неделя, 10 декември 2017 г.

АНТИУТОПИЧНИТЕ ПЛАНОВЕ НА ГЕРМАНИЯ ЗА ЕВРОПА: ОТ ФАНТАЗИЯ КЪМ РЕАЛНОСТ?


от Томас Фаци*



След избирането на Еманюел Макрон във Франция, мнозина (и аз включително) твърдяха, че това дава знак за съживяване на френско-немското обединение и подновен тласък за протичащата в Европа икономическа и политическа интеграция отгоре надолу – факт, който бе обявен за изцяло положителен развой от повечето коментатори и политици, придържащи се към европейския разказ.

Сред уж „просрочените“ реформи, за които се казваше, че били на масата, беше създаването на мним „фискален съюз“, подкрепен с някакъв скромен „евробюджет“, заедно със създаването на един „европейски финансов министър“. Това бяха опорните точки на Макроновите планове за „преосноваване на ЕС“ – предложение, повдигащо многобройни твърде притеснителни въпроси и от политическо, и от икономическо гледище, които съм разисквал другаде.


Обаче неоснователният оптимизъм на интеграционистите продължи кратко. Резултатът от изборите в Германия, белязани от възхода на две остро антиинтеграционистки партии, дясната Партия на свободните демократи (ПСД) и крайнодясната Алтернатива за Германия; скорошното пропадане на преговорите за коалиция между Християндемократическия съюз на Меркел, ПСД и Зелените, което най-вероятно ще рече временно правителство за седмици, ако не и месеци, а това би могло да доведе до нови избори (които според проучванията биха донесли общо взето същия резултат като тези от септември); нарастващото германско недоволство срещу тринайсетгодишното управление на Макроновата партньорка в реформите Ангела Меркел – всичко това означава, че всякакви планове, които може да са чертали двамата зад сцената за още по-пълно интегриране на политиките на европейско равнище, вече най-вероятно са опропастени. Така че дори несретното извинение за предлагания от Макрон фискален съюз засега отпада, според повечето коментатори.

На този етап най-вероятният курс на германското правителство по отношение на европейската политика – онзи, който има най-голям шанс да си осигури междупартийна подкрепа, независимо от изхода на коалиционните преговори (или пък от нови избори) – е „минималистичният“ подход, утвърден от печално известния и вече бивш финансов министър, Волфганг Шойбле, в един „не-документ“, публикуван малко преди той да напусне поста си.

Основният стълб на Шойблевото предложение – мисъл, от която е бил обсебен открай време – се състои в това да се даде на Европейския Механизъм за Стабилност (ЕМС), който би станал „Европейски Валутен Фонд“, властта да надзирава (и да налага) спазването на Фискалния Пакт. Това е отглас от предишните призиви на Шойбле за създаване на Европейски бюджетен комисар с правомощията да отхвърля държавни бюджети – наднационален фискален разпоредител.

Целта е съвсем ясна: да се досъсипят и оскъдните остатъци суверенитет и самостоятелност на държавите членки, особено в областта на фискалната политика, и да се улесни налагането на неолиберални „структурни реформи“ – огъвкавяване на трудовите пазари, намаляване на правата за колективно договаряне и прочие – върху несклонните страни.

За тази цел германските власти дори искат да обвържат получаването на кохезионни фондове от ЕС със задължително прокарване на такива реформи, затягайки още повече съществуващите наредби. Освен това, както отбеляза Саймън Рен-Люис, политическият конфликт на интереси при една даваща заеми институция вътре в еврозоната би приключил с налагането на сурови бюджетни ограничения върху възстановяващата се държава.

Доскоро тези предложения не успяваха да се осъществят и поради противопоставянето от страна на Франция срещу допълнителни явни орязвания на национален сувернитет в областта на бюджетната политика; Макрон обаче упорито отхвърля обичайната френска суверенистка позиция, като вместо нея пергръща тъй наречения от него „европейски суверенитет“ и така се явява съвършеният съюзник за кроежите на Германия.

