вторник, 16 август 2016 г.

ПАРИ И БАНКОВО ДЕЛО - ЧАСТ 6 – ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ ФИНАНСОВОТО МИНИСТЕРСТВО НА САЩ И ФЕД (от Eric Tymoigne)

Взаимдействия между Финансовото министерство и Фед

Тази част завършва изучаването на централното банкиране (има още много неща да се покрият ... може би друг път). Частта изучава как Фед участва във фискалните операции и как американското Финансово министерство участва в операциите, свързани с монетарната политика. Дълбокото взаимодействие между тези два клона на американското правителство е необходимо за правилната работа на фискалната и монетарната политика.


Още веднъж балансовият лист на Фед предоставя проста изходна позиция. Американското финансово министерство има сметка при Фед, наречена Обща сметка на финансовото министерство (Treasury’ General Account, TGA), която е част от L3. За по-просто, този текст предполага, че Фед продължава да следва процедурите на монетарната политика от преди кризата от 2008 г.

БАЛАНСОВ ЛИСТ НА ФЕД


Монетарна политика и Министерството на финансите на САЩ

Когато Финансовото министерство харчи, Фед дебитира сметката му и кредитира резервни баланси на търговските банки. Едновременно с това, търговската банка кредитира сметката на частните икономически единици. Да кажем, че финансовото министерство купува хартия на стойност $100 от компания за хартия.


Ако Финансовото министерство получи $25 платен данък “Доход”, случва се следното:


Затова, в случай на дефицит (данъците < правителствените разходи), имаме нетно инжектиране на резерви. Консолидацията на предишните две фискални операции е:


Ако Фед не неутрализира въздействието на фискалния дефицит чрез изваждането на излишни резерви, банките ще стоварят всичко на пазара на федералните фондове и ставката на федералните фондове ще падне бързо до 0%. Ако Фед цели да поддържа положителна ставка на федералните фондове, той трябва да неутрализира въздействието на ежеднвените фискални дефицити (L3 намалява), което понижава ставката на федералните резерви и въздействието на ежедневните фискални излишъци (L3 нараства), които повишават ставката на федералните фондове.

Министерството на финансите разбра въздействието на фискалната си политика върху операциите на паричните пазари много преди създаването на Фед. В настоящата структурна постановка Финансовото министерство помага на Фед да постига желаната ставка на федералните фондове по два начина:

- Управление на кеша: Финансовото министерство събира постъпленията от данъци и продадени държавни облигации в хиляди сметки, намиращи се в частните банки, наричани “Сметки на Финансовото министерство за данъци и заеми” – “Treasury’s Tax and Loan accounts” (TT&Ls). Финансовото министерство мести фондове между тези сметки и главната си сметка при Фед, за да помага на монетарната политика.

- Управление на дълга: Финансовото министерство променя издадения дълг или променя неговата структура (пропрцията между краткосрочен и дългосрочен дълг) с цел подпомагането на монетарната политика.

Като знаем, че варирането в основната сметката на Финансовото министерство при Фед (L3) влияе върху резервните баланси (L2), до Великата рецесия (2008 г.) Финансовото министерство ограничаваше тези флуктоации като поддържаше постоянно в сметката си при Фед около $5 милиарда (Фиг. 1). Служители от Финансовото министерство се срещат всяка сутрин с колегите си от Фед, за да дискутират очаквания нетен, кешов поток за деня в сметката на Финансовото министерство при Фед и да обсъдят сумата от фондовете, която трябва да се премести от или в сметките за данъци и заеми, притежавани от Финансовото министерство в частните банки, за да поддържат $5-те милиарда.

Фиг. 1: Сметка на Финансовото министерство при Фед, средно седмично до 17 септември 2008 г., в млрд. $



Например, нека кажем, че в сметката на на Финансовото министерство при Фед понастоящем има $5 милиарда, което е и целта на министерството. Ако Финансовото Министерство очаква да изхарчи $2 милиарда, през деня то ще повика $2 милиарда от сметките си в частните банки. Кешовите потоци към сметката на Финансовото министерство при Фед са много променливи през всеки отделен ден, така че те не могат да бъдат перфектно неутрализирани. Да предположим, че харченето се случва първо (плащане към компания за хартия):



Инжектирането на резерви е премахнато чрез извикване на фондове от сметките на Финанасовото министерство в частните банки (TT&Ls).


