сряда, 5 ноември 2014 г.

ЧАСТ Б: ВЪВЕДЕНИЕ В МОДЕРНАТА МОНЕТАРНА ТЕОРИЯ: ГЛАВА 6 ОТ УЧЕБНИКА ПО МАКРОИКОНОМИКС НА СЪВРЕМЕННАТА ПАРИЧНА СИСТЕМА: ВЪВЕДЕНИЕ В СЪВРЕМЕННАТА НАЦИОНАЛНА ВАЛУТА: ПРАВИТЕЛСТВОТО И НЕГОВИТЕ ПАРИ

Бележка: 
Учебникът на професорите Бил Мичъл и Ранди Рей е все още в процес на редактиране. Очаква се той да излезе на пазара през 2016 г. Този текст е само за българските последователи на Теорията на свободните национални валути/ММТ и е единствено за лично ползване. Надявам се след издаването на учебника на английски, българското му издание ще последва веднага след това. Тук ще публикувам преведени части от него до окончателния му превод.

Райчо Марков

Част А: Въведение в макроикономикса    Част Б: Въведение в Модерната монетарна теория
глава 1                                                    глава 6
глава 2                                                    глава 7
глава 3                                                    глава 8
глава 4                                                    глава 9
глава 5                                                    глава 10

Част В: Въведение в макроикономическите модели     Част Г: Макроикономическа политика
глава 11                                                                      глава 19
глава 12                                                                      глава 20
глава 13                                                                      глава 21
глава 14                                                                      глава 22
глава 15                                                                      глава 23
глава 16               
глава 17                      Част Д: Неотдавнашни спорове в макроикономическата теория и политика
глава 18                       глава 24
                                     глава 25
                                     глава 26                   

Съавторите на учебника - професорите по икономикс - австралиецът Уилиям (Бил) Мичъл и американецът Рандъл Рей:


William Mitchell

L. Randall Wray


ЧАСТ Б: ВЪВЕДЕНИЕ В МОДЕРНАТА МОНЕТАРНА ТЕОРИЯ

6. Въведение в суверенната национална валута: Правителството и неговите пари

6.1. Въведение към парите

- Националната валута (Счетоводна единица); Деноминация на запасите и потоците;

- Плаващ срещу фиксиран валутен курс на обмяна;

- Задължения (IOUs), деноминирани в националната валута: Правителство и Неправителствен сектор;

- Използване на понятието “Пари”: Объркване и прецизност.

***

В тази глава ще изследваме по-подробно някои от концепциите, въведени в част А на този учебник. Първо ще разгледаме парите като счетоводна единица и валутата на нацията, изследвайки различията между системите на плаващ и фиксиран валутен курс. Ще разширим дискусията си относно ролята, играна от правителството в икономиката, обяснявайки взаимоотношението между суверенитета и валутата. Продължаваме също дискусията, започната в глава 1, отнасяща се до агрегатните потоци на дохода и разходите, както и въздействията за секторните баланси. Ще покажем защо балансът на правителството има толкова силно въздействие върху икономиката. Накрая ще свържем съвкупните разходи със заетостта, свързвайки наличието на безработицата със ситуация, при която съществуват недостатъчни съвкупни разходи. Въведената от тази глава рамка ще предостави основата за дискусии в по-късни глави, особено глави 5 и 10, които изследват безработицата в подробности.

6.1. Въведение към парите

В глава 1 въведохме парите като счетоводна единица. Австралийският долар, американският долар, японската йена, британският паунд и европейското евро – всички те са примери за парична счетоводна единица. Всяка една от първите четири от тези парични единици се асоциира с отделна нация. За разлика от тях, еврото е парична единица, приета от много страни, които са се присъединили към Европейския паричен съюз – Еврозоната. В историята обичайната ситуация е била “една нация – една валута", въпреки че е имало изключения от това правило, включително и съвременното евро. Повечето от дискусията, която следва, ще е фокусирана върху по-разпространения случай, в който нацията приема своя собствена парична счетоводна единица, и в който правителството издава валутата, деноминирана в тази парична единица. Когато разглеждаме случаите-изключения, какъвто е Еврозоната, ние внимателно ще идентифицираме различията, които възникват, когато валутата е отделена от нацията.

- Националната валута (счетоводна единица); Деноминиране на запасите и потоците

Нека погледнем на парите като на счетоводната единица, в която са деноминирани запасите и потоците.

Една нация, една валута

Най-разпространената за една нация практика е да приеме своя собствена, уникална парична счетоводна единица – щатския долар (US$) в САЩ, австралийския долар (A$) в Австралия (забележете, че австралийците също използват символа $ като генерична деноминация за валутата си). Правителството на нацията издава валутата (обикновено съдържаща метални монети и хартиени банкноти с различен номинал), деноминирани в неговата счетоводна парична единица. Правителствените разходи, както и данъчните задължения, такси и глоби, дължими към правителството, са деноминирани в същата парична единица. Както дискутирахме по-горе, работните заплати се изчисляват в националната парична единица и в случай, когато работодател пропусне да плати заплатите, съдът ще приложи трудовото законодателство и ще оцени монетарните загуби, които работодателят трябва да заплати на работниците и служителите си.

