неделя, 2 ноември 2014 г.

ГЛАВА 5 ОТ УЧЕБНИКА ПО МАКРОИКОНОМИКС НА СЪВРЕМЕННАТА ПАРИЧНА СИСТЕМА: ФОНДОВИ ПОТОЦИ И СЕКТОРНО СЧЕТОВОДСТВО


Бележка: 
Учебникът на професорите Бил Мичъл и Ранди Рей е все още в процес на редактиране. Очаква се той да излезе на пазара през 2016 г. Този текст е само за българските последователи на Теорията на свободните национални валути/ММТ и е единствено за лично ползване. Надявам се след издаването на учебника на английски, българското му издание ще последва веднага след това. Тук ще публикувам преведени части от него до окончателния му превод.

Райчо Марков


Част А: Въведение в макроикономикса    Част Б: Въведение в Модерната монетарна теория
глава 1                                                    глава 6
глава 2                                                    глава 7
глава 3                                                    глава 8
глава 4                                                    глава 9
глава 5                                                    глава 10

Част В: Въведение в макроикономическите модели     Част Г: Макроикономическа политика
глава 11                                                                      глава 19
глава 12                                                                      глава 20
глава 13                                                                      глава 21
глава 14                                                                      глава 22
глава 15                                                                      глава 23
глава 16               
глава 17                      Част Д: Неотдавнашни спорове в макроикономическата теория и политика
глава 18                       глава 24
                                     глава 25
                                     глава 26                                   

Съавторите на учебника - професорите по икономикс - австралиецът Уилиям (Бил) Мичъл и американецът Рандъл Рей:


William Mitchell


L. Randall Wray


Глава 5:  Фондови потоци и секторно счетоводство

Съдържание:

5.1. Основи на натрупванията (запасите) и потоците
- Потоци: доход, потребление, инвестиции, правителствени разходини и събиране на данъци, внос и износ, спестяване;
- Натрупвания (запаси): богатство, финансово и реално, домашно и чуждестранно, частно и публично;
- Основи на секторното счетоводство, отношения към концепциите за натрупванията и потоците.
5.2. Интегриране на сметките на националния доход и продукция (National Income and Product Accounts – NIPA), натрупванията, потоците и потока на фондовите сметки
5.3. Матрица на фондовите потоци
5.4. Националните сметки през виждането на секторните баланси
5.5. Графична рамка за разбиране на секторните баланси
5.6. Фондовите потоци и модерния монетарен макроикономикс

***


5.1. Основи на натрупванията (запасите) и потоците

В тази секция изследваме концепциите за променливите натрупване и поток, очертавайки различията между натрупвания и потоци, както и взаимоотношението между двете. След това ще ви запознаем с основните положения на секторното счетоводство. Това ще ни позволи ясно да определим необходимите взаимоотношения между дефицитното харчене и спестяванията и между дълговете и финансовото богатство. Налице са огромни недоразумения в повечето пубични дискусии относно дефицитите и дълговете. Този раздел ще разчисти паяжината и ще разкрие реалностите.

Потоци: Доход, Потребление, Инвестиции, Правителствени разходи и Прибиране на данъци, Внос и Износ, Спестяване.

Потоците се измерват за определен период от време. Променлива, която е поток, е такава, която се измерва за определено време. Най-простият пример е личният доход, който може да бъде изразен като $10 на час или $400 на седмица, или $20 000 на година. Важният момент тук е, че без ясно отбелязване на времевия компонент, всяко изказване относно потока е непълно. Ако някой каже, че доходът му е $100, ще трябва да знаем, дали това е на час, на ден, на седмица или на година, за да може да има някакъв смисъл. Полезно също е да се работи с ръста на поточните променливи, често изчислявани като ставка на годишното нарастване. Например работодателят ви трябва да предложи трудов договор, който покрива годишното нарастване на разходите за живот, равно на 4% годишно. През първата година бихте получили $20 000, докато през втората година бихте получили доход от работната ви заплата на стойност $20 800 ($20 000 плюс 4% от $20 000, което прави $800). Студентите по висша математика знаят, че могат да намалят времевия период до безкрайно малък период на нарастване, за да получат моментната ставка на промяна на поточната променлива, което е полезна концепция в по-напредналото изучаване на икономикса.

Най-важните поточни променливи, използвани в макроикономикса са:

Брутен вътрешен продукт: мярка на общата стойност на стоките и услугите, произведени в държавата за даден период от време, обикновено година;

Брутен национален доход: мярка за общата стойност на дохода на нацията за даден период от време, обикновено година;

Личен Доход: мярка за общата стойност на дохода на всички домакинства за даден период от време, обикновено година;

Доход от работни заплати: Мярка за общата стойност на дохода на нацията, идващ от работна заплата за даден период от време, обикновено година.

Потребление: Мярка за общата стойност на стоките и услугите, закупени от домакинствата за даден период от време, обикновено година;

Инвестиции: Мярка за общата стойност на средствата за производство (инструменти и съоружения, сгради), закупени от фирмите за даден период от време, обикновено година;

Правителствени разходи: Мярка за всичките покупки на стоки и услуги от националното правителство (на всички нива, включително щати и местни управления, както и централното правителство) за даден период от време, обикновено година;

Данъци: Мярка за общите получени данъци от националното правителство (на всички нива), платени от фирмите и домакинствата за даден период от време, обикновено година;

Внос: Мярка за съвкупната стойност на стоките и услугите, закупени от чуждестранни субекти от домакинствата, фирмите и правителството на нацията за даден период от време, обикновено година;

Износ: Мярака за съвкупната стойност на стоките и услугите, произведени вътре в държавата, но продадени в чужбина за даден период от време, обикновено година;

Спестявания: Мярка за остатъка, изчислен като потребителските разходи се извадят от получения доход за даден период от време, обикновено година.

Какво тече? Терминът “поток” повдига въпроса “какво тече”? Когато говорим за теченето на реката, явно е, че водата е това, което тече, измерена в хиляди кубически метри на секунда. Както и да е обаче, не е ясно какво тече, когато говорим за списъка от поточните променливи по-горе. Например, какво тече така, че да достави доход, равняващ се на $20 000 на година? Простият отговор е “долари”. В случая с течащата река можем да потопим чаша в течението и да получим половин литър Н2О – нещо, което можем да видим, пипнем и вкусим. Не е толкова лесно обаче да гребнем в потока от работни заплати и да извадим материални долари. Вместо това работим за работодателя си 8 часа на ден, 5 дни в седмицата и след две седмици получаваме чек на стойност $800 (игнорираме възможни удръжки за данъци и социални осигуровки). Дори и в деня на плащане на заплатата е трудно да си представим чека като текли “долари” докато сме работили. В действителност, както ще видим по-нататък, изплатеният чек реално е разписка за дълг – “дължа ви” (IOU – I owe you), издадена от банката на работодателя ви, чиято стойност е деноминирана в счетоводната парична единица на държавата ви – в нашия пример долара. Фактически можете да си представите работата, която вършите срещу часово заплащане като подразбиращо се натрупване на дълга на работодателя ви към вас. През периода от две седмици, през който сте работили, сте изкарали поток от заплати, равняващ се на $10 за всеки работен час, получен във формата на мълчаливо обещание от работодателя да ви заплати в долари в края на двуседмичния период. В действителност, в случай на спор, съдебната система би признала законното задължение на работодателя да ви заплати в долари за работените часове. В този смисъл можем да си представим всеки работен час да води до натрупване на деноминиран в долари дълг на работодателя към вас. В деня на плащане на заплатата работодателят ви заличава дълга си чрез доставката към вас на банков чек на стойност, равна на всички натрупани за тези две седмици задължения.

От този пример следват две важни заключения.

Потоците се измерват в смисъл на пари. Първо, много от потоците, които са важни за икономическия анализ, са измервани в националната парична единица (австралийски долар в Австралия, щатски долар в САЩ). За разлика от водата в потока, доларът е чисто абстрактен – нещо, което не може да се пипне, види или вкуси - мерната единица, чрез която водим нашите сметки, включително записването на заплатите, които работодателят ни дължи. Банковият чек, който получаваме в деня на плащане на заплатата, може да бъде видян, докоснат и дори вкусен, но той само е деноминиран в долари – не е сам по себе си направен от някакъв физичен елемент, който можем да идентифицираме като долари. Това различаване между абстрактната парична счетоводна единица, непритежаваща физическо съществуване и нещото, което е деноминирано в паричната единица, може да бъде малко трудно за разбиране. Това, до голяма степен, е така, понеже сме свикнали да мислим, че валутата, издавана от правителството, е физически долар. Както и да е обаче, това ясно не е случаят, защото можем да използваме всяка комбинация от монети и хартиени пари, за да направим дадена сума от абстрактни долари. Тези монети и хартиени банкноти, от своя страна, са изградени от много съставки, включващи метали, дървен пулп, тъкан, мастило и т.н. Няма никаква прилика с Н2О в течението на реката, когато изследваме физическото представяне на долара. Както ще обясним по-късно, металните монети и хартиените пари не са всъщност нещо повече от правителствени задължения (IOUs), деноминирани в паричната единица. Докато правителствената валута донякъде е различна от чековете, издавани от банките и от обещаните задължения (IOUs), които натрупваме като претенции срещу работодателя ни, всички те споделят обща характерна черта, защото всички са задължения (IOUs), деноминирани в долари.