Така че, като цяло, нетното въздействие върху резервните баланси е нула и балансовия лист на Фед е непроменен. Единствената промяна е в страната на пасивите на частните банки.


Сривът на “Lehman Brothers” през септември 2008 г. доведе до голямо инжектиране на резерви, но това отчасти бе задържано от рязкото нарастване на пасивите, които достигнаха най-високата си точка от $1.7 трилиона през седмицата на 5 ноември 2008 г. (Фиг. 2а). Причината за нарастването е управлението на огромни парични суми и дълга от страна на Финансовото министерство, което започна през късния септември на 2008 г. Първо, Финансовото министерство трансферира десетки милиарди долари от сметките си в частните банки в сметката си при Фед, и по този начин прекратявайки политиката на поддържане на постоянна сума от $5 милиарда в сметката си при Фед. Второ, Финансовото министерство издаде облигации на Допълителната финсова програма - “Supplementary Financing Program” T-bills (SFP bills) и незабавно постави постъпленията в нова сметка при Фед, наречена “Сметка за допълнително финансиране на Министерството на финансите” - “Treasury’s Supplementary Financing Account” (TSFA) (Фиг. 2 b).

Фиг. 2а: Балансов лист на Фед, в трилиони долари

Фиг. 2б: Сметки на Финансовото министерство при Фед, в млрд $



Защо Финансовото министерство направи това? За да помогне за източването на резерви, за да може да се поддържа желаната ставка на федералните фондове. Желаната ставка на федералните фондове бе положителна до декември 2008 г., така че резервите трябваше да се източват, за да се поддържа положителна ставка близо до нулата. Част 4 обяснява, че Фед неутрализираше въздействието на спешните програми върху резервите до декември 2007 г. Той правеше това, продавайки на банките от наличните си държавни облигации. За 6 месеца, притежаваните от Фед държавни облигации спаднаха от $780 милиарда през януари 2008 г. на $480 милиарда през юни 2008 г. Ако Фед бе продължил да неутрализира спешните програми по този начин, той би свършил наличните запаси от държавни облигации много бързо с паниката от септември 2008 г. Нещо повече – тъй като Фед бе започнал да отдава на заем част от държавните си облигации, сумата на все още неизползваните държавни облигации всъщност спадна на $250 милиарда.

За да избегне тази ситуация, Фед помоли Министерството на финансите да помогне за източването на резерви чрез управлението на парите от сметките си в частните банки (трансфериране от тях към сметката при Фед) и чрез управлението на дълга (издаване на новите SFP-облигации). Облигациите бяха издадени по молба на Фед за целите на монетарната политика (да помогнат за източването на резерви). Сумата на издадените SFP-облигации достигна връхна стойност от $560 милиарда в края на октомври и началото на ноември 2008 г. След това издадената сума бързо спадна поради причини, обяснени по-долу. Заедно с управлението на парите по сметките на Финансовото министерство в частните банки, министерството извади резерви на стойност от около $600 милиарда. Докато дискаунтовият прозорец авансираше резерви на банките в затруднено положение, в същото време Финансовото министерство ги източваше (Фиг. 3).

В това изявление по Програмата, Министерството на финансите описа погрешно предназначението на облигациите SFP (misrepresented the purpose of SFP bills), заявявайки, че целта на облигациите бе да “предоставят кеш за използване по инициативите на Фед”. Разбира се това не е вярно, тъй като Фед не се нуждае от кеш от никого, той създава кеша.

Фиг. 3: Инжектиране (+) и Източване (-) на резервни баланси, в трлн. долари



Финансовото министерство рязко намали помощта си чрез програмата за облигациите SFP, съгласявайки се да издаде нови облигации за само $200 милиарда. Министерството направи това, защото помощта му вече не бе така необходима (ставката на федералните фондове бе 0%), и поради дебата за тавана на дълга по това време, който почти уби програмата в ранните месеци на 2010 г.