Важно е да се отбележи, че в много нации съществуват частни договори, използващи чужди парични единици. Например, в някои страни от Латинска Америка е обичайно някои договори да се сключват в щатски долари. Също е обичайно в много нации да се използват щатски долари като средство за плащане. Според някои оценки общата стойност на американската валута, циркулираща извън САЩ, надвишава стойността на използваната вкъщи американска валута.  Смята се, че много от тези дейности са нелегални, включващи и търговия с наркотици. Така че може да се използват една или повече счетоводни парични единици, както и чуждестранни валути в допълнение на домашната парична единица и домашната валута, деноминирана в тази парична единица. Понякога това е изрично признато и позволено от властите, докато друг път е част от черната икономика, опитваща се да остане скрита чрез използването на чужда валута. Може би е изненадващо да научим, че в САЩ редом до щатския долар са циркулирали чужди валути в голямата част на 19-ти век и всъщност американското министерство на финансите дори е приемало чуждестранна валута за плащане на данъци до средата на 19-ти век. Както и да е, днес в развитите капиталистически нации, издаващи собствените си валути, такива практики са изключително редки (с изключение на нациите от Еврозоната, всяка от които използва еврото, което фактически е “чужда” валута от перспектива на отделната нация).

Суверенитет и валута

Националната валута често е наричана “суверенна валута”, т.е. валутата, издавана от суверенното правителство. Суверенното правителство си запазва различни правомощия, които не са дадени на частните лица или институции. Тук ние разглеждаме само тези правомощия, свързани с парите. Само суверенното правителство има правомощието да определи коя счетоводна парична единица ще признае за официалните сметки. След това, единствено съвременните суверенни правителства притежават правомощието да издават валутата, деноминирана в паричната единица на съответната нация. Например, ако всяка друго юродическо или физическо лице, което не е федералното правителство на САЩ, се опита да издава американската валута, то ще бъде преследвано от закона като фалшификатор със сериозни последствия. По-нататък, суверенното правителство налага данъчни задължения (както и глоби и такси) в собствената си парична единица и решава как тези задължения могат да бъдат платени – решава какво ще приема като плащане, така че данъкоплатците да могат да изпълнят задълженията си. Накрая, суверенното правителство решава също как ще прави собствените си плащания – какво ще предоставя за закупуването на стоки или услуги, или за посрещането на собствените си задължения (като например плащания, които трябва да направи към пенсионерите). Повечето модерни суверенни правителства правят плащанията в собствената си валута и изискват данъчните плащания в същата. Поради причини, които ще изследваме по-късно, изискването данъчните плащания да стават в правителствената валута гарантира, че същата валута ще бъде приемана в плащанията, правени от правителството.

Какво “крепи” валутата?

Днес съществува, а и исторически погледнато винаги е съществувало, объркване около суверенната валута. Например, много държавници и икономисти имат затруднение да разберат защо частният сектор би приел валутата, издавана от правителството, когато то прави покупките си. Някои твърдят, че е необходимо валутата да бъде “подкрепена” с ценен метал, за да може да се гарантира приемането й в плащанията. Исторически, правителствата понякога са поддържали срещу валутата си резерви в злато или сребро (или и в двете). Смятало се е, че ако населението винаги би могло да върне валутата на правителството в замяна на ценен метал, то тогава валутата би се приемала, защото би била “добра като златото”. Понякога самата валута би могла да съдържа ценен метал – като в случая със златните монети. В САЩ хазната е поддържала златни резерви на стойност, равна на 25% от стойността на издадената валута до към края на 60-те (интересното е, че американските граждани не са имали право да обменят валутата за злато; единствено чуждестранните притежатели на щатски долари са могли да го правят). Както и да е, американската и повечето нации отдавна са спрели тази практика. И дори без златното покритие американската валута е силно търсена по цял свят, така че виждането, че валутата се нуждае от подкрепата на ценен метал е грешно.

Законодателството за легално платежно средство

Друго предлагано обяснение е законодателството за легалното платежно средство. Исторически погледнато, суверенните правителства са въвеждали законодателство, изискващо валутата им да бъде приемана като плащания. В действителност, книжните долари, издавани от САЩ, провъзгласяват: “Тази банкнота е законно платежно средство за всички дългове, публични и частни”. На канадските банкноти се казва: “Тази банкнота е законно платежно средство”, а на австралийските книжни банкноти четем: “Тази австралийска банкнота е законно платежно средство в Австралия и териториите й.” За разлика от тях, книжните пари в Обединеното кралство просто казват: “Обещавам да платя на приносителя при поискване сумата от пет паунда” (в случая с пет паундовата банкнота). От друга страна хартиеното евро не прави никакви обещания и то не притежава законодателство за законно платежно средство, изискващо употребата му. По-нататък, през цялата история съществуват много примери за правителства, въвели законодателство за законно платежно средство, но въпреки това без да са успели да създадат търсене за валутите си, които не са били приемани в частните плащания, а понякога отказвани като плащания дори и от самото правителство. (В някои случаи наказанието за отказ на приемане на кралската монета е включвало жигосване с нажежена монета върху челото на непокорните). Следователно съществуват валути, които лесно циркулират без никакво законодателство за законно платежно средство (като еврото например), както и валути, които са отбягвани дори и при наличието на такова законодателство. След това, както знаем, щатският долар циркулира в голям брой страни, в които той не е законно платежно средство (и дори в страни, където употребата му не се препоръчва от властите).