И все пак някои от потоците, които измерваме с долари имат физическо съответствие. Например, по-горе дефинирахме потреблението като поток от стойността на стоките и услугите, закупени от домакинствата. Ясно измерваме това в смисъл на долари – общата сума, изразходена за потребителски стоки и услуги. Както и да е, когато домакинство купи продукти от супермаркета на обща стойност $50, торби с реални стоки са занесени вкъщи за консумация. По принцип, потребителските стоки и услуги се използват за задоволяване на нуждите и желанията на домакинствата, както и да е обаче, потребителски покупки, направени тази седмица, биха могли да включват стоки, които ще се употребяват в продължение на много месеци или дори години. Икономистите обикновено записват потреблението в момента на закупуването и то в доларовата стойност на покупката, дори и да признават, че тези закупени стоки и услуги могат да доставят поток от “задоволяване” за дълъг период от време. След това, студент може да изхарчи $1000 за обучение, за да се запише в този клас по икономикс. Ние ще запишем това като $1000 потребителски разход за образователни услуги, въпреки че не можем точно да осчетоводим монетарната стойност от този клас за студента за останалата част от живота му. Надяваме се, че той ще прецени стойността от този клас като положителна! Важното да се отбележие е, че много от икономическите потоци, които изследваме, се отнасят до производството и употребата на реални неща като храна, жилище и здравеопазване, но ние записваме техните стойности в паричната счетоводна единица. По-долу ще кажем повече относно разликата между монетарните и социалните стойности.

Потоците се натрупват като резерви. Второто важно заключение, което искаме да направим от нашите примери по-горе, е, че потоците акумулират резерви. Потокът вода в реката може да се акумулира в резервоар зад язовирна стена или в чаша, която потопим в потока. Тогава запасът вода се изчислява като кубически метри в резервоара. За разлика от потока, запасът може да се измери без пояснение за времевия период, тъй като той съществува в точка от времето. Можем да измерим запаса вода в езеро на обед в последния ден на лятото като 1.5 милиарда кубически метра, и на обед в последния ден на следващата зима като 2.0 милиарда кубически метра. Тъй като запасът е нараснал, можем да обобщим, че вливането на вода през изминалите шест месеца е било по-голямо от изтичането на вода за същия период на стойност, равна на 0.5 милиарда кубични метра. По подобен начин, ако потокът на дохода от работната ви заплата в период от една година е бил равен на $20 000, а сте похарчили $18 000 от него за потребление, тогава сте натрупали запас, равен на $2 000, което се равнява на притока доход минус изтичането, идващо с харченето. Припомяйки си нашето определение от по-горе, потокът на спестяванията ви в рамките на година е също равен на $2 000, защото спестяването е дефинирано като остатъчна доларова стойност от дохода, който не е бил изхарчен през периода. Въпросът, който възниква обаче е каква форма приема този запас? Отново, лесно е да си представим количество запас вода, акумулирало се зад язовирната стена, но каква форма заема остатъчното спестяване? За да отговорим на този въпрос, се обръщаме към следващата част.

*трябва да се добави тук списък от важните запаси

Запаси: Богатство, Финансово и Реално, Домашно и Външно, Частно и Публично (държавно)

Нека продължим с допускането, че получаваме заплатата си веднъж на всеки две седмици във формата на чек от $800, 25 пъти на година за общ годишен доход от $20 000. В деня на заплата депозираме чека на работодателя ни в банковата си сметка, увеличавайки депозита си с $800. Банковият ни депозит представлява част от богатството ни, съхранявано във формата на финансов актив, който е претенция към банката ни. Тъй като богатството се измерва в точка от времето, то е променлива на запаса. В допълнение на банковата ни сметка, ние можем да имаме и други форми на финансово богатство (акции и облигации, банкноти в джобовете си, други видове банкови депозити), както и реално богтаство (автомобил, недвижимо имущество, фирма, предмети на изкуството и накити). Отново, всички тези неща са променливи – запаси (натрупвания), чиято стойност е измервана в смисъл на парични единици в дадена точка от времето.

След като веднъж сме депозирали чека си от $800, започваме да теглим от банковата си сметка, за да финансираме покупките си. Нека продължим да допускаме, че годишното ни потребление ще е $18 000, състоящо се от покупки на потребителски стоки (храна, гориво за автомобила ви, облекло) и потребителски услуги (забавление, здравни услуги, правни услуги). Така че между чековете ние харчим общо $720 за потребление, намалявайки сумата в банковата ни сметка с тази сума, за да финансираме пазаруването си.

Потоците спестяване се акумулират като натрупвания на богатство. Потокът на спестяванията се равнява на $80 за всеки двуседмичен период или $2 000 за една година. Това ще се акумулира като добавка към натрупванията на богатството ни. Ако позволим фондовете да се натрупват в чековата ни сметка, която предполагаме, че първоначално не плаща лихва, добавката към финансовото ни богатство ще е $2 000. От друга страна, вместо това, бихме могли да закупим носещи ни лихва облигации – друга форма на финансово богатство. В този случай обаче ще имаме също и поток от лихви в допълнение на трудовия ни доход. Притокът от лихвен доход – да кажем той е $200 за една година – също ще добави към натрупаното ни финансово богатство (така че общото допълнение към финансовото ни богатство ще е $2 200).

Както и да е, съществуват много други възможни употреби на потока от спесятването ни. Може да решим да купим акции или друг вид финансови активи, или може да купим реални активи – автомобил с антикварна стойност, недвижимо имущество или оборудване за семейната ни фирма. Решението относно спестяванията може да се анализира в процес от две стъпки: първата като решение за въздържане от харчене на част от притока от доход, и втората е решение за това в каква форма ще натрупваме богатството. Както дискутирахме по-горе, притокът от доход първо се е реализирал като натрупване на задължения (IOUs) – обикновено претенции върху депозит на банка – които във втората стъпка са използвани за закупуването на актив.

Финансовият актив на един е финансовият пасив на друг. Фундаментален принцип в счетоводството е, че за всеки финансов актив има равностоен и компенсиращ го финансов пасив. Чековият депозит (също наричан депозит на поискване) е финансов актив за домакинството, компенсиран от банковото задължение (или IOU). Правителствената или корпоративна обигация е актив за домакинството, но представлява задължение за издателя (правителството или корпорацията). Домакинството също има задължения, които включват студентски заеми, жилищна ипотека или заем за автомобил. Те са държани като активи от кредиторите, които могат да бъдат банки или други видове финансови институции, като пенсионни фондове, хедж фондове или застрахователни компании. Чистите (нетни) финансови активи на домакинството са равни на сумата от всички финансови активи (равняващи се на финансовото му богатство) минус сумата от финансовите му задължения (всички в парично деноминираните задължения (IOU), които то е издало). Ако това е положително число, то има положително нетно състояние.

Вътрешно богатство срещу Външно богатство. Полезно е често да разграничаваме различните видове сектори в икономиката. Най-основното разграничение е между публичния сектор (включващ всички нива на управление) и частния сектор (включващ домакинствата и фирмите). Ако вземем всички частно издадени финансови активи и пасиви, въпрос на логика е, че сумата на финансовите активи трябва задължително да е равна на сумата на финансовите пасиви. С други думи, нетното финансово богатство би трябвало да е нула, ако включваме единствено частните задължения (IOUs). Това понякога е наричано “вътрешно богатство”, защото е вътре в частния сектор. За да може частният сектор, като цяло, да акумулира нетно финансово богатство, то трябва да е под формата на “външно богатство”, т.е. финансови претенции към друг сектор. Като се има предвид основното разделение на публичен и частен сектор, външното финансово богатство е под формата на правителствени задължения, пасиви (IOUs). Частният сектор държи правителствена валута (включително монети и банкноти), както и всякакви правителствени облигации (краткосрочни и дългосрочни) като нетни финансови активи - част от неговото положително нетно състояние.

Частното нетно финансово богатство е равно на публичния (правителствен) дълг. Спомнете си от дискусията ни по-горе, че акумулирането на натрупвания изисква потоци. Акумулирането в частния сектор на нетни финансови активи през годината е станало възможно единствено поради това, че разходите на частния сектор са били по-малки, отколкото е бил доходът му през този период. С други думи, спестяванията са тези, които са му позволили да акумулира натрупвания на богатство под формата на финансови активи. В нашия прост пример с единствено публичен и частен сектор тези финансови активи са правителствените задължения (пасиви) – правителствена валута и облигации. Тези правителствени задължения, от своя страна, могат да бъдат акумулирани единствено, ако правителството изразходва повече отколкото получава обратно като приходи от данъци. Това се нарича “правителствен дефицит”, който е поток от правителствените разходи минус потока на правителствените данъчни постъпления, измерен в паричната единица за даден период от време (обикновено година). Този дефицит акумулира натрупвания от правителствен дълг – равен на акумулираното от частния сектор финансово богатство за същия период. Пълно обяснение на процеса на правителственото харчене и таксуване ще бъде предоставено по-долу. Това, което засега е нужно да се разбере е, че нетните финансови активи, държани от частния сектор, са точно толкова, колкото са нетните финансови пасиви, издадени от правителството в нашия двусекторен пример. Ако правителството винаги постига балансиран бюджет, с харчене винаги равно на данъчните постъпления, нетните финансови активи на частния сектор ще бъдат равни на нула. Ако правителството постига продължителни бюджетни излишъци (харченето му е по-малко отколкото са данъчните постъпления), нетното финансово богатство на частния сектор ще е отрицателно. С други думи – частният сектор ще е в дълг към публичния сектор.

