БЪЛГАРИЯ И ЕВРОТО (от Шербан Енаке*)

През ноември миналата година, след като се срещна с българския премиер Бойко Борисов в Брюксел, председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер изрази подкрепата си за потенциален 20-и член на Евро клуба. "Трябва да кажа направо, че България е готова". На хартия, по ортодоксални икономически критерии България изглежда страхотно. Преди три месеца съотношението на дълга към БВП на България възлезе на 24,8%, което е по-малко от половината от необходимите критерии. Обратно, средният държавен дълг в ЕС възлиза на около 90%. Борисов, част от европейското десноцентристко семейство, включващо Юнкер, заяви, че неговото правителство скоро ще кандидатства за присъединяване към Механизма на обменните курсове на ЕС (ERM II) - задължителната двугодишна чакалня за влизане в еврозоната. Преди няколко дни българският финансов министър Владислав Горанов каза пред група журналисти в София, че страната "най-вероятно ще кандидатства през първия семестър." Бутането към еврото идва, когато България пое шестмесечното председателство на Съвета на ЕС.

Трябва да действаме като по време на война, защото България е в подобно положение

Официалният сайт на БТР: бтр.бг

Парите са данъчен кредит, обществен монопол – средство за организация на държавата.

Подобно на хормон, който се произвежда в мозъка ни, националната валута (парите) в държавата се произвежда от държавното управление.

Парите са необходимият "химически" дразнител, стартиращ и направляващ процеса, при който мисълта впряга ограничените природни ресурси и труд в съзидателно производство на реални блага (инфраструктура, стоки и услуги), като след това участват и в разпределението на тези блага. В края на този процес парите, също както хормона в тялото, изчезват от системата - изтеглят се обратно от държавата чрез данъците, а част от тях се утаяват като желани от хората спестявания (финансови активи). Това, което остава, са създадените РЕАЛНИ активи - сгради, мостове, тунели, магистрали, компютри, софтуерни програми, храна, здравни услуги, образование и много други неща. Като производител на паричния хормон, държавното управление определя също кой и до каква степен се възползва от произведените реални блага. Държавното управление се избира от всички нас.

Ако разгледаме България, ще забележим две неща:

1) Българският лев не се произвежда от българското държавно управление, тъй като сме го отдали на концесия на Европейската централна банка, намираща се във Франкфурт, Германия;

2) Процесът на градивно производство в България е анемичен, затова пък шепа хора притежават повече реални и финансови активи, отколкото всички останали български граждани.

***

Откъс от издадената през 1943 г. книга на американския икономист Стюарт Чейс "Откъде идват парите":

Стюарт Чейс

"...През 1925 г. Русия бе преживяла опустошителна война и насилствена вътрешна революция. Нейната валута бе унищожена от галопираща инфлацията. Зад граница тя имаше репутацията на страната с най-голeмия финансов риск и притежаваше много малко злато. Въпреки това, в края на първия петгодишен план през 1933 г., Русия бе инвестирала около 60 милиарда рубли в заводи, нови градове, водноелектрически централи, въоръжение, къщи, училища. Новите заводи стояха страшни и солидни. Без тях Русия никога не би могла да посрещне атаките на хитлеристките армии.

Откъде дойдоха парите?

През 1933 г. открито се пророкуваше, че Италия не може да нападне Етиопия. Нямаше кредит от чужбина и почти никакво злато. Усилието би я банкрутирало. Италия продължи напред, завладя Етиопия и се появи без финансов колапс.

Откъде дойдоха парите?

Хитлер пое Германия, която технически бе фалирала. Не бе изпълнила външните си задължения. Когато той предложи да изгради мощна армия заедно с всякакви грандиозни обществени проекти, в Лондон и Ню Йорк му се присмяха. Германия бе неплатежоспособна и цялата идея изглеждаше абсурдна. Народите на Европа, които след това бяха треперели под грохота на немските танкови дивизии, знаят, че Хитлер построи дори още по-ужасни неща, отколкото обещаваше.

Откъде дойдоха парите?

Когато Япония започна да размахва меча си в посока Индо-Китай и да предизвиква САЩ и Британската империя, мъдреците тогава казаха, че това е блъф. Дългите години на войната в Китай бяха изсушили японската икономика до кожа и кости. Тя беше фалирала и не можеше да поддържа истинска борба. Въпреки това Япония откри нова атака с опустошителна ярост и с военно оборудване от самолети, танкове, артилерия, кораби, което беше толкова добро, колкото и неочаквано.

