сряда, 3 август 2016 г.

ПАРИЧНА БАЗА, РЕЗЕРВИ И БАЛНСЕН ЛИСТ НА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ - ЧАСТ 3 ОТ ЛЕКЦИИТЕ ПО ПАРИ И БАНКОВО ДЕЛО НА ММТ ИКОНОМИСТА ERIC TYMOIGNE

Парична база и балансен лист на Фед


Част 2 разгледа балансния лист на Федералния резерв:



БАЛАНСЕН ЛИСТ НА ФЕДЕРАЛНИЯ РЕЗЕРВ НА САЩ





Сега, когато знаем как работи баласният лист на Фед, е възможно да разгледаме по-подробно как Фед оперира в икономиката чрез своята монетарна политика.

За да можем да разберем какво Фед върши, първо трябва да дефинираме паричната база и да видим как тя е се отнася към балансния лист на Фед. Текстът разглежда набързо разликата между парична база и парично предлагане, а също обръща допълнително внимание на това, какво представляват резервите.

Парична база и парично предлагане

Паричната база (наричана още “високоенергийни пари”) е дефинира така:

Парична База = Резервни баланси + Пари в брой в банковите трезори + Пари в брой в обращение

В най-широкото си значение, “в обращение” означава всички банкноти на Федералния резерв Federal Reserve Notes (FRNs), намиращи се извън банките на Федералния резерв и издадените от Министервото на финансите пари в брой, които са извън министерството. Икономистите предпочитат да използват по-тясна дефениция. Пари в обращение са всякакви банкноти извън трезорите на частните банки (“vault cash”), Фед и Министерството на финансите, които са държани от обществеността.

Технически, пари в брой (кеш) означава банкноти и монети. Фед и Министерството на финансите използват думата “валута”("currency"), за да означат само банкнотите. Банкнотите в обращение включват главно банкнотите на Федералния резерв, но също и някои банкноти, издадени от Министерството на финансите (Банкноти на САЩ, сребърни сертификати) и банкноти на националната банка (издадени преди създаването на Фед през 1913 г.), които Министверството на финансите все още приема по номинална стойност за плащането на данъци, такси и други задължения към правителството. Разликата между хартиени банкноти и монети е, преди всичко, статистическа и няма някаква аналитична сила. Част 15 показва, че материалът, от който нещо е направено, не е от значение при определянето на това, дали това нещо е монетарен инструмент. В тези лекции използваме думите пари в брой и валута като означаващо едно и също нещо.

За по-опростено, паричната база на САЩ може да се сведе до:

Парична база = L1 + L2

Паричната база е сумата от резервните баланси и банкнотите на Федералния резерв, държани от други лица и институции, различни от Фед и Министерството на финансите.

До неотдаван банкнотите в обращение бяха най-големият компонент от паричната база и те стабилно нарстваха до почти $1.4 трилиона днес, повечето от които са банкноти на Федералния резерв, като между половината до ¾ от стойността на доларовите банкноти в обращение се намира извън границите на САЩ. Световната финансова криза доведе до голямо нарастване на резервните баланси от около $24 милиарда, средно от януари 1959 г. до август 2008 г., до около $2.5 трилиона днес (Фиг.1)

Фиг. 1: ПАРИЧНА БАЗА (В МЛРД.$) Пари в обращение (светло); Пари в банковите трезори (синьо); Резервни баланси (черно)


Паричната база и паричното предлагане не са едно и също нещо. Парично предлагане означава пари, държани от небанкови икономически единици извън Министерството на финансите и други официални, чуждестранни институции. Има няколко начина то да бъде измерено като паричният агрегат М1 е най-тесният (Фиг. 2):

М1 = Пари в обращение + чекови сметки на небанкови институции и лица в частни банки, нефедерални, неофициални чуждестранни икономически единици + други

М1 се отнася до балансовия лист на Фед само чрез част от L1. От средата на 90-те федералните доларови банкноти в обращение представляват 40 до 50%, и 20 – 30% преди това.

Фиг. 2: ПАРИЧНО ПРЕДЛАГАНЕ, М1, (В МЛРД.$) Пари в обращение (бяло); Депозити на поискване-чекови сметки (светло сиво); Други чекови сметки (тъмно сиво); Пътнически чекове (черно)


Важно е да се направи разлика между парично предлагане и парична база, защото централната банка няма директно влияние върху паричното предлагане. Фед няма директно вземане-даване с обществеността. Частните банки правят това. Частните банки са дори тези, които отговарят за инжектирането в икономиката на доларовите банкноти на Федералния резерв и те го правят единствено, ако клиентите поискат да изтеглят пари в брой. В интервю през 2010 г. относно обявеното от Фед купуване на държавни облигации за $600 милиарда (т. нар. количествено улеснение) председателят Бернанки отбеляза:

“Един от митовете е, че това, което правим е печатане на пари. Ние не печатаме пари. Сумата на парите в обращение не се променя. Паричното предлагане не се променя по никакъв начин.”