Друго предложение, което отива в същата посока, е планът на Германския съвет за икономически експерти да се съкратят държаните от банките държавни ценни книжа. Привидно насочен към „прекъсване на връзката между банки и правителство“ и „осигуряване на дългосрочна дългова устойчивост“, този план зове за: (1) премахване на изключването от оценка на риска за държавни дългове, което всъщност значи, че правителствените бонове вече няма да се смятат за безрисков актив на банките (каквито са сега по правилата от Базел), а ще бъдат „претегляни“  според „риска от неплатежоспособност по дълговете“ на съответната страна (както го определят агенциите за кредитен рейтинг); (2) поставяне на горен праг на претегления суверенен риск, поет от банките; и (3) въвеждане на автоматичен механизъм за „дългова несъстоятелност“, която по същество би прехвърлила върху държавите правилото за закъсали банки, въведено за банките от банковия съюз – което значи, че ако една страна изисква финансова помощ от Европейския Механизъм за Стабилност (ЕМС), по каквато и да била причина, тя ще трябва да удължи срока на своите държавни ценни книжа (намалявайки пазарната стойност на същите и причинявайки тежки загуби за всички държатели на такива) и при необходимост да налага номинално „подстригване“ на частни кредитори.

Както отбелязва немският икономист Петер Бофингер, единственият член на Германския съвет на икономическите експерти, гласувал против плана за фалиране на банките, това почти сигурно би подпалило самоизпълняваща се дългова криза, като онази през 2012 г., при която плащанията по боновете на периферните страни бързо би скочила до неудържими равнища, като ще става все по-трудно за правителствата да отлагат плащанията по дълга при разумни цени и в крайна сметка те ще бъдат принудени да се обърнат към ЕМС за помощ. Тя ще включва още по-тежки загуби за банките на съответните държави и още по-тежка доза бюджетни ограничения.

Това всъщност ще е развнозначо на връщане към установеното положение отпреди 2012 г., като правителствата още веднъж ще бъдат подчинени на предполагаемата „дисциплина“ на пазарите, особено в контекста на вероятното замиране на програмата за количествени облекчения на ЕЦБ. Целта на това предложение е същата като на Шойблевия „Европейски Валутен Фонд“: да принуди страните членки да въведат постоянни бюджетни ограничения.

Разбира се, националният суверенитет в множество области – преди всичко фискалната политика – вече е жестоко накърнен чрез сложната система от нови закони, правила и споразумения, въведени през последните години, сред които и шесторен пакет, двоен пакет, Фискален Пакт, Европейски семестър и Процедура за Макроикономически Дисбаланси (ПМД).

Вследствие от тази следмаастрихтска система на европейско икономическо управление, ЕС практически се превърна в самовластна сила с правомощия да налага бюджетни правила и структурни реформи върху страните членки, извън всякакви демократични процедури и без демократичен контрол.


Вграденият квазиконституционализъм на ЕС и неговият вроден (структурен) недостиг на демокрация се е развил по този начин до една още по-антидемократична форма на „авторитарен констиуционализъм“, който  вече скъсва и с елементите на формална демокрация, карайки някои наблюдатели да предполагат, че ЕС „лесно може да стане постдемократичен първообраз и дори преддиктаторска управленска структура против националния суверенитет и демокрациите“.

Ето един пример: с тръгването на Европейския семестър, ключовото оръдие на ЕС за стопанско напътстване и надзираване, една област, която исторически е била крепост на националния суверенитет – пенсиите – също попадна в обхвата на наднационално наблюдение. Сега от страните се очаква следното (под заплахата от санкции при неизпълнение): (1) да вдигнат възрастта за пенсиониране и да я обвържат с очакваната продължителност на живота; (2) да намалят схемите за ранно пенсиониране, да повишат възможността за наемане на  по-възрастни работници и да прокарват доживотно учене; (3) да подддържат допълнителни частни спестявания като добавка към пенсионните доходи; и (4) да избягват приемането на свързани с пенсиите мерки, които подкопават дългосрочната „устойчивост и адекватност“ на публичните финанси.

Това доведе до въвеждането в различни държави на няколко вида механизми за автоматично стабилизиране (МАС) в пенсионните системи, които променят утвърдените политики по такъв начин, че пенсиите и вноските да се пригаждат автоматично към влошени демографски и икономически условия, без пряка намеса от страна на политиците. Подобни „механизми за автоматична корекция“ по отношение на фискалната политика могат да се намерят във Фискалния Пакт.

Целта на всички тези „автоматични механизми“ явно е да превключи икономиката на „автопилот“ и така да се премахне всякакъв елемент на демократично обсъждане и/или вземане на решения – и на европейско, и на национално равнище. Тези промени вече са превърнали европейските държави в „полусуверенни“ образувания (в най-добрия случай). В този смисъл разискваните сега предложения биха белязали превръщането с пълна сила на европейските държави от полусуверенни във фактически (а все повече и юридически)  несуверенни образувания.