Задълженията (пасивите) на останалия свят са домашни активи. Друго полезно разделение е да формираме три сектора: домашен частен сектор, домашен публичен сектор и сектор “останалия свят”, който се състои от чуждестранните правителства, фирми и домакинства. В този случай е възможно домашният частен сектор да акумулира нетни претенции към останалия свят, дори и когато домашният публичен сектор е постигнал балансиран бюджет, при който разходите за периода са точно равни на данъчните постъпления. Акумулираните нетни финансови активи в домашния частен сектор са равни на издадените от останалия свят нетни финансови задължения. Накрая, и което е по-реалистично, домашният частен сектор може да акумулира нетно финансово богатство от двете – домашните публични пасиви, както и от задълженията на останалия свят. За домашния частен сектор е възможно да акумулира правителствен дълг (добавящ към нетното му финансово богатство), докато също е издал дълг към останалия свят (намалявайки от нетното му финансово богатство). В следващата част ще дискутираме подробно секторните баланси.

Бележка относно нефинансовото богатство (реалните активи). Финансовият актив на един се неутрализира, по необходимост, от финансовия пасив на друг. Като цяло нетното финансово богатство трябва да бъде равно на нула. Както и да е обаче, реалните активи представляват богатство, което не е неутрализирано от нечие друго задължение, следователно, погледнато на агрегатно ниво, нетното богатство е равно на стойността на реалните (нефинансовите) активи. За да стане по-ясно, може да сте закупили автомобил влизайки в дълг. Вашето финансово задължение (заемът ви за автомобила) се неутрализира от финансовия актив, държан от компанията издала заема. Тъй като те се нутрализират, това, което остава е стойността на реалния актив – автомобилът. В повечето от дискусиите, които следват ние ще разглеждаме финансовите активи и пасиви, но винаги ще знаем, че стойността на реалните активи доставя нетно богатство както на индивидуално, така и на агрегатно ниво. Веднъж извадили всички финансови пасиви от общото количество активи (реални и финансови), ще имаме нефинансовите (реални) активи, или агрегатното нетно богатство.

Основи на секторното счетоводство. Връзки с концепциите за натрупванията и потоците.

Нека продължим с нашето разделение на икономиката на три сектора: домашен частен сектор (домакинствата и фирмите), домашен правителствен сектор (включително местните, областни, щатски и национални правителства) и чуждестранен сектор (останалия свят, включващ чуждите домакинства, фирми и правителства). Всеки един от тези сектори може да се разглежда като притежаващ доходен и разходен поток в счетоводния период, който ще определим да е една година. За нито един от секторите не съществува причина да балансира доходния и разходния си поток всяка година. Ако изхарчи по-малко, отколкото е доходът му, това се нарича бюджетен излишък за годината; ако изхарчи повече, отколкото е доходът, това се нарича бюджетен дефицит за годината; балансиран бюджет показва, че доходът е равен на разхода за годината. От горната дискусия става ясно, че бюджетният излишък е същото нещо като потока на спестяването и води до нетно акумулиране на финанасови активи. По същия начин бюджетният дефицит намалява нетното финансово богатство. Секторът, който постига бюджетен дефицит, трябва или да използва финансовите си активи, натрупани през предишни години (когато е постигал излишъци), или трябва да издаде нови задължения (IOUs), за да неутрализира дефицитите си. На общ език казваме, че той “плаща за” дефицитните си разходи чрез замяна на активите си за банкови депозити, които може да изразходва (наричано “dis-saving”, обратното на пестенето), или издава дълг (“взема заем”), за да получи готови за харчене банкови депозити. Веднъж привършил натрупаните активи, той няма избор освен да увеличи задлъжняването си всяка година, в която постига дефицит в бюджета си. От друга страна, секторът, който постига бюджетен излишък, ще акумулира нетни финансови активи. Това ще приеме формата на финансови претенции към поне един от другите сектори.

Един секторен дефицит е равен на друг секторен излишък. Всичко това ни води към важния счетоводен принцип, че ако съберем постигнатите дефицити на един или повече сектори, сумата им ще трябва да е равнана на постигнатите излишъци на другия/те сектор(и). Този принцип можем да изразим под формата на проста идентичност:


Домашен частен баланс + Домашен правителствен баланс + Чуждестранен баланс = 0


Например, нека допуснем, че чуждестранният сектор е постигнал балансиран бюджет (в горното равенство чуждестранният баланс е равен на нула). Нека допуснем по-нататък, че доходът на домашния частен сектор е $100 милиарда, докато разходите му са $90 милиарда, постигайки бюджетен излишък от $10 милиарда в рамките на една година. Тогава, по идентичност, дефицитът на домашния правителствен сектор за тази година е $10 милиарда. От дискусията по-горе знаем, че домашният частен сектор ще акумулира през годината $10 милиарда нетно финансово богатство, представляващо $10-те милиарда задължения на домашния правителствен сектор.

Друг пример - да допуснем, че чуждестранният сектор харчи по-малко, отколкото е доходът му с бюджетен изишък $20 милиарда. В същото време домашният правитествен сектор също харчи по-малко, отколкото е доходът му, постигайки бюджетен излишък от $10 милиарда. От нашата счетоводна идентичност знаем, че през същия период домашният частен сектор трябва да постигне бюджетен дефицит равен на $30 милиарда ($20 милиарда + $10 милиарда). В същото време неговото нетно финансово богатство трябва да е спаднало с $30 милиарда, тъй като той е продал активи и е издал дълг. Междувременно домашният правителствен сектор ще е увеличил нетното си финансово богатство с $10 милиарда (намалявайки дължимия си дълг или увеличавайки претенциите си към останалите сектори), а чуждестранният сектор ще трябва да е увеличил финансовата си позиция с $20 милиарда (също намалявайки дължимия си дълг или увеличавайки претенциите си към другите сектори).

Ясно е, че ако един сектор върви към бюджетен излишък, поне един друг сектор трябва да постигне бюджетен дефицит. В смисъл на запасните променливи, за да може един сектор да акумулира нетно финансово богатство, поне един друг сектор трябва да влезе в дълг за същата сума. Не е възможно всички сектори да акумулират нетно финансово богатство едновременно постигайки бюджетни излишъци.

Дефицити→спестявания и дългове→богатство. Казахме, че дефицитите на един сектор трябва да се равняват на излишъците на (поне) един от другите сектори. Също казахме, че дълговете на един сектор трябва да се равняват на финансовото богатство на (поне) един от другите сектори. Досега всичко това следва от принципите на счетоводството. Както и да е обаче, икономистът желае да каже повече от това, понеже, както всички учени, икономистите се интересуват от причинноследствените връзки. Икономиксът е социална наука, наука за изключително сложни социални системи, в които причинноследствената връзка никога не е проста. Ако някой хвърли камък в прозорец, причината за счупването на стъклото, поне на пръв пофлед, е лесна за определяне. Както и да е обаче, причините за даден икономически феномен рядко са лесни за идентифициране, защото те са обект на взаимозависимости, хистерезис, кумулативни причинноследствени връзки и т.н. Все пак можем да кажем нещо за обичайните взаимоотношения между потоците и натрупванията, които дискутираме в тази глава.

Индивидуалните разходи, до голяма степен, се определят от дохода.

Изходната ни точка ще бъде решението на частния сектор да харчи. За отделния човек изглежда правдоподобно да се твърди, че доходът определя харченето, защото който няма доход със сигурност ще бъде доста ограничен, когато решава да закупи стоки и услуги. Въпреки това, след като помислим, ще видим, че дори и на индивидуално равнище, връзката между доход и разходи е отпусната – човек може да харчи по-малко, отколкото е доходът му, акумулирайки нетни финансови активи или може да хачри повече, отколкото е доходът му, издавайки финансови задължения, ставайки длъжник. Все пак, на нивото на отделното домакинство или фирма, посоката на причинноследствената зависимост върви от дохода към разходите, дори и ако връзката между двата потока не е перфектна.

Дефицитите създават финансово богатство.

Можем също да кажем нещо за посоката на причинноследствената зависимост относно финансовото богатство на нивото на отделния човек. Ако домакинството или фирмата решат да похарчат повече, отколкото е доходът им (постигайки бюджетен дефицит), те могат да издадат дълг, за да финансират покупките си. Този дълг ще бъде акумулиран като нетно финансово богатство от някое друго домакинство или фирма, или правителството, които спестяват (постигайки бюджетен излишък). Разбира се, за да може да се осъществи акумулирането на това нетно финансово богатство, трябва да има едно домакинство или фирма, които желаят да направят дефицитни разходи, и друго домакинство, фирма или правителството, които желаят да акумулират богатство под формата на задължения на този, който е направил дефицитните разходи. Можем да кажем, че “за тангото са нужни двама”. Както и да е обаче, това, което инициира причината за създаването на нетно финансово богатство, е решението за дефицитно харчене. Без значение колко много другите биха искали да акумулират финансово богатство, те няма да могат да го сторят, докато някой друг не е пожелал да изхарчи повече от собствения си доход, т.е. да постигне дефицит. Все пак е вярно, че домакинството или фирмата няма да са в състояние да харчат дефицитно, ако не могат да продадат акумулираните активи или да намерят някого, който да желае да държи техните задължения. По-късно ще обясним защо е налице склонност (или желание) за акумулиране на нетно финансово богатство. Това не означава, че всяка индивидулана фирма или домакинство няма да е в състояние да издаде дълг, за да може да харчи дефицитно, но това не гарантира, че много от фирмите и домакинствата ще си намерят желаещи притежатели на техния дълг. А в случая на суверенното правителство съществува специална сила – способността да таксува, което гарантира, че домакинствата и фирмите ще искат да натрупват правителствения дълг. Правим заключение, че докато причинноследствената връзка е комплексна и докато “за тангото са нужни двама”, причинноследствената зависимост е склонна да върви от индивидуалното дефицитно харчене към акумулирането на финансово богатство, и от дълга към финансовото богатство. Тъй като акумулирането на запаси от богатство е резултат от бюджетния излишък, т.е. от потока на спестяванията, можем също да заключим, че причинноследствената връзка е склонна да върви от дефицитно харчене към спестяване.