Фиатна валута

Модерните валути често са наричани “фиатни валути”, защото при тях не съществува направено от правителството обещание да ги изкупува срещу ценен метал – стойността им е обявена чрез “фиат” (декрет) – правителството просто съобщава, че монетата е на стойност половин долар, без да държи резерви от ценен метал, равен по стойност на половин долар. Много студенти по икономикс са шокирани, когато за пръв път чуят, че няма “нищо”, което да подкрепя валутата в джобовете им. Въпреки че те вероятно никога не биха фактически занесли парите си до министерството на финансите, за да ги заменят за злато, те са били по-спокойни в грешното си вярване, че съществува “нещо”, стоящо зад валутата – вероятно резерв от ценен метал, който се изплаща на приносител срещу валутата. Обещанието да плати на приносителя сумата от пет паунда, стоящо на британската банкнота (от пет паунда), изглежда предлага здрава основа, загатвайки, че хазната държи нещо като резерви, което може да използва, за да направи обещаните плащания. Както и да е обаче, ако някой фактически представеше банкнотата от пет паунда на правителството на Великобритания, хазната просто би му предложила друга пет паундова банкнота или комбинация от банкноти и монети, чиято сума е пет паунда! Всеки гражданин на САЩ или Австралия би имал същото преживяване със същия резултат: пет доларова банкнота може да се замени за различна пет доларова банкнота или за комбинация от банкноти и монети, правеща пет долара. Това е обхвата на правителстеното “обещавам да платя”!

Ако валутата не може да бъде обменена за ценен метал, и ако законодателството за законно платежно средство е нито необходимо, нито достатъчно, за да гарантира приемането на валутата, и ако правителственото “обещавам да платя” всъщност не означава нищо, тогава защо изобщо някой би искал да приема правителствените пари? Нека да установим защо.

Данъците управляват парите

Едно от най-важните правомощия, заявени от правителството, е властта да налага и събира данъци (и други плащания, правени към правителството, включително такси и глоби). Данъчните задължения са наложени в националната парична единица – долари в САЩ и Австралия. След това, суверенното правителство определя също какво може да се достави, за да се погасят данъчните задължения. Във всички модерни нации, собствената валута на правителството е това, което се приема като плащане на данъците. По-долу ще изследваме по-подробно как се правят плащанията към правителството. Докато на пръв поглед изглежда, че в повечето случаи, за да направят данъчните си плащания, данъкоплатците използват чекове, теглени от сметките им в частните банки, когато правителството получи тези чекове, то дебитира резервите на частните банки. Фактически частните банки посредничат между данъкоплатците и правителството, правейки плащания във валутата от името на данъкоплатците. Веднъж банките направили тези плащания, данъкоплатецът е удовлетворил задължението си, така че данъчното задължение е елиминирано.

Сега можем да отговорим на поставения горе въпроса: защо изобщо някой би приел парвителствената “фиатна” валута? Защото правителствената валута е основното (и обикновено единствено) нещо, приемано от правителството като плащане на данъците.

Вярно е, разбира се, че правителствената валута може да се използва и за други цели: монетите могат да се използват за правене на покупки от автомати; частни дългове могат да се уреждат чрез предлагането на правителствени книжни пари; а също правителствените пари могат да се спестяват в детски касички или сейфове за бъдещо харчене. Както и да е, тези други употреби на валутата са допълнителни, произлезли поради готовността на правителството да приема валутата си като данъчни плащания. Правителствената валута се търси, тъй като някой, имащ данъчни задължения, може да я използва, за да елиминира тези задължения и по този начин тя може да се използва за покупки или плащане на частни задължения. Правителството фактически не може да накара другите насила да използват валутата му в частните плащания или да ги спестяват в касички, но правителството може да принуди употреба на валутата, за погасяването на данъчните задължения, които то само налага.

Поради тази причина не са необходими нито резерви от ценни метали, нито законодателство за легално платежно средство, за да се гарантира приемането на правителствената валута. Всичко, което е нужно, е да се обяви, че наложеното данъчно задължение трябва да бъде платено в правителствената валута. “Обещавам да платя”, което е написано на британските банкноти е излишно и всъщност доста подвеждащо. Фактически на тях трябва да е написано “Обещавам да приема тази банкнота като плащане на данъци.” Знаем, че британската хазна всъщност няма да плати нищо друго освен друга банкнота, когато пет паундовите хартиени пари й се представят. Както и да е обаче, тя ще приеме банкнотата и трявба да я приеме като плащане на данъци. Това в действителност е начинът, по който правителствената валута се откупува – не за злато, но като плащания, правени към правителството. По-късно ще минем през счетоводството на данъчните плащания. Засега е достатъчно да разберем, че данъчните задължения към правителството са погасявани чрез представянето на данъчните власти на правителствените собствени задължения (IOUs).

