сряда, 10 август 2016 г.

ПАРИ И БАНКОВО ДЕЛО – ЧАСТ 5 – ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ ОТНОСНО ЦЕНТРАЛНОТО БАНКИРАНЕ (от Eric Tymoigne)

Предишните части изследваха балансовия лист на Фед, дефинициите и отношението им към балансовия лист на Фед и провеждането на монетарната политика. Тази публикация отговаря на някои въпроси относно монетарната политика и централното банкиране. Всеки един от тях може да се чете независимо един от друг.

Въпрос 1: Цели ли / контролира ли / определя ли Фед количеството резерви и количеството пари?


Фед не определя количеството резерви и не контролира паричното предлагане (М1). Той определя цената на резервите – това е всичко, което Фед прави.

Що се отнася до функциите, Фед бе създаден да предоставя “еластична национална валута”, т.е. да доставя парична база според нуждите на икономическата система в нормални времена и по време на паника. Би било против неговата цел да задава паричната база едностранно, без това да съответства на ежедневните нужди на икономическата система.

Що се касае до паричното предлагане, Фед няма директно влияние. Дори доларовите банкноти на Фед - Federal Reserve notes (FRNs) – се доставят чрез частните банки, а те ги доставят единствено, ако клиентите им поискат кеш. Фед не насилва доларовите банкноти на широката публика, т.е. доларовите банкноти не могат да се “пуснат от хеликоптер” чрез монетарната политика. Ако Фед направеше това, не само че би оперирал против Закона за Федералния резерв, но то също би накарало хората да вземат банкнотите, да ги занесат в банките, банките тогава биха имали повече резерви, ставката на федералните фондове би спаднала, Фед би отнел излишните резерви, за да повдигне ставката обратно – и отново се стига в началното положение.


Фед може да има косвено влияние върху паричното предлагане чрез промените на целената си ставка на федералните фондове, защото промените в цената на кредита могат да променят готовността на икономическите единици да влязат в дълг, но връзката е слаба (виж Въпрос 10).


Въпрос 2: Не показа ли експериментът на Фолкър (Бел.: Пол Фолкър (Paul Volcker) е председател на Фед при президентите Картър и Рейгън от август 1979 г. до август 1987 г.), че е възможно да се цели количеството на резервите?

През 70-те години икономическата школа на Монетаризма стана влиятелна сред политическите кръгове. Монетаристите твърдяха, че има тясна връзка между количеството резерви и паричното предлагане, и че ролята на централната банка е да контролира количеството на резервите, за да влияе на паричното предлагане и в крайна сметка на инфлацията (виж количествената теория на парите в част 11). Под лидерството на Paul Volcker Фед се опита да изпълни процедура на монетарната политика, която целеше по-тясно резервите и паричните агрегати с надеждата да обуздаят двуцифрената инфлация.


Практически Фед промени целенето на лихвената стойност от тесен диапазон на широк диапазон, което увеличи нивото на колебанията на ставката на федералните фондове (Фиг. 1). Фед не позволи на ставката на федералните фондове да се движи свободно, както се полага, когато целта са общото количество резерви.


Фиг. 1: Ставка на федералните фондове, Средно месечна и Стандартно отклонение (дясната вертикала)

Експериментът бе провал на монетарната политика. Фед никога не бе в състояние да постигне целевите количества резерви или пари и експериментът допринесе за огромна финансова нестабилност и двойна рецесия. Може дори да се съмняваме, че той допринесе за спадането на дългосрочната инфлация, което бе повече свързано с намаляващия тренд на цените на петрола, спестяващите използването на петрол политики и по-голямата международна конкуренция.