Независимо от празнословните заричания на официални лица от различни държави и от ЕС, че по-нататъшното отслабване на националния суверенитет трябвало да върви ръка за ръка с по-голяма „демократизация“ на европространството, обсъжданите сега реформи всъщност може да се смятат за последен етап от продължаващата вече трийсет години война срещу демокрацията и националния суверенитет, водена от европейските елити.  Тя цели да ограничи възможностите на народни и демократични сили да влияят върху стопанската политика. Така се проправя път за налагане на неолиберални политики, които иначе не биха били политически осъществими.

В този смисъл процесът на европейска икономическа и парична интеграция би трябвало да се разглежда, до голяма степен, като класов и изначално неолиберален проект, преследван от всички национални капитали, както и от транснационалния (финансов) капитал. Обаче, за да се схване процесът на преструктуриране, който тече в Европа, ние трябва да отидем отвъд опростеното двуделене капитал/труд, залегнало в основата на много критични анализи на ЕС и Еврозоната, които разглеждат политиките на ЕС (и на Европейския Монетарен Съюз) като израз на единна и сплотена постнационална европейска капиталистическа класа.

Протичащият сега процес може да се разбере само с оглед на геополитическо-икономическите сблъсъци и противоречия между водещите капиталистически държави и регионални блокове, както и противоположните интереси сред различните фракции на финансовия или промишления капитал, намиращи се в онези държави, които винаги са били определящи за европейската иконимика. По-конкретно това означава да погледнем историческата борба на Германия за стопанско надмощие върху целия континент.

Не е никаква тайна, че днес Германия е водещата икономическа и политическа сила в Европа, тъкмо както не е тайна и че в Европа нищо не става без германския печат на одобрение. Всъщност вече е съвсем обичайно човек да се натъкне на препратки към „новата империя“ на Германия. Скандален редакционен материал на сп. „Шпигел“ преди няколко години дори стигна дотам да твърди, че не би било неуместно да се говори за възхода на „Четвъртия Райх“:

„Би могло да прозвучи нелепо, предвид това, че днешната Германия е успешна демокрация без следа от националсоциализъм – а и действително никой не би свързал Меркел с нацизма. Но дообмислим ли думата „Райх“ или империя, тя не би била съвсем неуместна. Названието се отнася за държавно образувание с централна власт, която упражнява контрол над множество различни народи. Погрешно ли би било, според това определение, да говорим за Германски Райх в икономическата област?“

По-наскоро една статия в „Политико Европа“ – чийто съсобственик е немският медиен магнат Аксел Шпрингер – откровено разясни защо „Гърция фактически е германска колония“.  Тази статия отбелязва как, въпреки призивите на Ципрас за облекчения по дълга, гръцкият министър-председател „няма голям избор, освен да изпълни желанията на своите „колониални господари“, т.е. германците.

Причината за това е, че държавният дълг в еврозоната се използва като политическо оръжие – средство за дисциплиниране, с което да се принудят правителствата да въвеждат социално вредни политики (и да бъдат накарани гражданите да приемат тези политики като неизбежни), което обяснява защо Германия продължава да отказва сериозно да разгледа каквито и да било дългови облекчения за Гърция, въпреки различните обещания в такава посока, правени през последните години: дългът е веригата, която държи Гърция (и други страни членки) да не се отклони от „правия път“.

Макар властта, упражнявана от колиниалните господари на Европа, сега открито да се признава от водещите печатни медии, все пак е обичайно господставщото положение на Германия да се описва като историческа случайност: според този разказ ние се намираме пред една „случайна империя“, такава, която не е резултат от някакъв цялостен план, а се е появила случайно – дори против волята на Германия – като последица от грешки в замисъла на еврото, които са позволили на Германия и нейните сателити да преследват неомеркантилистка стратегия и така да натрупат огромни излишъци по текущата сметка.

Е, със сигурност е вярно, че начинът, по който е устроено еврото – силно повлиян от Германия – неизбежно облагодетелства експортно ориентирани икономики, каквато е Германия, във вреда на икономики, които са ориентирани предимно към вътрешно търсене, като южноевропейските. Има обаче предостатъчно доказателства в подкрепа на становището, че Германия съвсем не е намерила случайно владичеството си над Европа, а дейно и съзнателно преследва експанзионистична и империалистическа стратегия във – и чрез – Европейския Съюз вече десетилетия наред.

Дори ако ограничим анализа си до следкризисните политики на Германия (при все че има много за казване относно германските политики след обединението и последвалото изнасяне на производство към Източна Европа през 1990-те), твърде лекомислено би било да разглеждаме германското упорство – по въпроса за орязаните бюджети, например – като прост пример за идеологическо твърдоглавие, дадем ли си сметка в каква степен въпросните политики са облагодетелствали Германия (и в по-малка степен Франция).