Можем да направим заключението, че данъците управляват парите (taxes drive money). Правителството първо създава счетоводната парична единица (долара в САЩ или Австралия), а след това налага данъчни задължения в тази национална парична единица. Във всички модерни нации това е достатъчно, за да гарантира, че много (всъщност повечето) дългове, активи и цени също ще бъдат деноминирани в националната парична единица. Тогава правителството е в състояние да издава валута, която е деноминирана в същата парична единица дотогава, докато то приема тази валута като данъчни плащания. Не е нужно валутата да се “поддържа” от ценен метал, нито пък е необходимо да се налага законодателство за легално платежно средство, което да изисква приемането на националната валута. Например, вместо да се гравира заявлението: “Тази банкнота е легално платежно средство за всички дългове – частни и публични”, всичко, което американското правителство трябва да стори, за да гарантира общо приемане в рамките на САЩ и дори в чужбина, е да обещае: “Тази банкнота ще се приема за данъчни плащания”.

Запасите и потоците са деноминирани в националната парична единица

В глава 5 внимателно изследвахме определенията за запаси (натрупвания) и потоци, а също и взаимодействията между двете. Финансовите запаси и финансовите потоци са деноминирани в националната парична единица. Докато работи, служителят или работникът изкарва поток от заплати, които са деноминирани в пари, фактически акумулирайки парични претенции към работодателя. В деня на заплата работодателят елиминира задължението като доставя чек, който е задължение на банката на работодателя. Отново – чекът е деноминиран в националната парична единица. Ако желае, работникът или служителят може да кешира чека в собствената си банка, получавайки правителствена валута, която отново е задължение (IOU), но този път е дълг на правителството. Другата възможност е чекът да бъде депозиран по сметка в банката на работника или служителя, оставяйки му да притежава задължение, дълг (IOU) на банката, деноминиран в паричната единица.

Както дискутирахме по-горе, всеки доход, който не е употребен за потребителски покупки, представлява поток спестяване, натрупано като резерви богатство. В този случай, спестяването е държано като банков депозит, т.е. финансово богатство. Когато дойде време за плащане на данъци, работникът написва чек до хазната, която след това дебитира резервите на банката на работника. Резервите са само специална форма на правителствена валута, използвани от банките да правят плащания помежду си и към правителството. Като всяка валута, резервите са правителствено задължение (IOU). Когато са платени данъци, данъчното задължение на данъкоплатеца към правителството е елиминирано. В същото време правителственото задължение (IOU), което е под формата на банкови резерви също е елиминирано. Плащането на данъци намалява финансовото богатство на работника, защото банковият му депозит е дебитиран на стойност, равна на сумата на данъчното плащане.

Можем да си представим потока от данъци, наложен на трудещите се, например, като задължение да се плаща 10% от почасовата работна заплата на правителството. Задължението към правителството се акумулира през седмиците, докато заплатите се изкарват, което е претенция към богатството на работниците и служителите. Данъчното задължение, измервано в паричната единица, се елиминира чрез намляване на финансовото богатство на работниците и служителите (дебитирайки депозити, които също са измервани в паричната единица), а банковите резерви са дебитирани едновременно от правителството. В същото време правителственият актив (данъчното задължение, дължимо от работниците и служителите) се елиминира, когато данъците са платени, а правителственото задължение (резервите, държани от частните банки) също е елиминирано.

Важно е да се разбере, че тези монетарни запаси и потоци, по същество, не са нищо повече от счетоводни данни, измервани в паричната единица. За разлика от водата, течаща в реката или задържана зад язовирна стена, парите които текат или се акумулират, не трябва да имат някакво физическо присъствие освен мастило на хартия или електрически заряд на компютърен твърд диск. В действителност, в модерната икономика работните заплати могат да бъдат директно кредитирани в банкови сметки, а данъците могат да бъдат платени без употребата на чекове чрез директното дебитиране на сметки. Лесно можем да си представим пълното елиминиране на монетите или книжните банкноти, както и на чековите книжки, чрез правенето на всички плащания по електронен път, вкарвайки данните в компютрната памет. По същия начин цялото финансово богатство би могло да се осчетоводи без употребата на хартия. И наистина, повечето плащания и по-голямата част от финансовото богатство вече не е нищо повече от електронни данни, винаги деноминирани в националната парична единица. Плащането води до електронния дебит на сметката на платеца и до кредит в сметката на получателя на плащането и всичко е записано чрез електически заряди.

Финансовата система като едно електронно табло, показващо резултата

Съвременната финансова система може да се разглежда като сложна система за водене на отчетност, нещо като финансово точкуване на играта на живота в капиталистическата икономика. За тези, които са запознати със спорта Американски футбол, финансовото отчитане на резултата може да се сравни с електронното табло на стадиона. Когато отбор отбележи попадение, съдята дава точки и са изпратени електронни импулси в подходяща комбинация от течни кристали, така че електронното табло ще покаже числото 6 (в американския футбол се дават 6 точки при тачдаун). В продължение на играта точките на всеки отбор се променят. Точките нямат никакво реално присъствие, те просто отразяват резултата от представянето на всеки отбор според правилата на играта. Те не са “подкрепени” от нищо, въпреки че са ценни, защото тимът, събрал най-много точки, се определя за “победител” и навярно е възнаграден със слава и богатство. След това, понякога точки са отнемани след разглеждане на повторението на дадена спорна ситуацията от официалните лица, които определят, че са били нарушени правилата, и че трябва да се отсъдят наказания. Точките, които са отнети, всъщност не отиват никъде – те просто изчезват, когато съдията ги извади от резултата.