Други примери за участе на Финансовото министерство при провеждането на монетарната политика

Финансовото министерство е използвало и други техники, свързани с управлението на дълга и паричните потоци в миналото с цел помагане на монетарната политика. Например, Финансовото министерство имаше правото на еднодневно превишаване на сметката си при Фед, което от 1914 г. до 1935 г. бе неограничено, а от 1942 г. до 1979 г. бе до $5 милиарда (Таблица 1). Така понякога сметката на Финансовото министерство при Фед е с отрицателен баланс през деня, а до края на деня тя се попълва чрез директното финансиране от Фед. Финансовото министерство издаваше на Фед “специални дългови сертификати”, срещу които Фед кредитираше сметката му.

Финансовото министерство използваше превишаването на сметката си изключително заради монетраната политика. Например, преди голяма сесия от данъчни постъпления:

“Понякога, очаквайки големи данъчни постъпления през месеците за плащане на подоходните данъци, Финансовото министерство ще възстанови баланса в сметката си при Фед, заемайки директно от Фед, издавайки специални дългови сертификати, вместо да тегли от сметките за данъци и заеми, намиращи се в частните банки. Тези фондове са заети за само няколко дни и те позволяват на Финансовото министерство да разходва в повече от текущите постъпления и по този начин снабдявайки банките с допълнително резерви преди последващото неминуемо тяхно източване.” (U.S. Treasury 1955, 282)

Това позволяваше на Финансовото министерство да попълни сметката си при Фед, без да трябва да източи сметките си в частните банки. Финансовото министерство не го правеше поради това, че е свършило парите:

“Тогава (служителите на Финансовото министерство) са използвали превишаването по сметката си при Фед, което е било позволено. Те са го правели не поради липса на баланси в сметките си в частните банки. Обикновено те са имали значителни баланси в тях и са могли да теглят от тях, за да запълнят преишаването на сметката си при Фед. Това обаче би било нежелателно и дестабилизиращо за паричния пазар. Това би натрупало ненужни резервни баланси в сметката при Фед и би създало недостиг на резерви в частните банки из цялата страна и би ги накарало да продават ценни книжа или да заемат от Фед.” (Eccles in U.S. House, 1947, p. 7))


Таблица 1: Директно заемане от Фед.: (1) брой на дните на използване; (2) максимален брой дни на използване за всеки път; (3) Максимално дължими суми за всеки отделен път на използване



През повечето време през Втората световна война Фед целеше целият диапазон на лихвите (т.е. и лихвите, плащани от държавните ценни книжа) и Финансовто министерство помагаше чрез управлението на дълга (Фиг. 4). Стриктното целене на ставката на държавните облигации на 2.5% бе малко разхлабено към края на войната, но Финансовото министерство и Фед все още не искаха ставката да се отдалечава много от 2.5%. След войната фискалните излишъци изместиха държавните акции от пазара, въпреки че за тях имаше голямо търсене. Тази ситуация повдигна цената им и лихвата по 10 годишните държавни облигации стабилно спадна на 2%. За да върне обратно ставката на 2.5% бяха нужни повече 10 годишни облигации. За съжаление Фед не притежаваше достатъчно от тях, затова Финансовото министерство достави повече:

 За всяка лихвена стойност, ефектът на бюджетния излишък по това време бе от огромно значение във всички опериации за управлението на дълга, които вървяха... По това време, Фед пракатически не разполагаше с дългосрочни правителсвени облигации и поради това бе неспсообен да достави на пазара този вид инвестиции чрез операциите си на открития пазар. Финансовото министерство обаче разполагаше с огромни суми дългосрочни облигации в различни инвестиционни сметки. След консултации и дискусия на експертно и политическо ниво между Финансовото министерство и Фед и след постигането на пълно съгласие, Финансовото министерство, чрез Комитета на открития пазар при Фед, продаде големи суми дългосрочни правителствени облигации, за да запълни търсенето, и по този начин да предотврати по-нататъшно понижаване на дългосрочната лихва. През този период Финансовото министерство продаде дългосрочни облигации на стойност $1.5 милиарда. Тази сума обаче не бе достатъчна, за да задоволи търсенето, нито пък да увеличи пазрната доходност от тези ценни книжа. Тогава Финансовото министерство, след консултации с Фед, и след пълно съгласие от двете институции, продаде нетъргуеми 18-годишни държавни облигации на стойност $1 милиард. Целта на тази продажба бе да попие всички останали инвестиционни фондове, които упражняваха напрежение на пазара за повдигане на цената (бел: и по този начин на спадане на лихвата) (Wiggins in U.S. Senate, 1952, p. 227, p. 237))

