сряда, 1 октомври 2014 г.

ГЛАВА 2 ОТ УЧЕБНИКА ПО МАКРОИКОНОМИКС НА СЪВРЕМЕННАТА ПАРИЧНА СИСТЕМА: ПРЕГЛЕД НА ИСТОРИЯТА НА ИКОНОМИЧЕСКАТА МИСЪЛ



Част А: Въведение в макроикономикса    Част Б: Въведение в Модерната монетарна теория
глава 1                                                    глава 6
глава 2                                                    глава 7
глава 3                                                    глава 8
глава 4                                                    глава 9
глава 5                                                    глава 10

Част В: Въведение в макроикономическите модели     Част Г: Макроикономическа политика
глава 11                                                                      глава 19
глава 12                                                                      глава 20
глава 13                                                                      глава 21
глава 14                                                                      глава 22
глава 15                                                                      глава 23
глава 16               
глава 17                      Част Д: Неотдавнашни спорове в макроикономическата теория и политика
глава 18                       глава 24
                                     глава 25
                                     глава 26                     

Съавторите на учебника - професорите по икономикс - австралиецът Уилиям (Бил) Мичъл и американецът Рандъл Рей:


William Mitchell

L. Randall Wray



2. ПРЕГЛЕД НА ИСТОРИЯТА НА ИКОНОМИЧЕСКАТА МИСЪЛ

2.1. История на Неокласическата теория
2.2. История не Хетеродоксалната мисъл
2.3. Модерни икономически школи




Не е нито желателно, нито пък възможно да представим в този текст историята на икономическата мисъл в подробности – това е предмет на друг курс на обучение в икономикса. Въпреки това, за студентите е полезно да имат общ поглед върху историята на икономическата мисъл, за да разберат откъде модерните икономически школи (които ще поставим в един от двата основни подхода към икономикса, дискутирани по-горе – Неокласическия и Хетеродоксалния) произлизат. Ще проследим еволюцията на икономическата мисъл от “бащата на икономикса”, Адам Смит, до ден днешен.

2.1. История на Неокласическата теория

Вече споменахме идеята на Смит за една “невидима ръка”, която направлява користните участници на пазара да се държат, защитавайки собствените си интереси, както и тези на обществото като цяло. С течение на времето това се развива в твърдението, че ако икономическите “агенти” (тези, които оперират на пазарите, включително домакинствата и фирмите) приемат цените като сигнали, пазарът може да произведе равновесни цени, изчистващи всички пазари. Оказва се, че това е много трудно да бъде доказано. Първите главни опити за доказване на това са направени от Джевонс (S. Jevons), Уолрас (L. Walras) и Менгер (Menger) – всичките през първите години на десетилетието 1870-80; докато Джевонс е най-отворен в усилието си да докаже, че капитализмът е най-доброто нещо за всички, то Уолрас е най-непреклонния в своя опит. През 1890-те Кларк (J.B. Clark) разширява мисията извън това да се покаже, че “капитализмът на свободния пазар” е “най-ефективния” като включва и опита си да докаже, че той е и “справедлив”. За тази цел той развива теорията за маргиналната производителност, която се заключава в това да покаже, че разпределението на ресурсите е “справедливо”, тъй като всеки получава част според приноса си към производствения процес. До 1890 г. неокласическата рамка е добре изградена, дори и да не е напълно успяла в постигането на главните си задачи.

Бележка: Тук ще има хронологична диаграма

Тези усилия продължават до късните години на 1950-те, когато са разработени взискателни модели, основани на нова математика, предназначена специално за тази цел. Най-много допринасят Ероу-Хаан-Дебрю (Arrow-Hahn-Debreu), които определят много внимателно условията, необходими за демонстриране на съществуването на “общото равновесие” (вектор от относителни цени, изчистващи всички пазари – точното неокласическо определение за равновесиe (еквилибриум)). За съжаление, през следващите години е показано, че докато при много стриктни условия съществуването на общото равновесие може да бъде доказано, този вектор на относителни цени, изчистващ пазарите, не е уникален и не е устойчив. Това, с прости думи, означава, че не можем да кажем, да ли дадено равновесие е по-добро от друго, нито пък можем да кажем, че ако системата не е в равновесие, невидимата ръка на свободния пазар ще подтикне икономиката към равновесие. Макар че може да не е очевидно, тези два отрицателни резултата са опустошителни.

По същество първият казва, че съществуват много, вероятно безкрайно много възможни точки на равновесие, всяко едно от които еднакво добро. Едно от нещата, влияещи на резултата е първоначалното разпределение на ресурсите – можем да преразпределим първоначалните дадености и да получим различно общо равновесие, но като хора, вземащи политически решения, не можем да кажем, да ли едното разпределение е по-добро от другото. Можем да започнем с равно разпределение, а можем и с Бил Гейтс, притежаващ всичко. Във всеки различен случай ще получим различно общо равновесие.

Другият отрицателен резултат – че пазарите не “работят”, за да ни придвижат към равновесие – наистина поставя под съмнение цялата хипотеза за невидимата ръка: тя не праща сигнали, които преместват икономиката в равновесно положение. Може пък най-накрая да се нуждаем от “видимата ръка” на правителството!

Има друго интересно нещо относно цялото това (до голяма степен неуспешно) усилие: То започва веднага след като през 1867 г. е публикуван шедьовърът на Карл Маркс, “Капиталът” (“Das Kapital”). Джевонс определено дава ясно да се разбере, че неговият памфлет от 1871 г. е замислен като отговор на Маркс. Книгата на Маркс поставя две основни точки.

Първо, капитализмът е базиран на експлоатацията – трудът създава цялата стойност, но капиталистите са в състояние да присвоят създадената от труда добавена стойност за собствена употреба. В един важен смисъл това не е справедливо – не че трудът трябва да получи цялата стойност, която произвежда, но по-скоро, че излишъкът от труда трябва да е на разположение на обществото като цяло, вместо да облагодетелства капиталистите.

Второ, Маркс обяснява, че историята е движена от класовата борба, от тези, които произвеждат и се борят да намалят присвояването от горните класи: робите срещу робовладелците; крепостните селяни срещу феодалите и работниците срещу капиталистите. Капитализмът фактически заздравява усилията на работническата класа като ги събира на едно място във фабриките, където те могат да организират съпротивата. Възстанията срещу горните класи (особено срещу капиталистите) ще увеличават инерцията си докато накрая работниците свалят подтисниците си и създадат нов вид общество, в което работниците ще са на върха, а капиталистите и другите членове на горните класи ще са подтиснати. Това се нарича социализъм. В крайна сметка социализмът ще се развие в нов вид общество – комунизъм – където класовото общество е забранено. Всички са работници, които се радват да допринасят за благото на обществото като цяло.

Тук не е необходимо да правим оценка на правилността на анализа на Маркс. Важното е да отбележим, че Ортодоксията е трябвало да отговори на Маркс. За тази цел се създава Неокласическият икономикс. Нека да разгледаме набързо еволюцията на Неокласическия икономикс след 1870-те. Вижте дясната страна на диаграмата Хронология на икономикса (бел.: все още не е поместена). Тук няма да отделим много време за дискутиране на съвременните неокласически икономически школи, тъй като те ще бъдат разгледани отделно в друга глава. Движейки се надолу най-вдясно, Австрийската икономическа школа е развита от трудовете на Менгер и Уолрас. Основната характерна черта на този подход е предаността към предполагаемата способност за постигане на равновесие от страна на невидимата ръка на свободния пазар. Трябва да отбележим обаче, че Австрийската школа приема важността на това, че вземането на решения се осъществява в историческото време при условия на несигурност. За разлика от най-твърдата Неокласическа теория, която позволява единствено “логическо време” и “риск”, Астрийската школа (както хетеродоксалните икономисти) признават, че можем само да имаме очаквания за бъдещето, които може да се окажат грешни. Докато икономическата система се движи към равновесие, нашите грешки причиняват бизнес цикли. Все пак, пазарът все още “знае най-добре”, така че правителството не би трябвало да се намесва и да се опитва да неутрализира цикъла. Всъщност, държавните интервенции е по-вероятно да направят нещата по-зле. Според икономиста от Австрийската школа Хайек (F. Hayek), най-добре е рецесиите да се оставят да стигнат до край, тъй като те прочистват системата от дисбаланси.

Икономистите, считащи съвкупното предлагане за водещето (Supply Siders) споделят това недоверие към правителството. Придобивайки известност в ранните години на 70-те, по времето на президента Рейгън и министър-председателката Тачър, те настояваха, че най-добрият начин за изваждането на икономиката от стагнацията бе да се намалят данъците за богатите и да се елиминират правителствените регулации. Това би насърчило “страната на предлагането” (богатите) повече да спестяват и инвестират. Те са известни най-много с две предложения: “изсипване” (“trickle down”) и “Кривата на Лафер (A. Laffer)”.

Първото е разбирането, че политики, облагодетелстващи богатите (като намаляване на данъците за тях) всъщност биха помогнали на бедните, когато “работни места” ще им бъдат “спуснати отгоре” (trickle down).

Второто е разработено от Лафер, който застъпва тезата, че правителствените бюджетни дефицити биха могли да се намалят чрез намаляване на данъчните ставки, особено тези за богатите, защото това би освободило предприемаческия дух, предизвиквайки такова бързо нарастване на икономиката, че данъчните постъпления биха нараснали достатъчно за балансирането на бюджета. И двете политики бяха употребени при президента Рейгън.

Движейки се малко от ляво на Австрийците имаме клонът, водещ към съвременните неокласически школи на мисълта: Общото равновесие (General Equilibrium), Монетаристи, Неокласици и теориите за Реалния бизнес цикъл. Вече дискутирахме подхода за общото равновесие. Монетаристкият подход произлиза от Маршъл (A. Marshall), (професорът на Кейнс), Пигу (A.C. Pigou), и Робътсън (D. Robertson) (последните двама са били спаринг партньори на Кейнс). Фундаментално базиран в Неокласическата теория, Монетаризмът е най-тясно свързан с работата на Милтън Фридмън (Milton Friedman), който твърди, че “инфлацията е винаги и навсякъде монетарен (паричен) феномен”, и който приписва Великата депресия на грешки, направени от Федералния резерв. Накратко идеята е, че когато централната банка създаде твърде много пари, се получава инфлация; когато създаде твърде малко, възниква рецесия или депресия. Следователно най-добрият начин на действие е централната банка да цели постоянна ставка на растежа на паричното предлагане (да кажем 4% годишно). Иначе на правителството е отделена само малка роля – както повечето неокласически икономисти – Монетаристите искат да ограничат правителството единствено до няколко области като отбраната и вероятно правната система.

Неокласиците (най-видният Лукас (R. Lucas)) прибавят към Монетаризма тезата, че всички икономически субекти имат “рационални очаквания” и че пазарите се изчистват мигновено. Това ще дискутираме в подробности по-нататък, но засега е достатъчно да се разбере, че неокласическата версия на Монетаризма е просто по-краен вариант на Неокласическия икономикс – по същество го отнася до неговата логически (дори и да е абсурдна) крайност. Тъй като пазарите винаги се изчистват, всъщност не съществува такова нещо като безработица. Единственото изключение е, когато централната банка “заблуждава” работниците и работодателите, но с оглед на рационалните очаквания, “заблудата” е много трудно да бъде направена и единствено може да е успешна рядко и временно. Пазарите бързо ще се корегират. Следователно, по време на десетгодишната Велика депресия в действителност не е съществувал проблем за безработица, а по-скоро хората доброволно са си взимали отпуск в резултат на решението си да максимизират удобството си: при тогавашната реална заплата те са предпочели почивката пред работата.

Теорията за реалния бизнес цикъл предполага, че парите са винаги неутрални – че дори и временна заблуда не може да има – така че това, което се наблюдава като “бизнес цикъл” не е въобще цикъл, а по-скоро представлява “случайно събитие”, което е резултат от случайни шокове на икономиката. Най-важните от тези са шоковете на производителсността, произтичащи вероятно от големи и случайни технологични шокове, които увеличават или намаляват производителността на труда. Когато икономиката е ударена от негативен шок, реалните заплати намаляват с намаляването на производителността на труда; работниците, стремящи се към максимизиране на удобството, напускат работа, защото отдиха им предлага по-голямо удобство отколкото работата при ниска заплата. Положителният шок увеличава производителността и реалните заплати, предизвиквайки индивидите, максимизиращи удобството да започват работа. По този начин наистина не съществува такова нещо като недоброволна безработица, тъй като всички винаги оптимизират и икономиката е винаги в равновесие. Това не трябва да означава, че тези, които не работят, не биха били по-щастливи с по-високи заплати и работа, но като се вземе предвид нивото на производителност на труда им и реалната заплата, която ще получат, ако работят, те предпочитат да не работят.

2.2. История не Хетеродоксалната мисъл

Нека сега преминем долу в лявата страна на диаграмата. Икономическата школа от Смит през Рикардо до Маркс се нарича Класическа школа на икономическата мисъл. Двете централни черти на тази школа са нейният класово обоснован подход и нейната теория за трудовата стойност. Както бе дискутирано по-горе, двете главни класи на капитализма са капиталистите и работниците, които се борят за разпределението на продукцията. Работниците не притежават средствата за производство (инструменти, машини, фабрики), така че нормално те трябва да работят за капиталистите. Капиталистите предпочитат да поддържат “резервна армия от безработни”, за да държат заплатите ниски. Ако работниците им поискат по-високи заплати, капиталистите заплашват, че ще назначат нови работници от редиците на безработните. Няма тенденция към равновесие при пълна заетост, а икономиката е обект на периодични кризи, които могат да станат изключително остри. Според трудовата теория за стойността, трудът произвежда цялата стойност, но получава само част от нея. Останалото отива като печалба за капиталистите (и за други класи като феодалите, правителствените органи, и религиозни власти като рента, данъци, десятъци и други отбивки от добавената стойност, създадена от работниците). Равновесието не се определя като позиция на пазарното изчистване, но вместо това е тенденция към равни ставки на печалбата от капитала. Ние няма да навлизаме подробно в тези теории, но на американските студенти ще им е интересно да знаят, че Беджамин Франклин -  този “специалист по всичко” – е допринесъл за развитието на трудовата теория за стойността. Днешните марксисти продължават неговата традиция.

В центъра на диаграмата имаме Джон Мейнард Кейнс (John Maynard Keynes), безспорно централната фигура в развитието на модерния макроикономикс. Хората, повлияли му, са Малтъс (T. Malthus), съвременник на Рикардо и страстен критик на класическия подход, както и собствения му учител – Mаршъл. Забележете, че и двамата са включени в Неокласическата традиция. От Mалтъс Кейнс приема теорията за недостатъчното агрегатно търсене. Накратко – това е признаването, че докато трябва да е вярно, че съвкупният доход, генериран от общото производство трябва да бъде достатъчно голям, за да изкупи цялата произведена продукция, (което е основата на  неокласическия закон на Сей), тези, които получават доход, може да не го изхарчат. Това е основата на един от най-великите дебати в икономическата литертура, между Рикардо и Малтъс – Рикардо, подкрепяйки закона на Сей, а Maлтъс твърдейки, че се нуждаем от една “непроизводствена” класа, която консумира, без да произвежда, за да запълни “празнотите в търсенето”. За да сте сигурни, Маркс също има теория за "ефективното търсене", и е вероятно, че Кейнс също се е повлиял от теорията на Маркс. В действителност теорията на Маркс е по-последователна и по-близо до теорията на Кейнс отколкотодо твърдението на Maлтъс, защото Маркс признава, че има два вида разходи (потребление и инвестиции), докато дебата Рикардо-Малтъс е изключително относно потреблението. Както ще видим по-късно в този текст, Кейнс защитава, че законът на Сей е грешен, защото хората обичайно харчат за консумация само част от дохода си, което отваря “празнота в търсенето”, която трябва да бъде запълнена от друг вид разход – инвестиции. Когато инвестициите са твърде ниски, имаме проблема на “ефективното търсене”, а оттам и неупотребени ресурси, включително труд. За Кейнс това е номинална ситуация и следователно по принцип законът на Сей не е приложим. От Маршъл Кейнс е научил да зачита включването на институционалния детайл. Като Рикардо, Kейнс е бил пряко свързан с финансовите пазари. Той е печелил богатства на фондовите пазари,  стоковите борси и паричния пазар, губил ги е, и след това отново ги е спечелвал обратно. Бил е също и главен съветник в британското министерство на финансите, и е бил вече известен от многото си книги, написани преди Общата теория (1936 г.), която развива “Кейнсианската теория” и самия модерен макроикономикс като отделна дисциплина от микроикономикса (Кейнс не би бил радостен за това, тъй като неговият макроикономикс е бил напълно интегриран с микроикономикса му). Сред другите неща, Кейнс пише и трактат за индийската валута, критика на репарациите, наложени на Германия след Първата световна война (правилно предсказвайки, че тежестта ще се окаже твърде непосилна – допринасяйки за Ваймарската хиперинфлация, както и за конфликтите, които помогат за павирането на пътя за издигането на Хитлер на власт), и важни трудове относно парите и монетарната политика. През 1926 г той също пише и един интересен малък памфлет  относно “Краят на ненамесата на правителството в частните дела”, който представя мощно отхвърляне на идеята за невидимата ръка. В някои отношения този труд полага основите на Общата му теория. През 1926 г. той не представя алтернатива на Неокласическия икономикс, въпреки че е знаел какво не му е наред. През 1930 г. той започва разработването на алтернативата (в неговия “Трактат за парите”, 2 тома), но веднага след публикацията му пише на приятели, че вече е бил недоволен от него. Все още не се е бил “оттървал” от Неокласическата теория. Накрая, през 1936 г. той предоставя кохерентна алтернатива.

Великата депресия показва, че интуицията на Кейнс от 1926 г. е била правилна: Невидимата ръка не само че не придвижва икономиката обратно към равновесието на пълна заетост, но фактически прави нещата по-зле. Когато продажбите спадат, фирмите уволняват работници. Със загубата на работата и дохода си, работниците намаляват покупките си. Спадащите продажби водят до повече уволнения и намаляване на заплатите и цените. Неможейки да покриват разходите си, фирмите банкрутират, което довежда до загубата на повече работни места. Вместо спадащите заплати и цени да генерират повече назначения и повече продажби, те довеждат до точно обратното. Оставена на собствените си уреди невидимата ръка би довела до 100% безработица и нула продажби. Правителството трябваше да се намеси, за да спре срива до дори по-голяма депресия. Общата теория на Кейнс предостави теоритичната рамка за това, какво бе нужно да се направи и как функционира, за да се спре спираловидното движение към дъното. Трябва да се изтъкне, че Общата теория предоставя много повече от едно оправдание за правителствената намеса. Но опита на Депресията дава на книгата на Кейнс голямо доверие. Много бързо тя се превръща в класика.

Съществувала е и малка група от (по-млади) икономисти, работещи със Кейнс в Кембриджкия университет, известна като “Цирка”, която чете и коментира по проектите. След смъртта на Кейнс през 1946 г. те продължават Кейнсианската традиция, главно в Обединеното кралство, а също и в Европа (особено в Италия) и в Австралия. Кейнсианството също се разпространява и в САЩ, пропагандирано от А. Алвин (A. Alvin) и П. Самюелсън (P. Samuelson), но в Америка макроикономиксът на Кейнс е “синтезиран” с Неокласическата теория, за да произведе това, което Самюелсън нарича “Неокласически синтез”. През 1937 г. Хикс (J.R. Hicks) развива модела IS/LM (бел: показващ връзката между основния лихвен процент и общото производство) и това служи за основа на американския Кейнсианизъм. Все пак последователите на Кейнс от “Цирка” – особено Робинсън (J. Robinson), отхвърлят тази версия на Кейнсианизма и продължават да развиват и добавят към  Кейнс по начин, по който те считат, че е по-близо до истинския дух на Общата теория. Те започват да се наричат Посткейнсиански икономикс. Най-известните ранни посткейнсианци са Дейвидсън (P. Davidson) и Мински (H.P. Minsky) в САЩ, Невил (J. Neville) и Харкорт (G. Harcourt) в Австралия, Раймс (T. Rymes) в Канада, Гарегнани (P. Garegnani), Пасинети (L. Passinetti) и Силос-Лабини (Sylos-Labini) в Италия и др. С течение на времето са разработени няколко отличителни направления на Посткейнсианската теория, включително Неорикардианската (последователи на Срафа (P. Sraffa), който е работил с Кейнс и е редактирал трудовете на Рикардо), Подходът за излишъка или дългия период (който комбинира икономикса на Срафа и Кейнс), Подхода на франкоиталианските кръговратаджии (сред които Грациани (A. Graziani) е най-известното име), подходът на Фундаменталния Кейнсианизъм (Дейвидсън), и подходът на Финансовия Кейнсианизъм на Мински. Съществуват също и Посткейнсианци, които се фокусират върху  разработването на алтернативен микроикономикс, който е в съгласие с макроикономикса на Кейнс. Много от тях следват работата на Калеки (M. Kalecki), полски икономист, който също е бил в Кеймбридж с Кейнс. Сред останалите си приноси, Калеки развива подхода на “надценката” при ценообразуването, както и “Уравнението на Калеки за печалбата” (което ще бъде дискутирано по-късно в този текст), и обяснява динамиката на бизнес цикъла.

2.3. Модерни икономически школи

Забележете, че сме начертали пунктирана линия от Кейнс към съвременните “Незаконородени Кейнсианци” – версията на Кейнс, разпространявана, до голяма степен, от американските “кейнсианци” като Самюелсън, Тобин (J. Tobin) и Солоу (R. Solow). Използването на думата “незаконороден” идва от Робинсън, която обяви, че докато се знае коя е “майката” на този подход (Неокласическия икономикс), в същото време бащата е неизвестен (според нея той не е Кейнс). Все пак тези икономисти от Неокласическия синтез (както Самюълсън ги нарича) заявяват вярност към Кейнс и приемат теорията за ефективното търсене. Докато те вярват, че пазарните сили евентуално ще придвижат икономиката в равновесно състояние, изчистващо пазара, според тях това може да отнеме твърде дълго време, причинявайки по този начин нежелано страдание за безработните. Порди това те защитават употребата на монетарната и фискална политика за “финно настройване” на икономиката, ускорявайки движението към равновесие (по същество, като се помогне на “невидимата ръка” на пазара чрез разумна употреба на правителствена намеса). Те твърдят обаче, че трябва да се прави компромис между намаляването на безработицата и увеличаването на инфлацията (Кривата на Филипс, която ще изучим по-късно).

През 80-те е разработена рожбата на Неокласическия кейнсиански синтез, наречена подход на Новия Кейнсианизъм. Той възприема по-голямата част от рамката на неокласическия икономикс на Лукас, включително рационалните очаквания. Те обаче добавят и различни видове “триения” към пазара, които му пречат да преминава бързо в равновесие. Едно такова триене е било вече добре известно, законите за минималната работна заплата, които пречат на заплатите да намаляват достатъчно, за да изчистат пазара на труда. Новите кейнсианци добавят много други триения, пречещи на заплатите, цените и лихвения процент да преминават бързо и в достатъчно голямо количество, за да възобновят равновесието – всичко това води до “лепкави заплати и цени”. Отново, това би могло да даде роля на правителството да плати, да се намеси за отсраняването на проблемите, създадени от нееластичните работни заплати, цени и лихвени проценти. Постепенно идеята, че работните заплати и цени са лепкави получава популярност и много ортодоксални модели приемат това предположение. Доминиращият разпространен подход сега е Новия монетарен консенсус, който включва много от характерните черти на всички тези последни неокласически школи: лепкави работни заплати и цени, рационални очаквания, крива на Филипс за зависимостта между безработицата и инфлацията, едно макроикономическо равенство (подобно на кривата на инвестициите-спестяванията в модела на IS/LM), и отредена роля за паричната политика (замяна на кривата за парите търсено-пари в модела на IS/LM).

Последната главна фигура, която трябва да дискутираме е Веблен, американски социален изследовател, който е създал поредица от понятия, които все още използваме, като например “разточително потребление”, “класата на отдиха” и “имуществена емулация” (също наричано в Америка “да не изоставаме от съседите Джоунс”). Той е основателят на Институционалния подход към икономикса, който акцентира върху ролята на културата, нормите на поведение и институциите. Под институции Веблен има предвид много повече от, да речем, финансовите институции или религиозните институции. Той включва повтарящи се поведения (например раздаването на подараци за Коледа) и дори повтаряния на мисълта (парично съревнование). Той прави разграничение между “индустриалното изкуство” (производството на стоки и услуги) и “бизнес предприятието” (правенето на парични печалби). Подобно на Кейнс, Веблен пише далновидна и опустошителна критика на неокласическото убеждение, че невидимата ръка на пазара ще ръководи всички, за да служат на обществения интерес. Наистина през 1926 г. той пише кратък памфлет, озаглавен “Саботаж”, в който твърди, че “капитаните на индустрията” (капиталистите) са създали картели, за да саботират (тайно са се споразумели, за да намалят) производството с цел да държат цените високи. Той предрича, че това би довело до невероятна икономическа депресия, което се оказва доста вярно.

Последователите на Веблен включват Комънс (J.R. Commons), който е разработил теории за правото и икономикса, Мичъл (W. Mitchell), “бащата” на теорията за бизнес цикъла, а по-късно Джон Кенет Гълбрайт (John Kenneth Galbraith) – може би най-известния американски икономист. Развити са няколко клона на Институционалния икономикс, както показва диагрмата на икономическата хронология. Докато някои от по-ранните институционални икономисти са донякъде предпазливи по отношение на икономикса на Кейнс, повечето от по-късния период интегрират Кейнс и Веблен. Радикалните институционалисти също взимат много неща от Маркс. Съществува обаче точка на отдалечаване от Маркс, тъй като много институционалисти приемат “инструменталната теория за стойността” и “прагматизма”, следвайки Пиърс (C. Peirce), Дюи (J. Dewey) и Айрис (C. Ayres) вместо теорията за трудовата стойност на Маркс. Докато това са трудни философски концепции, Институционалистите наблягат, че смисълът на теорията (всъщност на мисълта) е инструмент за предприемането на действия, целящи решаването на проблеми. Ценна е като средството за постигане на целта. Човешката мисъл и действие са целенасочени и би трябвало да се оценяват според способността им да постигат целта.

Последната точка, която трябва да се направи е, че при приемането на “паричната теория за производството” повечето от Хетородоксалните икономически школи следват трите главни фигури – Маркс, Веблен и Кейнс. В капиталистическата икономика целта на производството – поне това, което е предприето от капиталистите – е правенето на печалба. Обикновено, за да се предприеме всяко производство, са необходими пари – вложенията в производствения процес за закупени или назначени. Крайната продукция след това е продадена на пазарите срещу пари. Надеждата, разбира се, е че капиталистите се оказват накрая с печалба. Това изисква продукцията да е продадена за повече пари, отколкото е цената на разходите за производството й. Така Маркс казва, че процесът може да се разгледа като П-С-П, където започваме с дадена сума пари (П), за да произведем стока (С, които са стоки или услуги), за да я продадем за повече пари (П’). Докато П’>П са осъществени печалби (П’-П=Печалба).

Това, по необходимост, е много кратък увод в историята на икономическата мисъл. По-нататък, разпростяно в целия текст, ще дискутираме по-подробно тези модерни икономически школи. Фонът, който предоставихме тук служи само, за да можем да поставим тези модерни школи в исторически контекст и да видим как те са свързани с най-великите икономисти, започвайки чак от Адам Смит. Това не може да замени едно сериозно изследване на историята на мисълта, което може да стане единствено в специално определен за това курс. По-късно, когато дискутираме дадена икономическа школа по-подробно, бихте могли да се връщате към диаграмата на икономическата хронология.

Нека завършим тази глава с един още по-кратък преглед на връзките между следвоенната икономическа история и развитието на икономическата мисъл. Когато Великата депресия започна след септември 1929 г., икономическите школи не са били добре очертани. Най-разпространеният учебник е “Принципите на икономикса” на Маршъл, който използва диаграми, за да въведе предлагането и търсенето, маргиналния подход и теорията за удобството. В текста Маршъл е предоставил институционални и исторически подробности,  за да онагледи аргументите. Той е най-важният контрибутор за издигането на британската “Политическа икономия”, базирана на Неокласическата теория. Неговият студент, Джон Мейнард Кейнс още на младини става редактор на британския академичен журнал, Икономическия журнал. И все пак, когато идва време да критикува Неокласическата теория в своята Обща теория през 1936 г., Кейнс е трябвало да систематизира един все още леко непоследователен подход. Той използва друг студент на Маршъл, Пигу, за нещо като тренировъчно противопоставяне – спорейки, че според него, за да достигне до заключението, че спадащите работни заплати биха решили проблема за безработицата, тогава той би трябвало да вярва това и това. (Например вижте Общата теория на Кейнс, Глава 2). Връзката между торбата с теории и предписанията за политиката все още не е била кохерентна. С други думи, не е имало нищо, като например следвоенния учебник на Пол Самюелсън, “Икономикс: Въвеждащ анализ”, който да постави “принципите” по един систематичен начин.

По-нататък, “Класическата” британска политическа икономия не е била широко приета в САЩ. В действителност най-авторитетният американски журнал е бил “Американски икономически преглед”, основан като опозиция на Неокласическия подход от американските институционалисти. Икономистите, работещи в институционалната традиция играят голяма роля в икономическата политика, впускайки се в експерименти, особено на нивото на американските щати, които ще се окажат полезни през 30-те години. Американската политика е прагматична, така че когато Депресията връхлита, дори консервативният президент Хувър започва да прилага подобни на “Ню Дийл” политики. Държавниците не чакат икономическата теория да навакса до нивото на събитията от реалния свят – те са знаели, че трябва да направят нещо. Все пак те не правят достатъчно и по-решителни действия не са предприети, чак докато президентът Рузвелт идва на власт през 1933 г. Това включи “банкова ваканция” и фундаментална реформа на финансовата система; създаването на програмите за заетост от Ню Дийл, които назначават 13 милиона работници; и огромно нарастване на размера на федералното правителство, което взима под контрол изграждането на националната инфраструктура и управлението на икономиката. Рузвелт вика в администрацията си много от националните икономисти-инститционалисти, които ще продължат да играят голяма роля във формирането на икономическата политика чак до 60-те години. (Гълбрайт играе важна роля при  много президенти от Рузвелт до Кенеди.)

Както бе дискутирано по-горе, “Кейнсианството” постепенно надделява в икономикса в Обединеното кралство, в САЩ и на други места. Първоначално институционалистите са подозрителни. В ръцете на икономисти като Самюелсън, Кейнсианството е опростено и направено “механично” – с прости макроикономически модели, които омаловажават опасенията на Институционалистите относно подробностите. Въпросите за дистрибуцията, финансовите институции, секторните въздействия на политиката и дори националната индустриална политика и политиката за заетостта са изместени встрани, като вземащите решенията за икономическата политика наблягат на стимулирането на агрегатното търсене чрез инвестиции, твърдейки, че растежът, сам по себе си, би решил повечето проблеми, тъй като “приливът издига всички лотки”. В края на 60-те Самюелсън е дори цитиран да казва, че рецесиите и инфлациите са неща от миналото, защото икономистите знаят как финно да настройват икономиката.

Но те не го направиха. Рецесиите се възобновиха веднага през 70-те, а инфлацията се ускори до края на 60-те. Тъй като ортодоксалният икономикс бе подкрепил изводите от Кривата на Филипс (за зависимостта между безраборицата и инфлацията), не бе възможно да се противодейства едновременно срещу появата на инфлация и безработица – нещо, наречено по-късно стагфлация. Проблемите нарастваха през целия период на 70-те, когато стагфлацията нарасна, а икономическият растеж се забави. Това позволи на неокласическата икономическа теория  да се завърне с пълна сила дори в по-радикална форма от тази, срещу която Кейнс се бе борил по-рано. Милтън Фридман (Milton Friedman) и последователите му развиват Монетаризма като алтернатива на “Кейнсианизма” през целия период на 50-те и 60-те, а събитията през 70-те им предоставят възможност за удар. Фридман никога не е приемал аргумента за финното настройване, нито пък зависимостта между безработицата и инфлацията, изразена от кривата на Филипс. Обръщението му през 1968 г. пред Американската икономическа асоциация далновидно предсказва ускоряващата се инфлация (означавайки, че няма стабилна замяна между инфлация и безработица). Неговите препоръки за икономическата политика са радикален “свободен пазар” – той се противопоставя на социалното осигуряване за възрастни, държавно здравеопазване за болни и дори е против лицензирането на лекарите като необходима намеса в частните вземания на решения. Както и да е, с издигането на неолиберализма (наричан в САЩ неоконсерватизъм) от времето на президента Рейгън и министър-председателката Тачър, тези крайни препоръки стават широко приети.

С течение на времето много от твърденията на Фридман и препоръките му за икономическата политика започват да се оспорват дори и от ортодоксията. Председателят на Федералния резерв Пол Фолкър (Paul Volcker) се опитва да приложи правилото за растежа на паричното предлагане на Фридман (да фиксира ставката на нарастване на паричното предлагане при една постоянна, но ниска ставка – да речем 4% годишно), за да бори инфлацията през 1979 г. До 1982 г. той се отказва – не е в състояние да достигне целта и във всеки случай нарастването на паричното предлагане и ставката на инфлацията стават неуравеновесени. До края на 80-те Федералният резерв на САЩ спира напълно да претендира, че може да контролира паричното предлагане, а до края на 90-те вече нито една голяма централна банка не се и опитва да контролира паричното предлагане, тъй като всички те превключват към кейнсианските препоръки да се цели определянето на основния лихвен процент. По-нататък, става ясно, че растежът на паричното предлагане и номиналния брутен вътрешен продукт (или националният доход) не са толкова тясно свързани, както Фридман винаги е твърдял. Така че дори и ако правителството би могло да контролира растежа на паричното предлагане, това не би му позволило да контролира инфлацията. Твърдението на Фридман, че инфлацията би могла бързо да се понижи без много икономически разходи, в смисъл на повишаване на безработицата, чрез правилната монетарна политика, също не съответства на опита в реалния свят (инфлацията е намалена през 80-те, но само за сметка на по-нисък икономически растеж и много по-голяма безработица).

В сферата на икономическата теория неокласическите икономисти се придвижват към рационалните очаквания, отричайки теорията на Фридман, че политиката на централната банка работи чрез “заблуждаването” на работниците и работодателите (това ще бъде обяснено по-късно). Много отхвърлят различаването между “кратък срок”, където монетарната политика е казано, че работи добре (и оттук, че парите не са неутрални) и “в дълготрайна перспектива”, където тя не е потентна (парите са “неутрални”) в полза на презумпцията, че очакваната монетарна политика е винаги неутрална. Както бе дискутирано по-горе, те се преориентирват към теорията за Реалния бизнес цикъл, където (явно) цикличните люшкания са предизвиквани от “реални фактори” като производителността на труда. Ролята, отредена на правителството в икономиката, се свива далеч под тази, призната му дори от Фридман, когато Неокласическата теория “се приготвя за отбрана” срещу буквално всякаква правителствена намеса в икономиката. Невидимата ръка става по-силна, отколкото някога е била.

Глобалната световна финансова криза от 2008 г. довежда до “Кейнс: Завръщането на майстора” - така биографът на Кейнс, Лорд Робърт Шикделски (Lord Robert Skidelsky) озаглавява книгата си, издадена през 2009 г. Тя поставя под въпрос цялата постройка на Неокласическата теория, че невидимата ръка знае най-добре и довежда до нарастващ интерес към хетеродоксалните икономисти като Маркс, Веблен, Кейнс и особено Мински, който е развил Теория за финансовите кризи, базирана на прозренията на Кейнс. За известно време дори изглежда, че Ортодоксията е мъртва, че учителите ще изоставят неокласическите учебници, и че държавниците ще презрат съветите на неокласическите си икономисти. Докато това е твърде оптимистично виждане, кризата създаде много съмнения относно Неокласическата теория и възобнови интереса към Хетеродоксията. Продължавайки напред, има реален шанс, че хетеродоксия може да си възвърне загубеното господство.


Няма коментари:

Публикуване на коментар