Допълнителни (паралелни) валути, местни общности, сътрудничество: Местната програма за гарантирана заетост в Еврозоната (от Mathew Forstater)

Mathew Forstater

Европейският икономически и монетарен съюз (Еврозоната) бе обречен на провал още преди раждането си. Стриктните съотношения дефицит-БВП и дълг-БВП, изисквани от Маастрихтското споразумение и от Пакта за стабилност и растеж породиха фундаментални опасения още в самото начало: Парадигмата на Оптималната валутна зона (Optimal currency Area – OCA), главна теоритична база за Еврозоната, би ли дала на страните-членки политическото пространство, необходимо за преодолояването на недостатъчното съвкупно търсене и безработицата?

Дори и ако не съществуваха наложените ограничения върху дефицитите и националните дългове, структурата на Еврозоната прави почти невъзможно за страните-членки да използват антициклична фискална политика, дори и да имаха политическата воля за това. Това е така, тъй като, изоставяйки националния си паричен суверенитет, страните са неспособни да провеждат координирана фискална и монетарна политика, която е съществена за преодоляването на периодичните кризи на търсенето. Когато нациите жертват паричния си суверенитет, те се изправят пред финансови ограничения, превръщайки се, фактически, като щатите на САЩ, в  обект на фискална дисциплина и с опасност от банкрут. Аналогията между правителствения бюджет и бюджета на частния бизнес или домакинство става валидна, тъй като правителствата трябва да финансират разходите си и да страдат заради бюджетите си. От издатели на валутата нациите се превръщат в обикновени ползватели. 

Ако инвеститорите имат и най-малкото колебание относно дълга на страна-членка, те могат да купят всеки друг дълг на страна-членка, без да се страхуват от валутен риск. Тъй като сега страните-членки са зависими от частните инвеститори за финансиране на разходите си, пропускът да привлекат инвеститори води до неспособност да разходват. В случай, че правителствените доходи на страна-членка не съответстват на разходите на правителството поради икономически спад, инвеститорите ще изискват бюджет, който е балансиран, най-вероятно чрез намаляване на разходите. С други думи, пазарите могат да изискват проциклична фискална политика по време на рецесия, засилвайки кризата. Това е предполагаемата “логика” на остеритета пред експанзията.

Всичко изтъкнато в предишните три абзаца е буквално взето от кратка статия, с която бе открит симпозиумът за Еврозоната в “Източен икономически журнал” – Eastern Economic Journal (Forstater 1999). Симпозиумът бе базиран на статии от сесия, организирана за Източните икономически срещи – Eastern Economic Meetings през 1998 г. , публикуван в списанието в началото на 1999 г. и написан преди обменните курсове между валутите на участващите държави да бе фиксиран на 1 януари 1999 г. (и три години преди евро-банкнотите и монетите да влязат в обръщение на 1 януари 2002 г.). Всички тези проникновения дойдоха директно от Чарталисктия подход към монетарната история, теория и политика и от подхода на Функционалните финанси за управление на правителствените бюджети и дългове (Wray 1998). Въпреки че авторът, Уорън Мозлър, никога не бе чувал преди това нито за Чартализма, нито за Функционалните финанси, подобно разбиране относно работата на съвременните парични системи се съдържаше в документа му “Икономикс на меката валута” – Soft currency economics (Warren Mosler 1994).

Според рамката на Модерната монетарна теория (ММТ) суверенната, неконвертируема (в злато или нещо друго), плаваща валута е монопол на държавата. Държавата има правото не само да таксува, но и да определя какво ще приема за уреждане на данъчното задължение, какво ще приема като плащания към себе си. По този начин държавата може да създаде търсене за иначе нищо не струващи късчета хартия, което води до всеобщото им приемане. Държавата може да издава тази валута и да я използва за закупуването на стоки и услуги от частния сектор. Тези и други държавни правомощия изграждат набор от инструменти, които могат да се използват за провеждането на макроикономическа политика, основана на принципите на Функционалните финанси (Forstater 1999). В тази система националните бюджети свободно могат да се използват за подпомагането на пълна заетост, ценова стабилност и други макроикономически цели.

Такава система зависи изключително от тясната връзка между парите и държавата – “една нация – една валута” – и единствено при такава тясна връзка правителственият дълг наистина се превръща в безрисков, позволявайки на правителството да закупи всичко, което е налично за продан в собствената му валута и да уреди всякакви задължения, деноминирани в националната парична счетоводна единица (Goodhart 1998). Когато нациите изоставят паричния си суверенитет и тясната връзка между държавата и парите е прекъсната, както е в сегашната структура на Еврозоната, те се изправят пред финансови ограничения и валутният риск е заменен от риск от банкрут.

През 2012 г. посетих Италия, за да говоря относно европейската криза. Възможностите за реална промяна, разглеждани от панелистите, включваха: (1) излизане на Италия или други отделни страни-членки от Еврозоната; (2) радикална реформа на структурата на монетарния съюз, например, серизоно увеличаване на позволените лимити на съотношенията дефицит-БВП и дълг-БВП, кредити към отделните нации с нулева или ниска лихва; (3) прекратяване на паричния съюз и връщане към националните валути; и (4) създаване на фискална власт за цяла Европа, която да работи в съзвучие с ЕЦБ, т.е. създаване на Европейски съединени щати. По времето на дискусиите млад човек от публиката попита:

“Добре, ако не трябва да чакаме политиците в страните ни или бюрократите в ЕС да направят промени, за които те нямат волята и/или властта да ги направят, нищо ли друго няма, което можем да сторим, за да помогнем на безработните и техните семейства в градовете и общините ни?”

Въпреки че не е най-доброто възможно решение, тъй като те все още ще оперират в ограниченията на паричния съюз, ние предложихме общините да започнат издаването на вид допълнителна валута, която да отговаря на чарталистките принципи и да се въведе местна програма за гарантирана заетост, която да назначи безработните на работа в общински проекти. Всъщност, като цяло, идеята за алтернативни валути не е нова за Европа. Освен това, предложението би могло да се приложи там, където общонационална програма за гарантирана заетост не е възможно да бъде приложена било то поради ограничение поради някаква форма на фиксиране на националната валута (валутен борд или паричен съюз), било то поради политически бариери.

В САЩ, например, предложения за гарантирана заетост като национална политика са издигани поради гъвкавостта, която федералното правителство има, за да плати за програмата. Тази гъвкавост произхожда от възможността Министерството на финансите и Федералният резерв да работят в сътрудничество при изпълнението на фискалните и монетарни политики. Въпреки това пред правителствените политики на федерално ниво съществуват много прегради, включително политически, административни, законодателни и идеологически. Алтеренативен начин за създаването на работа на местно ниво е използването на допълнителна валута за заплащане на заетите в общинския сектор. По този начин градове, общини или щати, които са ползватели на валута в смисъл на долари, могат да станат издатели на валута в смисъл на допълнителната валута. Освен това тази форма на местно финансиране съвпада добре с фокусирането на повечето програми за гарантирана заетост върху местното администриране и управление на дейностите по програмата за гарантирана заетост от местните управления и неправителствени организации. Местното решение има и много други потенциални предимства за отделните хора, семействата, кварталите, общините и регионите (Forstater 2013). Възможно е изгодите от една добре управлявана местна валута да породи желание за прилагане на този модел в общините и на държава, чието централно правителство оперира чарталистка парична система и управлява бюджета си според принципите на Функционалните финанси (включително програма за гарантирана заетост) и във време на икономичеки възход, а не само в криза.

1. Пари, заетост и допълнителни валути

Еврозоната е изградена на базата на предкейнсианското виждане за начина на опериране на макроикономиката, което значи икономикс на предлагането (supply-side economics), в който управлява Законът на Сей  и механизмът на ценообразуването е дал на икономиката изначална тенденция към ниво на общо производство, автоматично постигащо пълна заетост. Икономистите на Европейската централна банка, предимно “дефицитни ястреби”, приели подхода на стабилни пари/стабилни финанси, винаги виждат инфлацията като обществен враг №1. Политиките на остеритет, произтичащи от виждането за икономиката, доминирана от ограничеността на ресурсите, водят до значителна безработица с жестоки социални и икономически щети.

Когато съществува безработица, оскъдни са работните места и парите, а не ресурсите и стоките. В икономиката на пълната заетост витае чувството, че ресурсите са оскъдни. Икономиите са важни, тъй като ресурсите могат да се използват единствено за нещо, ако първо са преместени от употреба от друга продуктивна дейност. В една икономическа система с безработица, обаче, ресурсите не са оскъдни, тъй като производството може да се увеличи чрез употребата на бездействащите ресурси. Но в икономика, страдаща от безработца, съществуват и други видове оскъдност: “Какво е недостиг на пари. Липсата на пари за харчене за покупката на стоки и услуги е това, което пречи на неизползваните ресурси да произведат повече стоки.” (Lerner 1951: 147).

Исторически погледнато, по време на икомически кризи, когато парите не са в адекватна наличност, възникват много допълнителни валути. Когато количеството национална валута не е достатъчно за нуждите на местните общини, те просто създават своя собствена валута. По времето на Великата депресия се наблюдават десетки, ако не и стотици, случаи на местна валута и то само в САЩ. (Gatch 2011). В Европа тогава също възникват многобройни допълнителни валути и много такива съществуват в Европа днес.

Съвременната литература относно допълнителните валути признава и приема централните за Чартализма и Функционалните финансии прозрения. В “Преосмисляйки парите” - Rethinking Money (2013) - Bernard Lietaer и Jacqui Dunne пишат:

“Суверенното правителство, в действителност, не се “нуждае” да набере данъци, за да плати за разходите си. След като веднъж това се разбере, става ясно, че нито данъците, нито държавните облигации “финансират” правителствените разходи. Вместо това данъците са нужни, за да дадат стойност на парите. (Lietaer and Dunne 2013: 27).

В “Парите на хората – обещанието на регионалните валути” – “People Money – The Promise of Regional Currencies” (2012), авторите казват, че “..ако властите искат да насърчат регионалните валути, така че да бъде реализиран пълният им потенциал, най-ефективният за това начин би бил, ако ги приемат за плащането на определени данъци” (Kennedy et al. 2012: 68).

В “Money and Sustainability: The Missing Link” (2012: 133-138) Lietaer и неговите съавтори цитират автори като Wray, Mosler и други в подкрепа на това, което те наричат “парадигма на фиатната валута”, която те разграничават от официалната парадигма  (т.е. ортодоксалното виждане). Главната характеристика на парадигмата на фиатната валута, те изтъкват, е, че “систематичната роля на данъците е те да дадат стойност на валутата, която, в случая на фиатната валута, иначе не би имала никаква вътрешноприсъща стойност” (Lietaer ет ал. 2012: 136).

Историческите анализи на това, което са наричали “сценария за очакваните данъци” (същото, на което чарталистите са дали името “движени от данъците пари”), в САЩ през 30-те години, сега включват препратки към Чартализма (Gatch 2011). По същия начин статии, анализиращи местните валути в списания като International Journal of Community Currencies и Journal of Cleaner Production, препращат към литературата на Модерната монетарна теория (see, e.g. Dittmer 2013). До неотдаван Модерната монетарна теория не отвърна на този годеж на литературата за допълнителните валути с Чартализма, Функционалните финанси и Програмата за гарантирана заетост. Все пак това изглежда, че леко се променя, а е имало и някои забележими изключения, като например Peacock (2006, 2013). Една от най-важните връзки между Чартализма и допълнителните валути е програмата БУКАРО (Buckaroo) на университета на Мизури в гр. Канзас (UMKC).

2. Програмата Buckaroo на UMKC: Чарталистка допълнителна валута

Когато Центърът за пълна заетост и ценова станилност – Center for Full Employment and price Stability (C-FERS) се премести в икономическия департамент на UMKC през есента на 1999 г., департаментът започна приложноучебна програма, която да насърчи студентите да вършат местни комунални услуги, докато изучават съвременните парични системи и правителствени бюджети. Вместо директно да изискват от судентите да върщат някви комунални услуги или работа, департаментът създаде своя собствена валута, наречена “Buckaroo”. Името на валутата е игра с думите “kangaroo” (талисмана на UMKC) и “buck” (жаргонна дума за долар) – и намирайки се в Канзас Сити – думата за каубой, идваща от испанското “vaquero” (“Buckaroo”).

На Букарото е написано: “тази банкнота представлява един час комунален труд, положен от студент на UMKC”, и банкнотата е деноминирана в “ЕДИН ROO-ЧАС”. На банкнотата също има снимка на Thorsten Veblen – институционалист-икономист, който за известно време е работил в Университета на Мизури, и чиито трудове са добре изучавани от студентите на университета.

Вместо просто да изискват от студентите да изработят някакви часове в полза на местната община, професорите включват, като част от изискванията за завършване на курса по икономикс, задължението на студентите да платят данъци от, например, 4 Букаро на седмица за семестъра. Одобрени доставчици на местни комунални услуги (държавни и местни власти, обществени училища, неправителствени организации с нестопанска дейност) подават молби до икономическия департамент на UMKC (един вид Министерството на финансите) за студентски часове и са възнаградени със “специални права на ползване”, стига да са покрили основни изисквания за здравословна и безопасна работна среда. Доставчиците на тези обществени услуги плащат на студентите 1 букаро на час, което е равнозначно на харчене от страна на Министерството на финансите. Студентите плащат данъците си с банкнотите Букаро, които изкарват, работейки за доставчиците на обществени услуги и изискването е удовлетворено, когато данъчното задължение е удовлетворено.

Няма лимит на това колко букаро даден студент може да заработи. Някои студенти ще работят повече часове, отколкото са им необходими за плащане на данъците. Букарото е свободно обменяемо, така че може да се заменя за стоки и услуги или за други валути.

Букарото е плаваща валута – с други думи – UMKC не фиксира курса между букарото и долара например. Букарото също са неконвертируеми, което означава, че UMKC не обещава да ги конвертира в нещо, като злато или каквото и да е друго. Букарото представлява случай на обществен монопол, тъй като UMKC е единственият доставчик и правилата не допускат то да бъде фалшифицирано. Букарото е суверенна валута, издадена от монополен доставчик, който налага данъчно задължение в неговата, иначе, неструваща нищо, валута. UMKC обещава единствено, че ще приема Букарото като плащане на данъците. Доларът също е суверенна, неконвертируема, плаваща валута без някаква вътрешноприсъща стойност, оперирана като обществен монопол. Единственото обещание, което американската хазна (министерството на финансите) прави е, че ще приема долари за плащане на данъци.

UMKC винаги работи на дефицит с букарото, защото студентите винаги заработват повече, отколкото е данъчното им задължение (те може да изгубят някое букаро, да запазят някое като сувенир и т.н.). Фискалният дефицит на UMKC в букаро е равен точно на спестеното количество букаро от студентите. Стойността на букарото е функция на това, което студентите трябва да свършат, за да се сдобият с букаро от UMKC и не се влияе от размера на дефицита или от количеството изхарчени от икономическия департамент букаро. Харченето на букаро от UMKC, обаче, не зависи от събирането на данъци. Със сигурност UMKC не се нуждае да заема букаро, за да може след това да ги харчи.

Завършилият докторска степен в UMKC Fadhel Kaboub след това става професор в Denision University, където започва подобна програма, наречена “Доброволни долари на Денисън” - “Denision Volunteer Dollars” (DVD).


Ако UMKC решеше да изостави валутата си и да влезе в монетарен съюз с Denision, тогава UMKC не би могъл да плаща на студентите си, ако първо не събере данъци или не заеме DVD-та от частните пазари. UMKC вече не би бил монетарен суверен, не би бил монополистът на парите; вече не би могъл да продължава да работи с фискални дефицити, за да създава пълна заетост и да задоволява желанието на студентите си да спестяват. Denision би казал на UMKC да сложи в ред фискалната си къща и по този начин да принуди UMKC да приеме остеритетна програма.

Когато Гърция, Испания, Италия и други страни влязоха в Еврозоната, те се поставиха точно в същото положение като UMKC, ако UMKC бе изоставил букарото си и се бе слял с Denision в монетарен съюз (или бе фиксирал букарото за DVD-то ; бел: както България е фиксирала лева за еврото например). Преди да приемат еврото нациите-членки бяха също монетарни суверени и техните валути също бяха неконвертируеми, плаващи валути, подкрепени от данъчната система. Но когато те приеха еврото, те доброволно изоставиха паричния суверенитет. Те спряха да са парични монополисти. Те вече не са издатели на валутата, а сега, също като домакинствата, те са ползватели на валутата.

Ако UMKC доброволно не предаде монетарния си суверенитет, обаче, приликите между букарото и другите неконвертируеми плаващи валути, като долара, са описани така:

“Правителствата издават парите, за да купят нещата, от които се нуждаят. Те таксуват, за да генерират търсене за тези пари и след това те приемат парите като плащания на данъците. Ако резултатът е дефицит, това просто показва, че населението желае да натрупа известно количество от парите. Дефицитъте не води до никакви последствия за правителството. Той само позволява на населението да спести във формата на правителствени пари. Ако правителството иска, то може да остави населението да замени парите за носещи лихва правителствени облигации, но правителството никога не е в нужда да заеме собствените си пари от населението. Така данъците и държавните облигации нямат нищо общо с финансирането на правителствените разходи.” (Wray 2000; 61-62)

3. Местна гарантирана заетост в Еврозоната

В миналото и сега допълнителните валути идват в различни форми. Някои имат фиксиран с националната валута обменен курс, докато други не. Някои са базирани предимно на задължението на членовете към местната общност, докато други са “движени от данъците”. Някои са издавани от неправителствени организации или други местни обществени организции, докато други са издавани от местните управления. За да се създадат работни места в рамките на Еврозоната, ние предлагаме местните управления да оперират програма, подобно на букарото, където допълнителната валута е неконвертируема, плаваща, издавана от местното управление и е движена от данъците.

Местното управление ще наложи данък, погасяем единствено в допълнителната валута, да кажем 4 единици на седмица за домакинство. Предлагаме данъкът да бъде наложен на домакинствата вместо на отделните хора, за да не наказваме по този начин по-големите семейства. За да може програмата да оперира, допълнителната валута не трябва да бъде приемана като плащане за никакви други данъци. Местната власт след това ще обяви, че предлага работа в обществените, комунални услуги на всеки готов и желаещ да работи, плащаща една единица от допълнителната валута на час. За местните хора, страдащи от жестоката икономическа криза в Еврозоната 4 часа на седмица обществено полезна работа не е твърде много като данъчно искане от домакинствата за приноса им за обновяването на икономиките им.

Някои домакинства ще работят повече от 4 часа на седмица, други ще работят по-малко. Тези, които работят, да речем, 40 часа седмично, ще платят данъците си и ще им останат 36 единици допълнителна валута. Тези, които са твърде заети, за да са в състояние да работят в програмата (защото си имат работа на пълен работен ден, например), ще се нуждаят да се сдобият с допълнителната валута от тези, които имат в повече. По този начин допълнителната валута ще циркулира в местната икономика.

Както букарото и американския долар, и не както еврото, допълнителната валута ще е неконвертируема, плаваща валута. Както  UMKC и САЩ, местната общност ще е монетарен суверен (за допълнителната валута). В зависимост от регионалните, национални и местни закони, местната допълнителна валута може да бъде наречена нещо различно от “пари”, но тъй като понастоящем има десетки, ако не и стотици алтернативни валути, опериращи в Еврозоната, няма нещо, което да попречи на местните власти да преследват пълна заетост по този начин.

Интересното е, че подобно предложение, паралелно и независимо, е направено в литературата за алтернативна валута. Bernard Lietaer и неговите съавтори, които бяха цитирани по-горе относно признаването им на Чартализма, са предложили местна програма за заетост, базирана на допълнителна валута, която те наричат “civics” (Lietaer et al. 2012: 174-179). Както и в литературата за допълнителната валута като цяло, авторите дискутират други аспекти на предложението, които са уместни – неща като например предимствата на електронното водене на сметките пред хартиените пари и случаите, където домакинствата могат да бъдат освободени от задължението (възрастните, тези със здрависловни проблеми).

4. Подсилвайки общността: други ползи от местното използване

Местното гарантиране на заетостта носи всички потенциални ползи на заетостта и на националната програма за гарантирана заетост, като увеличено производство на местни обществени услуги, усъвършенстване на умения, впрягането на творческия дух и заличаването на социалните вреди от безработицата. Освен това, местният аспект на програмата има допълнителни, потенциални ползи като тези, които са често споменавани в литературата за местната валута и други разглеждания на локализма.

Програмата спомага за повече взаимодействие със съседите и по този начин може да заздрави връзките в местната общност. Така програмата насърчава взаимопомощта. От програма, базирана на сътрудничеството и местното развитие, следва укрепване на семейството и съседството. Многобройни ползи за околната среда също са възможни.

Структурата на Еврозоната води до безработица и остеритет. Кризата продължава без да се вижда светлина в дънното на тунела. За страните-членки или за общността, като цяло, съществуват множество възможности, всички от които биха изисквали значителни политически и икономически промени, които изглеждат извън контрола на обикновените граждани, носещи тежестите от депресираната икономика. Една възможност за местните общини е да създадат допълнителна валута и да я използват за оперирането на местна програма за гарантирана заетост, назначавайки безработните да изпъляват местни комунални услуги.

Преведе: Райчо Марков

Оригиналният текст: на английски тук