От фискална гледна точка това изглежда странно – финансово министерство, което се опитва да повиши цената на своя дълг – но, отново, всичко това бе направно за целите на монетарната политика, и, по-общо, за това, което се счита за обеществена цел.


Фиф. 4: Различни времеви лихви в САЩ през 30-те, 40-те и 50-те години, в %



Съществуват и други техники за управлението на парите и дълга, използвани от Финансовото министерство, но гореописаните би трябвало да ви дадат някаква представа, че Фед не може да го прави сам при дадения начин на опериране за изпълнението на монетарната политика (Фед използва държавни облигации, така че Финансовото министерство трябва да доставя достатъчно от тях) и при положение, че Финансовото министерство има сметка при Фед (фискалният дефицит/излишък източва/инжектира резерви). В други държави институционните детайли се променят, но известна координация между Финансовото министерство и Централната банка е необходима, за да могат операциите, свързани с провеждането на монетарната политика, да работят правилно.

Фискална политика и Фед

За правителство, което има паричен суверенитет, т.е. издава своя собствена национална валута и издава облигации, деноминирани единствено в собствената си парична единица, централната банка винаги помага, по един или друг начин, за да финансира бюджета на Финансовото министерство. Все пак централните банки са създадени, отчасти, за да помагат за финансирането на държавата. Още веднъж, текстът тук се съсредоточава върху САЩ.

Най-простото участие на Фед във фискалните операции бе наличието на възможност за превишаване на кредита по сметката на Финансовото министерство при Фед до късните години на 70-те. Както бе отбелязано в предишната част, практически тази възможност за превишаване на сметката бе използвана стриктно за нуждите на операциите относно монетарната политика, но би могла да се използва и за фискалните нужди в случай на “национално бедствие”. Лимитът от $5 милиарда обаче бе много ограничителен за тази цел и през 60-те се проведоха изслушвания в Конгреса, които разгледаха възможността за увеличаване на този лимит и за превръщането на превишаването на кредита постоянна възможност (тъй като преди, одобрението от Конгреса за превишаването трябваше да се подновява на всеки 2 години). Това обаче не стигна далеч, тъй като превишаването на сметката за фискални цели бе видяно като инфлационно и нездраво. Финансовото министерство винаги оправдаваше превишаването по сметката си при Фед като кратковременно и непостоянно средство за финансиране на разходите си с цел избягване на смущения в паричния пазар.

Въпреки че директното финансиране бе обезсърчавано, а по-късно забранено, Финансовото министерство използва паричните инструменти на Фед, за да харчи. Така, по един или друг начин, Финансовото министерство ще бъде финансирано от Фед, защото единствено Фед доставя фондовете, които Финансовото министерство използва. Докато сметките за данъци и заеми на Финансовото министерство в частните банки се използват за получаването на данъчни постъпления и тези от продажбата на държавни облигации, те са просто инструмент, позволяващ смекчаването на въздействието на данъчните и облигационни нужди върху резервите. В крайна сметка всички постъпления отиват в общата сметка на Финансовото министерство при Фед, което източва резерви. В следствие на това Фед трябва да гарантира, че банките имат достатъчно резерви, за да се позволи на Финансовото министерство да е в състояние да направи трансфер от сметките си в частните банки в сметката си при Фед.