Тъкмо Германия и Франция получиха най-големи облаги от разрешаването на дълговите затруднения на периферните страни. А то всъщност беше скрито спасяване на закъсали немски (и френски) банки, тъй като повечето средства бяха пренасочени към банките на страните кредиторки, заплашени да претърпят тежки загуби от банките (и в по-малка степен правителствата) на периферните държави. Германската политика, написа Хелън Томпсън, извънмерно много „обслужи интересите на германските банки“.

Това е красноречив пример за начина, по който политиките на Германия (и политиките на ЕС изобщо), уж „ордолиберални“ – сиреч, основани върху минимална правителствена намеса и строго следване на правилата – в действителност се основават върху широкообхватна държавна намеса в полза на германския капитал, както на домашно, така и на европейско равнище.

Както отбелязва Анди Стоури, германското правителство, през цялото време на кризата, показваше грубо незачитане на ордолибералния принцип за ненамеса на обществени институции в работата на пазара,  като задейства грамадна програма в кейнсиански стил в края на финансовата криза и пробутваше такива мерки за изход от задлъжнялост, които освободиха германските банки от тяхната отговорност за безразсъдно отпусканите заеми към Гърция и други страни. Германските власти също така бяха повече от доволни да приемат – или да насърчават – европейските институции в „упражняването на неограничена изпълнителна власт и повече или по-малко пълното изоставяне на строгите, основани върху права общи рамки“. (Тук става дума най-вече за това, че ЕЦБ употребява монопола си в издаването на валута, за да принуждава държави членки да следват нейните предписания.) Това се прави, „за да се поддържат печалбите на германските банки, гераманската хегемония в Еврозоната или дори оцеляването на самата Еврозона“.

Германия и Франция също така са най-облагодетелстваните от протичащото превръщане на периферните страни в западаща провинция – често утежнявано от наложени от Тройката приватизации – което през последните години позволи на немски и френски фирми да превземат огромен брой предприятия (или дялове в тях) в периферните държави, нерядко на силно занижени цени. Широко известен е случаят с 14-те гръцки регионални летища, придобити от немския летищен оператор Фрапорт.

Френската корпоративна офанзива в Италия е още един хубав пример: през последните пет години френски дружества са участвали в 177 придобивания на италиански предприятия, на обща стойност от 41,8 млрд. долара, шест пъти повече от италианските покупки във Франция за същия период. Това води до все по-силна „централизация“ на европейския капитализъм, отличаваща се с постепенно струпване на капитал и производство в Германия и други страни от „сърцевината“ на Европа – например, в сектора на логистиката и разпространението.  Като цяло се стига до все по-неравнопоставени отношения между по-силни и по-слаби страни от ЕС.

Тези преобразувания не може просто да се опишат като процеси без субект. (Макар в тях да имат принос и структурни причини – държави с по-добре развити големи икономики, като Германия и Франция, бяха предопределени да извлекат повече ползи, отколкото другите, от намаляването на митата и пречките, свързани с въвеждането на единната валута.) Трябва да признаем и че има центрове на икономическа и политическа власт, дейно движещи и оформящи тези империалистически процеси, които трябва да се разглеждат през лупата на неразрешената вътрешна борба сред капиталистите, между базирания в ядрото и базирания в периферията капитал.

От това гледище двуделенето, което често се споменава в европейското обществено говорене – между национализъм и европеизъм, е дълбоко погрешно. Двете всъщност често вървят ръка за ръка. В случая с Германия, например, европеизмът е предоставил на елитите в страната съвършеното алиби, с което да прикриват своя имперски проект зад идеологическото було на „европейската интеграция“. Има ирония в това, че Европейският Съюз – уж създаден като противоотрова срещу порочните национализми на XX век – е станал средството, чрез което Германия успява да постигне „новия европейски ред“, теоретизиран от нацистките идеолози през 30-те и 40-те години на миналото столетие.

Накратко, на ЕС трябва да се гледа като на транснационален капиталистически проект, но такъв, който е подчинен на една власт с ясен държавен център, като в господстващото положение е Германия. В този смисъл националните елити в периферните държави, които са подкрепили германския имперски проект (и продължават да го правят,  преди всичко чрез подкрепата си за европейската интеграция), може да се оприличат на компрадорската буржоазия при старата колониална система – части от елитите на дадена държава и от средната класа, съюзени с чуждите интереси в замяна на подчинена роля в рамките на  господстващата йерархия на властта. 