Общите разходи (харченето) създават общ доход. На агрегатно ниво, разглеждайки икономиката като цяло, причинноследствената връзка е по-ясно изразена. Едно общество не може да реши да има по-голям доход, но може да реши да изхарчи повече. След това, цялото харчене задължително отива при някого, някъде във вид на доход. Накрая, както бе дискутирано по-горе, харченето не е задължително ограничено от дохода, тъй като за домакинството или фирмата, или правителството е възможно да изхарчaт повече, отколкото е доходът им. В действителност, както дискутирахме, всеки от трите главни сектора може да постигне дефицит, при което поне един от останалите ще е постигнал излишък. Както и да е обаче, на агрегатно ниво не е възможно общите разходи да бъдат различни от общия доход, тъй като сумата на секторните баланси задължително трябва да е нула. Поради всички тези причини, когато разглеждаме икономика като цяло, трябва да обърнем причинноследствената зависимост между харченето и дохода: докато на индивидуално ниво доходът позволява харченето, на агрегатно ниво, харченето (разходите) позволява дохода.

Дефицитите на един сектор създават излишъците на друг.

По-горе показахме, че дефицитите на един сектор са, по идентичност, равни на сумата от балансните излишъци на дригия/те сетрор/и. Ако разделим икономиката на три сектора (домашен частен, домашен правителствен и чуждестранен сектор), тогава, ако един сектор завърши с дефицит, поне един друг сектор задължително ще е в излишък. Също както в случая на анализа ни за индивидуалните баланси, “за тангото са нужни двама”, в смисъл, че един сектор не може да постигне дефицит, ако няма друг сектор, който да постига излишък. По същия начин можем да кажем, че един сектор не може да издаде дълг, ако няма друг сектор, желаещ да акумулира дълговите инструменти. Разбира се, много от издадения в сектора дълг ще се държи от други членове на същия сектор. Например, ако погледнем финансите на домашния частен сектор, ще открием, че повечето от дълга на бизнеса е държан от домашните домакинства и фирми. В терминологията, която въведохме по-горе това се нарича “вътрешен дълг” на онези домакинства и фирми, които са постигнали бюджетни дефицити, държан като “вътрешно богатство” от онези фирми и домакинства, които са постигнали бюджетни излишъци. Както и да е обаче, ако домашният частен сектор, взет като цяло, изхарчи повече отколкото е доходът му, той трябва да издаде “външен дълг”, държан като “външно богатство” от поне един от останалите два сектора (домашния правителствен сектор и чуждестранния сектор). Тъй като първоначалната причина на бюджетния дефицит е желанието да се изхарчи повече, отколкото е доходът, причинноследствената зависимост предимно преминава от дефицити към излишъци и от дълг към нетно финансово богатство. Докато ние признаваме, че нито един сектор не може да работи с дефицит, освен ако друг не иска да работи с излишък, това обикновено не е проблем, защото съществува склонност за нетно спасяване на финансови активи. Към тази тема ще се върнем по-късно.

5.2. Интегриране на сметките на националния доход и продукция (National Income and Product Accounts – NIPA), натрупванията, потоците и потока на фондовите сметки

Националната счетоводна рамка бе очератна донякъде в глава 5. Рамката предоставя начини за измерване на икономическата активност в една икономика за период от време и ни позволява да разгледаме източниците на разходите, които управляват националния доход и общото производство. В тази част разглеждаме икономическата активност от различна перспектива.

Като начало на дискусията си припомнете разликата между запаси и потоци. В монетарната икономика разходните потоци, измерени в долари, изхарчени за период от време, включват транзакциите между секторите в икономиката, които имат също логичени запасни съответствия. Съществуват две подобни рамки, които икономистите използват, за да отчетат тези транзакции.

Рамката на националното счетоводство и така наречените сметки на фондовите потоци са два различни, но подобни начина за разглеждане на националната икономическа активност.

(БЕЛЕЖКА: ТУК ОЩЕ МАЛКО ФОН ДА СЕ ВКЛЮЧИ, ЗА ДА НИ ДАДЕ ПОДРОБНОСТИТЕ КАК ПРИЕМАНЕТО НА ТЕЗИ РАМКИ НИ ПОЗВОЛЯВА ДА РАЗБЕРЕМ ОТЧЕТЛИВО МОНЕТАРНАТА (ПАРИЧНАТА) СТРАНА НА ИКОНОМИКАТА)

Един ранен изразител на подхода за фондовите потоци, Lawrence Ritter, написа през 1963 г., че:

“Фондовите потоците са система на социално счетоводство, в която (а) икономиката е разделена на брой сектори и (б) за всеки сектор е изграден “отчет на източниците и употребата на фондовете”. Когато всички тези отчети за източниците и употребата на фондовете са сложени един до друг, получаваме (в) матрицата на фондовите потоци за икономиката като цяло. Това е същността на въпроса.”

Сметките на фондовите потоци ни позволяват да свържем секторните баланси (отчета за натрупаното финансово и реално богатство) с отчетите за дохода (отчетите на потоците) по издържан начин, т.е. че потоците захранват запасите (натрупванията) и че сметките на фондовите потоци осигуряват коректното отчитане на всички монетарни транзакции.

Следвайки Ritter, можем да представим много прост “общ балансов отчет”, който би се отнесъл до всеки сектор, както е показано в следващата Т-сметка, Фигура 5.1.

Заслужава да се отбележат няколко неща. Реалните активи са третирани по различен начин от финансовите активи, защото те се появяват единствено на балансния отчет на собственика.

Задълженията (пасивите) са различни, защото съществуването им като дълг (на някой друг сектор) означава, че ще бъдат равни на финансовия актив на поне един друг балансов отчет.

Финансовите активи означават парични суми, дължими към този сектор, което по същата логика като преди означава, че ще съпътстват пасивите на поне един друг балансов лист в рамките на системата.

Когато погледнем монетарната система като цяло, правим заключението, че финансовите активи и финансовите пасиви се анулират, т.е. общата стойност на финансовите активи се равнява на общата стойност на финансовите пасиви.

Счетоводството също ни казва, че за цялата икономика нетната стойност е равна на паричната стойност на реалните активи в икономиката.


Фигура 5.1. Стилизиран секторен балансов отчет



Балансният отчет представя запасите, но можем лесно да видим, как те биха могли да ни информират и относно потоците, по начина, по който го правят националните сметки. Запасите (натрупванията) са измерени в точка от времето (да кажем в края на годината), докато потоците измерват монетарни транзакции за период от време (да кажем година).

Ако изследваме разликата между балансов отчет, съставен, да кажем, на 31 декември 2011 г. и балансов отчет, съставен на 31 декември 2012 г., ще сме в състояние да представим информацията в балансовия отчет относно активите, пасивите и нетната стойност като информация за потока.

Да разгледаме Фигура 5.2. (където симвулът Δ се отнася до промяната в разглеждания период). Сега входните данни в Т-сметката изразяват употребата и източниците на фондове (това са потоците) за интересуващия ни период. Има два компонента, единият се отнася до финансовите активи, а другият до реалните активи и нетното богатство.

Даден сектор (например домакинство, фирма, правителство) може да получи фондове увеличавайки задълженията си чрез взимане на заем и поемайки дълг (ΔL). Те могат да употребят тези фондове за акумулирането на повече финансови активи (ΔFA) или за изграждане на кешови баланси (ΔM).

Ако искаме да усложним нещата, можем да раздробим ΔFA, ΔM и ΔL още, като признаем, че даден сектор може също да продаде съществуващи финансови активи или да намали кешови баланси, за да се сдобие с нови фондове. По подобен начин той може да използва фондове, за да намали задължения (да намали дългове). Така че входните данни на Фигура 5.2. рябва да се считат като нетни транзакции.

Фигура 5.2. Отчет за употребата и източниците на фондове


Вторият източник и употреба на фондове за даден сектор се отнася до промени в реалните активи (ΔRA) и промяната в нетното състояние (ΔNW) за даден период.

В рамката за националните сметки ние разгледахме разделението между Капиталовата сметка и Текущата сметка, където първата се отнася до инвестициите в производствените възможности, а втората до повтарящи се разходи и приходи. Капиталовата сметка измерва транзакциите, които променят държаните реални активи и нетната стойност на икономиката.

Какво се има предвид под промяна в реалните активи? В Националните сметки разгледахме брутното капиталово формиране или инвестициите, които са дефинирани като разходи за продуктивни капиталови стоки (например фабрики и съоръжения и т.н.). Това е употребата от фирмите на фондове в текущия период. В глава 12 разглеждаме разликата между брутните и нетните инвестиции, когато дискутираме концепцията за амортизацията. Засега обаче се абстрахираме от комплексността на реалния свят.

Накрая, разглеждаме промяната в нетното богатство на даден сектор в даден период като остатъка, след като всички употреби и източници на фондове са били отчетени. От счетоводна гледна точка, нетната стойност е равна на разликата между общите активи и общите пасиви.

Следва, че промяната в нетната стойност за даден период, който ни интересува, е равна на разликата между промяната на общите активи и промяната на общите пасиви.

Ако общите активи нараснат с повече (намалеят с по-малко), отколкото се увеличат или намалеят общите пасиви, тогава нетната стойност на сектора се е увеличила.

Друг начин да мислим за промяната в нетното състояние, което е поток от фондове, е да го свържем с концепцията на националните сметки за спестяването.

В рамката на националните сметки считаме спестяването, на домакинството например, като разликата между потреблението (употребата) и наличния доход (източника). Тази концепция се обобщава (с голямо внимание) като твърдение за излишъка на даден сектор като разликата между неговия текущ доход и текущите му разходи.

Какво става с потока от излишните фондове? Ако настоящият поток от доход е по-голям от настоящия поток от разходи, тогава в края на периода секторът ще е акумулирал нараснал запас от общи нетни активи – или чрез увеличаването на фактическите държани активи и/или чрез намаляването на дължимите задължения (пасиви).

Излишъкът между текущия доход и текущите разходи трябва да съответства, долар за долар, на увеличаването на запасите от общите нетни активи. По-горе вече разисквахме съвкупните нетни активи, но по друг начин.

Определихме промяната в нетното богатство за определен период като разликата между промяната в общите активи и промяната в общите задължения (пасиви). Тази разлика е точно равна на излишъка между текущия доход и текущите разходи.

Така, от счетоводна гледна точка, можем да разглеждаме спестяванията като промяната в нетното богатство за период от време. Фигура 5.2. само загатва транзакциите в текущата сметка – потока от текущите приходи и разходи – дотолкова, доколкото сме определили, че промяната в нетната стойност (ΔNW) е разликата между дата текущи потока.

Простотата на Фигура 5.2. изяснява обаче важно прозрение – ако един сектор работи на дефицит (когато харчи повече отколкото са приходите му или в изразеното по-горе – инвестира повече отколкото спестява), тогава той трябва да получи дефцитните фондове от наличните му източници:

- Увеличава взимането на заеми
- Намалява кешовите си баланси
- Продава съществуващи финансови активи

По същия начин, сектор, който работи с излишък (харчи по-малко отколкото са приходите му или по начина, изразен по-горе – инвестира по-малко отколкото спестява) трябва да използва излишните фондове да:

- Изплати дълг
- Натрупа кешови баланси
- Увеличи финансовите си активи (увеличено заемоотдаване)

Трябва също да сме внимателни в нашата терминология, когато разглеждаме различните сектори. Ако разглеждаме сектора домакинства, тогава е ясно, че ако те изхарчат по-малко отколкото е доходът им и по този начин спестят, те променят текущото си потребление с надеждата, че ще могат да управляват по-голяма консумация в бъдещ период.

Нарастването на нетното им богатство дава възможност за увеличено бъдещо потребление за домакинствата.

По подобен начин за фирмата, ако тя харчи по-малко, отколкото са приходите й, считаме, че тя задържа приходи, които са източник на фондове за фирмата в бъдеще.

Считаме, че домашният частен сектор като цяло (сбора от домакинствата и фирмите) спестява, ако общите инвестиции на фирмите са по-малко от общото спестяване на домакинствата. От националните сметки считаме, че домакинствата спестяват, а фирмите инвестират.

Както и да е обаче, в случая с правителствения сектор такава терминология би била подвеждаща. Ако правителството разходва по-малко, отколкото изважда от неправителствения сектор под формата на данъци, казваме, че то работи с бюджетен излишък. Бюджетен дефицит възниква, когато разходите му са по-големи от данъчните приходи.

Но бюджетният излишък не увеличава капацитета на правителството да изразходва в бъдещето, по същия начин, по който бюджетният излишък (спестяването) увеличава капацитета на домакинство да харчи в бъдещето.

Както видяхме в Глава 3, суверенното правителство, издаващо валутата, не среща вътрешноприсъщо финансово ограничение и може по всяко време да закупи всичко, което е за продан във валутата, която то издава. Възможностите му да прави това не се влияят от миналите му харчения и характера на приходите му.

Фигура 5.3. предоставя най-всеобхватната рамка за анализирането на потока на фондовете, защото събира заедно текущите транзакции (приходи и разходи), финансовите транзакции и капиталовите транзакции, с които се занимахме по-рано. Капиталовите и финансовите транзакции са хванати в промените към балансния лист (Фигура 5.1.)

Фигура 5.3. Пълен секторен отчет на употребите и източниците


Транзакциите над прекъснатата линия представляват дохода и записват текущите разходи (употребите) и текущите приходи (източниците). Балансиращото нещо над прекъснатата линия е промяната в нетната стойност (богатство) (ΔNW) или “спестяванията”.

Промените в балансовия лист са показани под прекъснатата линия и балансиращата точка е, отново, промяната в нетната стойност (ΔNW).

Може да видите, че можем да неутрализираме промяната в нетната стойност (ΔNW), която е балансиращата точка както в записа за дохода, така и в промяната в балансния лист. Това би ни показало счетоводния отчет, че тези източници на фондове (от текущ доход и вземане на заеми) от сектора трябва да бъдат използвани, от проста счетоводна гледна точка, за текущи разходи, инвестиции, отдаване на заеми и/или изграждане на кешови баланси.

5.3. Матрица на фондовите потоци

Проследяването от Т-сметките на секторните източници и употреби на фондове може да бъде обобщено за всички сектори в икономиката от матрицата на фондовите потоци, стилизираната версия на която е показана на Фигура 5.4.
Най-важното счетоводно правило, което управлява сметките на фондовите потоци, е, че за икономиката като цяло и за всеки един сектор в икономиката, общите източници на фондове задължително са равни на общите употреби на фондове. Запомнете, че източниците на фондове, доставени от различните сектори в икономиката, са използвани от тези сектори.

Фигура 5.4. (взета от Ritter, 1963) показва трите сектора и цялата икономика. На най-общо ниво трите сектора могат да бъдат домашен частен сектор, правителствен сектор и чуждестранен сектор.

Фигура 5.4. Стилизирана матрица на фондовите потози на трите сектора
За всеки счетоводен период статистикът би записал потоците на фондовете, свързани с всеки от грубите категории в матрицата. Научихме най-важното - за всеки сектор в дефицит, спестяващ по-малко отколкот инвестира, трябва да има компенсиращ излишък в поне един друг сектор.

Lawrence S. Ritter (1963) нарече матрицата на фондовите потоци в цялата икономика:

“… взаимносвързана самостоятелна система…(която) … показва, за определен времеви период, балансираните отчети на източниците и употребите на фондове за всеки сектор, взаимодействието между секторите, общите съвкупности на спестяване, инвестиции, кредитиране, натрупване и вземане на кредити в икономиката като цяло. Всеки един сектор може да инвестира повече или по-малко отколкото спестява или да вземе кредит повече или по-малко отколкото дава кредит. Както и да е, за икономиката, като цяло, спестяванията задължително са равни на инвестициите и общите взети кредити задължително са равни на отдадените кредити плюс презапасяването.”

Затова сектор в дефицит, който спестява по-малко, отколкото инвестира, задължително е компенсиран от поне един друг сектор в излишък, който неутрализира (нулира) нетните потоци.

Каква е практическата полза от представянето на икономическите данни по този начин?

Информацията, представена от сметките на фондовите потоци може да се използва за различни неща.

Сметките на фондовите потоци предоставят информация за всички финансови потоци в икономиката на базата на всеки сектор. Те позволяват на изследователите и държавниците да разберат как фондовете текат от един сектор (да кажем секторът на домакинствата) през банковата система към крайните ползватели, например, фирмите, правещи продуктивни инвестиции.

Те също позволяват на изследователите и държавниците да следят главните икономически тенденции, като например промяната на натрупаните дългове на включените сектори и източниците на финансиране за съответните сектори. Например разбирането на сметките на фондовите потоци би позволило да ни се изясни нарастващото задлъжняване на частния сектор преди Световната финансова криза и може би, би предупредило държавниците за вредата (нестабилността?) на тези тенденции.

Икономическите изследователи използват също сметките на фондовите потоци, за да проучват тенденциите на спестяванията в икономиката. Сметките могат да ни кажат къде са се установили спестяванията на даден сектор – в кои финансови и реални активи. Те също ни позволяват да разберем начините на брутното капиталово формиране.

Икономическите изследователи използват също сметките на фондовите потоци, за да изучат динамиката на такива концепции като богатството на домакинствата. Можем да научим как балансните листове на домакинствата се променят с времето и как е образувано това богатство. Например, един от отличителните белези на периода до световната финансова криза в много страни е изместването на богатсвото на домакинствата към по-рискови категории, като например акции, произтекли от маржинални заеми. Преместването във важността в общото богатство от по-сигурните жилищни ипотеки към по-рисковите източници на богатство бе значително, защото изложи икономиките на повишен риск на финансова нестабилност.

Накрая централните банки използват сметките на фондовите потоци, за да си помогнат при оценката на чувствителността на икономиката към промени в наличието на кредит.

Фондови потоци в реалността

На всеки 3 месеца (март, юни, септември и декември) Американската банка на федералния резерв (Фед) публикува сметките на фондовите потоци на САЩ. Последното издание (по време на публикацията – 20 септември 2012 г.)

Докато предоставените официални данни са много по-сложни от нашата опростена матрица, сметките на фондовите потоци, представени от Фед отговарят на концептуалната структура, изложена в тази глава.

(ТУК СЕКЦИЯ ЗА АНАЛИЗ НА ФАКТИЧЕСКА ТАБЛИЦА – НАЧЕРТАВАЙКИ КОНЦЕПТУАЛНИТЕ КАТЕГОРИИ В ТЕЗИ, ИПОЛЗВАНИ ОТ ФЕД – ОСОБЕНО В БАЛАНСНИЯ ЛИСТ И ТАБЛИЦИТЕ ЗА ПОТОЦИТЕ, КОИТО ТЕ ПРАВЯТ)

Допълнително четиво:

Бихте могли да прочетете този изследователски документ от Фед - Teplin, A.M. and Tyler, A.M. (2001) ‘The U.S. Flow of Funds Accounts and Their Uses’, Federal Reserve Bulletin, July, 431-441 – available here: http://www.federalreserve.gov/pubs/bulletin/2001/0701lead.pdf.