Откъде дойдоха парите?

През 1939 г. Конгресът на Съединените щати отказа да похарчи 4 милиарда долара за магистрали, облагородяване, болници, товарни вагони, предвиждани от люто оспорвания законопроект за “кредитиране-разходване”. Смяташе се, че законопроектът би довел до разруха и национален фалит. След падането на Франция обаче, през 1940 г., Конгресът разпореди почти 300 милиарда щатски долара за въоръжение - седемдесет и пет пъти повече от сметката за предишния законопроект и голяма част от тази сума вече бе отишла за производството на танкове и оръдия. Не само че не бяхме разрушени, но националната ни жизненост никога не бе по-енергична…

Откъде дойдоха парите?

След войната Америка ще трябва да запази пълната си заетост, да управлява своите индустрии със значителен капацитет, да предостави жизненоважните неща за всички свои граждани и да помогне на чужди народи, които гладуват и не могат да платят за доставките. Ще има голямо обществено търсене за свят, изваден от хронични депресии.

Откъде ще дойдат парите?

От тези примери става ясно, че това, което една нация може да си позволи в периоди на криза, не зависи от пари, а от човешката сила и ресурси, с които разполага. Русия, Италия, Германия, Япония, Съединените щати, всички използваха пари в споменатите ситуации, но очевидно парите не бяха доминиращият фактор. Човешката сила и реалните ресурси бяха доминиращият фактор. И въпреки това, в други времена, когато кризата не е толкова остра, парите за необходимите задачи не могат да бъдат намерени. Безработица, несигурност, недостиг, влачене. Това е озадачаващ парадокс. В определени моменти една нация може да си позволи това, което в други не може. В определени моменти се страхуваме от национален фалит, а в други дори не мислим за това…”

Превод: Райчо Марков

Източник: billy blog

АНТИУТОПИЧНИТЕ ПЛАНОВЕ НА ГЕРМАНИЯ ЗА ЕВРОПА: ОТ ФАНТАЗИЯ КЪМ РЕАЛНОСТ?

от Томас Фаци*

След избирането на Еманюел Макрон във Франция, мнозина (и аз включително) твърдяха, че това дава знак за съживяване на френско-немското обединение и подновен тласък за протичащата в Европа икономическа и политическа интеграция отгоре надолу – факт, който бе обявен за изцяло положителен развой от повечето коментатори и политици, придържащи се към европейския разказ.

Сред уж „просрочените“ реформи, за които се казваше, че били на масата, беше създаването на мним „фискален съюз“, подкрепен с някакъв скромен „евробюджет“, заедно със създаването на един „европейски финансов министър“. Това бяха опорните точки на Макроновите планове за „преосноваване на ЕС“ – предложение, повдигащо многобройни твърде притеснителни въпроси и от политическо, и от икономическо гледище, които съм разисквал другаде.

140 години преход

Публикация на Пламен Алексов във Фейсбук групата на съучредителите на БТР от 23.11.2017 г.

Пари, ММТ, БНБ и т.н.

За да е възможно най-лесно разбираемо, няма да давам примери или обяснявам, а ще сложа нещата в реда, по който се осъществяват:

- държавата (република) се нуждае от стоки и услуги за да извършва дейността си;

- за да може да го прави, се нуждае от нещо, което да мобилизира (левът бива вързан за българският труд) хората да извършват дадена дейност;

- парите (фиатни), сами по себе си нямат стойност (освен вложения материал и труд), но чрез данъците, платими само в собствена валута, предизвикват търсенето им – от тук и често срещаната фраза „данъчен кредит”;

- правителството (чрез БНБ, под контрол на мин. на финансите), като управляващ орган, създава пари (законно платежно средство, погасяващо данъчните задължения);

- харчи ги според нуждите си;

- унищожава пари чрез данъците;

- освен да погасяват данъци, да осъществяват търговия на стоки и услуги по между си, домакинства + фирми обичат да спестяват и е работа на правителството, да задоволява търсенето на пари, както и чрез него да регулира икономиката;

- след изтеглянето/унищожаването на пари от икономиката чрез данъците, за да оправдае търсенето на националната валута и да позволи спестяване (акумулиран труд), държавата сумарно трябва да създаде толкова, отколкото се нуждае частният сектор за спестявания и погасяване на данъчните задължения… т.е., да бъде в дефицит (на днешен ден, поради валутен борд и липса на монетарен суверенитет, дефицитът се превръща в дълг); дефицит = акумулирано богатство;

- ако правителството не отговори на търсенето на национална валута от страна на домакинствата и фирмите, икономиката спира да работи на пълни обороти, появява се безработица и непродадени стоки.