Експериментът на Фолкър обаче бе успешен пиар. Повечето от членовете на Комитета на открития пазар при Фед - The Federal Open Market Committee (FOMC) - знаеха, че целенето на количеството резери бе невъзможно, но то им позволи да твърдят, че те не носят отговорността за високите лихви през този период:

“Мисля, че паричните агрегати ни предоставиха много добър политически заслон да сторим неща, които иначе не бихме могли да направим.” (Teeters, на събрание на FOMC, февруари 1983, стр. 26)

Мисля, че важният аргумент, и всъщност причината, поради която отидохме към тази процедура, бе в основата си политическа. Ние се страхувахме, че не бихме придвижили ставката на федералните фондове толкова много, колкото наистина считахме, че трябва да се повдигне, ако не го завоалирахме по някакъв начин: Ние, в действителност, не движим ставката на федералните фондове, нашата цел са количеството резерви и пазарите повдигнаха ставката на федералните фондове. Това за известно време можеше да има някаква валидност и аз симпатизирах. Но с течение на времето ставах все повече загрижен за процедурата, която в действителност включва опити да се заблудят обществеността и Конгреса, и пазарите, и понякога сами себе син в процеса. (Black, събрание на FOMC, март 1988, стр. 12)

Разбира се високата и нестабилна ставка на федералните фондове бе точно резултат от промяната в процедурите на монетарнта политика.

Въпрос 3: Целенето на ставката на федералните фондове инфлационно ли е?

С провала на експеримента на Фолкър, Комитетът на открития пазар при Фед (FOMC) навлезе в период на несигурност докъм средата на 90-те. Фед се върна отново към процедурата на целене на ставката на федералните фондове (все още имаше широк диапазон до 1991 г., но Фед целеше средата на диапазона) и това се приемаше с дълбоко неудоволствие от членовете на FOMC. Фед не желаеше да разкрие, че целеше ставката на федералните фондове и продължи да обявява целените диапазони на растеж на паричните агрегати, въпреки че не ги използваше за своите цели. Да обяви на широката публика, че FOMC целеше ставката на федералните фондове, би означавало, че Фед върви срещу всички принципи на Монетаризма (целене на количеството резерви, теорията за паричния мултипликатор, количествената теория за парите). Целенето на лихвената стойност, и по този начин предоставяйки еластично количество резерви (хоризонтално предлагане при дадена ставка на федералните фондове), би изглеждало, че Фед вече не желае да контролира инфлацията. Самите членове на FOMC мислеха, че това наистина бе така.

Споменаването на целената ставка на федералните фондове стана табу и Комитетът нарочно избягваше изрично да обяви ставката на федералните фондове.

“Мога да кажа, че все още не искам да отстъпя по този въпрос, ако щете, че не можем да направим нищо друго, освен да поставяме ставката на федералните фондове.” (Greenspan, стенограми на FOMC, март 1991 г., стр. 2)

“От практическа гледна точка, сега сме в режим на целене на ставката на федералните фондове. Избрали сме да не обявяваме това на света. Мисля, че е лош пиар фактически да се каже, че това е всичко, което правим и мисля, че е правилно да не го казваме; но за вътрешна информация всички ние признаваме, че това е, което правим.” (Melzer, стенограми на FOMC, март 1991 г., стр. 4)

По-късно ще видим, защо цялата логика на Монетаризма е грешна. Монетарната политика е винаги относно еластично предлагане при дадена лихвена стойност. Няма нищо изначало инфлационно относно това. Наличието на “еластична валута” обикновено означава просто предоставянето на каквото и да е количество резерви, което бнаките искат, а обикновено банките не искат много. Докато това бе разбрано много преди експеримента на Фолкър (виж например Kaldor), на членовете на FOMC им отне времето до среда на 90-те, за да започнат да работят по удобно с целенето на ставаката на федералните фондове.

Въпрос 4: Кои са другите инструменти, с които Фед разполага?

Монетарната политика се отнася винаги до определянето на поне една лихвена стойност. Докато днес Фед работи главно чрез пазара на федералните резерви, той има други инструменти, за да помогне на влиянието върху лихвените проценти.

Един от тях е (ре)дискаунтовата лихва. Това е ставката, при която банките могат да се сдобият със заети резерви. Сега тази ставка е по-висока от ставката на федералните фондове, но от средата на 60-те до 2003 г. дискаунтовата ставка бе обикновено по-ниска от ставката на федералните фондове. Фед реши да постави дискаунтовата лихва над тази на федералните фондове, за да постави таван на ставката на федералните фондове и по този начин да ограничи колебанията в посока нагоре.