Горното може да се преведе така: Бернанки заявява, че L2 е нараснало драматично, но М1 не се е променило. Фед не издаде доларови банкноти за обществеността (L1 не се повишава), той просто кредитира сметките на банките, купувайки от тях държавни облигации, а, както показва част 2, банките не могат да направят много неща с резервните си баланси.

Трябва да се отбележи, че сметката на Министерството на финансите при Фед (L3) и сметките му в частни банки (наричани сметки за данъци и кредити - Tax and Loans accounts (TT&Ls) ), не са част от паричната база или пък от паричното предлагане. Те са “фондове”. Сумата на доларите в сметките на Министерството на финансите не се отчита по някаква дефиниция.

Резерви = Задължителни, Излишни, Свободни, Заети, Незаети

Като част от паричната база резервите са централни за операциите, свързани с монетарната политика, така че тази част изследва малко по-внимателно частта от паричната база, падаща се на резервите. Общата сума на резервите е:

Общо резерви = Резервни баланси + Прилежащи пари в брой в трезорите = L2 + част от L1

Прилежащите, касови пари в брой са доларовите банкноти, които банките са решили да използват, за да изчислят сумата на резервите, която докладват на Фед (останалите касови пари в брой се наричат “излишни касови пари в брой”). От 90-те до Великата рецесия (от 2008 г.) прилежащите, касови пари в брой представляваха по-голямата част от общите резерви, стигайки до 80% от общите резерви. От август 2008 г. резервните баланси са най-големият компонент, и то с много, от общите резерви (Фиг. 3).

За резервните баланси (L2) е възможно да станат отрицателни, т.е. Фед може да позволи на банките да имат превишаване при теглене от резервната си сметка при Фед. Фед обаче очаква банките да изчистят всяко превишаване до края на всеки ден. Ако банка не може да го направи, Фед начислява много висока лихва, тъй като превишаването на сметката е форма на аванс без обезпечение, за разлика от авансите от дискаунтовия прозорец. Ако превишаването по резервната сметка продължава, Фед може да провери по-обстойно, как тази банка ръководи бизнеса си.

Общите резерви могат да бъдат декомпозирани и в други категории, а не само според формата, под която идват. Интерсно е да се знае, как банките получават резервите си. Фед е монополният доставчик на резерви и има два начина, по които Фед предоставя резерви:

- Дискаунтовият прозорец на Фед авансира фондове като разменя записи на заповеди с търговските банки (виж част 2): “заети резерви”;

- Фед купува активи от банките или завинаги (“окончателни сделки”), или временно (“репо споразумения” - “repurchase agreements”  – с условие, че банките ще ги купят обратно).

Общи резерви = заети резерви + незаети резерви

Незаетите резерви са главният източник на резерви (Фиг. 4), защото Фед не одобрява използването на дискаунтовия прозорец (лихвата е по-висока и Фед може да засили надзора, ако дадена банка го ползва твърде често). Неудоволствието на банките да ползват дискаунтовия прозорец е толкова силно, че по време на Финансовата криза от 2008 г. Фед трябваше да промени процедурите по ползването му, за да привлече банките, които отчаяно се нуждаеха от резерви, да дойдат и да го ползват.

Най-накрая, общата сума резерви може да бъде декомпозирана и според използването на резервите. Банките в САЩ са задължени да имат определена пропорция от резерви в съотношение на сумата от банкови сметки, които те създават:

- Задължителни, минимални резерви: сумата от задължителни резерви, които банките трябва да имат според пропорцията на издадените от тях банкови сметки;

- Излишни резерви: всички резерви, които са в повече от задължителните.

Общи резерви = Задължителни резерви + Излишни резерви

До започването на кризата (2008 г.) задължителните резерви бяха преобладаващата сума от общите резерви (Фиг. 5). Излишните резерви бяха почти нула (част 4 обяснява защо). До началото на кризата сумата на резервите бе относително стабилна в продължение на десетилетия и средната стойност бе $40 милиарда (Фиг. 6).

Понякога можем да срещнем думата “безплатни резерви”, което просто означава разликата между излишните резерви и заетите резерви. Навсякъде в тези лекции най-важната категоризация ще бъде последната: излишни срещу задължителни.

Фиг. 3: РЕЗЕРВИ; Прилежащи пари в банковите трезори (черно); Резервни баланси (сиво)


Фиг. 4: Резерви = Излишни + Задължителни (в млрд.$); Задължителни (светло); Излишни (тъмно)


Фиг. 5: Резерви = Заети + Незаети (в млрд $); Заети (тъмно), Незаети (светло)


Фиг. 6: Резерви = Излишни + Задължителни (в млрд $) Излишни (тъмно), Задължителни (светло)


Как се променя паричната база?