По подобен начин, в играта на живота, изработеният доход води до “точки”, кредитирани към “резултата”, който се води от финансовите институции. За разлика от Американския футбол, всяка “точка”, с която един играч е възнаграден, е приспадната от резултата на друг – като или се намаляват активите на играча, или му се увеличават задълженията (пасивите). Както и да е обаче, счетоводителите в играта на живота внимават много, за да гарантират, че финансовите сметки винаги са балансирани. Плащането на заплати води до дебитиране на “резултата” на работодателя в банката му, но в същото време плащането на заплатата елиминира негласното задължение на работодателя да плати заплати, както и легалната претенция на работниците и служителите му за заплати. Така че, докато играта на живота е малко по-сложна, отколкото е играта Американски футбол, идеята, че записването на резултата, в смисъл на пари, доста много прилича на записването на резултата в смисъл на точки. Това може да ни помогне да запомним, че парите не са “нещо”, а по-скоро те са мерна единица, в която записваме всички дебити и кредити – или “точки”.

- Режим на плаващ валутен курс на обмяна срещу режим на фиксиран валутен курс

В предишните части се занимахме със случая, при който правителствата не обещават да обменят валутите при поискване срещу ценни метали или нещо друго. Когато банкнота от $5 е представена на хазната на САЩ, тя може да бъде използвана за плащане на данъци или може да бъде заменена за пет банкноти от $1 (или за някаква комбинация от банкноти и монети на сума $5) – но американското правителство няма да я конвертира в нищо друго. След това, правителството на САЩ не обещава, че ще поддържа обменния курс на щатския долар на някакво определено ниво. По-голямата част от този учебник ще се занимава със суверенни валути, които не са конвертируеми, и които оперират при плаващ курс на обмяна. Примери за такива валути включват щатския долар, австралийския долар, канадския долар, британския паунд, японската йена, турската лира, мексиканското песо, аржентинското песо и т.н. (бележка: българският лев не е сред тези валути). В тази част ще направим разлика между тези суверенни валути и валутите, които са конвертируеми при фиксиран курс на обмяна.

Залтният стандарт и фиксираните курсове на обмяна

Преди столетие много нации оперираха в златен стандарт, при който страната не само обещаваше да изкупува валутатата си за злато, но също обещаваше да прави това изкупуване при фиксиран обменен курс. Пример за фиксиран обменен курс е обещанието за конвертиране на 35 щатски долара за една унция злато. В продължение на много години това наистина бе обменният курс на щатския долар. Други нации също бяха възприели фиксирани обменни курсове, фиксирайки стойността на валутите си за британския паунд или, след Втората световна война, за щатския долар. Например официалният курс на обмяна за британския паунд бе $2.80 щ.д. С други думи правителството на Великобритания би предоставило $2.80 щ.д. за всеки представен му за конвертиране британски паунд. Със система на фиксиран обменен курс всяка валута ще е фиксирана по стойност спрямо всички останали валути в системата. Поради тази причина правителството на Великобритания би могло също да изплаща паунди за австралийски долари при курс (??$4 австарлийски долара за паунд).

За да може да спзазва обещанието си за конвертиране при фиксиран обменен курс, Великобритания трябваше да съхранява резерви от чужди валути (и/или злато). Ако са представени твърде много британски паунди за конвертиране, резервите на Великобритания от чужда валута биха могли рязко да спаднат. Съществуват няколко неща, които правителството на Великобритания би могло да направи, за да не свърши резервите си от чужда валута, но нито едно от тях не е много приятно. Повечето от детайлите ще ги запазим за по-късна глава. Най-общо изборът се е свеждал до три начина на действие:

а) обезценка на паунда;

б) вземане на заем на резерви от чужда валута;

в) дефлация на икономиката.

В първия случай правителството променя курса на обмяна, да кажем, на $1.40 щатски долара за 1 британски паунд. По този начин то фактически удвоява резервите си, защото в замяна за паунда сега трябва да предлага двойно по-малко чужда валута. За съжаление такова действие на английското правителство е много вероятно да намали доверието в икономиката на Великобритания и в нейната валута, което фактически би могло да увеличи искането за конвертиране на паунда в чуждата валута.

Във втория случай правителството взема заем от чужди валути, за да посрещне исканите обмени. Това изисква съществуването на желаещи заемодатели и поставя Великобритания в дълг, на който трябва да се плаща лихва.

Накрая, правителството може да опита да дефлира или забави икономиката. Съществуват редица мерки, които могат да бъдат използвани за забавяне на икономиката – теми, които ще бъдат подробно дискутирани по-късно – но идеята зад тях е, че по-бавният икономически растеж във Великобритания ще намали вноса на стоки и услуги в сравнение с износа. Това ще позволи на Великобритания да работи с бюджетен излишък по външнотърговския си баланс, акумулирайки резерви в чужда валута. Предимството е, че Великобритания получава чужда валута без да влиза в дълг. Недостатъкът, обаче, е, че домашният икономически растеж е по-нисък, което обикновено води до по-ниска заетост и по-висока безработица. Отбележете, че дефлация в икономиката може да работи съвместно с обезценяване на валутата за създаването на нетен експортен излишък. Това е така, тъй като обезценката на валутата прави домашното производство по-евтино за чужденците (те доставят по-малко от тяхната собствена валута за всеки британски паунд), докато чуждестранното производство е по-скъпо за гражданите на Великобритания (изисква повече паунди за купуването на нещо, деноминирано в чуждата валута). Поради това Великобритания би могла да използва комбинация от трите политики, за да посрещне искането за конвертиране, докато увеличава резервите си в долари и други чужди валути.