Изискванията за задължителните резерви като пропорция от издадените депозити също може да помогне за целенето на ставката на федералните фондове. Тези пропорции казват колко резерви една банка задължително трябва да поддържа на балансовия си лист като пропорция от издадените депозити. Ето как изглеждат пропорциите днес в САЩ:


Ако банка е издала чекови сметки (депозити) за по-малко от $15.2 милиона, тя не е необходимо да има никакви резерви, 3% резерви между $15.2 и $110.2 милиона и 10% резерви над 110.2 милиона.

Докато тези пропорции често са дискутирани във връзка със способността на банките да създават чекови сметки (депозити), истинското им предназначение е да помогнат за постигането на целената ставка на федералните фондове. Увеличаването на пропорциите на задължителните резерви прави търсенето на резерви по-предсказуемо, при положение че по-голяма част от наличните резерви трябва да се държи от банките. С по-стабилно търсене на резерви колебанието в ставката на федералните фондове намалява.

Въпрос 5: Каква е връзката между Количествените улеснение (QE) и цените на активите?

Връзката не може да бъде такава, при която банките имат излишни резерви, които да използват за купуването на активи на вторичния пазар. Част 2 обясни, че банките, взети като цяло, не могат да сторят това. Те могат да купуват една от друга, но ако те всички имат резерви, от които искат да се отърват, това е невъзможно, защото няма банка, която иска да продаде актив за резерви.

Връзката върви по следните канали:

1) Фед купува голяма сума ценни книжа от банките, което повишава цените на тези ценни книжа и по този начин понижава доходността им.

2) Когато доходността на тези ценни книжа намалява, икономическите единици търсят активи, носещи им по-голяма доходност. Те ще търсят активи с голямо очаквано капиталово нарастване, особено когато знаят, че и останалите имат същите проблеми и “търсят доходност”. Те ще продължават да купуват тези ценни книжа, което ще повиши цената им, докато всички ставки на възвръщаемост не се изравнят, след като веднъж рискът е взет предвид.

Финансовите компании трябва да направят втората стъпка, зщото те се опитват да постигнат целените ставки на възвръщаемост, които са обещали на притежателите на акции в компанията. Пенсионерите очакват значителна възвръщаемост от пенсионните си фондове, богатите индивиди очакват значителна възвръщаемост от хедж-фондовете, участниците във взаимоспомагателните фондове искат значителна възвръщаемост … и всички те проверяват всяко тримесечие, дали финансовите компании поддържат заложения курс, за да изпълнят обещаните цели. Дългосрочните държавни ценни книжа обикновено предлагаха сигурен и прост начин за изпълнението на тези обещания, но това вече не е така.

Бил Грос (известен портфолио мениджър, специализирал се в търговията с държавни ценни книжа) го каза много ясно. Той се надява, че Фед ще вдигне ставката на федералните фондове, за да улесни постигането на обещаните ставки на възвръщаемост. Той отбелязва, че ниските ставки на федералните фондове пречат на спестителите да изкарват достатъчно, за да платят за здравеопазване, старините си и други разходи, защото възвръщаемостта от финансовите активи е толкова ниска в сравнение с очакваната ставка от 7-8% годишно. Ако Фед не помогне чрез повишаването на ставката на федералните фондове, участниците на финансовите пазари ще поемат големи рискове в страната на активите си (спекулативен, висококредитен риск и структурирани ценни книжа) и в страната на пасивите си (висок левъридж), за да се опитат да достигнат целените ставки на възвръщаемост.

Има обаче по-общ проблем. В икономика, в която покачването на стандарта на живот е ниско, защо някой би трябвало да очаква, че настояването за 7-8% възвръщаемост е устойчиво? Тези величини могат да бъдат постигнати единствено чрез нарастване на възвръщаемостта от капитала и левъридж, а комбинацията от тези две неща е силно токсична (виж част 9 и част 14). Вместо Фед да увеличава ставката на федералните фондове, рентиерите би трябвало да намалят очакванията си за ставката на възвръщаемост. Икономика, която нараства с 2% годишно не може устойчиво да предоставя реални ставки на възвръщаемост по-високи от 2%, като дори това е много. Трябва да бъдат използвани други средства за посрещане на предизвикателството от една застаряваща икономика, а не финансиализацията й.