Паричната база ще се уголемява или намалява според това, което се случва с другите пера в балансния лист на Фед. Следвайки правилото, че балансният лист трябва да е балансиран, имаме:

L1 + L2 = A1 + A2 + A3 + A4 + A5 – L3 – L4 – L5

Така парична база ще бъде инжектирана когато:

1) Фед купува нещо (т.е придобива актив) от банки или от широката общественост

- По-голямо А1: Купува ценни книжа (ДЦК и т.н.)

- По-голямо А2: Авансира Федерални фондове

- По-голямо А3: Купува чужда валута от частни банки

- По-голямо А5: Купува пица, сграда или услуга от някого

2) Другите притежатели на сметки при Фед харчат в американската икономика и Фед плаща дивиденти на банките

- По-малко L3: Министерството на финансите харчи

- По-малко L4: САЩ изнася стоки и услуги

- По-малко L5: Фед плаща дивиденти на банки

Парична база ще се премахне, когато се случва противоположното. Купуването на монети от Министерството на финансите не променя паричната база, защото L3 се повишава със същата сума на А4; това е вътрешно-федерална правителствена транзакция. Нека вземем няколко примера:

Случай 1: Федералният резерв купува държавни облигации на стойност $100 от банките

Току-що станахте свидетели на създаването на парична база: Централната банка кредитира сметката на банките, написвайки “100” с клавиатурата на компютъра. Фед би могъл също така да принтира доларови банкноти  (ΔL1 = +$100), но покупки от банките се правят електронно заради удобство.

Случай 2: Доктор Т плаща дължимите си данъци доход на стойност $1000

Приемаме, че д-р Т все още праща данъците си до Министерството на финансите по пощата с чек. Министерството на финансите получава чека и го занася във Федералния резерв (игнорираме сметките за данъци и заеми на Министерството на финансите в частните банки - TT&Ls, защото това само усложнява анализа, без да добавя нещо значително в този момент. Част 6 изучава тежкото взаимодействие между Министерството на финансите и Фед). Фед изпраща чека до банката на д-р Т и банката дебитира сметката на д-р Т с $1000.


Коя е неутрализиращата операция на балансния лист на банката? Хилядата долара трябва да идат в Министерството на финансите. При положение, че преддположихме, че Министерството на финансите има сметка само при Фед, знаем, че неутрализиращата операция Я НЯМА (би могла, ако сме включили TT&Ls):



Министерството има само сметка при Фед, така че ще се случи следното, когато $1000 са трансферирани (което би била втората стъпка, ако в анализа бяха включени TT&Ls):



Но тогава пак трябва да попитаме: Кой е неутрализиращият, счетоводен запис в балансния лист на Фед? Не може да бъде: “Сметката на д-р Т: -$1000, защото д-р Т няма сметка във Фед.

Отговорът е, че когато Фед получи чека, той (Фед) има вземане към банката на д-р Т. Банката урежда това вземане като предава резерви и фондовете са трансферирани в сметката на Министерството на финансите. Междубанковите вземания (вземания между банките, и между Фед и частните банки) се уреждат винаги чрез трансфериране на резерви.



Току-що станахте свидетели на унищожаване на парична база: ДАНЪЦИТЕ УНИЩОЖАВАТ ПАРИЧНА БАЗА. Централната банка изтри $1000 резервни баланси и начука с компютърните клавиши $1000 в сметката на Министерството на финансите.

Разбира се, ако Министерството на финансите харчи, резервни баланси биват кредитирани, и ако Министерството на финансите изхарчи повече, отколкото изтегля във вид на данъци, тогава имаме нетно инжектиране на резерви: ФИСКАЛНИТЕ ДЕФИЦИТИ (правителствените разходи > данъците) ВОДЯТ ДО НЕТНО ИНЖЕКТИРАНЕ НА РЕЗЕРВИ. Имайте това предвид за част 4.

В допълнение можем да отбележим, че, когато данъците са платени, балансният лист на д-р Т се променя така:



Може ли Фед да издаде неограничена сума парична база?

При положение, че паричната база е композирана от пасивите на Фед, да, технически той може. Практически обаче възможността да инжектира резерви е ограничена от операционните изисквания на монетарната политика. Част 4 показва, че ако централната банка издаде резерви, независимо какви са нуждите на банките, тя няма да може да постигне специфична, желана стойност на основния лихвен процент, освен ако не промени операционните си процедури (което тя стори по време на последната финансова криза).

