събота, 18 октомври 2014 г.

ГЛАВА 4 ОТ УЧЕБНИКА ПО МАКРОИКОНОМИКС НА СЪВРЕМЕННАТА ПАРИЧНА СИСТЕМА: Как да мислим и работим макроикономически


Бележка: 
Учебникът на професорите Бил Мичъл и Ранди Рей е все още в процес на редактиране. Очаква се той да излезе на пазара през 2016 г. Този текст е само за българските последователи на Теорията на свободните национални валути/ММТ и е единствено за лично ползване. Надявам се след издаването на учебника на английски, българското му издание ще последва веднага след това. Тук ще публикувам преведени части от него до окончателния му превод.

Райчо Марков

Част А: Въведение в макроикономикса    Част Б: Въведение в Модерната монетарна теория
глава 1                                                    глава 6
глава 2                                                    глава 7
глава 3                                                    глава 8
глава 4                                                    глава 9
глава 5                                                    глава 10

Част В: Въведение в макроикономическите модели     Част Г: Макроикономическа политика
глава 11                                                                      глава 19
глава 12                                                                      глава 20
глава 13                                                                      глава 21
глава 14                                                                      глава 22
глава 15                                                                      глава 23
глава 16               
глава 17                      Част Д: Неотдавнашни спорове в макроикономическата теория и политика
глава 18                       глава 24
                                     глава 25
                                     глава 26                   

Съавторите на учебника - професорите по икономикс - австралиецът Уилиям (Бил) Мичъл и американецът Рандъл Рей:


William Mitchell

L. Randall Wray



4.1. Мислейки по макроикономически начин
4.2. Какво би трябвало да може да обясни макроикономическата теория
- Безработица
- Япония

4.1. Мислейки по макроикономически начин

Макроикономиксът е област на изучаване, която е раздирaна от спорове. Отчасти това е така, защото темата на изучаването е считана от огромна значeние за нацията и за ежедневния ни живот, въпреки че променливите, които се дискутират, до голяма стен, са трудни за разбиране от нас.

Популярната преса и медиите са наводнени от макроикономикс – вечерните бюлетини на новините неимоверно ще имат някой коментатор, говорещ по макроикономически проблеми, като например растежа на реалния БВП, инфлацията или безработицата. Тенденцията населението да е изложено на макроикономическата терминология се увеличи през последните две-три десетилетия, а появата на социалната медия позволи на всеки, който иска, да стане макроикономически коментатор.

Така наречената блогосфера е пълна със самозвани макроикономически експерти, които празнословят за всичко, често разчитайки на интуитивна логика, за да защитят позицията си. Проблемът е, че здравият разум е опасен пътеводител в реалността и не на всяко мнение трябва да се дава еднакава значение в публичния дискурс. Склонността ни да правим общи заключения на базата на личния си опит все едно, че опитът ни представлява общите познания, доминира обществения дебат, а областта на макроикономикса е главна сцена за този вид погрешно обосноваване.

Типично твърдение, което се прави в обществената арена е, че правителството би могло да свърши парите, ако не ограничи разходите си. Консервативните политици, които искат да ограничат обхвата на правителствените разходи, често се опитват да дадат на това твърдение тежест, правейки го привлекателно за нашата интуиция и личен опит.
Те чертаят аналогия между домакинството и суверенното правителство, за да потвърдят, че микроикономическите ограничения, които са наложени върху избора на индивида или домакинството, се прилагат еднакво без квалификация и за правителството.

Така ни е казано, че правителствата, както домакинствата, трябва да се разпростират според чергата си. Тази аналогия резонира силно с избирателите, защото тя се опитва да свърже по-неясните финанси на правителството с ежедневните финанси на едно домокинство. Ние знаем, че не можем да увеличаваме дълга на семейството до безкрай, и че трябва да затегнем коланите си, когато достигнем лимита на кредитните си карти.

Можем да вземем пари на заем, за да увеличим текущото харчене, но евентуално трябва да жертваме потреблението си, за да изплатим обратно дълговете си. Интуитивно разбираме, че не можем безкрайно да живеем на широко.

Неолибералите начертаха аналогия между двете – домакинството и правителството – защото, те знаят, че ние ще оценим правителствените дефицити като безразсъдни, ако нарастват. Но правителството не е едно голямо домакинство. То може постоянно да изразходва повече, отколкото са приходите му, защото то създава валутата.

Докато домакинствата трябва да спестяват (да хачат по-малко, отколкото е доходът им), ако искат да харчат повече в бъдеще, правителствата могат да купуват всичко, което пожелаят, докато има стоки и услуги за продан във валутата, която те издават. Бюджетните излишъци (когато приходите от данъци са по-големи от правителствените разходи) не предоставят на правителствата по-голяма възможност за посрещане на бъдещи нужди, нито пък бюджетните дефицити (когато приходите от данъци са по-малки от правителствените разходи) намаляват този капацитет.

Правителствата винаги имат капацитета да харчат в собствената си валута. Защо? Защото те са създателите на собствените си валути, правителствата като тези във Великобритания, САЩ, Япония и Австралия никога не могат да свършат парите.