- Плаващ валутен курс на обмяна

Както и да е, от ранните години на 70-те САЩ оперират в система на плаващ валутен курс на обмяна, при която правителството не е обещало да конвертира долара. Разбира се, щатският долар или всяка основна валута е много лесно да бъдат конвертирани в частните банки или обменните бюра в международните летища. Обмяната на валутата осъществява тези конвертирания при текущия обменен курс, поствян от международните пазари (минус таксите за транзакции). Тези обменни курсове се менят всеки ден или дори всяка минута, варирайки, за да отразят търсенето (от тези, които се опитват да получат долари) и предлагането (от тези, които предлагат долари за други валути). Определянето на обменния курс в система на плаващ курс на обмяна е изключително сложно. Международната стойност на долара би могла да се повлияе от такива фактори като търсенето на американски активи, външнотърговския баланс на САЩ, американските лихвени величини по отношение на тези в останалия свят, американската инфлация и американския растеж по отношение на този в останалия свят. Толкова много фактори са замесени, че все още не е разработен модел, който може надеждно да предскаже движенията в обменните курсове.

Важното за нашия анализ, обаче, е това, че при плаващ курс на обмяна правителството не трябва да се страхува, че ще свърши резерви от чужда валута (или златни резерви) поради простата причина, че то не конвертира домашната си валута за чужда валута при фиксиран курс на обмяна. В действителност правителството не е нужно да обещава да прави абсолютно никакви конвертирания. В практиката правителствата, опериращи при плаващ валутен курс, държат чужди резерви и те предлагат услуги за обмяна на валута като удобство на финансовите им институции. Както и да е, конвертиранията са правени при пазарен курс на обмяна, а не за да се предпазва движението на курса. Правителствата могат също да се намесват на международните валутни пазари, за да се опитват да подбутнат курса на обмяна в желана посока. Те също ще използват макроикономическа политика (включително монетарна и фискална политика – както ще дискутираме по-късно) в опит да повлияят на обменния курс. Понякога това проработва, а понякога не. Въпросът е, че при плаващ валутен курс на обмяна опитите да се повлияе на обменния курс са дискреционни (волеви). При фиксиран курс правителството трябва да използва политика, за да се опита да запази курса фиксиран. Плаващият валутен курс осигурява на правителството по-голяма свобода за преследване на други цели като поддържане на пълна заетост, достатъчен икономичеси растеж и ценова стабилност. Как то може да направи това, е описано в по-късни глави.

- Задължения (IOUs), деноминирани в националната валута: Правителство и Неправителствен сектор;

В горните части отбелязахме, че активите и пасивите са деноминирани в счетоводната парична единица, която винаги е избирана от националното правителство, и на която е дадена сила чрез механизма на данъчното облагане. При плаващ валутен курс задълженията на правителството (IOUs) – валутата – не е конвертируема, в смисъл, че правителството не обещава да я конвертира в ценен метал, чужда валута или нещо друго. Вместо това, то само обещава да приема собствените си задължения (IOUs) като плащания към себе си (главно данъчни плащания, но също и плащания на такси и глоби). Това е необходимото и фундаментално направено обещание: Издателят на всяко задължение (IOUs) трябва задължително да приема това задължение като плащане. Дотогава, докато правителството е съгласно да приема собствените си задължения (IOUs) като данъчни плащания, задълженията на правителството ще се търсят (поне за данъчни плащания, а вероятно също и за други употреби).

По същия начин частните издатели на задължения (IOUs) също обещават да приемат собствените си задължения. Например, ако сте взели заем от банката си, винаги можете да платите главницата и лихвата по заема, написвайки чек от вашата депозитна сметка в банката. В действителност всички модерни банкови системи оперират с институция, изчистваща чековете (cheque clearing facility), теглени от и към всички банки. Това позволява на всеки, който има дълг към всяка банка в страната, да представи чек, изтеглен от всяка друга банка в страната за плащане на дълга. Изчистващата чековете институция работи след това, за да уреди сметките между банките – тема, която ще дискутираме подробно в глава 9. Важният момент е, че банките приемат собствените си задължения (чекове, теглени по депозити) за плащания на дългове към банките (заемите, които банките са отдали), точно както правителствата приемат собствените си задължения (валутата) за плащания на дългове към правителството (данъчните задължения).