При създаването на Фед са поставени също някои ограничения относно вида на финансовите инструменти, които Фед би могъл да купува или колатералът (залогът), който банките могат да залагат с техните записи на заповед, когато получават аванси от дискаунтовия прозорец. Имало е страхове, че Фед би могъл да издаде твърде голяма парична база, като се има предвид широката му монетарна власт. Ето как звучи преамбюлът на акта, с който Конгресът създава Фед през 1913 г.

“За да се създадат банки на Федералния резерв, за да се достави еластична национална валута, за да се създадат средства за дисконтиране на търговски ценни книжа, за да се изгради по-ефективен надзор на банковото дело в САЩ, и за други цели…”

“Еластична валута” означава просто, че Фед е в състояние да създава (и изтрива) парична база според желанието на банките и широката общественост, т.е. според нуждите на икономиката. Все пак, до 1932 г. Фед оперира според Доктрината за реалните (ценни) книжа - Real Bills Doctrine (RBD). Каква е тази доктрина? Фед има право да приема единствено ценни книжа, които се “самоликвидират” в А1 и са като колатерал за А2. Самоликвидиращи се ценни книжа са тези, които са издавани и унищожавани във връзка с някаква икономическа дейност. Фирмите издават ценни книжа, за да произведат стоки и услуги, и ги изплащат обратно, когато продадат продукцията си. Идеята е, че връзвайки паричната база за създаването на финансиране за производтство, Фед би избегнал инфлационни тенденции, които биха могли да дойдат от еластичната национална валута. Паричната база (и както тогава са мислели, паричното предлагане) би нараствала в синхрон с производството.

На практика обаче, Доктрината RBD никога не проработва добре поради две причини - теоритическа и практическа. Първата световна война води до голяма сума ценни книжа, държани от Фед. Великата депресия слага край на тази доктрина и Законът за банките от 1932 г. разширява драматично вида ценни книжа, които Фед може да приема, ако е необходимо (Таблица 1).

Таблица 1: Държани от Фед ценни книжа, 1915 г. - 1950 г.



Един от проблемите на доктрината RBD е, че, за да може монетарната политика да работи,тя разчита на частното задлъжняване (издаване на ценни книжа от компаниите за финансирането на производство, “реални книжа”). По време на рецесия банките нямат достатъчно реални книжа за продажба или за залог към Фед, защото икономическата активност е мъртва, така че частното издаване се срива. Това е проблематично, защото недостигът на реални книжа ограничава способността на банките да получават резерви, точно когато банките се нуждаят отчаяно от тях, за да се противопоставят на паническото теглене на депозити, и за да правят междубанкови плащания.

По-отскоро, Дод-Франк промени Закона за Фед, ограничавайки капацитета на Фед да използва “спешни правомощия”, т.е. възможността му да приема всеки вид ценни книжа от всеки. Това бе реакция на авансите, предоставени на AIG, която не бе част от Системата на Федералния резерв. Също така бе реакция на непрозрачността на операциите на дискаунтовия прозорец по времето на кризата и на съмнителността на някои от транзакциите.

Фед трябва да е в състояние да се бори с банковите паники и от съпътстващите ги ликвидни кризи, когато всяка банка има нужда от националната валута. Затова бе създаден Фед. Той може да изпълнява предназначението си, ако е в състояние да купува или приема като колатерал широка гама от ценни книжа.
  
Това води до заключителната важна точка. При положение, че Фед предоставя предпазен кран на финансовата система, той може да доведе до морална заплаха. Участниците на финансовите пазари може да поемат повече рискове, знаейки, че ако нещата се объркат, Фед ще се намеси, за да избегне колапса на финансовата система. Поради това Фед трябва да направи две неща:

1) Фед трябва да има също достатъчно регулаторни и надзорни правомощия, И които да използва. В това се състои цялата последна част от преамбюла на Закона за създаването на Фед;

2) Фед трябва да обезкуражава морални опасности и насърчава безопасни, банкови практики, като приема само качествени ценни книжа (които са надлеждно издадени и не са в несъстоятелност) и от добре работещи институции: Фед съществува, за да смачка банкова, ликвидна криза (временен недостиг на фондове), а не за да поддържа живота на зле управлявани, банкрутирали банки (постоянна неспособност за плащания към кредиторите).

За съжаление, напоследък тези две условия не се изпълняват, а моралната опасност драматично нарасна.

Алтернативата е съветът на Andrew Mellon към Hoover: “ликвидирай труда, ликвидирай акциите, ликвидирай фермерите и ликвидирай недвижимото имущество … това ще отстрани загниването на системата.” Това разбиране за самопрочистването на пазарния механизъм не работи  обаче, особено пък във време на финансова криза и паника (виж част 14).

Превод: Райчо Марков

Източник: New Economic Perspectives

Няма коментари:

Публикуване на коментар