От тази гледна точка вероятното съживяване на френско-германския съюз е твърде обезкопоителен развой, тъй като то прогласява заздравяване на предвождания от Германия европейски империалистически блок – и още по-дълбоко „германизиране“ на континента. Това развитие не може да се разбере независимо от моментните изменения, които се извършват в световната политическа икономия, а именно – органичната криза на неолибералната глобализация, която води до засилено напрежение между разните фракции на международния капитал, най-значимо между САЩ и Германия.

В тази светлина трябва да се разбират многократните критики на Тръмп срещу германските меркантилистки политики от типа „съсипи ближния си“. Същото се отнася и за скорошния призив на Ангела Меркел – толкова радостно подет от официозния печат – за по-силна Европа, която да застане срещу едностранната политика на Тръмп. Целта на Меркел, разбира се, не е да направи „Европа“ по-силна, а по-скоро да укрепи господстващото положение на Германия спрямо другите световни сили (Съединените Щати, но също така Китай) чрез заздравяване на германската власт над европейската континтентална икономика, в контекста на едно усилване на глобалната надпревара сред капиталистите.

Това вече е станало повеля за Германия, особено откакто Тръмп дръзна открито да застане срещу себеоправдаващата идеология, която поддържа германския меркантилизъм – особена форма на икономически национализъм, която Ханс Кунднани е нарекъл „експортнационализъм“, основана върху вярването, че грамадният търговски излишък на Германия е единствено плод на немското промишлено превъзходство (Modell Deutschland), а не фактическият резултат от нечестни тъговски практики.

Ето защо, ако Германия иска да запази хегемонията си на континента, тя трябва да скъса със САЩ и да затегне болтовете на европейската работилница. За тази цел тя има нужда да овладее най-примамливата от всички институции – Европейската Централна Банка, която досега никога не е била под пряк германски контрол (макар Бундесбанк да упражнява значително влияние върху нея, както добре се знае). Действително мнозина коментатори открито признават, че Меркел си е набелязала председателството на ЕЦБ. Това практически би поставило Германия пряко на кормилото на Европейската икономическа политика.

Още по-тревожно е, че Германия не просто се стреми да разшири икономическия си контрол върху европейския континент; тя също така поема към по-голямо европейско военно „сътрудничество“ – под егидата на Германия, разбира се. Както разкри наскоро една статия на „Форийн Полиси“, Германия тихо изгражда европейска армия под свое командване“.

Тази година Германия и две от европейските и съюзнички, Чехия и Румъния, обявиха интеграцията на своите въоръжени сили, под контрол на Бундесвера. С това те ще последват примера на две холандски бригади, една от които вече се присъедини към дивизия на германските сили за бързо реагиране, а друга пък вече е част от Първа Бронирана дивизия на Бундесвера.

С други думи, Германия вече практически контролира войските на четири държави. И това начинание, отбелязва „Форийн Полиси“, „вероятно ще се разраства“. Това не е изнендаващо: ако Германия („ЕС“) иска да стане истински самостоятелна спрямо САЩ, тя има нужда да придобие военен суверенитет, който засега ѝ липсва.

Така Европа е на кръстопът: изборът, пред който се изправят левите и народни сили, а и периферните държави по-общо, е или (а) да приемат прехода на Европа към напълно следдемократична, свръхсъревнователна, ръководена от Германия континентална система, в която държавите членки (освен онези, които стоят начело на проекта) ще бъдат лишени от суверенитет и самостоятелност, в замяна на фасадна демокрация на наддържавно равнище, а работниците им – подложени на все по-висока степен на експлоатация; или (б) да си възвърнат националния суверенитет и държавната самостоятелност, при всичките краткосрочни рискове, които включва такава стратегия – като единствения начин за възстановяване на демокрацията, народния суверенитет и социално-икономическото достойнство. Накратко, изборът е между европейска постдемокрация и постевропейска демокрация.

Няма трети път. Особено като се имат предвид засилващите се противоречия между Герамния, САЩ и Китай, периферните държави трябва да се запитат дали желаят да бъдат просто пешки в тази „Нова Голяма игра“, или искат да държат съдбата си в своите собствени ръце.


Източник: openDemocracy

Превод от английски: Константин Цветанов


*Томас Фаци (Thomas Fazi) е писател, журналист и активист. Автор е на книгата The Battle for Europe How an Elite Hijacked a Continent - and How we Can Take it Back (“Битката за Европа: Как един елит отвлече един континент – и как можем да си го върнем обратно”) и съавтор заедно с проф. Бил Мичъл на Reclaiming the State A Progressive Vision of Sovereignty for a Post-Neoliberal World (“Възръщане на държавата: Прогресивнo виждане за суверенитета в един постнеолиберален свят”)





Няма коментари:

Публикуване на коментар