Въпрос 6: Как и кога нивото на резервите ще се върне обратно там, където бе преди кризата? Политиката на “нормализация”

Политиката на нормализация означава готовност на Фед да направи две неща: Първо, да повиши ставката на федералните фондове до по-нормално равнище и второ, да намали размера на балансовия си лист, за да възвърне пропорцията на излишните резерви до предкризисните стойности. Част 4 показва как това може да бъде направено от Фед. Що се отнася до резервните баланси, част 3 показва, че тяхната доларова сума се определя както следва:

L2 = Активите на Фед – (L1 + L3 + L4 + L5)

Повечето от L2 сега се състои от излишни резерви, което е необичайно. Графично представяне на този балансов лист е Фиг. 2.

Фиг. 2: Балансов лист на Фед и Резервни баланси



Резервните баланси ще спаднат, или когато активите на Фед спаднат при дадените други пасиви, или когато другите пасиви на Фед се увеличат при дадените активи. Нека да разгледаме тези случаи.

При дадените други пасиви, резервите няма да се върнат обратно, докато не се случи следното с държаните от Фед ценни книжа:

1) Издадените ценни книжа от издатели, които нямат сметка при Фед, достигнат падеж (нека ги наречем “частни ценни книжа” за по-просто);

2) Фед реши да ги продаде на банките.

Ако Фед остави ценните книжа да достигнат падежа си, сметката на Финансовото министерство (L3), а не резервни баланси, се дебитира.



Когато частните ценни книжа, подкрепени от ипотеки и гарантирани от държавата, понастоящем държани от Фед, достигнат падежа си, ще се случи следното:

Ако на всички подкрепени от ипотеки ценни книжа, държани от Фед, срокът изтече едновременно, това би намалило резервните баланси с почти $2 трилиона (Фед не планува да продаде повечето от тях).

При дадените активи, резервните баланси ще спаднат, ако банките трябва да направят плащания към други притежатели на сметки при Фед, или ако банките конвертират резервни баланси за кеш. Например, ако Финансовото министерство постига фискални излишъци, резервните баланси биха спаднали, тъй като фондове се преместват от L2 към L3. Докато Фед може да помоли и е молил Финансовото министерство да му помогне при управлението на монетарната политика (виж част 6), до голяма степен Фед няма контрол върху това, какво се случва с пасивите, които оказват влияние на резервните баланси.

Може да се каже, че наред с промените в активите и пасивите, друг начин за намаляване на излишните резерви, без да се намали сумата на резервите, е да се увеличи изискването за задължителните резерви. Но никой не знае, кога резервите ще спаднат обратно до обичайното си ниво. Темпът на намаляване ще се променя едновременно с промяната на икономическата среда, което ни води до крайния въпрос. Не е нужно Фед да бъде проактивен по отношение на нормализацията на балансовия си лист, защото, с промяната на процедурите по монетарната политика, която възникна през 2008 г., Фед все още може да определя денонощната междубанкова ставка.

Въпрос 7: Имат ли лихвените стойности граница под нулата?

Този въпрос е толкова 2013-та година! Нямат такова ограничение и аз съм обяснил това по-подробно в една стара публикация (тук: post). Спомнете си, че Фед определя цената. Той може да я постави там, където си поиска – всичко става по неговата воля.

Коя лихва може да е отрицателна? Всяка една от тях, дотолкова доколкото Фед иска да го направи.

Лихвените ставки, иползвани в коридорната рамка са под пълния контрол на Фед, така че е лесно те да се направят отрицателни. Шведската централна банка показва как това се прави в коридорна рамка (Фиг. 4). Швейцарската централна банка ни показва, как се прави с отрицателен денонощна междубанков диапазон (Фиг. 3).

Фиг. 3: Лихвена ставка на целения ежедневен диапазон, Централна банка на Швейцария, %


Фиг. 4: Коридор на Шведската централна банка



Разбира се, ако една централна банка има политика на отрицателни лихви и се очаква да ги запази за известен период, това ще влезе в портфолио стратегиите и ще натисне по-дългосрочните лихви в отрицателна територия (Фиг. 5 и Фиг. 6). Но Европейската централна банка отива по-далеч и купува големи суми дългосрочни правителствени облигации и участниците на финансовите пазари го забелязоха и купиха правителствени облигации в очакване на интервенцията от ЕЦБ. Участниците на финансовите пазари са толкова сигурни, че ЕЦБ ще купи голямо количество облигации, че са готови да ги купят с надценка (така че доходността от тях до падежа им е отрицателна) (Фиг. 4). Те ще ги продадат на ЕЦБ, която ще поеме загубата държейки ги до падеж.

Например, да вземем едногодишна правителствена облигация с нулев купон (неносеща лихва/доход) на стойност $1000. Обикновено тази облигация ще се търгува с обезценка (дискаунт), т.е. икономическите единици ще я купуват единствено на цена, по-малка от $1000, защото тя не плаща лихва. Те ще изкарат доход, като държат облигацията, докато финансовото министерсвто плати $1000 при настъпването на падежа й. Ако облигацията е купена за $800, тогава ставката на възвръщаемост е $200/$800 = 25% (ставката на възвръщаемост е това, което получаваш за това, което си платил). Ставките на възвръщаемост на едногодишни правителствени облигации от Еврозоната сега са отрицателни, защото облигациите се продават с надценка. Например, ако някой плати $1200 за една такава облигация с нулев купон (неносеща лихва) и получи $1000 при падежа й, ставката на възвръщаемост е -$200/$1200 = -17%. Никой няма да иска да купи, освена ако не очаква някой друг да я купи, да кажем, за $1300 в идващите дни или месеци. Европейската централна банка е готова да го направи и ще поеме загубата от $300 (-23% ставка на възвръщаемост), когато падежът на облигацията настъпи, докато в същото време участниците на финансовия пазар ще направят възвръщаемост от $100/$1200 = 8%.


Фиг. 5: Доходоносност на държавните облигации


Фиг. 6: Доходоносност на шведските правителствени облигации, %


Въпрос 8: Какви са ефектите от политиката на отрицателни лихви?

Зависи за коя лихва става въпрос. Нека първо говорим за банките. Това е опростената банкова печалба:

Profit of banks = (ROA*other assets + IOR*R) – FFR*fed funds Debt

Банкови печалби  = (Ставката на възвръщаемост от активите * Активи + Лихвата от резервите * Резервите) – Ставката на федералните фондове * Дълг от федерални фондове

ROA (Return on Assets) - Ставката на възвръщаемост от активите
IOR – (Interest Rate On Reserves) - Лихвата от резервите
FFR (Federal Funds Rate) - Ставката на федералните фондове
fed funds Debt – дълг от федерални фондове



ROA е възвръщаемостта от активите, държани от банките (да кажем, че имате $1000 ипотека с лихва от 5%, тези 5% са доход за банката, равен на ROA*ипотеката = 5% * $1000 = $50). IOR е лихвата от резервите и R са притежаваните от банката резервни баланси. Няма друг дълг, освен този, който е възникнал от сдобиването с резерви от пазара на федералните фондове или от Фед, или от друг пазарен участник, който не е банка. Междубанковите заеми взаимно се неутрализират в общите банкови печалби – те са доход за една банка и разход за друга.

1) При равни други условия, отрицателната ставка на федералните фондове (FRR) увеличава печалбата на банките, защото на банките се плаща, за да вземат аванси от резерви.

2) При равни други условия, отрицателната лихва от притежаваните от банките резерви (IOR) намалява печалбата на банките. Това е особено важно днес, като се има предвид, че резервните баланси са огромни.

За да предпазят печалбите си, банките ще реагират на тези ефекти по няколко начина. За да противодействат на отрицателната лихва върху резервите си, банките може да направят три неща:

- Да поискат от клиентите си такса, затова че имат чекови сметки при тях (или по-висока такса, или увеличаване на минималните фондове в сметката, при която тя е безплатна, и под които се начислява такса);

- Да повишат лихвата по издаваните кредити или да придобият по-рискови активи, за да повишат възвръщаемостта от активите си (ROA);

- Да увеличат левъриджа.

Ако таксата за притежаване на банковите сметки е твърде висока, клиентите могат да поискат парите си в брой  да затворят сметките си, но това фактически не е проблем за банките, тъй като:

1) Ако ставката на федералните фондове (FFR) е отрицателна, банките могат да заемат толкова резерви, отколкото се нуждаят  и при това да са възнаграденни, че го правят. Днес те имат предостатъчно резерви, така че този ефект е ограничен, но това също означава, че посрещането на нуждите от теглене на пари в брой е лесно.

2) Банките работят отпускайки аванси (издавайки кредити) и правейки електронни плащания, така че някои индивиди задължително трябва да имат депозити (сметки). В допълнение на това, никой няма достъп до пари в брой (кеш – банкнотите на Федералния резерв), ако първо няма банкова сметка, а банките са тези, които създават тези сметки (депозити), когато кредитират. Кредитите им плащат лихва.

Истинският проблем е отрицателната лихва въху притежаваните от банките резерви (IOR) в контекста на голямата сума излишни резерви. Това действа като данък върху банките и може да стимулира банките да поемат повече рискове. Този ефект се засилва поради това, че банките не се нуждаят да заемат от пазара на федерални фондове, така че отрицателната ставака на федералните фондове (FFR) има ограничена възможност за неутрализиране на отрицателното въздействие на отрицателната лихва върху резервите (IOR).

Що се отнася до отрицателните лихви по държавните облигации, въздействието им е, че притежателите на облигациите констатират нарастване на нетното богатство (капитала), продавайки ги на централната банка (виж въпрос 7). Централната банка се надява, че притежателят на облигации ще използва част от нарастването на нетното си богатство за потребление и по този начин ще стимулира икономиката. Като се вземе предвид колко неравномерно е разпределението на богатството, възможността, че този канал ще работи, е съмнителна. Това е форма на трикъл-даун икономикс.

Въпрос 9: Как централните банки оправдаха използването на отрицателните лихви и количествените улеснения (QE)?

Това е логиката, която те следват:

1. Политика на отрицателна лихва във време на дефлация (или ниска/нулева инфлация) позволява на реалната лихва да остане ниска (позволява да намали реалната лихва). Икономическите единици следят реалната лихвена ставка (номиналната лихва минус инфлацията), когато решават да влязат в дълг. Ако лихвената политика стане отрицателна, това би трябвало да насърчи икономическите единици да влязат в дълг.

2. Купувайки големи количества ценни книжа от банките, банките ще имат много излишни резерви и ще бъдат насърчени да предоставят кредити. И в същото време ще има търсене на кредит при изложеното от точка 1.

3. Сега, когато количествените улеснения са предоставили много излишни резерви, банките би трябвало “да отдават заеми” (виж теорията за паричния мултипликатор в част 10). Правейки лихвата върху притежаваните от банките резерви (IOR) отрицателна, банките ще имат по-малък стимул да се държат за резервите си и вместо това ще предоставят кредити. Наистина, ако те дъжат резерви, отрицателната лихва по тях ще им донесе загуби. (виж въпрос №8).

4. Освен положителния ефект върху банковия кредит, политиката на отрицателни лихви и количествените улеснения помогнаха за свалянето и на другите ставки, което помага за нарастване на нетната стойност (капитала) на притежателите на ценни книжа и по този начин на потреблението.

Има няколко проблема с горната логика, но три са съществените:

- Способността на банките да издават кредит не е свързана със сумата на притежаваните от тях излишни резерви. Вече видяхме, че банките не могат да направят много неща с резервните баланси (част 10 изследва създаването на пари от частните банки). Централните банки могат да наливат частните банки с тонове резерви и дори могат да заплашат печалбите на търговските банки чрез отицателна лихва върху резервите, но това е все едно да биеш умрял кон; банките са заклещени с резерви.

- В депресирана и презадлъжняла икономика насърчаването на икономическите единици да влизат в повече дълг е погрешно.

- Формата на трикъл-даун икономикс, която представляват количествените улеснения и отрицателните лихви, никога не е работила.

Нуждаем се от подход, който тръгва отдолу нагоре, и който се фокусира върху предоставянето на работни места, който се бори с бедността и посреща нуждите на нацията. Фискалната политика е средството за постигането на тези неща.

Въпрос 10: Трябва ли Фед да настройва финно икономиката?

Докато Фед се включва много усърдно във “финното настройване” на икономиката, т.е. гарантирайки, че икономиката не е твърде гореща (инфлация), нито пък твърде студена (безработица), премествайки ставката на федералните фондове нагоре и надолу, някой може да забележи, че не това бе целта, когато Фед (и други централни банки) бе създаден. Централните банки бяха създадени, за да финансират короната/държавата, или за да спомагат за финансовата стабилност (двете роли всъщност са вплетени, както ще покаже част 6).

Някои икономисти, като Хайман Мински, смятат, че финната настройка и подпомагането на финансовата стабилност са несъвместими цели. Една централна банка би трябвало да подпкрепя финансовата стабилност чрез ниски, стабилни лихви и правилно регулиране, надзор и прилгане на правилата. Фед също би могъл да въздейства на финансовите иновации като откаже да приема като колатерал всякакви финансови инструменти, които развиват “Понци финансите” (виж част 14). Под финна настройка на икономиката чрез лихвените стойности се подразбира увеличаване на лихвата по време на експанзия, което в крайна сметка допринася за проблеми с обслужването на дълга. При положение, че решенията, свързани със задлъжняването, не са чувствителни към лихвените ставки, увеличаването на лихвите само кара икономическите единици да влизат в по-големи дългове. Надеждата е, че доходът и капиталовото нарастване в крайна сметка ще позволят пълното изплащане на дълговете.

По-общо казано, връзката между ставката на федералните фондове и крайните цели за заетостта и инфлацията е слаба и е обект на перверзна обосновка. Например:

- Връзката между лихвените стойности и бизнес инвестициите е много слаба, като инвестициите, правени от компаниите, зависят изключително от очакваните парични потоци.

- По-високите лихвени стойности повишават разходите за правенето на бизнес и фирмите може да предадат тези разходи на клиентите си, и като резултат да се получи инфлация.

- По-високите лихви увеличават също дохода на рентиерите и така тяхното потребление. Ако в икономиката има голяма пропорция рентиери (пенсионери, богати индивиди и т.н.), тогава това може да е инфлационно.

- По-високите лихвени стойности утежняват дълговото бреме и подпомагат финансовата нестабилност.

- Колебанията на лихвените стойности подпомага финансовите нововъведения, за да се прмахне чувствителността на люшканията на съотношението между печалбата и лихвената стойност. 

- Стъпките на промените в ставката на федералните фондове са малки и се оповестяват много преди да се изпълнят, което дава предостатъчно време на икономическите единици да се адаптират и така решенията им не се повлияват от цената на кредита.

Вместо да се опитват стимули, за да се накара частният сектор да започне да харчи, някои икономисти се застъпват за по директен подход. Във време на криза направи широкомащабни фискални разходи, за да се посрещнат нуждите на нацията (в САЩ една от тези нужди е инфраструктурата, която е наистина в много лошо състояние). Във всяко време включи правителството в директното създаване на работни места, назначавайки хората по подобен на Ню Дийл начин; Програма за гарантирана заетост. Във време на експанзия постоянно проверявай финансовите иновации и забрани финансови практики, свързнаи с Понци финансиране или поне отстрани подсигурителна мрежа за такова финансиране.

Последно, водят се също някои дебати относно това, как да се поставя ставката на федералните фондове. В по-казионната литература този проблем се свежда до това, какво да се вкючи в “Правилото на Тейлър” (правило, което определя каква трябва да е оптималната ставка на федералните фондове при дадено състояние на икономиката) и каква тежест да се отдаде на всеки елемент, влияещ на правилото. В неказионния подход дискусията е по-широка и включва разискване на дистрибуционните и дестабилизационни въздействия на монетарната политика. Някои автори искат централната банка да цели специфична лихвена стойност, за да направи доходите на рентиерите стабилни и вързани за нарастването на производителността на икономиката. Други искат да “паркират” монетарната политика, като оставят ставката на федералните фондове завинаги ниска и оставяйки останалите лихви да вършат работата си при сортирането на кредитния риск, инфлационния риск и др. Положителната ставка на федералните фондове само прибавя допълнителен доход към този на рентиерите и не възнаграждава някакъв риск.

Въпрос 11: Частна или държавна институция е Фед?

Отчасти, поради културата на САЩ и отчасти, поради силните икономически интереси срещу централизираните институции, Системата на Федералния Резерв е странно организирано държавно-частно дружество. Банките-членки притежават акции, издадени от Системата, предоставящи дивидентно плащане, но това дивидентно плащане не е гарантирано, акциите не предоставят право на глас и те не могат да бъдат търгувани. Например неотдавна Конгресът реши да отклони някои от дивидентните плащания, за да се финансират разходите по магистралната система.

В допълнение, целият остатъчен доход на Фед трябва да се трансферира към Финансовото министерство. Забележете, че това е една странна ситуация. Фед държи държавни облигации, плащащи лихва, част от този лихвен доход свършва обратно при Финансовото министерство: Министерството плаща лихва на себе си! Освен това, Министерството на финансите се опитва да максимализира това, което изкарва от Фед чрез управлението на парите в брой (see Santoro page 7ff.).

Вместо да разглеждаме притежаването на акции и плащането на доход, по-смислен анализ на политическата икономия на Фед може да се направи, ако се вгледаме в неговата структура и кой може да взема решанията относно монетарната политика и спешните операции. Що се отнася до монетарната политика, влиянието на Уол Стрийт е голямо, със силно представяне в Комитета на окрития пазар при Фед чрез членове с предишни връзки в големите банки (половината от председателите на Фед имат предишни връзки с две главни банки: Голдман и Ситибанк). Членовете, идващи от финансовия сектор, са склонни да бъдат по-агресивни и по-загрижени, ако не и напълно обзети с ценовата стабилност. Това ги кара да искат да повдигат ставката на федералните фондове рано, което води до по-ниско ниво на заетост. Те са също по-приятелски настроени към финансовата индустрия и по-меки от гледна точка на регулациите като отговор на финансовите кризи. Накрая, има риск от регулаторен плен.

Ако всичко това се комбинира с факта, че икономистите-членове на Борда са, до голяма степен, пропазарни, представители на икомиката на предлагането (икономическият растеж, в крайна сметка е феномен на предлагането), финансовото регулиране и прилагането му нямат голям смисъл, а повишаването на ставката рано в очакване на инфлация има смисъл. Много икномисти обаче се съмняват в ефективността на пазарите и в твърдението, че търсенето не играе роля в дългосрочен план.

Въпрос 12: Кои са грешните изречения относно това, което Фед върши, и които никога не трябва да изказвате? (За които бих ви писал слаб (2) в моите упражнения)

1. “Фед контролира паричното предлагане.”: Не, той не прави това, той определя лихвения процент (това, което се случва след това, зависи изцяло от фирмите и домакинствата и желанието им за външни фондове).

2. “Фед инжектира резерви, което понижава лихвената стойност.” или дори по-лошо нарушения, “Фед инжектира пари, което понижава лихвената стойност”. При нормални обстоятелства (например преди Великата рецесия от 2008 г., което повечето хора имат имат предвид, когато казват това), Фед не инжектира проактивно (по своя воля) резерви, той чака банките да ги поискат. И монетарната политика на Фед никога не инжектира пари, т.е. никога няма взаимоотношения с широката общественост (М1).

3. “Фед напечата пари по време на финансовата криза.”: Не, той само кредитира сметки със суми чрез ударите на компютърните клавиши. Нямаше напечатани банкноти на Федералния резерв. По-главното е, че нито един от тези фондове не влезе в паричното предлагане, т.е. във фондовете, държани от бизнесите и домакинствата.

4. “Фед използва парите на данъкоплатците по време на финансовата криза.”: Не, Фед просто кредитира сметките на банките като начука с компютърните клавиши доларовите суми.

5. “Банките използват резерви, за да купуват акции и корпоративни облигации.”: Няма банка, която да може да направи това с резерви.

6. “Големият приток на резерви в банките не доведе до инфлация, защото банките не отдадоха на заем резерви или на основата на резервите.”: Не, банките не оперират по този начин. Издаваният от банките кредит и сумата на резервите й не са свързни помежду си. (виж част 10).

7. “Централните банки отдават на заем резерви.”: Не, Фед не отдава на заем резерви, защото резервите са негов пасив.

8. “Фискалните дефицити увеличават лихвените стойности.”: Не, относно това имаше намек в част 3. Повече в част 6.


Превод: Райчо Марков

Източник: New Economic Perspective

Няма коментари:

Публикуване на коментар