- „Печатане” на пари, което е по-голямо от търсенето (погасяване на данъци +спестявания), се стига до обезценяване на валутата - инфлация

Гореизложеното е допълнение и разяснение на примера с крана, водата и мивката.

Още полезни публикации по темата:

Срещу кого е насочено решението на Бюджетната комисия за премахване на субсидията само за партии постигнали между 1 и 4% и останали извън Народното събрание?

Обикновено в това положение се оказват 1-2 партии. В момента само партия Възраждане получава такава субсидия, но забележете, че те използваха отказването от субсидия като основен момент в предизборната си програма, програма иначе изградена на същите вредни неолиберални идеи за “свободния пазар”, както всички останали. Така че това решение не е насочено срещу Възраждане дори, тъй като не можеш да отнемеш нещо от някого, който дори не го е вземал.

Та защо е всичко това тогава?

Със сигурност пари не се спестяват, за да могат да го използват за PR. Ако искаха да спестят, спокойно можеха да вземат същото решение, но само за парламентарно представените партии и коалиции.

Статуквото се страхува от изгряването на нова партия, която да поведе политическа революция в България и да го помете. И това не е разбира се проектът “Слави”.

ВСИЧКО, КОЕТО ЗНАЕТЕ ЗА НЕОЛИБЕРАЛИЗМА, Е ПОГРЕШНО (от Бил Мичъл и Томас Фаци)

Нека го кажем нaправо: националният суверенитет стана безполезен в днешната все по-сложна и взаимозависима международна икономика. Задълбочаването на икономическата глобализация направи отделните държави все по-безсилни спрямо пазарните сили. Интернационализацията на финансите и растящото значение на мултинационалните корпорации подкопа способността на отделните държави самостоятелно да преследват социални и икономически политики - особено от прогресивен вид - и да осигуряват просперитет за своите народи. По този начин единствената ни надежда да постигнем някаква значима промяна е държавите заедно да "обединят" суверенитетите си и да ги прехвърлят на наднационални институции (като Европейския съюз), които са достатъчно големи и мощни, за да чуят гласовете им, като по този начин да възстановят на наднационално ниво суверенитета, който е изгубен на национално равнище. С други думи, за да запазят своя "истински" суверенитет, държавите трябва да ограничат своя формален суверенитет.

ИЗМАМНАТА „НЕЗАВИСИМОСТ“ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ЦЕНТРАЛНА БАНКА (от проф. Бил Мичъл)

Едно от основните твърдения, с които излизаха основателите на Европейския монетарен съюз, беше, че със създаването на независима Европейска централна банка (ЕЦБ) – с което  имаха предвид  „независима“ от влияния от страна на държавите членки или други органи на ЕС (като Еврогрупата) – те щели да поставят основите на финансова стабилност и да дисциплинират фискалната политика на държавите членки. Тази така наречена независимост бе въплътена в Договора за функционирането на Европейския Съюз, където Член 123 забранява на ЕЦБ да дава „овърдрафти или други видове кредитни улеснения” на правителствата на държавите членки (и други структури на ЕС). Член 124 забранява на държавите членки, както и на други органи на ЕС, да имат „привилегирован достъп“ до финансовите институции. Член 125 пък забранява на ЕЦБ да поема каквито и да е задължения или „отговорности“ на правителства на държавите членки – това е прочутата клауза „без спасение от банкрут“.

СЪОБРАЖЕНИЯ ОТНОСНО ОТВОРЕНАТА ИКОНОМИКА: ПЛАТЕЖНИЯТ БАЛАНС (ОТ ПИТЪР КУПЪР)

PETER COOPER

Компоненти на платежния баланс

Траназкациите на националната икономика с останалия свята се записват в платежния баланс. Той е съставен от сметки с двойно записване, групирани в три:

1. Текуща сметка

2. Капиталова сметка

3.Финансова сметка

ВСЕСИЛНИ ЛИ СА СВЕТОВНИТЕ ФИНАНСОВИ ПАЗАРИ?