В допълнение, Фед също има голямо участие в търговете на държавни облигации, за да гарантира, че те протичат гладко. Председателят на Фед - Eccles - отново ни представя мъдър изглед отвътре за финансирането на Финансовото министерство:

“(В минали изслушвания в Конгреса) преобладаваше усещането, че вземането на правителствен (заем) директно от Федералния резерв премахна всякакви ограничения за постигането на балансиран бюджет. Разбира се, според моето мнение, това всъщност нямаше никаква връзка с бюджетните дефицити, тъй като Конгресът е този, който решава относно дефицитите или излишъците, а не Финансовото министерство. Ако Конгресът предвиди повече пари, отколкото Конгресът наложи като данъчни задължения, тогава естествено  имаме дефицит и Финансовото министерство е задължено да вземе заем. Фактът, че те не могат да идат директно при Федералната резервна банка за заема, не означава, че те не могат да сторят това по заобиколен път (индиректно), поради простата причина, че няма ограничение за сумата облигации, която Фед може да купи на вторичния пазар. (…) Затова, ако Финансовото министерство трябва да финансира голям дефицит, Фед създава условията на паричния пазар, за да позволи заемането да се осъществи, така че, фактически Федералната резервна система индиректно финансира Министерството на финансите чрез паричния пазар и това е начинът, по който лихвеният процент се стабилизира, както бе правено по време на войната и както ще бъде правено в бъдеще. Илюзия е да се мисли, че премхаването или ограничаването на привилегията за директното заемане от Фед намалява сумата на дефицитното финансиране, или пък че пазарът контролира лихвения процент. И двете не са верни.”(Eccles in U.S. House, 1947, p. 8)

Ако Финансовото министерство не получи фондовете, от които се нуждае, за да изпълни мандата на Конгреса, и ако Конгресът приеме бюджет с дефицит, тогава демократическият процес няма да се изпълни (бюджетът не може да бъде приложен) и лихвеният процент ще се покачи.

Що се отнася до търговете на държавните ценни книжа, Фед прави така, че те винаги да са успешни; “саморазправящите се участници на пазара на държавни ценни книжа”, т. нар. “bond vigilantes”, нямат никакво влияние. Фед прави това по много различни начини. Един от тях е да изкупи всичко, което е останало непродадено на търга. Фед трябва да го направи, или защото до края на 70-те търговете на държавни ценни книжа не бяха добре развити и поради това участието в тях не бе на достатъчно високо ниво, или защото Фед контролираше лихвата по всички времеви срокове.

“Сега, днес при оценяването на новоиздаваните държавни ценни книжа, Фед е в позицията на подопечител. В периода на оферирането Фед се опитва да се погрижи за това, издаването да е успешно. … Той стабилизира пазара точно по начина, по които всеки подопечител го прави.” (Martin in U.S. Senate, 1952, p. 96)

Друг начин е Фед да осигури надежден канал за рефинансиране на Финансовото министерство, защото на Фед все още е позволено да участва на търговете, за да подмени притежаваните от него държавни ценни книжа, чиито срок изтича.

Накрая, днес Фед участва индиректно във финансирането на Финансовото министерство чрез Системата на първичните дилъри. По време на търг, първичните дилъри са длъжни да представят разумна оферта, а Фед гарантира, че те имат достатъчно резерви по време на сделката за издадените облигации, като купува, или сключва репо сделка (за обратно изкупуване). Преди създаването на Системата на първичните дилъри Фед също гарантираше, че банките имаха достатъчно резерви за уреждане на покупките на новоиздаваните държавни, ценни книжа. Например, по времето на Втората световна война  (виж Фиг. 5 за данните за резервите през този период):

“Бе очевидно, че всички фондове, необходими за финансирането на войната, и които не бяха набрани чрез данъците или чрез продажбата на държавни облигации на небанковите инвеститори, би трябвало да бъдат набрани от продажбата на държави облигации на банковата система. В началото търговските банки бяха в състояние да ползват излишни резерви за няколко милиарда долара, но по-късно те трябваше да бъдат снабдени със значителна сума от допълнителни резервни фондове, за да могат да купят нужните ценни книжа. … Най-общо, допълнителни резервни фондове бяха доставяни чрез купуването от Федералния резерв на краткосрочни правителствени облигации.” (Martin in U.S. Senate, 1952B, p. 288))

Така, по един или друг начин, Фед ще гарантира, че търговете на държавни облигации никога няма да се провалят и, в процеса, ще финансира Финансовото министерство директно или косвено.


Фиг. 5: Резерви в млрд $



Необходима координация между дейността Финансовото министерство и Централната банка

Финансовото министерство и Централната банка трябва да работят в тясно сътрудничесто, за да може фискалната и монетарна политика да работят правилно. Централната банка не може да бъде напълно независима от Финансовото министерство:

“Историята на централното банкиране, както бе споемато по-рано от председателя, е, че ценралното банкиране не може да се отдалечи твърде много от политиките на правителството за дълго; и че докато, исторически погледнато, централните банки са печелели битки срещу правителството, те винаги са губили войната.” (Wiggins in U.S. Senate, 1952, p. 235)

Централната банка има независимостта на инструментите (поставянето на лихвения процент) и цели (инфлация, и т.н.), но тя трябва да работи с държавните облигации в ежедневната си дейност. По същия начин – Финансовото министерство трябва да се съобразява с монетарната политика в ежедневната си дейност, в противен случай стабилността на лихвения процент няма да може да се поддържа и по-лесно биха възниквали инфлационни напрежения.

За да стигнем по-далеч: Консолидация или не? Това е въпросът.

От предишните части би трябвало да е ясно, че, в крайна сметка, всички фондове, които Финансовото министерство използва, идват от Фед. Докато данъците и издаването на държавни облигации дебитират сметките на частните икономически единици и кредитират сметкита за данъци и заеми на Финансовото министерство, намиращи се в частните банки, в крайна сметка Финансовото министерство се нуждае от фондове в своята главна сметка при Фед. И тези фондове не могат да съществуват преди да съществуват резерви, освен ако Фед не предоставя директно фондовете на Финансовото министерство.

Ако отидем малко по-далеч, съвършено ясно е, че плащанията на данъците не могат да бъдат уредени, ако първо не са инжектирани резерви в банковата система или от Фед (чрез аванси или покупки: активите се повишават, L2 се увеличава) или от Финансовото министерство (чрез харченето: L3 спада, L2 нараства). Същото се отнася и за постъпленията от издаването на държавни облигации. Паричното финансиране на Финансовото министерство не подлежи на избор - то се случва по един или друг начин. Или Фед купува държавни облигации директно от Финансовото министерство, или Фед ги купува индиректно, като първо предоставя фондове на първичните дилъри, а след това прави постоянни или временни покупки на държавни облигации.

Някои икономисти, последователи на Модерната Монетарна Теория (ММТ), използват тези заключения и забелязват, че не се придобива някакво, ново аналитично разбиране чрез разделението на Финансовото министерство и Централната банка, когато се разглежда едно парично суверенно правителство. По-добре е да ги консолидираме в една икономическа единица – правителството. Консолидацията всъщност не е толкова рядко явление в икономическия анализ, но ММТ стига по-далеч – за консолидация, основана на детайлен анализ на вътрешния механизъм на взаимоотношенията между Финансовото министерство и Централната банка. Това е теоритично опростяване, което е базирано на детайлен, институционален анализ. Нещо по-важно, ММТ твърди, че консолидацията има значение за разбирането на ролята на данъците и издаването на държавни облигации от едно монетарно суверенно правителство.

Балансните листове на Финансовото министерство и на Централната банка изглеждат така (Използвам думата “валута” (“currency”) по-свободно тук – да означава всички форми на монетарни инструменти на централната банка: кеш и резервни баланси):



Данъчните плащания водят до:

- ΔL1 < 0: правителствената валута е върната на правителството

- ΔL2 > 0: по-голяма нетна стойност на правителството (или ΔA1 < 0, ако данъчното задължение е на балансовия лист, т.е. дължими данъци)

Правителственото харчене (фискалната политика) и авансите (монетарната политика) инжектират правителствена валута: ΔL1 > 0.

Данъците не финансират (консолидираното) правителството, т.е. няма кредитиране на правителствена чекова сметка, няма акумулиране на фондове от страна на правителството: ДАНЪЦИТЕ УНИЩОЖАВАТ ПРАВИТЕЛСТВЕНАТА ВАЛУТА (ΔL1 < 0). В допълнение, инжектирането на правителствена валута (ΔL1 > 0) ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ТРЯБВА да се случи преди данъчното облагане, защото данъчното плащане се осъществява чрез предаването на правителството на неговата собствена валута (ΔL1 < 0). Абсолютно същото, което бе казано в предишните части.

Издаването на правителствени облигации води до:

- ΔL1 < 0: правителствена валута е върната обратно на правителството

- ΔL2 > 0: носещи лихва облигации са издадени

Издаването на облигации е равносилно на прехвърлянето на фондове от чекова сметка в спестовна сметка. То е част от операциите на монетарната политика. Предишните части показаха, че това бе илюстрирано в стресови времена в паричната система.

Авторите от ММТ обичат да работят с консолидирано правителство, защото те виждат това като една ефективна стратегия за целите на политиката (виж следващата част), но също и поради това, че неконсолидираният случай само прикрива зад много слоеве от институциално усложняване главното: по един или друг начин Фед винаги финансира Министерството на финансите. Това монетарно финансиране не е въобще въпрос на избор и само по себе си не е инфлационно.

За да идем още по-далеч: Кои са подходящите за задаване въпроси относно монетарно суверенното правителство?

Едно от предимствата на позицията, че “данъците не плащат за никакви правителствени разходи” е, че тя позволява, съществуващият дебат да бъде сложен в различна рамка. Вместо да преценяваме една правителствена програма в смисъл на “как ще платим за нея?”, сега можем да се взрем в социалните нужди и да намерим начин за тяхното постигане. Това е трудната част. Финансирането на производството е лесно: то винаги е монетарно финансиране по един или друг начин.

Фокусирането на политическата дискусия върху данъците, или кой ще ги плати, кой ще се облагодетелства и т.н., измества вниманието от обществените цели на правителството и го поставя в индивидуалистичния анализ от типа блага/цена: “Аз платих данъци, какво получавам в замяна?” Най-простият отговор, може би, е “нищо”, защото целта на правителството не трябва да е облагодетелстването на отделен индивид, а обществото като цяло. Или може би човекът, задаващ този въпрос, определя своите придобивки твърде ограничено, свеждайки ги непосредствено до материалните или личните си аспекти. Някои семейства може да нямат деца и по този начин да не се облагодетелстват лично от плащането на данъци за държавните училища, но едно по-добре образовано население носи огромни придобивки сега и в бъдеще, които се отразяват на качеството на живот на всички.

В допълнение, отдалечавайки се от рамката “данъците плащат за” помага за по-доброто разрешаване на някои проблеми, просто защото данъците за едно монетарно суверенно правителство не са предвидени да плащат финансово за нещо, а за да освободят ресурси (стоки, работници, услуги, суровини и т.н.) за използването им за обществени цели. Например, проблемът за социалните пенсии не е финансов проблем. Програмата за социална сигурност не може да банкрутира. Няма нужда от тръстов фонд, няма нужда да се слагат долари в заключена кутия, няма нужда от данък за социално осигуряване. Социалните придобивки могат да бъдат платени в деня, когато са дължими, просто чрез написването на число в компютъра. Фондовете ще дойдат от дебитирането на сметката на Финансовото министерство при Фед, а сметката ще получи фондове, директно или индиректно, от Фед.

Трудната част е да се реши как и какво да се произвежда, за да се посрещнат нуждите на едно застаряващо общество. Ще се нуждаем от повече инфраструктура, работници, стоки и услуги, които се грижат за нуждите на едно по-застаряло население. Ще трябва да увеличим производителността на наличните работници. Това не може да стане чрез спестяване на долари от страна на Финансовото министерство. Напротив, Финансовото министерство вероятно би трябвало да харчи повече, за да направи обучението и училищата по-лесно достъпни, и да предоставя финансиране на индивиди и бизнеси, които искат да участват в разрешаването на проблемите на бъдещето. Правителството трябва също да участва директно чрез инфраструктурни и други разходи. Всичко това означава повече, а не по-малко, федерални разходи днес.

Данъците и данъчната структура са важни, но не поради финансови причини, а за постигането на ценова стабилност, за предизвикване на промяна в поведението и за коригирането на нежелано от обществото, социално неравенство. Данъците за социално осигуряване не постигат нито едно от тези неща. Те само повишават цената на труда, обезсърчават заетостта и са регресивни.

Най-накрая, въпросът за заплащането на нещо не е финансов проблем ЗА ЕДНО МОНЕТАРНО СУВЕРЕННО ПРАВИТЕЛСТВО. Проблемът е политически и производствен. Ако Конгресът иска да направи нещо, той ще получи финансиране. Ако бъде финансиран, тогава идва проблемът за намирането на ресурсите, нужни за изпълнението на проекта. Истински подходящите въпроси са: “Какво искаме от правителството да направи за нас?”, “Дали искаме правителство, което представлява 50% от БВП или 20% от БВП?”, “Искаме ли тежестта от преместването на реални ресурси в полза на училища, детски градини, грижи за възрастните и т.н., да бъде споделена от обществото чрез по-високи данъци или искаме да индивидуализираме тази тежест чрез по-високи лични разходи?”, “Какво общество предпочитаме – в което всеки е сам за себе си или солидарно общество?” След като веднъж тези въпроси са отговорени (да се надяваме чрез демократичния процес), обществените цели са ясно дефинирани и проблемът сега е тяхното изпълнение. Заплащането на изпълнението във финансов смисъл е лесно. Заплащането, в смисъл на реални ресурси, може да е трудно (особено при пълна заетост).

Книгата на Кейнс “Как да платим за войната” е класически пример за правилен начин на поставяне на въпроса. Той отбелязва: “Првителство, което има контрол над банковата и паричната система, винаги може да намери кеш, за да плати за покупките на домашно произведените стоки.”  Проблемът за заплащането не е финансов проблем дотолкова, доколкото има налични стоки и услуги, предлагани за продан в националната валута, която е издавана от правителството. Проблемът е, че по това време: “Всяко използване на ресурси е за сметка на алтернативна употреба,” “размерът на тортата е фиксиран.” Има алтернативни разходи, и ако нищо не се направи, инфлацията ще излезе от контрол, тъй като правителството се съревновава с частния сектор за достъп до ресурси, за да воюва. Проблемът се отнася до производство и потребление. В мирно време икономиката обикновено работи под равнището на пълна заетост, така че, за да се произведе повече, просто трябва да се назначат повече хора. Но при пълна заетост трябва да се правят избори, което включва отказ от някои алтернативи и правенето на жертви – ето какво означава “да се плати за”. Частният сектор трябва да жертва част от консумацията си, за да освободи ресурси за правителствените нужди. Въпросът е, кой би трябвало да жертва най-много, колко жертване трябва да има, как би трябвало жертването да се осъществи?

В контекста на войната е лесно да се определят приоритетите при наличието на широко политическо съгласие относно това, какво представлява обществената цел (спечелването на войната): преди ¾ от общия пай са отивали за консумацията на частния сектор, а сега за него има едва ¼. Правителството може да се опита да постигне това чрез доброволно спестяване (военни облигации) или чрез купонна система, но най-ефективният начин е да се намали покупателната способност в самия й извор: ако хората нямат толкова голям паричен доход, те няма да ходят да пазаруват много. Това може да бъде направено чрез данъчното облагане (постоянно жертване на частно потребление) или чрез разсрочено заплащане (временно жертване на частно потребление) с цел намаляването на частния, паричен доход до това, което се счита минимално необходимото за поддържане на живота.

Докато Кейнс поставя избора пред нас в директна форма, като се има предвид драматичната ситация на войната, същото се отнася и за мирно време. Двете основни разлики са, че, първо, в мирно време има повече гъвкавост относно ресурсите, тъй като обикновено размерът на пая може да нараства и, второ, в мирно време е по-трудно да се постигне политическо съгласие относно това, кои да са обществените цели. Разбира се, някои страни с монетарен суверенитет може да нямат много ресурси и да не изнасят много. В този случай е трудно, но не невъзможно, да се постигнат социалните цели. Ако в допълнение, една страна не е монетарно суверенна (бел.: като България с валутния борд например), тогава постигането на обществените цели е дори още по-трудно.

Това е за днес! Следващите публикации са относно частните банки.



Превод: Райчо Марков


Няма коментари:

Публикуване на коментар