Ливъридж

Съществува една голяма разлика между правителството и банките обаче. Банките правят обещание да конвертират задълженията си в нещо. Можем да представим чек в нашата банка за изплащане на валута. Това обичайно се нарича “осребряване (или кеширане) на чек” или пък просто можем да изтеглим пари в брой от някоя от банковите си сметки чрез банковия автомат. И в двата случая банковите задължения (IOUs) са конвертирани в правителствени задължения (IOUs). Обикновено банките обещават да правят тези конвертирания или “при поискване” (в случая с депозитите до поискване”, които обикновено са чекови сметки), или след специфично определен времеви период (в случая с “времевите депозити”, включващи спестовни сметки и сертификати на депозити, при които вероятно има глоба за ранно изтегляне). Банките държат относително малко количество кеш в трезорите си за обслужване на тези конвертирания. Ако се нуждаят от повече, те се обаждат на централната банка да им изпрати бронирана кола с кеш. Банките не желаят да държат при себе си големи суми пари в брой, нито пък това е нужно при нормални обстоятелства. Големи количества на пари в брой увеличава атрактивността на банката за банкови обири, но главната причина за минимизиране на количеството съхранявани пари в брой е, защото това е скъпо да се прави. Най-явният разход е трезорът и охраната, но по-важното за банките е, че съхраняването на резерви от пари в брой не носи печалби. Вместо това банките биха искали да държат издадени кредити като активи, защото длъжниците плащат лихви по тези кредити. Поради тази причина банките използват ливъридж  на банковите резерви, съхранявайки много малка част от активите си под формата на резерви срещу депозитните им пасиви (задължения). Дотогава, докато само малък процент от вложителите им се опитват да конвертират депозитите си за пари в брой през всеки отделен ден, това не е проблем. Както и да е, в случай на банкова паника, при която голям брой вложителисе се опитват да конвертират в същия ден, банката ще трябва да получи пари в брой от централната банка. Това дори може да доведе до действието на заемодател от последна инстанция от страна на централната банка, която издава заем от валутни резерви към банка, изпитваща масови тегления. Това са проблеми, които ще разгледаме по-късно.

Изчистването на сметките погасява задължения (IOUs)

Банките изчистват сметки използвайки правителствени задължения (IOUs), и поради тази причина всяка банка държи малко от националната валута на разположение или пък поддържа резервна сметка в централната банка. По-важното е, че банките имат достъп до повече резерви, в случай, че се нуждаят от тях, или заемайки от други банки (в САЩ това се нарича маждубанков пазар за резерви - fed funds market), или заемайки от централната банка. Всички модерни финансови системи са развили процедури, които осигуряват на банките достъп до националната валута и резервите, необходими за изчистване на сметките между тях и с техните вложители. Когато Първа Национална Банка получи чек изтеглен от сметка във Втора Национална Банка, тя иска централната банка да дебитира резерви от резервната сметка на Втора Национална Банка и да кредитира резерви в собствената й резервна сметка. Това днес става по електронен път. Забележете, че докато активите на Втора Национална Банка ще бъдат намалени (със сумата на дебитираните резерви), нейните задължения (чековият депозит) също ще бъдат намалени с тази сума. По същия начин – когато вложител използва банковия автомат за теглене на пари в брой, банковите активи (резервите й на пари в брой) са намалени и нейните задължения (IOUs) към вложителя (задълженията в депозитната сметка) са намалени със същата сума.

Другите бизнеси използват банкови задължения за изчистване на собствените си сметки. Например фирмата за търговия на дребно обикновено получава продукти от търговците на едро на основата, че тя обещава да плати след определен времеви период (обикновено 30 дни в САЩ). Търговците на едро държат тези задължения (IOUs) до края на периода, когато търговците на дребно плащат чрез чек, изтеглен от тяхната банкова сметка (или все по-често чрез електронен трансфер от тяхната сметка към сметката на търговеца на едро). В този момент задълженията (IOUs) на търговеца на дребно, държани дотогава от търговеца на едро са унищожени. От друга страна, търговецът на едро може да не желае да чака плащането до края на периода. В този случай търговецът на едро може да продаде задължението (IOUs) на търговеца на дребно с отстъпка (за по-мако, отколкото е сумата, която търговецът на дребно обещава да плати в края на периода). Отстъпката фактически е лихва, която търговецът на едро желае да плати, за да вземе фондовете по-рано от обещаното време. В този случай търговецът на дребно ще плати на крайния притежател на тези здължения (IOUs) в края на периода, който фактически печели лихва (разликата между сумата платена за задълженията (IOUs) и сумата, платена от търговеца на дребно за погасяване на тези IOUs. Отново, задълженията на търговеца на дребно се нулират чрез предоставяне на банково задължение (притежателят на задълженията на търговеца на дребно получава кредит в собствената си банкова сметка).