                                                        
                                                                                     от проф. Бил Мичъл


На вчерашното представяне бях попитан защо смятам, че световните финансови пазари не биха могли да „изключат“ една държава чрез валутните пазари.

Тази нагласа, разбира се, се дължи на продължаващото замайване от 70-те години на XX век. Тогавашното правителство на британската Лейбъристка партия (през 1976) твърдеше, че са му свършили парите и трябвало да вземе на заем от Международния валутен фонд.

ПАРИТЕ НЕ РАСТАТ ПО БОГАТИТЕ (ВИДЕО)

Нашите американски колеги-икономисти от школата на Модерната монетарна теория (ММТ) говорят за САЩ, но това се отнася за всяка държава с независима национална валута при плаващ курс - Канада, Русия, Япония, Китай, Австралия, Великобритания, Турция, Швейцария, Унгария, Румъния, Исландия и повечето държави в света днес.

Не се отнася за държавите от еврозоната или пък България, чиито валутен борд е фиксирал лева за еврото.

Видеото има субтитри на български, и ако не ги виждате, просто трябва да проверите настройките.

БУМЕРАНГЪТ НА НЕОЛИБЕРАЛИЗМА СЕ ВРЪЩА СРЕЩУ ГЕРМАНИЯ

 от проф. Бил Мичъл

Когато бях в Португалия преди няколко години (главно в Порто), забелязах таксиметрови шофьори, които излизаха от колите си, когато челото на опашката се променяше и ги тикаха до следващото място в редицата. Приличаше на нещо, което човек би видял в някоя много бедна държава без гориво. Но тогава политиката на орязани държавни разходи беше създала бедност в Португалия и таксиметровите шофьори просто се опитваха да си изкарат прехраната както могат и да спестят колкото се може повече, докато успеят да поувеличат оскъдните си приходи.

ТОВА НЕ Е МОЯТ ПРЕЗИДЕНТ...

"В последните години на съвместна работа и членство в ЕС и НАТО Германия се утвърди като наш ценен приятел, доверен партньор и стратегически съюзник, каза държавният глава Румен Радев, който връчи на посланика на Германия у нас Детлеф Лингеман орден "Стара планина" - първа степен. Дипломатът получи висшето държавно отличие за изключително големите си заслуги за укрепването и развитието на българско-германските отношения...."

make action GIFs like this at MakeaGif

БЪЛГАРИЯ НА ТРУДА И РАЗУМА

ОГРАНИЧАВАНЕ НА ЩЕТИТЕ: ПРИЗИВИ ЗА „УПРАВЛЯВАН КРАЙ“ НА ЕВРОТО, ДОКАТО ИТАЛИЯ ЗАЛИТА НА РЪБА

Засилващите се дебати в Италия относно ползите от „Италекзит“ са отражение на неразрешимите трудности, с които се сблъсква еврозоната, заявява финансовият експерт Марк Фридрих пред немското издание на „Спутник“

Възможността за излизане на Италия от еврозоната вече се обсъжда в италианския парламент, докато политиците се опитват да измислят начини да се справят със стремително натрупващия се държавен дълг на страната, който достигна 132.6 на сто от БВП през 2016 година.

Държавата първо създава парите и ги харчи, след това прибира данъци - вчерашна статия в британското издание на Хъфингтън Поуст

Стъпка 1: ДЪРЖАВАТА СЪЗДАВА И ХАРЧИ ПАРИ

Стъпка 2: ДЪРЖАВАТА ПРИБИРА ПАРИ С ДАНЪЦИТЕ

С години съм вярвал на мантрата “облагай с данъци и харчи”, като че ли бе закон от физиката: неподлежащ на диспут и съмнение.

Казвано ни е, че така правителството плаща за обществените услуги: таксува хората и след това харчи парите.

Тази идеята се популяризира в печата и от политическите партии с години, особено по време на избори, “Ще увеличим данък общ доход с 1%, за да платим за нови училища, болници и пътища – неща, от които всички имаме нужда и ползваме!”

Тази мантра е свързана с вярата, че правителството и политическите партии трябва да обяснят кой данък ще плати за коя обществена услуга.

Но защо да оспорваме тази мантра? Правителството – или всяка партия, бореща се за властта – би трябвало да обясни как ще финансира обществените услуги. Това е част от честното и прозрачно управление.

Горното може да е вярно, но то не означава, че първо трябва да се повиши някой данък, за да се плати за нещо. След всички тези години се оказва, че “таксувай и харчи” изобщо не съществува.