Сметките за фондовите потоци и националните сметки

Сметките за фондовите потоци допълват националните сметки и сметките за разплащателния баланс, които редовно се изготвят от националните статистически агенции като начин за измерване на общата икономическа активност и сред икономическите сектори.

Сметките за платежния баланс ше разгледаме в Глава 15.

Съществуват важни различия между сметките на фондовите потоци и националните сметки, които могат да бъдат обобщени така:

- Националните сметки не съдържат данни, отнасящи се за финансови транзакции – вземане на кредити, кредитоотдаване или промени в кешовите баланси. Имерват се единствено нефинансови транзакции. Сметките на фондовите потоци запълват тази празнота.

- Националните сметки се фокусират върху текущите потоци на крайните разходи, производство и доход. Както видяхме в глава 5., транзакции, които изискват така нареченото двойно записване, са елиминирали междинните транзакции. Сметките на фондовите потоци ни позволяват да проследим транзакциите, включващи активи, които са били създадени в минали периоди.

- Структурата на националните сметки е такава, че разходите за дълготрайните потребителски стоки са включени в текущите разходи, докато в същото време те би трябвало да се считат за инвестиционна активност. В сметките на фондовите потоци всички сектори могат да инвестират и спестяват.

5.4. Националните сметки през виждането на секторните баланси
Рамката на сметките на фондовите потоци ни позволява да разберем, че фондовете, получени от специфичен сектор през период от време от текущи вземания, взимане на кредит, продажба на финансови активи или намаляване на кешови баланси, трябва да бъдат равни на общите му текущи разходи, капиталови разходи, плащания по дългове, отдаване на заеми и акумулиране на кешови баланси.

Матрицата на фондовите потоци ясно ни позволява да проследим употребата и източниците на фондове за всеки сектор.

Свързан подход, който също взима предвид употребите и източниците на общия национален доход, е перспективата на секторните баланси на националните сметки.

Най-основното макроикономическо правило е, че разходите на един човек са доходът на друг. Друг начин да изразим това правило е, че използването на дохода на един ще стане източник на доход за друг човек или хора. Същото е и на секторно ниво.

В глава 5 видяхме, че националните сметки разделиха национлания доход на различни разходни категории – потребление от хората/домакинствата; инвестиции от частните бизнеси; разходите на правителството; износ за и внос от чужестранния сектор.

Можем да разгледаме това деление по два начина:

1. От гледната точка на източниците на общото харчене. Това са потреблението (С), инвестициите (I), правителствените разходи (G), експорта (X) минус вноса (M). В Глави 7 и 8 ще развием теоритичните модели за всеки от тези компоненти. Но засега ги взимаме просто като дадени и разбираме, че са части от дефинираните национални сметки на нацията.

Когато различните видове разходи се сумират, това се равнява на съвкупното (агрегатно) търсене. Съвкупното търсене, от своя страна, генерира отговор от производителите (частни и обществени) във формата на производство, което, от своя страна генерира потоци от доход към доставчиците на начални суровини и продукти за производството (заплати, печалби). Сумата от тези потоци се равнява на националния доход.

2. Втората гледна точка, от своя страна, се фокусира върху употребата на произведения доход в отговор на разходващите източници. На агрегатно ниво националният доход може да се употреби за потребление, спестяване или за плащане на данъци.

(БЕЛЕЖКА: ТУК ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ ДОХОД НАДОЛУ ДО ОТДЕЛНИЯ ИНДИВИД – ТАКА, В КРАЯ НА КРАИЩАТА, “КОМПАНИИТЕ ” НЕ СЪЩЕСТВУВАТ)

Тези две гледни точки можем да изразим накратко по този начин. От перспективата на източниците на националния доход можем да напишем разходната част на националните сметки:

(5.1.) GDP = C + I + G + (X – M)

Т.е.: Общият нацинален доход (GDP) е сумата от съвкупното крайно потребителско харчене (C), съвкупните частни инвестиции (I), съвкупното правителствено харчене (G) и нетния износ (X – M).

Съвкупният национален доход (GDP) може да бъде използван за:

(5.2.) GDP = C + S + T

което казва, че в крайна сметка съвкупният национален доход (GDP) отива към домакинствата (след като са направни всички дистрибуции), които го използват за финансиране на потреблението (C), спестяването (S) или за плащане на дължимите към правителството данъци (T).

Ще видите, че тези две перспективи са от един и същи резултат – националния доход. Запомнете, че потокът на разходването (източник) трябва да е равен на потока на дохода във всеки период (който по някакаъв начин се използва).

За да покажем това записваме:

(5.3.) C + I + G + (X – M) = GDP = C + S + T

Ако го опростим – припомняйки си инструментите, които изработихме в глава 4, Инструменти и Техники – като неутализираме общите математически членове от двете страни на уравнението (в този случай С) и пренаредим останалите членове според правилата, управляващи уравнението (това, което правим от едната страна на равните знаци, трябва да направим и от другата страна) можем да изразим източниците и употребите на потоците на дохода за всеки сектор.

Видяхме, че това бе възможно, когато построихме матрицата на фондовите потоци по-рано в тази глава. Така:

(5.3.а)  I + G + (X – M) = S + T

Трите сектора, хванати от националните сметки на това ниво на агрегиране, са правителственият сектор (G, T), домашният частен сектор (S, I) и чуждестранният сектор (X, M). Можем да вземем индивидуалните членове в уравнението (5.3.) за тези три сектора по много различни начини, в зависимост от това, какво тълкуване искаме да получим.

Това е първият начин за преаренжиране на уравнението (5.3.а):

(5.4)  (I – S) + (G – T) + (X – M) = 0

Всеки от членовете от лявата страна на знака за равенство представлява баланса между харченето (източниците) и дохода (използването) за всеки сектор. Нетният резултат на двата потока е балансът, вливащ се в сектора за периода, за който са изразени националните сметки.

Затова уравнение (5.4.) се нарича разглеждането на националните сметки чрез секторните баланси.

Получените секторни баланси са:

- Балансът на домашния частен сектор (I – S) е положителен (дефицит), ако домашният частен сектор харчи повече отколкото изкарва; и отрицателен (излишък), ако секторът харчи по-малко, отколкото е изкарал.

- Правителственият баланс (G – T) е положителен (дефицит), ако правителството харчи повече, отколкото изважда от икономиката като данъци; и отрицателен (излишък), ако правителството не добавя достатъчно харчене, така че да неутрализира извадените от икономиката данъци.

- Чуждестранният баланс (X – M) е положителен (излишък), ако нацията генерира доход от износа, който е в повече от разходите, загубени за домашната икономика чрез харченето за внос; и отрицателен (дефицит), ако харченето за внос е по-голямо от доходния поток, идващ от износа.

Този начин на изрзаяване на секторните баланси улеснява разбирането, че сумата на балансите за всеки сектор задължително трябва да е равна на нула. Източниците на доход задължително трябва да са рани на употребите им. Това не означава, че всеки сектор винаги трябва да бъде в баланс и в реалния свят това почти никога не е така.

Това, което означава е, че изилшъците и дефицитите се неутрализират, когато разглеждаме икономиката като цяло.

Друг начин за реаренжиране на уравнение (5.3a) е това:

(5.5) (G – T) = (S – I) – (X – M)

Важат същите заключения – балансът от лявата страна (бюджетният баланс на правителството, правителствените разходи минус данъчните постъпления) трябва да е равен на сумата от двата баланса от дясната страна. Забележете, че балансът на частния сектор този път е записан по различен начин, поради начина, по който реаранжирахме членовете. Но това все още показва баланса между харченето и дохода за този сектор като цяло. Само означава, че положителен баланс ще е излишък (харченето е по-малко от дохода) и обратното.

Това представяне на секторните баланси ни позволява да подчертаем друга характерна черта на макроикономиката. Двата баланса от дясната страна представляват неправителствения сектор – сумата от домашния частен сектор и чуждестранния сектор.

Така уравнение (5.5) може да се интерпретира, че по всяко време:

- Правителственият дефицит (G > T, харченето > данъчните постъпления) трябва да е равен на излишъка на неправителствения сектор

(S – I) – (X – M) < 0, и

- Правителственият излишък (G < T, харченето < данъчните постъпления) трябва да е равен на дефицита на неправителствения сектор

(S - I) - (X - M) > 0.

Това са счетоводни твърдения. В глави 7 и 8 ще развием теории и концептуални разбирания, които ни позволяват да подчертаем тези макроикономическите процеси, които карат индивидуалните баланси да съответстват на счетоводството.

Забележете, че в дискусиите относно политиката, балансите обикновено са изразени като процент от БВП, но това не променя счетоводните правила, че сумата им е равна на нула, а само означава, че сумата на съотношенията баланс към БВП е равна на нула.

Как можем да използваме рамката за секторните баланси?

Фигура 5.5. показва тримесечното движение в секторните баланси за САЩ от първото тримесечие на 1955 г. до последното тримесечие на 2011 г. за домашния частен сектор (S – I) и правителствения сектор (G – T).

Движенията в баланса на домашния частен сектор и на правителствения бюджетен баланс вървят близо един до друг до ранните години на 80-те. Така можем да видим, че когато домашният частен сектор е в излишък като цяло, правителственият бюджет отива в излишък.

