като масовата безработица.

Clower (1965) показва, че излишното предлагане на пазара на труда (безработицата) обикновено не е съпроводено от излишно търсене другаде в икономиката, по-специално на пазара на продукти. Излишното търсене се изразява в паричен смисъл. Как един безработен (който има условни или латентни нужди) може да сигнализира на работодателя (продавач на продуктовия пазар) намеренията си за търсене?

Leijonhufvud (1968) добавя идеята, че неравновесието, ценовата корекция е мудно по отношение на количествената корекция. Leijonhufvud инерпретира концепцията на Кейнс за равновесието като фактически по-добре да бъде считана за дълготрайно неравновесие. В съответствие с това недоброволната безработица възниква, защото не същестува начин, по който безработните да сигнализират, че ще купят повече стоки и услуги, ако са заети.

Всяка отделна фирма не може да предположи, че приходите й ще се увеличат, ако назначат работник, въпреки че приходите, като цяло, очевидно ще нараснат (защото ще има по-високи доходи и по-голямо търсене). Така сигнализиращят пазарен процес се прекъсва и икономиката стагнира.