ММТ учи, че нашите индивидуални опити, отнасящи се до бюджета на домакинството, нямат приложение в бюджета на правителството. Ние ползваме валутата, която правителството издава. Нашият индивидуален опит относно собствените ни бюджети не генерира познание относно правителствения бюджет, а в същото време, всеки ден, ние се държим все едно, че това е така.

Възможностите, с които правителството трябва да се съобразява, са наличните за икономиката реални ресурси и най-добрия начин, по който те да се уползотворят. Това не са финансови ограничения – не съществуват присъщи “финансови” ограничения, които се отнасят до издаващото валутата правителство.

Едно домакинство винаги трябва да се съобразява с финансовите си възможности. Здравият разум ни казва, че ако имаме “твърде много дълг”, то тогава можем да спестим и да намалим този дълг. Но дали държавният дълг е проблематичен, ако оставим настрана, че ако правителството се опита да “спести” (друг неприложим за правителството термин, пренесен от индивидуалното ни ниво), тогава държавният дълг вероятно ще нарасне.

Всъщност макроикономиксът, като отделна дисциплина от микроикономикса, се роди през 30-те години, защото доминиращият начин на мислене бе раздиран от логически противоречия, което доведе до фалшиво аналитично мислене и лош съвет за икономическата политика.

Микроикономиксът развива теории относно поведението на индивидуалната единица в икономиката – човека, домакинството или фирмата. Например той може да иска да обясни решенията за назначаване на работници и служители, взимани от индивидуалния бизнес и/или решенията на индивидуалния получател на доход относно частта, която иска да спести.

Ние научихме, че макроикономиксът изучава агрегатните резултати на всички фирми и домакинства. Въпросът е как преминаваме от микроикономическото ниво на индивидуалната единица към макроикономическото равнище на цялата икономика? Това е въпрос, който така нареченият проблем на агрегирането иска да адресира.

Преди 30-те години нямаше отделна дисциплина наречена макроикономикс. Доминиращата икономическа школа преди считаше макроикономикса като проста съвкупност на мотивите, дейставщи на равнището на индивидуалната единица или на атомното равнище.

За да направят твърдения за цяла индустрия или за пазарите, или иконониката като цяло, те се стремят да агрегират анализа си за отделните изграждащи ги единици. Поради причини извън обсега на този учебник простото агрегиране се е доказало, че е невъзможно да се използва за някаква разумна основа.

Решението бе да се избегне задачата и да се представи понятието “представително домакинство”, което да представлява страната на търсенето на стоки и услуги, а “представителната фирма” да бъде страната на предлагането. Заедно те купуваха и предлагаха една “композирана стока”. Тези агрегати бяха фикции и не включваха много от интресните аспекти на пазарното взаимодействие.

Например, ако просто съберем всички индивидуални взаимоотношения на търсенето между цена и решение за харчене, бихме оформили функция на търсенето за представителното домакинство.

Но какво би станало, ако решенията за харчене на всяко домакинство или сегмент от домакинствата бяха взаимозависими, а не независими едни от други? Какво ако едно домакинство променеше търсенето си, след като веднъж е разбрало какво възнамерява да изхарчи съседното домакинство (например идеята “да не изостанем от семейство Джоунс.”)? Тогава не би било възможно постигането на просто събиране.

Но тези проблеми бяха извадени и представителната фирма и домакинство бяха просто по-големи версии на малката единица, а подчертаните приципи, търсещи да обяснят поведението на представителната фирма или домакинство бяха просто тези, които се използваха за обясняването на поведението на индивидуално ниво.

Икономиката бе разглеждана точно като домакинство или единична фирма. Съответно и промените в поведението или обстоятелствата, които биха били благоприятни за индивида или фирмата, автоматично бяха обявявани като полезни за цялата икономика.

По време на Великата депресия тази грешна логика направляваше политиката през ранните години на 30-те и кризата се задълбочи. По това време Джон Мейнард Кейнс и други търсеха да изобличат логическата грешка, която доминиращата ортодксия бе направила в подхода си към агрегирането. В този дебат, който разглеждаме в Глава 7, логиката бе идентифицирана като композиционна грешка на заключението, което доведе до развитието на макроикономикса като отделна дисциплина от микроикономикса. Карл Маркс бе оценил тази заблуда в средата на 18-ти век.

Композиционните грешки на заключението са грешки в логиката, възникващи когато заключаваме, че нещо, което е вярно на индивидуално равнище, е също вярно и на агрегатно ниво. Композиционната грешка в заключението се появява, когато действия, които са логични, правилни и/или рационални на индивидуално, микро ниво, нямат никаква логика (и може би са грешни и/или ирационални) на макро ниво.

Кейнс поведе атаката срещу общоприетото по това време мислене – средата на 30-те – изобличавайки няколко компзиционни грешки на заключението. Нека разгледаме две известни грешки на заключението в ортодоксалния макроикономикс:
(а) парадокса на спестяването; и
(б) реженето на работните заплати като решение на безработицата.

Вие сте чували за тези примери, но може би не за причините, поради които те са грешни. Ще разгледаме тук първата грешка като пример, а намаляването на работните заплати в друга глава.

Парадоксът на спестяването се отнася до случая, където индивидуалната добродетел може да бъде публичен грях. Ако един индивид се опита да увеличи дела, който спестява от разполагаемия си доход (доходът след данъците) – така наречената пропорция на спестяването, тогава, ако той подхожда към целта дисциплинирано, вероятно би успял.

Има една стара поговорка – грижи се за стотинките, а левовете сами ще се погрижат за себе си.

Така чрез намаляването на индивидуалните разходи за потребление човек може да увеличи пропорцията на спестяванията си и поради това да може да се радва на по-голямо потребление в бъдеще.

Загубата в общите разходи (търсенето) за цялата икономика, породена от настройката в разходите на този индивид би била малка и поради това не би имала някакво вредно влияние върху общата икономическа активност, която главно е движена от общите разходи.

Но представете си, че всички индивиди (потребители) искат да постигнат същата цел и започнат масово да намаляват разходите си? Тогава общите разходи биха спаднали значително, и както ще научите в Глава 5, националният доход ще спадне (тъй като нивото на производството реагира на по-малките разходи) и безработицата се увеличава. Ударът от загубеното потребление върху съвкупното търсене (разходите) би било такова, че икономиката би се сринала в рецесия и всички биха страдали. Нещо повече, в резултат на загубите в дохода е много вероятно общото спестяване фактически да спадне едновременно със спада на потребителските разходи, така че икономиката, като цяло, би спестила по-малко.

Парадоксът на спестяването ни казва, че това, което е валидно на микро ниво (възможността за някой да увеличи спестяванията си, ако е дисциплиниран) не е в сила на макро ниво (ако всички се опитват да увеличат спестяванията си, общият доход спада и индивидите не биха могли да постигнат целта си като цяло).

Защо възниква парадоксът на спестяването? С други думи, кой е източникът на тази композиционна грешка на изводите?

Обяснението се намира във факта, че основното правило в макроикономикса, което ще научите веднъж, когато започнете да мислите по макроикономически начин, е, че разходите създават доход и производство. От своя страна тази икономическа активност създава заетост. Настройките в разходите управляват настройките в общото производство в икономиката.

Така, ако всички индивиди намалят разходите си (опитвайки се да спестят) нивото на общия доход спада, а не остава постоянно, както ако само един индивид би намалил харченето си.

Тъй като общите спестявания (сумата от спестяването на всички домакинства) са това, което остава след като домакинствата са решили колко от наличния си разполагаем доход да изхарчат за потребление, в резултат на това националният доход се измества към общите спестявания. Когато националният доход спадне, потрелението спада и обикновено общите спесявания също спадата в абсолютни величини.

Кейнс и други считаха композиционните грешки на изводите, като парадокса на спестяванията, за достатъчна причина, поради която макроикономиксът трябваше да се изучава като отделна дисциплина. Това развитие изрично показа, че е много опасно отделният специфичен случай да се генерализира и да се отнесе към общото. Широко разпространената икономическа мисъл по това време просто събираше микроикономическите взаимодействия, за да получи една представителна фирма или домакинство, считайки, че те имат същите ограничения както подединиците, от които са изградени. Така че индивидуалният спестител уместно би допуснал, че промяната на потребителските му избори не би се отразила на собствения му доход.

Но ние знаем, че ако всички потребители действат масово, не само че техните разходи се променят, но и доходите им също се променят и логиката, използвана на индивидуално ниво, ще бъде много грешна на агрегатно равнище.

Съществуват и други композиционни грешки на извода, които също ще изследваме в курса на обучение в този учебник.

Текущ пример е настояването на консервативните държавници за фискална политика на режене на разходите (т. нар. остерити).

По време на Световната финансова криза консервативната реакция на нарастващите правителствени дефицити бе да се предложи фискално остерити и нациите да се насърчат да намалят домашните цени, за да стимулират секторите си, работещи за износ, чрез увеличена конкурентноспособност.

Изолирано погледнато, където една нация прави това, докато всички останали нации поддържат силен икономически растеж, тази стратегия би имала шанс да проработи. Но ако всички нации приложат остерити и намалят степента на икономически растеж поради всеобщо намаление на разходите, тогава и вносът ще спадне навсякъде, както и износа.

Взаимозависимостта между всички страни чрез търговията е това, което подкопава предложената политика в този случай.

ММТ представя последователна логика, която ще ви научи да не падате в интуитивни клопки и композиционни грешки в заключенията. ММТ ви учи да мислите по макроикономически начин.

В тази уводна глава да се вкючи – Какво трябва да бъде обяснено чрез един макроикономически модел – стилизирани факти.

4.2. Какво би трябвало да може да обясни макроикономическата теория

Всяка макроикономическа теория би трябвало да ни помогне да разберем реалния свят и да предостави обяснения на историческите събития и разумни предсказания за бъдещето относно какво би могло да се случи в резултат на известни събития – например, при промяна на икономическата политика. Една теория не може да се каже, че е правилна или грешна на базата на абсолютната си точност в предсказанията, тъй като се знае, че грешките са типични, когато се опитваме да правим предсказания за незнайното бъдеще.

Както и да е обаче, систематични грешки в предвижданията (постоянни грешни предвиждания за посоката, в която се движи икономиката) и катастрофални недовиждания (например пропускът да се предвиди Световната финансова криза от 2008 г.) са свидетелство, че макроикономическата теория страда от сериозни пропуски.

В тази секция представяме някои стилизирани факти относно начина, по който съвременните индустриални икономики са работили през последните няколко десетилетия. На тези факти ще се позоваваме навсякъде в този учебник, като справки с реалността, когато сравняваме различни подходи към важните макроикономически проблеми, като например тези за безработицата, инфлацията, лихвените проценти и правителствените дефицити.

Фактите осигуряват стандарт, по който всяка макроикономическа теория може да бъде оценена. Ако макроикономическа теория генерира предвиждания, които противоречат на това, което наблюдаваме, тогава заключаваме, че тя не допринася за напредък в разбирането ни на реалния свят и би трябвало да бъде изоставена.

Безработица

Един от ярките факти относно модерните икономики е начинът, по който се развива безработицата през последните три или повече десетилетия. Докато различните нации са записали различни резултати, общото е, че безработицата навсякъде расте и в повечето случаи приема високи нива в продължение на много години.


На Фиг. 4.1. ставките на безработицата (процента от желаещи работници и служители, които не са в състояние да намерят работа) са показани за 6 нации. Времевият период е от 1948 г. за САЩ и по-малки периоди за другите нации – Австралия (от третото тримесечие на 1959 г.), Япония (от първото тримесечие на 1953 г.), Германия (първото тримесечие на 1962 г.), Франция (четвъртото тримесечие на 1967 г.) и Норвегия (от първото тримесечие на 1972 г.). Използваните примери отразяват наличните сравнителни данни. Извадката от избраните нации включва двете най-големи индустриални европейски нации (Германия и Франция), скандинавска нация-износител (Норвегия), малка отворена икономика, предимно изнасяща първични суровини и със сравнително неразвита индустриална основа (Австралия) и две големи индустриални нации (Япония и САЩ).

Фигура 4.1. Сравнителна ставка на безработицата (%)

Източници: OECD Main Economic Indicators, US Bureau of Labor Statistics, Statistics Japan, Statistics Norway. Данните са сезонно настроени.


Съпътстващите данни в Таблица 4.1. предоставят допълнителна информация, по която да се оцени историческото поведение на безработицата.

Данните показват, че безработицата нараства доста във всички нации през първите десет години на новото хилядолетие. За някои нации (Япония и Норвегия) равнището на безработицата е значително под това в останалите показани нации.

Данните също показват доста ясно циклични повторения. Да вземем например Австралия, където цикличните повторения са добре изразени. Безработицата бе под 2% за повечето време в периода след Втората световна война, а след това, през средата на 70-те, рязко нарасна и продължи да расте, когато икономиката навлезе в дълбока рецесия през ранните години на 80-те.

Икономическият растеж през втората половина на 80-те смъкна безработицата от върховата точка от 1982 г., но никога до равнището, на което хората се радваха през 50-те, 60-те и ранните години на 70-те.

Тогава рецесията от 1991 г. накара безработицата да скочи много бързо и да достигне връх, по-висок от този през 1982 г. Безработицата отново започна да спада, когато се подсигури растеж, след като рецесията бе официално приключила, но отне много години да се достигне равнището от преди 1991 г.

Темповете на безработицата са склонни да се държат по асиметричен начин – те се повишават рязко и бързо, когато икономиката навлиза в спад, но след това спадат само постепенно и за дълъг период, веднъж след като икономическият растеж се е завърнал.

Всеки надежден макроикономически модел трябва да достави убедително обяснение на тези движения. Как безработицата бе поддържана на ниски нива през 50-те и 60-те години? Защо темпът на безработица нарасна през 70-те и остана на високи нива за няколко десетилетия? Кое определя цикличния характер на безработицата – асиметричността й.

Съществува известно съгласие сред икономистите, че постоянно високата безработица през късните години на 70-те и след тях отговаря на икономическата концепция за недоброволната безработица. Недоброволната безработица е фундаментална концепция в макроикономикса и сигнализира, че индвидите са ограничени от систематичния провал на икономиката да достави достатъчно работни места, те имат малко въздействие върху обстоятелствата и поради това не могат да се сдобият с работа.

В Глави 10 и 11 ще бъдете въведени в различни класификационни рамки, които са били използвани от икономистите за категоризиране на концепцията за безработицата. Ще научите, че голям брой икономисти считат безработицата за доброволно състояние, избрано от индивидите заради предпочитанието си да почиват вместо да работят.

Концепцията за доброволността идва от Класическия икономикс (преди 30-те години), който отричаше, че изобщо може да съществува състояние, където системата не е успяла да достави достатъчно работа по отношение на предпочитанията на тези, които желаят да работят. Те твърдяха, че не би могло да съществува такова общо производство (което управлява търсенето на труд), което да е недостатъчно за генерирането на работа за всички онези, които желаят такава. 

Великата депресия през 30-те промени дебата, защото идеята за доброволната безработица не успя да обясни наблюдаваната реалност. Милиони работници ясно желаеха да работят, но бяха принудени да се наредят на опашката за безработни, понеже работодателите не желаеха да им предоставят работа. Бе ясно, че фирмите не желаеха да увеличат заетостта по това време, тъй като не можеха да видят потенциални продажби в бъдещето за допълнителната продукция, която би се произвела.

През 30-те години британският икономист Джон Мейнард Кейнс разбира, че наличните трудове по макроикономическа теория са неадекватни за обяснението на масовата безработица, която продължава през цялото десетилетие и общото производство спадна поради огромения колапс на общите разходи. Така той дефинира недоброволната безработица по този начин:

“Хората са недоброволно безработни, ако, в случай на малко нарастване на цената на работаната заплата-стоката по отношение на парите-работна заплата, съвкупното предлагане на труд, желаещ да работи за текущите пари-работна заплата и съвкупното търсене за него при тази заплата би било по-голямо отколкото съществуващия обем на заетост.” (Стр. 15, Общата теория)

“Men are involuntarily unemployed, if, in the event of a small rise in the price of wage-goods relative to the money-wage, both the aggregate supply of labour willing to work for the current money-wage and the aggregate demand for it at that wage would be greater than the existing volume of employment.” (Page 15, General Theory)

На този етап от изучаване тази дефиниция ще ви изглежда трудна за разбиране. Тя е била нарочно определена така, за да предизвика съществуващата гледна точка на британското Министерство на финансите, което твърдяло, че безработицата през ранните години на 30-те се е дължала на това, че реалните заплати (покупателната способност, равняваща се на паричната заплата) са били твърде високи по отношение на продуктивността.

Така Кейнс казва, че ако реалната заплата спада, а работниците продължават да предоставят още труд за нарасналото количество от предлагана от фирмите работа, тогава тези работници са безработни спрямо волята си – това е недоброволна безработица.

В течение на този курс вие ще научите повече относно този аргумент. Но основната точка, която Кейнс се цели да внуши в дебата, е че масовата безработица от вида, който той видя през 30-те години, е феномен на търсенето, а не на предлагането. С други думи общото търсене (разходите) в икономиката е това, което подтиква фирмите да назначават работници и да произвеждат стоки и услуги. Фирмата няма да назначава, ако не продаде стоките и услугите, които ще бъдат произведени.

Надграждайки върху тази концепция, Кейнс въвежда идеята за равновесието на безработицата – състояние, при което паричната икономика би могла да продължи да работи на високо ниво на безработица и фирмите да реализират очакваните обеми продажби. Той твърди, че ако икономиката достигне този етап на задънена улица, единственият начин за изход от положението и намаляване на безработицата е чрез инжектирането на правителствени разходи, които стимулират търсенето и карат фирмите да увеличат производството и да предложат повече работни места.

Тези идеи ще разгледаме по-потробно започвайки в Глава 7.

Дебатът между Кейнс и класическите икономисти през 30-те години резонира през всички десетилетия след това. През 80-те години и след тях, когато безработицата продължаваше да съществува при високи нива в много нации, бе ясно, че фирмите искаха да увеличат производството при текущите реални работни заплати, но бяха ограничени от наличното съвкупно търсене.

Нужно е да разберем, как икономиките останаха в капана на едно равновесие на безработица дълго след като Кейнс бе идентифицирал тенденцията вътре в капиталистическата монетарна система.

Великата депресия през 30-те години ни научи, че без правителствена намеса капиталистическите икономики са склонни на дълги периоди на безработица. Ударението на макроикономическите политики в периода непосредствено след Втората световна война бе да се подпомага пълната заетост. Контролът на инфлацията тогава не се считаше за основен проблем, въпреки че бе една от заявените от повечето правителства цели на политиката.

В този период, спомените от Великата депресия все още упражняваха влияние върху избирателите, които излъчваха политиците. Опитът от Втората световна война показа на правителствата, че пълната заетост би могла да се поддържа чрез подходящата употреба на бюджетните дефицити (националните правителства харчат повече, отколкото получават обратно от данъците).

Растежът на заетостта след Великата депресия бе в директен отговор на нуждата от разходи, които придружаваха началото на войната, вместо провалените класически предписания (виждането на британското министерство на финансите), които се употребяваха през 30-те. Проблемът, който правителствата трябваше да решат в края на войната, бе да се намери начин за трансфериране на работещата при пълна заетост военна икономика с разширен граждански контрол и загуба на свобода, към мирен модел на пълна заетост.

Правителствата навсякъде по света подкрепяха нововъзникналата Кейнсианска ортодоксия на времето и прие идеята, че безработицата е систематична загуба на агрегатно търсене (харчене) и изместиха фокуса от ударението върху описателните характеристики на безработните (например, дали хората са мързеливи и избягат работата) и преобладаващите равнища на работната заплата.

Много водещи икономисти в периода непосредствено след Втората световна война обявиха, че е отговорност на националното правителство да подсигури наличието на достатъчно покупателна сила в икономиката, така че всички работници, търсещи работа, да бъдат удовлетворени.

Пълната заетост бе изразена макроикономическа цел и бе определена като броя на работните места, които удовлетворяват желанието на работниците и служителите да работят. Бе признато, че във всеки момент във времето някои работници ще са безработни, защото ще са в положение между две работи. Икономистите нарекоха този вид безработица фрикционна и я счетоха за полезна за икономиката, тъй като тя спомага за преминаването на работниците и служителите на позиции, за които са най-добре пригодени.

Фрикционната безработица обикновено е под 2% от наличната работна сила и така пълната заетост бе дефинирана в условията на това много ниско ниво  на безработица. Ще научите повече относно тези концепции в Глава 10, когато ще дискутираме измерването на пазара на труда.

Резултатът от тези нови разбирания от Великата депресия бе, че от около 1945 г. до към 1975 г. националните правителства използваха фискалната и монетарна политика, за да поддържат нива на общо търсене (разходи), достатъчни за генерирането на растеж на заетост, съпътстващ увеличаването на броя на работната сила. Това съвпадаше с виждането, че масовата безработица е отражение на недостатъчно агрегатно търсене, което може да се коригира с положително нетно правителствено харчене (бюджетни дефицити). Правителствата използваха редица фискални и монетарни мерки за стабилизирането на икономиката, които преодоляваха варирането на разходите в частния сектор и обичайно бяха в дефицит.

В следствие на това, в периода между 1945 г. до към средата на 70-те, повечето напреднали западни нации поддържаха много ниски нива на безработицата, обичайно под 2%.

На Фиг. 4.1. последната част на периода е показан за повечето нации.

В Глава 11 ще научим, че тази стабилност на следвоенната рамка, където правителствата поддържат продължителна пълна заетост чрез политика на намеса, се пречупва през 70-те години.

След първото рязко вдигане на цените на петрола от OPEC през 1974 г., което доведе до ускоряваща се инфлация в повечето страни, мисленето от преди Кейнс се възроди. Инфлационните импулси, свързани с войната във Виетнам преди това, бяха предоставили на някои икономисти, оспорващи желателността на пълната заетост, възможности да атакуват макроикономическата политика в САЩ.

Правителствата по света реагираха със свиващи политики, за да предотвратят инфлацията и безработицата нарасна, раждайки ерата на стагфлацията (съвместното съществуване на висока безработица и инфлация).

Оттогава до днес много правителства не са постигали достатъчно големи бюджетни дефицити, за да подсигурят, че общите разходи в икономиката ще са достатъчни за генерирането на пълна заетост. Резултатът от това е постоянно съществуваща висока безработица през 80-те и 90-те и отново в сегашния период.

Ще дискутираме причините, поради които правителствата изоставиха ангажимента си към пълната заетост и какви възможности имат правителствата в рамките на модерната парична система за поддържането на ниски нива на безработицата. Ще предоставим теоритична и политическа рамка, оспорваща настоящата ортодоксия, която пренебрегва значението на ниската безработица.

Ще изясним как днешните дебати всъщност са същите като онези, водени по времето на Великата депресия и доминиращото виждане сред държавниците сега всъщност е прераждане на така наречения Закон на Сей, който твърди, че свободните пазари гарантират пълна заетост, и че Кейнсианските опити за намаляване на безработицата в крайна сметка са безсмислени и са инфлационни. Това бе виждането, което Кейнс дискредитира, когато показа, без съмнение, че харченето създава доход и производство, които пък предизвикват растеж на заетостта.

Докато днешната ера е доминирана от правителства, които приоритизират ниска инфлация пред ниска безработица, ние ще покажем, че идеята, че една нация с пълна заетост ще страда от ускоряваща се инфлация, не е поддържана от разбирането за това как икономиката работи.

Масовата безработица все още представлява макроикономически провал, който може да се коригира чрез експанзионистична фискална и/или монетарна политика. Ще разгледаме определянето на една ефективна политика на намеса в икономиката в Главите от 13 до 18.

[БЕЛЕЖКА: ДВА ДРУГИ СТИЛИЗИРАНИ ФАКТА ЩЕ БЪДАТ ВЪВЕДЕНИ В ТАЗИ ГЛАВА: (а) нарастващата дупка между реалните работни заплати и продуктивността след дълготраен период на стабилно съвместно нарастване на двете; (б) драматичното нарастване на задлъжнялостта в частния сектор през последните около 20 години]

Япония

Япония е втората най-голяма икономика след нейното възстановяване след Втората световна война, довело да спекулативен растеж през 60-те. Сега тя е третата най-голяма икономика след САЩ и Китай. Периодът след 1990 г. предоставя много интересен случай за изучаване за макроикономистите, защото се характеризира с известни крайности, някои от които останалата част на света срещна в началото на Световната финансова криза от 2008 г.

През втората половина на 80-те Япония преживя масивен бум на пазара за недвижимо имущество и на фондовия пазар, който покачи цените до изключителни нива. “Балонът на активите” се спука през 1989 г., след като Министерството на финансите им значително увеличи лихвените стойности, за да прекрати инфлационната спирала.

Цените на активите паднаха драматично през 90-те и правителството бе принудено да използва експанзионистична фискална политика и нулева оснвна лихва, за да поддържа реалния икономически растеж през този период.

Фигура 4.2. показва основния лихвен процент за Япония от юли 1985 г. до май 2012 г. Данните са на разположение от Банката на Япония (http://www.stat-search.boj.or.jp/index_en.html). В Глава 14 ще научим как основният лихвен процент, който централната банка поставя в икономиката, влияе на дългосрочните лихвени стойности (например, ипотечните лихви). Най-общо, колкото по-нисък е основният лихвен процент, толкова по-ниски са всички останали дългосрочни лихвени стойности (които са изразени чрез падежа им в смисъл на време).

Фигура 4.2. обхваща покачванията на основната лихва през края на 80-те, когато правителството искаше да прекрати излезлия от контрол балон на активите и двете десетилетия на основна лихва около нулата, които последваха.

Фиг. 4.2. Основният лихвен процент в Япония (%) юли 1985 г. до август 2012 г.

Източник: Bank of Japan (http://www.stat-search.boj.or.jp/index_en.html)

Нека сега разгледаме Фигура 4.3. (забележете отрицателната скала), която показва еволюцията на японския правителствен бюджетен дефицит като процент от БВП от 1980 г. насам. Бюджетен дефицит възниква, когато общите приходи извадени от икономиката от страна на правителствения сектор са по-малки от разходите, които правителството инжектира в икономиката. Фигура 4.3. измерва този баланс според размера на икономиката, за да постави движенията му в перспектива.

В Глава 13, където е развит подробен анализ на фискалната политика, ще бъдете запознати с различните виждания относно бюджетния баланс. Но ортодоксалните макроикономически учебници, иползвани в университетите по света, учат студентите, че бюджетните дефицити предизвикват покачване на основния лихвен процент, защото изискват от правителството да взима заеми от частния сектор и по този начин да се съревновава за ограничено количество фондове с другите заемополучатели.

Бюджетният дефицит в Япония (като % от БВП) нараства от ранните години на 90-те и през 2011 г. е 10.1% от БВП, след като през 1992 г. бе в излишък в началото на тяхната криза на активите.

Съпоставяйки Фигури 4.2. и 4.3. виждаме ясно, че в големите индустриализирани нации като Япония нарастващите бюджетни дефицити не предизвикват покачване на лихвените проценти. По принцип бюджетните дефицити като % от БВП нарснаха значително в резултат на Световната финансова криза, тъй като правителствата се стремяха да се защитят от една нова Велика депресия. През същия този период лихвените ставки в много нации паднаха близо до нулевите равнища.

Ясно е, че ортодоксалният макроикономикс предсказва точно противоположното на това, което наблюдаваме в реалния свят. Световната финансова криза не може да бъде пренебрегната като някакъв специален случай, защото наблюдаваме същите поведения на лихвените проценти и бюджетни дефицити в Япония, и то постоянно, в рамките на две десетилетия.

Този учебник ще разработи разбирания за модерната монетарна система, които ви позволяват да обясните двата стилизирани факта. Ще научим, че централната банка определя основния лихвен процент. Ще научим, че бюджетните дефицити фактически потискат надолу основния лихвен процент вместо да предизвикват покачването му. За да разберем защо това е така, ние трябва да добием по-богато разбиране относно потока на фондовете в паричната система и относно ролята на централната банка при управлението на ликвидността в икономиката. Ние също трябва да научим какво управлява бюджетните резултати и каква ролята играе правителството за въздействието върху бюджетните дефицити или излишъци.

Фигура 4.3. Правителственият бюджетен дефицит като % от БВП, Япония, юли 1985 г. до май 2012 г.
Източник: IMF World Economic Outlook dataset (http://www.imf.org/weo)

Нека сега разгледаме Фиг. 4.4., показваща годишното нарастване на паричната база за Япония от 1971 г. до 2010 г. Средната годишна ставка на ръста за този период е 8.42%. Паричната база се отнася до това, което се наричат високо енергийни пари. В Обединеното кралство централната банка ги нарича тесни пари. Паричната база се състои от всички издадени банкноти и монети (намиращи се в трезорите на частните банки или циркулиращи в икономиката) плюс банковите резерви.

В Глава 14 ще анализираме подробно взаимоотношението, което главните частни банки (т. нар. банки-членки, всички търговски банки, притежаващи резервна сметка в централната банка) имат с централната банка. С прости думи, търговските банки – членки участват в платежната (клирингова) система, в която ежедневно се разчистват финансови задължения между банките (разчистват се чекови плащания). За да се поддържа финансовата стабилност, всяка търговска банка трябва да поддържа резервна сметка в централната банка и тези резерви ежедневно се дебитират и кредитират, за да могат всички транзакции в икономиката да стават стабилно и гладко.

Когато говорим за банкови резерви, имаме предвид балансите, които банките имат в тези резервни сметки. Съществува голямо неразбиране относно ролята, която тези резервни сметки играят и в Глава 14 ще премахнем всяко съмнение относно този въпрос.

Така паричната база е високо ликвидна.

В ортодоксалните учебници съществува концепция, наречена Паричен мултипликатор, която твърди, че паричното предлагане (което е широко понятие и включва депозитите в банковия сектор и други депозитно подобни сметки) е предвидима многократна величина на паричната база, и че промяната на паричната база управлява промяната на паричното предлагане.

На свой ред ортодоксалната теория, наречена Количествена теория за парите (КТП) прави връзка между нарастването на паричното предлагане и степента на инфлацията. Тази идея е критично изследвана в Глава 11, а след това в Глава 13 и 14. Достатъчно е да споменем, че КТП твърди, че когато паричното предлагане нарасне, резултатът е инфлация; след това, че покачването на паричното предлагане се дължи от решенията на централната банка да разширят паричната база, така че в крайна сметка, инфлацията се предизвиква от правителството.

В този дух, ортодоксалната теория твърди, че ако централната банка монетаризира бюджетния дефицит (те го наричат “печатене на пари”) в резултат се получава инфлация, защото паричната база и паричното предлагане се покачват и “твърде много пари преследват твърде малко стоки”.

Тези аргументи, погрешни както ще видите, се използват за построяването на силни позиции срещу употребата на бюджетните дефицити и срещу закупуването на правителствени ДЦК (държавни ценни книжа) от страна на централната банка.

Фигура 4.4. показва, че нарастването на паричната база в Япония от 70-те години насам е доста силно през различни времена и акумулираният резултат от ежегодния рстеж е натрупал парична база, която нарасна 24 пъти между 1970 и 2010 г., при което номиналният БВП се е увеличил шестократно за същия период.

Фиг. 4.4. Годишен растеж на паричната база, Япония, 1971 г до 2010 г., в % на година.


Да разгледаме сега Фигура 4.5., която показва годишната инфлация за Япония от 1971 г. до април на 2011 г. Като много нации, Япония страдаше от значител взрив на инфлацията в средата на 70-те, когато петролният картел на OPEC вдигна цената на петрола и Япония, която е страна – вносител на петрол и зависима индустриална страна, пострада от това, което икономистите наричат огромен шок в предлагането -(цената на суровините (петрол) нараснаха рязко и повишиха производствените разходи).

Периодът след пукването на балона на активите през ранните години на 90-те се характеризира с много ниска инфлация (придружена с ниски лихвени проценти), а на моменти Япония страда и от дефлация (отрицателна инфлация).

Фигура 4.5. Годишна ставка на инфлацията, Япония 1971 г. до 2010 г., в % на година
 Източник: Данните за инфлацията са събрани чрез Индексът на цените на потребителските стоки от Банката на Австралия (http://www.rba.gov.au/statistics).


Фиг. 4.6. показва дългосрочния правителствен дълг като процент от БВП за периода 1970 - 2010 г. Той е нараснал от 10% през 70-те до над 180% през 2010 г. и продължава да нараства. Япония има най-големия публичен дълг (дългосрочен и краткосрочен) от всички икономики. Много икономисти и финансови коментатори твърдят, че когато публичният дълг нарасне над границата на 80% от БВП, пред нацията  възниква сериозно ограничение на растежа и рискът правителството да изпадне в неплатежеспособност нараства до там, че банкрутът е неизбежен.

Фискалните правила, които бяха наложени в Европейския паричен съюз (Еврозоната) поставиха лимит на публичния дълг от 60% от БВП, който страните-членки не трябва да надвишават. Ортодоксалната логика казва, че товарът на дълга ще стане толкова голям, че евентуално частните инвеститори (“пазарите за държавни облигации”) ще оценят нацията като твърде рискова и правителството няма да може да взима заеми и ще бакрутира.

Япония надхвърли границата на дълга от 80% от БВП през 1995 г., тъй като използваше бюджетните дефицити за поддържането на растежа на реалния БВП, когато японският частен сектор бе в криза. Така тя би била добър кандидат за изпадане в несъстоятелност, ако ортодоксалните теории бяха верни.

Реалността показва, че пазарите за държавни облигации постоянно демонстрират вярата си в японското правитеслтво, и когато правителството издава нови облигации, винаги има повече частни инвеститори, искащи да купят дълга, отколкото е количеството на издавания дълг.


Фигура 4.6. Дългосрочен правителствен дълг като процент от БВП, Япония, 1971 г. до 2010 г., % на година
Източник: Японското министерство на финансите (http://www.mof.go.jp/english/budget/statistics/201006/index.htm).

По време на Световната финансова криза в Еврозоната се разви криза в някои нации (например Гърция и Испания), достигайки точка, когато частните пазари на държавни облигации отказаха да купуват правителствения дълг при разумни лихви. През 2012 г. Гърция изпадна в несъстоятелност и бе организирано основно преструктуриране от Европейската комисия съвместно с Европейската централна банка и Международния валутен фонд.

Този опит не потвърди ли ортодоксалните виждания, че пазарите на държавни облигации оценяват размера на дълга в зависимост от това, което обичайно се счита за сигурно ниво (например да не надхвърли 80% от БВП)?

Учебникът ще обясни защо опитът на Еврозоната не е валиден за болшинството нации. Ключът се крие в разбирането на същността на паричната система, в която всяка страна (или в случая с Еврозоната – съюзът от държави) оперира. Ще научим, че не съществува риск от банкрут в случая, когато правителствата издават собствената си валута и винаги издават дълг в тази валута, докато веднага, след като една нация използва чужда валута или взима заеми в чужда валута, се появява риск от изпадане в несъстоятелност.

Обобщение

Когато преценяваме твърденията, които финансовите коментатори и икономистите правят, постоянно трябва да се връщаме към тези факти.

Някои въпроси, които възникват от стилизираните факти, представени в тази секция включват:

1. Как Япония избягва хиперинфлация при наличието на такъв ръст на паричната база?

2. Как Япония поддържа основен лихвен процент около нулата в продължение на повече от 20 години, въпреки че бюджетният й дефицит нарасна значително?

3. Как Япония убеди пазарите за държавни облигации да продължават да изкупуват правителствения дълг, въпреки че съотношението на публичния дълг спрямо БВП нарасна над 200%, докато нации като Гърция и Испания се отбягват в момента от пазарите на държавни облигации, но съотношението на публичния им дълг спрямо БВП е под 100%?


Няма коментари:

Публикуване на коментар