След ранните години на 80-те двата баланса се разминават по магнитут, въпреки че все още се движат сходно – посоката на движението и точките на промяна остават еднакви през времето.

Движенията във Фигура 5.5. не могат да ни кажат нищо относно причините, кой баланс управлява другия. Нужно е да добавим теория и реални свидетелства към нашия анализ преди да сме в състочние да правим окончателни твърдения относно посоката на причинноследствената зависимост. В някои случаи историческото и конкретно изследване ще разкрият, че промените в правителствения баланс (движени от дискреционни (волеви) промени в правителствената фискална политика) води до промени в баланса на домашния частен сектор. В други времена посоката на причинноследствената зависимост ще е противоположна. А в някои периоди, причинноследствената зависимост ще е двустранна – т.е. поведението и на двата сектора влияе на техните балансови резултати.

Фигура 5.5. Секторни баланси, домашен частен и правителствен сектор, САЩ по тримесечия от 1955 до 2011 г.


Защо според вас разстоянието между двата баланса се увеличи сле 80-те? Отговорът на този въпрос се намира в изучаването на фигура 5.6., която добавя чуждестранния баланс (X – M) към графиката.

До към 80-те години чуждестранният баланс бе близо до нулата, което означаваше, че износът минус вноса (настроен според нетните доходни трансфери) беше балансиран. След 80-те американската икономика започна да внася повече отколкото да изнася и чуждестранният баланс премина кън дефицит. Нарастващото (и променящо се) разстояние между домашния частен баланс и правителствения баланс оттогава отразява нарастващия (и променящ се) чуждестранен баланс.

В глава 18 политическите дебати ще разгледат някои от съревноваващите се виждания сред икономистите относно тези движения.

Фигура 5.6. Секторни баланси, Домашен частен, Правителствен и Международен сектор, САЩ по тримесечия от 1955 г. до 2011 г.


Просто приложение

В отговор на Световната финансова криза много правителства започнаха да налагат на икономиките си фискално остерити, водени от погрешното вярване, че увеличаващите се бюджетни дефицити са причината за кризита. В глава 18, Политически дебати, ще разгледаме Световната финансова криза (от 2008 г.) и последиците от нея от гледната точка на изборите на икономическа политика.

Но засега ще изразим желанието за остерити в смисъл, че правителсвото въвежда дискреционни (волеви) съкращения на разходите и/или увеличаване на данъците, целящи да намалят размера на правителствения баланс (G – T).

Например, данните на националните сметки, предоставени от американското Бюро за икономически анализ, ни позволяват да изчислим секторните баланси за американската икономика. В четвъртото тримесечие на 2011 г., например, балансът на домашния частен сектор е бил в излишък от 5.9% от БВП. Чуждестранният баланс е бил в дефицит от 2.7% от БВП, а правителственият бюджетен баланс е бил в дефицит от 8.6% от БВП (тези числа са закръглени).

Можете да видите, че те удовлетворяват уравнение (5.5),

(G – T) = (S – I) – (X – M

8.6 = 5.9 – (-2.7)

Ако закръглим тези баланси в цели числа, за да го направим малко по-лесно за работа, бихме могли да предположим, че бюджетният дефицит е 9% от БВП, домашният частен баланс е 6% от БВП и дефицитът в международния баланс е 3% от БВП.

Представете си сега, че правителството желае да намали бюджетния си дефицит до 2% от БВП следващата година и се впуска в строга кампания за намаляване на правителствените разходи.

Ако то постигнеше целта си, а, само заради аргумента, да допуснем, че чуждестранният дефицит останеше непроменен, тогава излишъкът на домашния частен сектор би изчезнал. Причината, която ще бъде обяснена подробно в глави 7 и 9, е, че големи намаления на правителствените разходи (източник на национален доход) биха довели до големи спадове на реалния БВП и националния доход, което пък, от своя страна, би намалило наличния доход и би намалило капацитета за спестяване на домашния частен сектор.

Ще научим, че в реалния свят ситуацията би могла да бъде по-сложна от тази, защото спада на икономическата активност, причинена от фискалното остерити, също би намалила правителствените данъчни приходи и вноса. След това, по-ниското потребителско разходване, свързано с намаляването на наличния доход, вероятно би довело и до спад в частните инвестиции.

Трудно е да се изолира един компонент в секторния баланс и да се допусне, че това би повлияло, по предполагаем начин, на друг компонент в друг баланс. В глави 7 и 8 ще научим, че всички отделни баланси са свързани по взаимозависим начин чрез промените в националния доход, и за да можем да правим предсказания относно начина, по който балансите ще се придвижат и разрешат, са ни необходими теории относно това, което генерира тези промени на националния доход.

Но от счетоводна гледна точка, ако чуждестранният баланс е нула, тогава домашният частен баланс ще бъде точно с противоположен знак и равен по магнитут на правителствения бюджетен баланс. Можем да кажем много неща относно комбинациите на тези баланси.

5.5. Графична рамка за разбиране на секторните баланси
(БЕЛЕЖКА: Докато изложението на тази рамка ще бъде малко различно от изложението на самия учебник, в смисъл на използваните графики, липсата на пространствени ограничения тук ми позволява да изградя диаграмите последователно. Въпреки това фактическите диаграми в учебника ще бъдат доста сходни.)

От уравнение (5.4.) научихме, че сумата от секторните баланси е нула като въпрос на счетоводство, така че (I – S) + (G – T) + (X – M) = 0. Представете си, че построим оси, определящи четири квадранта. Фигура 5.7. показва правителствения бюджетен баланс по вертикалната ос, а чуждестранният баланс е на хоризонталната ос.

Така всички точки над нулата на верикалната ос представляват правителствен бюджетен излишък (правителствените разходи < данъчните постъпления; G < T), а всички точки под нулата по вертикалната ос определят дефицити (правителствените разходи > данъчните постъпления; G > T).

По същия начин, всички точки в дясно от нулата на хоризонталната ос определят излишъците на чуждестранния баланс, (износ > внос; X > M), а всички точки от ляво на нулата по хоризонталната ос представляват външнотърговски дефицити (експорт < внос; X < M).

Ясно е, че началото на осите определя позиция, където всички баланси са равни на нула. От прозренията, придобити от уравнение (5.4), знаем също, че когато домашният частен баланс е нула (спестяванията = инвестициите; S = I), тогава правителственият бюджетен дефицт (излишък) трябва да е равен на дефицита (излишъка) в баланса на чуждестранния сектор. На Фигура 5.7. диагоналната линия под ъгъл от 45 градуса показва по този начин всички комбинации на правителствения бюджетен баланс и баланса на чуждестранния сектор, където балансът на домашния частен сектор е нула (спестяванията = инвестициите; S = I). Ще я наречем линията SI.

Фигура 5.7. Графична рамка на секторните баланси


Можем да използваме това познание, за да определим сегментите от диагрмата, където домашният частен баланс е в излишък (S > I) и в дефицит (S < I). За да го опростим, можем да изразим уравнение (5.4) за секторните баланси по различен начин:

(5.6) (S - I) = (G - T) + (X - M)

Уравнение (5.6.) е само един различен начин на изразяване на счетоводното правило, но в този случай изолира домашния частен баланс в лявата част.

Погледнете червената прекъсната линия А0В0 на фигура 5.7а, която пресича хоризонталната ос, там където дефцитът в баланса на международния сектор е 2% от БВП. Всички точки върху този линеен сегмент отговарят на правителствен бюджетен дефицт по-малък от 2% от БВП или на правителствен бюджетен излишък в зависимост от това коя страна на хоризонталната ос разглеждаме.

Домашният частен сектор е в баланс единствено в точка В0, където бюджетният дефицит се равнява на дефицита на международния баланс. Така всички точко по А0В0 съответстват на домашни частни дефицити (S < I).

Вижте сега зелената прекъсната линия А1В1, която пресича хоризонталната ос, където излишъкът на международния баланс е 2% от БВП. Всички точки върху този линеен сегмент отговарят на правителствен бюджетен излишък по-малък от 2% от БВП или на правителствен бюджетен дефицит в зависимост от това, коя страна на хоризонталната ос разглеждаме.

Домашният частен сектор е в баланс единствено в точка А1, където бюджетният излишък се равнява на излишъка на международния баланс. Така всички точко по А1В1 съответстват на домашни частни излишъци (S > I).

Сега вижте синята прекъсната линия А1А2. В точка А1 домашният частен сектор е в баланс, защото правителственият бюджетен излишък е равен на чуждестранния излишък.

Движейки се по А1А2 се натъкваме на точки, където международният баланс е по-малък от правителствения бюджетен излишък и по този начин трябва да съответства на домашен частен дефицит (S < I).

По същия начин, движейки се по В0В2, преминаваме от баланса на домашния частен сектор в т. В0 към точки, където дефицита на международния сектор е по-малък от правителствения дефицит, което означава, че балансът на домашния частен сектор ще бъде в излишък.

Гигура 5.7a Извежадне на балансите на домашния частен сектор



По този начин можем да генерираме знание и да заключим, че всички точки над наклонената под 45 градуса линия на всяка от двете страни на верикалната ос съответстват на дефицити на домашния частен сектор, а всички точки под тази наклонена линия от двете старни на вертикалната ос съответстват на излишъците на домашния частен сектор.

Фигура 5.7b прави това заключение графично.

Фигура 5.7b Излишъци и дефицити на домашния частен сектор


Така тази графична рамка ни позволява да изследваме последствията от различни варианти на политиката.

За суверенно правителство, издаващо националната парична единица, всяка точка от четирите квадранта е позволена. С решенията на частния сектор за харчене и спестяване, комбинирани с потоците на дохода, възникващи от търговията с чуждестранния сектор, управляващи националния доход, правителственият сектор може да позволи на баланса си да се настрои до каквато величина е необходима, за да поддържа пълна заетост и ценова стабилност.

Например, ако сметката на чуждестранния сектор бе в дефицит и домашният частен сектор, като цяло, спестяваше, то тогава изтичането на агрегатно търсене би изисквало правителството да работи с дефицит от значителна големина, за да осигури достатъчно общо харчене, което да абсорбира реалните производствени възможности в икономиката.

От друга страна, балансът на чуждестранният сектор би могъл да бъде в излишък (износ > внос), който би добавил към съвкупното търсене, докато домашният частен сектор би могъл да харчи повече отколкото е доходът му, т.е. като цяло да е в дефицит. В тези ситуации правителството би трябвало да гарантирантира постигането на достатъчно голям излишък, за да гарантита, че икономиката няма да прегрее и прахоса производствените си възможности. В тези случаи силната икономика би се асоциирала със здраво нарастване на данъчните постъпления, които биха помогнали на правителството да постигне излишък. Но дискреционни (волеви) настройки в харченето и таксуването също би могло да се изисква.

Но докато всяка точка може да е позволена, ние знаем, че домашният частен сектор не може да издържа на постоянни дефицити. Това е така, защото разходните потоци, които дефицитите доставят трябва да бъдат финансирани. Както научихме по-ранно в частта на тази глава, когато разглеждахме фондовите потоци, частните дефицити, в крайна сметка, се изразяват в натрупване на резерви от дълг, който се съдържа в балансния лист на домашния частен сектор.

Този процес на натрупване на дълг има краен капацитет, защото в даден момент податливостта на балансния лист към циклични движения (например, нарастваща безработица) нараства и рискът от банкрут нараства. В някои исторически примери този процес се срива след възникването на сериозни дългови банкрути (например, в ранните месеци на световната финансова криза през 2007-08 г.). В други времена частният сектор започва да намалява несигурността на балансния си лист чрез намаляване на харченето и увеличаване на спестяването, за да свали нивото на дълга, което да доведе до по-малки дългови равнища.

В дългосрочен план единствената полезна позиция за домашния частен сектор е да бъде в излишък. Икономиката може да абсорбира отклонения около тази позиция, но само за кратки периоди.

(БЕЛЕЖКА: Следното представлява анализ, представен от Avraham Baranes и Stephanie Kelton University - Bird Brains: От остерити към просперитет. Обиколка на дефицитния птичи свят – 11-та международна поскейнсианска конференция, град Канзас, септември 2012 г.)

Фигура 5.8. (синята площ) показва какво можем да дефинираме като налично полезно пространство за правителства, издаващи собствената си паричната единица.

Фигура 5.8. Полезно пространство за суверенните правителства


Сега си представете, че правителството е карано да работи под фискално правило, което забранява дефицити по-голелми от 3% от БВП, както е показано чрез червената линия на фигура 5.9. В глава 18 ще разгледаме т.нар. криза на Еврозоната. Ще научим, че формирането на общия монетарен съюз въведе точно такова фискално правило чрез Пакта за растеж и стабилност. Целта бе да се ограничи капацитета на всяка страна-членка да работи с дефицити.

Докато нашата дискусия в глава 18 ще обхване по-ширите дебати относно икономическата политика за налагането на това фискално правило, за сега помислете какво то означава за позволените и полезни пространства, които са на разположение на държавниците.

Ясно е, че всяка точка на правителствен дефицит над 3% от БВП е възможна. Както и да е обаче, използвайки същата логика от преди, полезното пространство изисква от частния домашен сектор да е в излишък като цяло, въпреки че от време на време могат да възникнат краткосрочни отклонения от този статут.

Фигура 5.9 показва полезното пространство, в което правителствата трябва да оперират за такава икономика (комбинацията от червената и синя площ). Оцветеният в синьо обсег показва полезното пространство, което е на разположение на държавниците в нации, които имат външнотърговски излишъци. Червеният обсег показва полезното пространство, което държавниците могат да използват в нации с външнотърговски дефицити.

По този начин пространствата пред икономическата политика на правителствата, когато тези фискални правила са наложени, са много ограничени в сравнение с наличните възможности на суверенните, издаващи националната валута правителства, които оперират без никакви директни количествени ограничения върх дефицитите, с които оперират.

Фигура 5.9. Полезно пространство за правителства, ограничени от фискални правила


Защо това е важно? Свободно от правила правителство може винаги да използва пространството, за да подсигури достатъчно съвкупно търсене, за да поддържа пълна заетост и ценова стабилност.

По дефиниция, не всяка нация може да постига външнотъргоески излишък, защото за всеки излишък трябва да има външнотърговски дефицит или дефицити в други нации. Докато нациите с външнотърговски излишък имат повече гъвкавост на икономическата си политика, когато работят под фискалното правило, показано във фигура 5.9., позволените бюджетни дефицити все още могат да се окажат недостатъчни за поддържането на съвкупно търсене, необходимо за поддържането на пълна заетост.

Нации с външнотърговски дефицити, които едновременно трябва да оперират под фискалните правила от фигура 5.9., стават още по-ограничени. Когато една такава икономика изпита негативен икономически шок, който кара частния сектор да намали харченето си и да започне да цели излишъци, обсегът, до който правителственият дефицит може да се разпростре, за да поеме загубата в общото съвкупно търсене, е много ограничен.

Много вероятно е една такава икономика да изпита трайни рецессии като резултат от изкуствено наложените върху правителството фискални рестрикции.

Полезната за едно правителство цел би трябвало да бъде поддържането на пълна заетост и ценова стабилност и да позволи на неговия бюджетен баланс да се настрои по подобаващ начин, за да гарантира, че съвкупното търсене съответства на тези цели. Суверенното правителство, издаващо националната валута, винаги може да изпълни тези цели, ако ги избере.

Както и да е обаче, налагането на фискални правила ограничава правителството от постигането на тези цели и прави бюджетния дефицит цел вместо по-значимите макроикономически цели за пълна заетост и ценова стабилност.

Поуката е, че правителството никога не трябва да цели някакъв конкретен, предварително зададен бюджетен резултат, но вместо това би трябвало да цели растеж на заетостта и стабилност на ценовото равнище.

5.6. Фондовите потоци и модерния монетарен макроикономикс

В последната част ще изградим проста счетоводна рамка за проследяване на фондовите потоци в икономиката, която предоставя допълнителна перспектива към начина, по който рамката на националното счетоводство представя отношенията между главните харчещи агрегати.

Подходът на фондовите потоци към анализа на монетарните транзакции дава база за разбиране на отношенията между потоците на разходите на различните сектори и как те могат да се отразят на измерваните натрупвания на финансово и реално богатство в икономиката, държано от тези сектори.

В глава 3, Правителство и пари, ние направихме разграничение между вертикалните транзакции между правителствения и неправителствения сектор и хоризонталните транзакции вътре в неправителствения сектор.

В тази секция демонстрираме, как подходът на фондовите потоци към анализа на паричните транзакции подчертава важността на разграничаването на вертикалните от хоризонталните транзакции и фундаменталната счетоводна същност на така наречената идентичност за ограничението на правителствения бюджет.

Този раздел ще ви даде категоричното разбиране, че ограничението на правителствения бюджет е следствена счетоводна идентичност, а не предварително зададено финансово ограничение. Това означава, че докато ограничението на правителствения бюджет е вярно по счетоводно определение и ще е вярно, ако измерим компонентите по всяко време, то обаче няма никакво значение, ако искаме да мислим за него като за финансово ограничително правило, което правителствата трябва да спазват, когато планират разходите си.

Когато те харчат, ограничението на правителствения бюджет ще се “добавя” постоянно, но това е доста важно проникновение.

Другото, което подходът на фондовите потоци може да демонстрира, е твърдението, че ако суверенното правителство работи с натрупващи се излишъци, които унищоват нетните финансови активи, държани от неправителствения сектор, тогава последният задължително трябва да акумулира равни на тях дефицити под формата на увеличаващо се задлъжняване. Докато концепцията за дълготрайна полезност няма голямо значение в случая за правителствения дефицит, т.е. няма съмнение, че правителството може да работи с какъвто и да е нужен дефицит, в зависимост от наличното съвкупно харчене в икономиката, продължителните неправителствени дефицити не могат да продължават дълго и са вредни, защото възможността за изплащане на увеличаващите се равнища на частния дълг, в даден момент, се изчерпва.

Това е фундаменталната разлика между издаващия валутата (правителствения сектор) и ползващия валутата (неправителствения сектор), която е в основата на много интересни прозрения в модерния макроикономикс.

Рамката на фондовите потоци, разработена в последната част, логически води до това, което е наречено матрица на текущите транзакции, която е показана на фигура 5.Х.

Колоните определят секторите, на които разделяме икономиката. Можем да построим матрицата само за правителствения или неправителствения сектор, но това не би показало хоризонталните взаимоотношения между различните подсектори на неправителствения сектор (например, домакинствата, фирмите, банките).

Двете редици на матрицата показват потоците на разходите (потребление, инвестиции, правителство) и доходите, получени от доставката на начални суровини, материали и труд в производствения процес (заплати, данъци, лихви, дивиденти).

[ПОВЕЧЕ ПО ПРОБЛЕМА ЩЕ БЪДЕ ДОБАВЕНО СКОРО] 


Няма коментари:

Публикуване на коментар