Пирамида на парите

Това води до друг важен момент. Частните финансови задължения не само са деноминирани в правителствената парична единица, но също така, в крайна сметка, са и конвертируеми в правителствената валута. Както вече дискутирахме, банките изрично обещават да конвертират задълженията си във валута (или веднага - в случая на депозит до поискване, или с някакво закъснение – в случая с времевите депозити). Други частни фирми, в по-голямата част, използват банкови задължения, за да изчистват собствените сметки. По същество това означава, че те обещават да конвертират задълженията си в банкови задължения, “плащайки чрез чек” на определена дата (или според други условия, които са определени в договора). Поради тази причина те трябва да имат депозити или да имат достъп до депозити в банки, за да правят плащанията. Нещата могат да станат дори по-сложни, защото има широка гама от финансови институции (и дори нефинансови институции, предлагащи финансови услуги), които могат да предоставят платежни услуги. Те могат да правят плащания за други фирми, като нетното изчистване сред тези “небанкови финансови институции” се осъществява чрез използването на банкови задължения. Банките, от своя страна, изчистват сметките, използвайки правителствени задължения. Поради това би могло да има “шест степени на отделение” (много слоеве на финансов ливъридж) между кредитор и длъжник, замесени в изчистването на сметки. Можем да мислим като пирамида на задълженията с различни слоеве, в зависимост от степента на отделяне от централната банка. Вероятно най-долният пласт се състои от задълженията (IOUs) на домакинствата, притежавани от други домакинства, производствени фирми, банки и други финансови институции. Важният момент е, че домакинствата обикновено изчистват сметките си чрез употребата на задължения, издадени от тези на по-висока позиция в пирамидата на дълга – обикновено финансови институции. Следващият слой нагоре след основата се състои от задължения (IOUs) на производствените фирми, като техните задължения са държани главно от финансови институции, намиращи се по-високо в пирамидата на дълга (въпреки че някои дитректно са държани от домакинствата и от други производствени бизнеси), и които главно изчистват сметките си чрез използването на задължения, издадени от финансови институции. На следващото по-горно ниво имаме небанкови финансови институции, които, от своя страна, изчистват сметки, използвайки банките, чиито задължения стоят по-високо в пирамидата. Банките използват правителствени задължения за нетно изчистване. Накрая правителството е най-високо в пирамидата, без да съществуват някакви други задължения, стоящи по-високо от собствените му неконвертируеми задължения (IOUs). Формата на пирамидата е поучителна по две причини.

Първо, съществува йерархичен ред, в който издадените задължения от стоящите по-високо в пирамидата, по принцип, са по-приемливи.  В някои отношения това се дължи на по-голямата кредитоспособност (за правителствените задължения не съществува кредитен риск; с предвижването ни надолу по пирамидата през банковите задължения, към нефинансовите бизнес задължения и накрая до задълженията на домакинствата, рискът има тенденцията да се увеличава, въпреки че това правило не издялано в камък).

Второ, задълженията от всяко ниво обикновено ползват, чрез ливъридж, задълженията на по-високите нива. В този смисъл, цялата пирамида е базирана на ливъриджа на (относително по-малък брой) правителствени задължения (IOUs). Това е концепция, към която ще се върнем в следващата част.

Следната “пирамида” (развита от Hyman Minsky и Duncan Foley и доразвита от Stephanie (Kelton) Bell) представя хубава визуална картина на концепцията за ливъриджа. На върха на пирамидата са правителствените задължения (т. нар. високоенергийни пари – банкови резерви и банкноти и монети в обръщение; под тях са задълженията на банките, обикновено конвертируеми в правителствените “високо енергийни пари” и на дъното на пирамидата включваме всички останали парично деноминирани задължения (те могат да включват задължения на нефинансови фирми, както и задълженията на домакинствата).


Фигура 6.1.: Пирамидата на Minsky – Foley



- Използване на понятието “Пари”: Объркване и Прецизност

Преди да завършим тази глава, накратко ще направим разлика между нашата употреба на термина “пари” и начина, по който този термин често се употребява. В разговорната реч терминът “пари” често се използва за дохода, като например: “Колко пари получаваш в твоята работа?”. Както бе дискутирано в глава 5, доходът е поток, изчислен в номинален смисъл, т.е. в паричната единица. В този учебник винаги внимателно ще правим разлика между потоци и запаси и няма да използваме термина “пари” на мястото на “доход”. Както и да е, в капиталистическите икономики доходните потоци са деноминирани в счетоводната парична единица. Терминът “пари” също често е използван за означаването на специфично задължение, като задължението на банката, каквото е депозита до поискване, или валутното задължение (IOU) на правителството. Както дискутирахме по-горе, фактически всички финансови задължения са деноминирани в счетоводната парична единица. По този начин е доста произволно да наричаме някои от тях “пари”, а да изключваме други. След това, всеки път, когато някой използва термина “пари”, обикновено отнасяйки се до деноминираните в пари задължения, той трябва да предостави списък за тези, които са включени като “пари” или списък за онези, които са изключени. В противен случай никога не бихме били сигурни, какво говорителят има предвид.

Навсякъде в този учебник внимателно ще правим разлика между паричната единица (американския долар или австарлийския долар, например) и конкретните паричноденоминирани задължения (издадените от банките депозити до поискване или издадената от правителството валута например).

Терминът “пари” просто се отнася до счетоводната парична единица, избрана от правителството за деноминация на данъчните задължения и плащания, правени към правителството – Долара в САЩ и Австралия. Както вече дискутирахме, паричната единица няма някакво физическо съществуване, а вместо това е единицата, в която можем да следим дълговете и кредитите – точно както “точката” е единицата, използвана в Американския футбол за записване на попаденията. Както попадението е деноминирано в точки, монетата е деноминирана в долари (или части от долара). Тачдаунът в американския футбол има физическа форма (играч пресича гол линията с топката в ръцете си), но шесте точки, използвани за “отчитане” на тачдауна нямат никакво физическо присъствие. По същия начин десет доларовата банкнота, издадена от хазната, има физическа форма (принтиран с мастило къс хартия), но десетте долара, които хазната дължи и които “отчита” нямат физическа форма.


1 коментар: