сряда, 12 ноември 2014 г.

ГЛАВА 8 ОТ УЧЕБНИКА ПО МАКРОИКОНОМИКС НА СЪВРЕМЕННАТА ПАРИЧНА СИСТЕМА: ПРОИЗХОД И СЪЩНОСТ НА ПАРИТЕ

Бележка: 
Учебникът на професорите Бил Мичъл и Ранди Рей е все още в процес на редактиране. Очаква се той да излезе на пазара през 2016 г. Този текст е само за българските последователи на Теорията на свободните национални валути/ММТ и е единствено за лично ползване. Надявам се след издаването на учебника на английски, българското му издание ще последва веднага след това. Тук ще публикувам преведени части от него до окончателния му превод.

Райчо Марков

Част А: Въведение в макроикономикса    Част Б: Въведение в Модерната монетарна теория
глава 1                                                    глава 6
глава 2                                                    глава 7
глава 3                                                    глава 8
глава 4                                                    глава 9
глава 5                                                    глава 10

Част В: Въведение в макроикономическите модели     Част Г: Макроикономическа политика
глава 11                                                                      глава 19
глава 12                                                                      глава 20
глава 13                                                                      глава 21
глава 14                                                                      глава 22
глава 15                                                                      глава 23
глава 16               
глава 17                      Част Д: Неотдавнашни спорове в макроикономическата теория и политика
глава 18                       глава 24
                                     глава 25
                                     глава 26                                      

Съавторите на учебника - професорите по икономикс - австралиецът Уилиям (Бил) Мичъл и американецът Рандъл Рей:
L. RANDALL WRAY 


WILLIAM MITCHELL








8. ПРОИЗХОД И СЪЩНОСТ НА ПАРИТЕ

8.1. Бартерната история
8.2. Наказващо нарушителите общество (wergild) и племенното общество
8.3. Задълженията на нарушителите се трансформират в дълг към властите
8.4. Стандартизация на задълженията
8.5. Кредити, дебити и пазарите
8.6. Какво да кажем за монетите? Те дългове ли са?
8.7. Същността на парите
8.8 Данъците управляват паричната единица
8.9. Заключение

На няколко места в този текст вече се позовахме на древния произход на парите. Изтъкнахме, че докато капитализмът е уникален, тъй като той фундаментално е монетарна система, парите и пазарите възникват много преди капитализма. В тази глава ще изследваме възможния произход на парите.

Това не е лесна задача поради три причини. Първо, съществува добре известна история за произхода на парите, която се предава от генерации икономисти. Както ще видим, тази история е най-вече предположение, което противоречи на историческите данни и съдържа някои логически противоречия. Втората причина за трудността да се определи произхода на парите е поради това, че историческите данни са непълни и е почти сигурно, че ще си останат такива. Това е така, тъй като парите, може би, са по-стари от самото писано слово. В действителност изглежда, че една от причините за изобретяването на писането е била, за да се записват и следят паричните дългове и кредити. Накрая, както сме отбелязвали ясно и преди, парите не са “нещо”, което може да се изрови от археолозите. Парите са разчетна единица, използвана за измерването на монетарни дългове и кредити. В най-добрия случай можем да намерим физически записи на задължения (IOUs). Днес тези записи, в по-голямата си част, имат формата на електронни заряди в компютърната памет. Исторически те са взимали формата на вдлъбнатини върху глинени плочки, резки върху пръчки или дори върху камъни. Когато археологът открие дървена пръчка с някакви хоризонтални резки по нея, как можем да бъдем сигурни, че това представлява монетарни дългове, а не броя на овцете в стадото? Все пак може да се твърди, че не е по-важно да знаем как точно парите са били създадени и как те са се развили, отколкото да разберем как парите работят днес. Смятаме, че известно знание относно историята на парите ще ни помогне да разберем, как парите работят, и също как можем да използваме това знание, за да формулираме политика за решаването на проблеми в реалния свят.

8.1. Бартерната история

Повечето икономически учебници започват с предполагаемата история, която локализира произхода на парите в бартера. Най-известият автор на икономически текстове е Нобеловият победител Пол Самюелсън, който въвежда историята на парите така:

“Колкото и да е неудобен, бартерът представлява огромна стъпка напред от състояние на самозадоволяване, при което всеки човек трябва да си произвежда всичко сам, без да е специалист в нито една от дейностите... Ако трябва да построим историята според хипотетични, логически линии на мислене, нормално е след времето на бартера, да поставим времето на стоковите пари. Исторически голяма гама стоки са служили в определено време като средство за размяна:...тютюн, кожа, маслинено олио, бира или концентриран алкохол, роби или жени...огромни камъни и слогове, фасове. Времето на стоковите пари отстъпва на книжните пари...Накрая, наред с времето на книжните пари, съществува и времето на банковите пари или банковите чекови депозити.” (Samuelson 1973: 274-5)

Малко вероятно е професор Самюелсън да вярва наистина в тази история. По-скоро тя е въведена, за да изтъкне няколко неща, които той смята, че са важни за разбирането на ролята, която парите са играли в икономиката. Първо, докато за всички студенти е явно, че нашата реална икономическа система използва пари, Самюелсън иска те да си представят хипотетичен свят, в който пазарните размени се осъществяват на базата на бартера. Парите изглежда нямат голямо значение за пазарите – докато все пак бартерът би бил неудобен, можем да си представим, че сме в състояние да построим икономика, в която производството би се отвеждало на пазара, за да се осъществяват взаимоизгодни бартерни размени. Второ, можем да си представим, че парите са изобретени, за да намалят големите транзакционни разходи (или недостатъците), свързани с бартерните размени. Би било толкова по-лесно, ако всички участници в транзакциите биха се съгласили да ползват една стока като посредник - стока, търсена не просто за потребление, но също, за да се използва като универсално средство за размяна и да се търгува за други стоки и услуги за консумация.

Обменящите би трябвало да експериментират с широка гама от стоки, преди да се установят на една с идеалните характеристики на средство за размяна. Вероятно те започват с риба. Откриват, че рибата гние, така че трябва да бъде разменена много бързо или в противен случай губи стойността си като средство за размяна. Те търсят нещо друго по-дълготрайно. Професор Самюелсън казва, че са експериментирали със жени, съпруги. Това се е оказало проблематично за употреба като средство за размяна: жените не са еднакви (някои вероятно са били по-желани от други), не са били делими (не е лесно да купиш нещо на стойност половин съпруга), а и не са били лесно преносими (всъщност, ако някой се опита да занесе съпругата на пазара, за да купи нещо, съпругата би могла да избяга). Транзакциите тогава се придвижват към някоя друга възможна стока – вероятно крави. Чрез процеса на елиминирането те най-накрая се установяват на ценен метал, който не се разваля, е малко или повече унифициран, е делим и няма да избяга с пощальона. Докато ние малко се забавляваме за сметка на професор Самюелсън, очевидно е, че съществуват някои проблеми в неговата предполагаема история за парите и е невероятно, че тя е толкова влиятелна. Историята ни казва повече за пристрастрастията на професор Самюелсън (включително доста странното му виждане за брака и жените) и въображението му, отколкото за историята на парите.

8.2. Наказващо нарушителите общество (wergild) и племенното общество

Докато произходът на парите е скрит в “мъглата на времето” (както Кейнс го каза), ние знаем нещо относно начина, по който е оперирало племенното общество. Както вече дискутирахме в предишната глава, обществото не се състои от отделни несвързани индивиди в насипно състояние, които се специализират в производството на някаква стока, за да правят бартер с нея срещу стоки и услуги, произведени от други. Производството на обществото е било съвместно, общо, а също такова е било и разпределението на продуктите му. Доколото се е осъществявала размяна, целта е била да се заздравят социалните връзки на взаимност. Подаръците, които са се разменяли, са имали, в повечето случаи, церемониална стойност и са диктувани от обичаите. Заменянето на нещата, които традиционно са се разменяли според обичаите, ако е било чисто средство за размяна, не само би нарушило обичаите, но също би ограбило размяната от нейната ценност, която нарочно е била церемониална. Докато е възможно да е съществувала някаква размяна, наподобяваща малко на бартера, то тя е била между отделните племенни групи. Няма свидетелство, че тези племена са използвали разменно средство, нито пък че това е било необходимо за намаляване на транзакционни разходи при размяната. Ако броят на търгуваните стоки е бил много малък, от всяка страна на търговията, състояща се от стоки обичайно налични само за това племе, “двойното съвпадение на желанията” се е гарантирало. Например, обитаващото горите племе би предложило горски продукти на обитаващото равни поля племе, което предлага съответните специфични за местоположението му продукти и би било сигурно, че всяко желае предлаганото от другото. Няма да е нужно никакво разменно средство. За да се оправдае създаването на средство за размяна, ще се нуждаем от многостранна търговия (много племена) и много различни стоки, всяка от които е повече или по-малко ограничена за региона, населяван от племето. Възможно е такова условие да е съществувало в даден момент на дадено място някъде в света, но нямаме свидетелства за това.

Разполагаме обаче със силно доказателство за съществуването на дългове в племенното общество. Всъщност, изглежда че е съществувала общоприета пркатика, която се нарича wergild. Това е добре разработена система за наказание, използвана от племенните общества в целия свят. Вероятно можем да проследим произхода на понятията кредит и дълг от племенния wergild, предназначен за предотвратяването на кръвни вражди. Както известният антрополог Karl Polanyi  казва: “Дългът възниква не като резултат от икономическа транзакция, а от събития като женитба, убийство, ритуали при възмажаването, присъединяването към тайно общество и т.н.” (Polanyi, 1957 (1968), 198). Тези wergild-дългове могат да се видят като глоби или такси, наложени, за да се запазят мирните отношения. Ако един член на племето нарани друг, се налага глоба, за да се прекрати кръвната вражда между двете въвлечени семейства (американците знаят историята за Hatfields и McCoys). Ако мъж е искал да се ожени за жена, той е трябвало да компенсира семейството й (често наричано “цена на булката”) за “загубата” на нейното семейство. Тези wergild-глоби и такси са плащани от нарушителите директно на пострадалите и семействата им и са били създадени и наложени от обществени събрания. Бил е създаден дълъг списък от глоби за всяко възможно престъпление и специално определен човек е бил отговорен да го запомни и предава на следващото поколение. (Спомнете си, че това е било преди създаването на писмото, така че обичаите са били предавани чрез устни традиции). Наказанията отразяват възприятията за тежестта на понесената щета, което може да варира в различните общества и дори са били разпространени до увреждането на домашни любимци. “Например някой ще понесе 4 пъти по-тежко наказание, ако отнеме на руснак мустаците или брадата му, отколкото ако отреже един от пръстите му.” (Grierson 1977 p. 20). Въпреки, че е забавно да си представим ситуация, в която някой може да отреже брадата на руснак против волята му, дори още по странно е да си представим общество, в което брадата е по-ценна отколкото пръста. Важното обаче е, че обществата са създали и приложили санкции за възприетите наранявания, като тези, които са отговорни за нанесените вреди, да бъдат задължени да направят плащане на понеслите вредите.

Тези ранни практики все още са отразени в съвременния език. В повечето езици думите за дълг са синоними на грях или вина, отразявайки тези ранни репарации за телесни повреди. Първоначално, докато глобата не се плати от наказания, той е “задължен” или е “в дълг” към жертвата. След това, глаголът “плащам” идва от платец и pacare, означаващо да “омиротворя” (“to pacify”) или “да се сдобря с”, отразявайки факта, че wergild-плащането е определено, за да “помири” наранената страна. Думата “струва” (“worth”) идва от Wert, което като се комбинира с Geld, изразява идеята за измерване на богатство и изглежда, че е дошло от практиката на плащането на компенсацията “цена на булката” или “богатството на булката” за домакинството поради загубата на дъщеря, когато се омъжва. Сега използваме тази хибридна дума, wergild, за да изразим всички тези компенсации, заплащани според племенния обичай.

8.3. Задълженията на нарушителите се трансформират в дълг към властите

Почти е сигурно, че wergild-глобите постепенно са се превърнали в плащания, правени към властта вместо на наранената страна. Това не може да възникне в егалитарното племенно общество, но е трябвало да почака възхода на някакъв вид господстваща класа. Както икономистът John Henry твърди за случая с Египет, най-ранните управляващи класи вероятно са били религиозни служители, които са искали десятък. От друга страна, завоевателите са изисквали плащания на налози от местното население. Така десятъците и налозите идват да заменят wergild-глобите и в крайна сметка глобите срещу “престъпления срещу обществото” (т.е срещу краля), плащани на правилния управник,  могат да се наложат за всяка възможна дейност, включително и непозволено ловуване в гората на краля или превишена скорост в училищна зона.

По-късно данъците ще заменят повечето такси, глоби и налози (въпреки че това става изненадващо късно – не преди 19-ти век в Англия) (Maddox 1969). С постепенното заменяне на авторитарните режими с демокрация, данъците могат да се самоналагат от избиращото правителството население. Във всеки случай, с развитието на “гражданското” общество и разчитането главно на плащанията на данъци вместо на глоби, десятък или налози, произходът на тези плащания от wergild-традицията са забравени. Както и да е обаче, все още мислим за “дълга към обществото”, който престъпникът трявба да плати, налагайки му глоби и затвор като наказание. За освободения затворник се казва, че “е платил дълга си към обществото”. Глобата на шофьора е за по-леко нарушение, но все още представлява наложен дълг на някой, който е нарушил обществения закон, и който поради това трябва да направи плащане. Все пак налаганите като глоби наказания са станали сравнително маловажни, както и даването на налог към завоевателите. И докато таксите са до известна степен по-важни, главното задължение, което повечето граждани имат “към обществото”, е задължението, че данъците трябва да бъдат платени. Често се казва, че няма нищо сигурно в този живот освен смъртта и данъците. Вероятно някои хора мислят за данъците като наказание, но повечето са в пълно неведение за историческата връзка с древната племенна практика на плащане на wergild-глобата.

8.4. Стандартизация на задълженията

Ключово нововъведение тогава е трансформацията от това, което е дълг към жертвата, към универсалния “дълг” или данъчно задължение, наложено от и плащано на властите. Следващата трудна стъпка е стандартизирането на данъчните задължения в смисъл на мерна единица. Първоначално властите може би са налагали натурални глоби (и налози, десятъци и данъци) в смисъл на нужни за доставяне стоки и услуги, всяка за всеки вид престъпление (според традициите на wergild). Когато всички плащания се правят към един-единствен орган, това става затрудняващо. Освен ако не съществуват добре развити пазари, тези със задължения, деноминирани в специфични стоки или услуги, биха могли да се затруднят да направят такива плащания. Или самият орган пък би могъл да се озове с прекалено голямо количество от един вид стоки, докато в същото време да изпитва недостиг от други. По-нататък, натуралните данъци стимулират данъкоплатците да доставят стоки с възможно най-ниското качество за плащане на данъците – ако за да се елиминира данъчното задължение е необходимо да се достави крава, ще бъде доставена таква крава, която дава най-малко мляко.

Чрез деноминацията на плащанията в мерна единица нещата биха се опростили – но за това е нужна централна власт, която да избере мерната единица. Както Grierson (1977, 1979) изтъква – развитието на мерната единица би било концептуално трудно (Виж също Henry 2004). По-лесно е да се използва мярка за тегло или дължина – дължината на някой анатомичен орган на владетеля (откъдето, разбира се, идва и нашия термин за уред, използван за измерване на къси дължини като стъпката), или теглото на количество зърно. За разлика от това, развитието на паричната мерна единица използва стойността на неща, нямащи видими прилики, поради което се е изисквало повече усилия. Следователно създаването на един орган, който е в състояние да наложи задължения, трансформира глобите от wergild, плащани на жертвите, в глоби, плащани към властите и в същото време създава нужда за възможност за определяне на парична единица, в която да се стандартизират тези задължения.

Традиционната история, представена от икономисти като Пол Самюелсън, никога не е била в състояние да обясни как различните отделни индиви, максимазиращи удудобството, са определили един-единствен номератор. (Gardiner 2004; Ingham 2004a). Докато използването на една мерна единица води до ефективност, не е ясно какви еволюционни процеси са генерирали счетоводната единица. Според конвенционалната история пазарът трябва да произведе равновесни цени, всички от които да са в състояние да бъдат деноминирани в една-единствена парична единица. Това обаче предполага доста висока степен на специализация на труда и/или собствеността на ресурсите, но тази предпазарна специализация, сама по себе си, е трудно да бъде обяснена (Bell, Henry, and Wray 2004). Веднъж след като пазарите са се развили достатъчно добре, специализацията увеличава общото благополучие. Въпреки това обаче, докато разнообразяването на уменията и ресурсите би било разумно, без добре развити пазари специализацията е изключително рискова. Изглежда изключително невероятно, че пазарите и паричната единица биха могли да се развият от индивидуалното максимазиращо удобството поведение.

Отдавна е прието, че ранните парични единици са базирани на специфичен брой мерни единици пшеница или ечемик, тъй като размерът на тези продукти е бил добре унифициран, броят пшеничени зърна би могъл да се изчисли доста акуратно чрез претегляне на количество пшеница. Следователно теглото на определен брой зърна на пшеница или ечемик би установил единица мярка. Кейнс отбелязва, че “основните стандарти за тежест в западната цивилизация никога не са били проименяни - от най-ранното начало до въвеждането на метричната система” ” (Keynes 1982, p. 239). Тези стандарти за тегло след това са били прехвърлени върху паричните единици, било то livre, sol, denier, mina, shekel или по-късно - pound (Keynes 1982; Innes 1913 p. 386; Wray 1998 p. 48).

Тази връзка между думите, употребявани за теглови единици и паричните единици отдавна генерира спекулации, че трябва да има някаква съществена връзка. Hudson (2004) обяснява, че ранните парични единици са възникнали в храмовете и дворците на Шумерите в третото хилядолетие преди новата ера, когато първоначално са били създадени с вътрешноадминистритивни цели: “публичните институции създали своя ключова монетарена опорна точка чрез измереното в шекели тегло на среброто (240 ечемичени зърна) равно на стойността на единица месечна консумация на ечемик – “бушел” ечемик, основната използвана стока” Hudson 2004 p. 111). Следователно вместо вътрешноприсъщата стойност (или дори разменната стойност) на ценния метал да ражда паричната счетоводна единица, властите създали паричната стойност на ценния метал като го приравняват към паричната единица, която самата произхожда от тежестта на една единица, измерена като нужната месечна консумация пшеница.Това доста добре подкрепя твърдението, че разчетната единица е социално определена, вместо да е резултат от индивидуална оптимизация за елиминиране на необходимостта от двойното съвпадение на желанията.

8.5. Кредити, дебити и пазарите

Следователно пшеничната или ечемичната парична единица предшества с много употребата на ценни метали. Сеченето на монети се развива много по-късно, често с печат, за да се укаже издателя, но само много рядко (поне до неотдавна) с печат, показващ номиналната стойност.

За да обобщим аргумента дотук – ранните парични единици изглежда произлизат от мерните единици за тегло, които може да са произлезли от практиката въргелд (wergeld). Дворците създали паричните единица, за да опростят воденето на сметките. Те също е трябвало да създадат ценови листи, за да оценят различните неща в паричната разчетна единица. Всичко това първоначално вероятно е било за улеснение на вътрешното водене на сметки, но евентуално вътрешното използване на разчетната единица се е разпространило и извън двореца. Търговските транзакции и тарифи, глоби и такси започнали да се деноминират в паричната разчетна единица. Използването на паричната единица в частните транзакции произлиза от дълговете, дължими към дворците. След като веднъж паричната рента, данък или налог са наложени на селището, а по-късно и на индивидите, дворецът вече е в състояние да получава стоки и услуги чрез издаването на деноминирания в пари собствен дълг.

Историческото свидетелство предполага, че повечето от “търговията”, още от най-ранните времена, се е осъществявала на основата на кредити и дебити, вместо на основата на размяната на монети. Innes пише за ранния европейски опит: “В продължение на много столетия, точно колко не знаем, главният инструмент на търговията не е бил нито монета, нито частен символ, а воденето на сметка”(*1) (ibid. p. 394). Тя е била под формата на “квадратна лескова пръчка, назъбена със резки по определен начин, за да посочи сумата на покупката или дълга”, създаден когато “купувачът” се е превърщал в “длъжник” чрез приемането на стока или услуга от “продавача”, който автоматично се е превръщал в “кредитор” (ibid.). “Името на длъжника и датата на транзакцията са били написани и на двата противоположни края на дървената пръчка, която след това е счупвана по средата по такъв начин, че резките са пречупвани на две, и името и датата остава и на двете парчета на пръчката-сметка.” (ibid.). Разделянето на пръчката е осъществено до един инч от сърцевината, така че едното парче, наричано “сток” (stock) е по-дълго от другото, наричано “стаб” (stub, а също и ‘foil’). Кредиторът запазва стока (stock) (от който произлизат и термините ни за капитал и корпоративни акции), докато длъжникът взима стаба (stub), (термин все още използеван в ‘ticket stub’), за да се гарантира, че стока (stock) не е подправен. Когато длъжникът изплаща дълга си, двете парчета на пръчката-сметка ще се съпоставят, за да се потвърди сумата на дълга.

Такива дървени записи могат да циркулират като “прехвърляеми, договорими инструменти”. Човек може да достави стока (stock) от пръчката-запис, за да купи стоки и услуги, или за да изплати собствения си дълг. Търговец, притежаващ известен брой стокове от тези пръчки-сметки на свои клиенти би могъл да се срещне с търговец, държащ стокове, които първият търговец му дължи, “изчиствайки” собствените си дългови стабове чрез доставката на стоковете на клиентите си. По този начин се развили големи “панаири”, които са играли ролята на “клирингови къщи”, позволявайки на търговците “да уреждат взаимните си дългове и кредити”. “Най-големият от тези панаири в Англия е бил панаирът на St. Giles в Уинчестър, докато най-известните, вероятно в цяла Европа, са били тези в Champagne и Brie във Франция, където са идвали търговци и банкери от всички страни.” (ibid.). Дълговете са били изчиствани “без използването на дори и една монета”; Става обичайна практика да “се правят дългове, платими на един или друг от панаирите”, а “на някои панаири не се е осъществявал друг бизнес освен уреждането на дългове и кредити”, въпреки че често по време на панаирите се е осъществявала и търговия на дребно. Докато конвенционалният анализ разглежда първичната причина за провеждането на панаирите като търговия на дребно, възможно е търговията на дребно да е възникнала като допълнение на търговията на клиринговата къща.


Инересното е, че използваме термина “данъчен кредит”, когато попълваме формата си за плащане на дължимите данъци. Какво “връщаме” на правителството? В по-ранните дни бихме върнали на Краля стока (stock) от дървената пръчка-сметка, за да се срещне със стаба, пазен в хазната. Около 1100 г. кралят на Англия, Хенри Първи е приемал единствено данъци под формата на дървени разчетни пръчки. Отговорността за събирането на данъците е била предоставена извън властта на шерифите (споменте си Шерифа на Нотингам от историята за Робин Худ). Кралят прави “сметки”, чупейки лескови разграфени пръчки и предлагайки стоковете от тях като плащане за покупките си (“на кредит”). След това те могат да циркулират, тъй като тези, които ще дължат данъци знаят, че стоковете могат да бъдат “върнати” за тяхното погасяване. Тази система продължава до 19-ти век в Англия, въпреки че използването на тали (сметка за записване на дълг) е намалена след създаването на Банката на Англия през 1694 г., отчасти защото кралят не изпълнява задълженията си по своите тали като ги обезценява.

8.6. Какво да кажем за монетите? Те дългове ли са?

Дори и ако приемем, че много или дори болшинството от търговията се е осъществявала на основата на кредити и дългове, това не прави обезателно историята на Самюелсън и други в учебниците невалидна. Може монетите да са съществували преди тези дървени тали (записвания на дългове) и със сигурност монетите са направени от ценни метали. Възможно е направените дългове да са били конвертируеми в монети и такива дългови договори да са били приложими чрез единствено легалното платежно средство - монетите. Ако това беше така, тогава кредитите и дълговете са само заместители на монетите, а нетните дългове са се уреждали с монети, което не би било в противоречие с конвенционалната история, според която бартерът е бил заменен от стокови пари (евентуално ценен метал), които се развили до графирани с печат монети на стойност, определена от вградения в тях ценен метал. В ортодоксалната история кредитите и дебитите следват изобретяването на монетите, а книжните “фиатни” пари са по-късна иновация.

В тази интерпретация съществуват няколко проблема.

Първо, кредитите и дълговете са с поне 2000 години по-стари отколкото най-старите известни монети, които са се появили едва през 7-и век преди новата ера. (*2)

Второ, деноминацията на повечето (но не всички) ранни монети, направени от ценен метал, са били от електрон (сплав от сребро и злато) и най-разпространената деноминация е имала покупателна спосбност от около 10 овце, така че “не би могла да бъде полезна монета за дребни транзакции” (Cook, 1958, p. 260). Може би са ставали за търговията на едро на големите търговци, но не е било възможно да са се използвали в ежедневната търговия на дребно. След това, изобразената на монетите номинална стойност изглежда не е била строго определяна от съдържанието на ценен метал, а по-скоро е била поставена чрез официално заявление (виж по-долу).

И накрая, много малка е вероятността, че монетите са били създадени, за да улесняват търговията, тъй като “Финикийците и другите народи на Изтока са упрвлявали търговските си интереси доста добре дори и без употребата на парични монети” в продължение на много векове (Cook 1958 p. 260). В действителност въвеждането на монетите би било по-малко ефективната алтернатива в повече от случаите. Докато учебникарската история твърди, че книжните “кредитни” пари са се развили, за да се спестят ценните метали, ние знаем, че металните монети са по-късно развитие. С други думи, по-евтините алтернативи на плътните монети са били вече в употреба буквално хиляди години преди първата монета да е била отсечена. Със сигурност лесковите разграфени пръчки или глинените плочки имат по-малка непарична стойност  отколкото ценните метали. Поради това е малко вероятно, че металните монети биха били издадени за конкурентна циркулация (например заедно с лесковите пръчки), ако номиналната им стойност не е била много над стойността на вградения ценен метал. (*3) Това помага да се обясни, защо обикновено монетите са циркулирали по номинална стойност, която е над “реалната” стойност, представена от вградения в нея ценен метал.

Какво тогава са монетите, какъв е техният произход, и защо се приемат? Изглежда монетите са възникнали като “платежни символи, жетони”, което не е нищо повече от свидетелство за дълг. Много хора вярват, че първите монети са отсечени от правителството, вероятно от Pheidon от Argos около 630-та година преди новата ера (Cook, 1958, p. 257). Предвид голямата деноминация на ранните монети и унифицираното тегло (въпреки че не напълно изчистена унификация, която тогава не е било възможно да бъде тествана) Cook твърди, че “сеченето на монети е било изобретено, за да се правят голям брой унифицирани плащания на веществена стойност в подвижна и трайна форма, и че индивидът или властта, правеща плащането, е бил кралят на Лидия (Lydia)” (ibid. p. 261). Освен това той предполага, че “целта на сеченето на монети е била да се плаща на наемници” (ibid.).(*4) Тази теза е модифицирана от Kraay (1964), който предполага, че “правителствата са секли монети, за да платят на наемници, само за да създадат средство за плащане на данъци.”(*5) (Redish, 1987, pp. 376–7). Crawford твърди, че свидетелствата показват, че употребата на ранните монети като средство за размяна е “случайно следствие от сеченето на монети”, а не причината за него (Crawford, 1970, p. 46). Вместо това Crawford твърди, че “фискалните нужди на държавата са определяли количеството на отсичаните монети и монетите в обръщение”, с други думи, монетите, още от самото начало, са били нарочно сечени, за да предоставят “финансиране на държавата” (ibid.).

По подобен начин Innes твърди, че “монетите, които кралете са издавали, са били символи на задлъжняване, с които те правели малки плащания, като например дневните надници на техните войници и моряци” (Innes, 1913, p. 399). Това обяснява сравнително големите количества монети, които не са били предназначени, за да доствят среството на размяна, а вместо това са свидетелство за държавния дълг към “войници и моряци”. Следователно монетите не са били нищо повече от “тали”, както вече ги описахме преди – сметки, свидетелстващи за правителствен дълг. И сравнено с количеството лескови разграфени пръчки-тали и другите форми на пари, количеството монети е доста малко:

“Впрочем количеството монети е било толкова малко, че дори не е било достатъчно за нуждите на кралското семейство и имоти, които постоянно са използвали символи от различен вид с цел да правят малки плащания. Сеченето на монети е било толкова маловажно, че понякога кралете не са се колебали да приберат всички монети за пренасичане и преиздаване и въпреки това търговията си е продължавала без промяна.”(*6)(Innes, 1913, p. 389).

В заключение, монетите, както и дървените разграфени пръчки, не са били нищо повече от свидетелство за правителсвен дълг. Те са били приемани в замяна, защото се приемат за плащания на тарифи, глоби и данъци.

8.7. Същността на парите

За да завършим с нашето въведение, ще се върнем към признанието ни, че не е възможно да се напише точна, окончателна история на парите. Започваме от презумпцията, че парите са фундаментално социален феномен или институция, чиито произход би трябвало да се корени в различни и сложни социални практики. Ние не разглеждаме парите като “нещо”, стока с някакви специфични харектеристики, която е избрана да смазва същестуващия от преди пазар. След това, вярваме, че паричната единица е изисквала и изисква някакъв вид власт, която да й даде сила. Не смятаме, че все още е изградено силно доказателство за възможността, че асоциалните сили на “търсенето и предлагането” са могли да селекционират на базата на конкуренцията разчетната парична единица. В действителност, с много редки изключения, през цялата известна история и във всяка част на света разчетната единица се свързва със съществуването на централна власт. Оттук започваме от презумпцията, че трябва да има някаква връзка между централната власт, която ще наречем “държавата”, и паричната единица или валутата. В следващата секция изрично ще направим тази връзка.

8.8 Данъците управляват паричната единица

Какви са последствията от това за нашето изучаване на парите? Според нашето виждане монетите са просто символи за дълга на Короната (или на друг издател), малка част от общите “сметки” – дълга, издаден като плащане за разходите на Короната.

Също както всеки частен индивид, правителството плаща чрез издаването на признание за дълг – платежна заповед към кралската хазна, или към мякой друг клон на правителството. Това е добре видяно в средновековна Англия, където обичайният метод, използван от правителството за плащане към кредитори е било чрез “набирането на сметка (тали)” от митницата или от някой друг орган, набиращ приходи, т.е. чрез даването на кредитора на дървена разграфена пръчка като признание за задлъжняване (Ibid., p. 397–8).(*7)

Но защо субектите на Короната приемат лескови дървени пръчки или, по-късно, книжни банкноти или символни монети? Друг цитат от Innes е поучителен:

“Правителството, по закон, задължава някои избрани хора да станат негови длъжници. То обявява, че така и така, който внася стоки от чужбина, ще дължи на правителството толкова от това, което внася или така и така, този, който притежава земя, ще дължи на правителството толкова за всеки акър. Тази процедура се нарича налагане на данъци, а хората, поставените по този начин в позиция на длъжници към правителството, теоритично, трябва да потърсят притежателите на тали или на други инструменти, удостоверяващи дължим от правителството дъл  и да придобият от тях тези тали, продавайки им някаква стока или да им направят някаква услуга, в замяна на която те биха били склонени да се разделят с талите си. Когато те са върнати на правителствената хазна, данъците са платени.”(Ibid., p. 398)

Innes също отбелязва, че голямата част от събраните приходи от вътрешите данъчни сибирачи в Англия, е била във форма на тали на хазната:

“Практически целият бизнес на Английската хазна се състои от издаването и получаването на тали, в сравняването на талите и контра талите, стоковете и стабовете, както двете части на талите обикновено са се наричали, в поддържането на сметките на правителствените длъжници и кредитори и в унищожаването на талите, след като са се завръщали в хазната. В действителност хазната е представлявала великата клирингова къща за првителствени кредити и дългове.”(*8) (Ibid.)

Не е нужно всеки данъкоплатец индивидуално да търси тали на Короната, тъй като срещането на кредиторите и длъжниците на Короната се е постигало “чрез банкерите, които от най-ранни времена винаги са били финансовите агенти за правителството” (Innes, 1913, p. 399). Тоест, банката посредничи между човека, притежаващ дълга на Короната и данъкоплатеца, който се нуждае от дълга на Короната, за да си плати данъците.(*9) Хазната започва да възлага задълженията към Краля като “стока (stock) на талитo, държан в хазната може да се използва от Kраля, за да плаща на някой друг, трансферирайки на това трето лице стока на талито. Следователно по-късно кредиторът на Краля може да събере плащане от първоначалния длъжник на Краля” (Davies, 1997, p. 150). Така се развива оживен бизнес, който работи с такива тали, печелейки от отстъпка за услугата, даваща възможност на  кредитора на Краля, ако иска, да не чака до настъпване на определеното време за плащане от длъжника.(*10)

Следователно прекомерното фокусиране от страна на икономистите върху монетите (и особено върху правителствено издадените монети), пазарната обмяна и ценните метали, изглежда неуместно. Ключът е дългът, и по-специално, възможността на държавата да наложи данъчен дълг върху субектите си. Веднъж сторила това, тогава тя може да избере формата, в която субектите могат да “платят” данъка. Докато теоритично правителството би могло да изисква плащане под формата на всякакви стоки и услуги, от които се нуждае, това би било доста неудобно. Затова то става длъжник, за да получи всичко, от каквото има нужда и издава символи (лескови пръчки-тали или монети), за да покаже сумата на задлъжняването си. След това то приема собствените си символи като плащане за погасяване на данъчните задължения.(*11) Сигурно е, че неговите символи също могат да се използват като средство за размяна (и средство за уреждане на дълг сред частните индивиди), но това произлиза от способността му за налагане на данъците (ако някой има данъчно задължение, но не е кредитор на Короната, той трябва да предложи неща за продан, за да се сдобие със символите на Короната).

С възхода на капитализма и с еволюцията на представителната демокрация избраните представители биха могли да изберат разчетната единица (валутата), да наложат данъци в тази валута и да издават монетарни инструменти, деноминирани във валутата на правителствените плащания. Частният сектор би могъл да приеме тези монетарни инструменти без да се страхува, че правителството внезапно би ги отказало като плащания на данъци и (обикновено) с малко страх, че правителството би обезценило валутата чрез отказ на плащане на дълговете си по номиналната стойност или с други думи чрез отказ да ги приема като плащания към правителството.

8.9. Заключение

Тази кратка история на парите отбелязва няколко важни неща. Първо, паричната система не е възникнала чрез някакви стоки, използвани като средство за размяна, прогресивно еволюирайки в ценни метали, монети, книжни пари и накрая кредити, записани в книги и компютри. Първоначално е дошъл кредитът, а монетите, късните пришълци в списъка на паричните инструменти, никога не са чисти активи, а винаги дългови инструменти – IOUs, които така се е случило да бъдат щамповани върху метал.

Второ, дори и ако дълговите инструменти могат да бъдат създадени от всеки, определянето на разчетната единица е било (почти винаги) прерогатив на силна власт. Без разчетната единица никакви дългови инструменти не биха могли да се превърнат в монетарни инструменти, защото не биха могли да бъдат записани в генерализираната разчетна единица, а единствено като специфичен дълг.


СЛЕДВА...

БЕЛЕЖКИ:


(*1) Davies (1997) отбелязва също “древния” произход на талите и цитира Anthony Steel: “Англиийските средновековни финанси са били изградени на оснсовата на талите” (Davies, 1997, p. 147). Думата “tally” изглежда е дошла от латинското “talea”, което означава пръчка или парче дърво; резки върхи дърво са се използвали отдавна за записване на съобщения от различен вид (Davies, 1997, p. 147). Забележете, че една от най-разпространените резки е бил резултатът , отразяващ 20 паунда; резка, отбелязваща един паунд е била малка браздичка с големината на ечемичено зърно – виж дискусията по-долу.


(*2) Възможно е ранните египетски империи да са имали данъци, дългове и пари; както и да е обаче, оцелели са само много малко находки от папиросови хартиени кредити и дебите.


(*3) Често се изтъква, че монетите са създадени, за да се улесни търговията между големи разстояния (тъй като монетите от ценен метал биха имали висока стойност по отношение на теглото). Както Grierson отбелязва: “Свидетелствата обаче са против това, че най-ранните монети са били използвани за улесняването на такава търговиа, тъй като съдържанието на големи запаси сочи предимно към тяхната местна циркулация” (Grierson, 1977, p. 10).


(*4) Grierson също подкрепя тази теза: “Алтернативното виждане е, че тъй като монетите са били издавани от правителствата – предполагаемите проблеми с най-ранните монети за търговците не са доказани и са малко вероятни – те са били предназначени да обслужват административни, а не икономическите нужди. Такива нужди са включвали заплащането на наемници…”’ (Grierson, 1977, p. 10).


(*5) Crawford предполага, че “сеченето на монети вероятно е изобретено, за да е възможно голям брой държавни плащания да могат да се правят под удобна форма и не съществува никаква причина да не се предполага, че монетите са били издавани от Рим не за друго, а за да се позволи на държавата да прави плащания…”(Crawford, 1970, p. 46). След това, веднъж издадени, монетите са били изисквани обратно от държавата като плащане на данъци” (ibid.).


(*6) Практиката на претопяването и пренасичане на монети би била странна дейност, ако стойността на монетите е определена от стойността на използвания в нея метал. Съвременният еквивалент е да се приберат всички монети от обръщение и да се начукат три нули при преиздаването – дейност, която е лесно за обяснение в случая с фиатните пари.


(*7) След 1670-те допълнително към дървените талита са започнали да се използват и хартиени “нареждания на хазната”, които от своя страна са били приемани като плащания на данъци (Grierson, 1975, p. 34). “tallia divenda” се е развила, за да може Кралят да издава тали от хазната като плащане за стоки и услуги, доставяни от съда.


(*8) По същия начин Davies отбелязва значението на талит за плащане на данъци и за развитието на клитинговата система при хазната. exchequer (Davies, 1997, pp. 146–8).


(*9) Това извиква интерестния въпрос за произхода на думата “банка”. Най-разпространената версия, дадена на света от Xambeu et al. (1994, 62) е: “Произходът на понятието (от италиански “banchieri”) ясно показва, че банките произлизат от обменящите пари пейки (bench), не предимно от заеми.” Kregel (1998, 15ff.) обаче оспорва това виждане: “По принцип се е вярвало, че английската дума “bank” произхожда от талианската “banco”, която се предполага, че произлиза от дългите пейки (bench) или дългите маси, използвани от хората, обменящи парите. Сходството между двете думи е заблуждаващо и най-вероятно е грешно. Вместо това, историческото свидетелство предполага, че произходът на английската “bank” идва от немската “banck”. Това е немският еквивалент на италианската “monte”, която означава купчина или склад, където се съхраняват неща за бъдеща употреба. Съвременният английски еквивалент би бил “fund” (фонд), което име в Англия се употребява за публичните дългове на английския суверен. Така първата ‘Banck’ или Monte на Венеция, създадена, за да финансира военните разходи, също е произвела и първия вторичен пазар, на който е можело да се обменят сертификати. Така това алтернативно виждане за произхода на думата “banks” ясно се противопоставя на първото виждане, че първото задължение на банките е било да създават заеми. Ако се върнем назад чак до Месопотамия през 3100 преди новата ера, уместността на втората интерпретация става по ясна. Храмовете и дворците са действали като банкери, предоставяйки заеми, основно в смисъл на аванси на суровини, капиталови активи или пшенични продукти за потребление (паричните кредити са съществували, но са били ограничени (Hudson 2000, 25), записвани на глинени плочки (Van De Mieroop 2000): първата роля на банките е била да действат като клирингови къщи (приравнявайки дълговете и кредитите чрез изграждането на задължения, записани на плочките и проверявайки дали задълженията са изпълнени) и предоставяйки заеми.


(*10) Забележете също, че употребата на лескови пръчки (тали) продължава в Англия до 1826 г. Като ирония на съдбата талите спират да съществуват в пламака на славата си или в дъното на поражението си – в зависимост от гледната точка. След 1826 г., когато талите се върнали в хазната, те били складирани в Звездната камера или в други части на Камерата на общините. “През 1834 г., за да се спести място и гориво, е било решено талите да бъдат хвърлени в отоплителните печки на Камерата на общините. Усърдието на огнярите било толкова голямо, че историческите парламентарни сгради се подпалили и се изравнили със земята” (Davies, 1997, p. 663).


(*11) Тоест, дори и най-частните транзакции са ставали на кредит вместо чрез уотреба на монети като средство за размяна. В изследване за Лондон за периода 1300-1600 г. McIntosh отбелязва: “Всеки двама човека са могли да построят много стоящи неплатени дългове един към друг. Докато е налице добрата воля между индивидите и тя е поддържана здрава, балансите могат да си продължават да стоят несъбрани с години. Когато страните решат да уредят сметките си на приятелска основа, те обикновено посочват един одитор, който сумира всички текущи неплатени дългове или доставки и определя сумата, която трябва да се плати, за да изчисти сметките. (McIntosh, 1988, p. 561)

Няма коментари:

Публикуване на коментар