петък, 28 март 2014 г.

Постоянната правителствената програма за гарантирана заетост като стандарт за стойността на националната валута (“парите”)

Продължение на част 1 и част 2

“Сега, що се отнася до така наречените книжни пари, всеки знае, че книжните пари са парите на цивилизованите народи. Колкото по-нагоре вървим в цивилизацията, толкова по-малко същински пари виждаме. Всичко е банкноти и чекове. На какво са базирани? По принцип на два източника – човешката енергия и производствената земя. Човечеството и пръстта - те са истинските основи на парите.” От интервюто на Томас Едисон в “Ню Йорк Таймс” през 1921 г.



От предишните публикации изяснихме, че “парите” са създавани от държавната власт и че те са данъчен кредит, т.е. те са единственото нещо, което властта е определила като годно за погасяване на данъчните задължения в една държава.

Сега ще отидем малко по-далеч и ще обясним как една постоянна правителствена програма за гарантирана заетост ще постави естествен под в икономиката и в същото време ще поддържа стойността на “парите”, като в процеса ще заличи и безработицата.

Както всеки монополист, правителството може да определи цената на своя продукт – “парите”. По принцип всеки монополист може или да определи цената на продукта си “Ц” и да остави количеството “К” да варира, или да определи количеството “К” и да остави на пазара да определи цената. Обикновено монополистът определя цената и оставя всеки да купува, каквото количество иска при тази цена.

В неразбирането си на съвременната парична система, и че всъщност то е монополистът, снабдяващ всички останали с “пари”, днешното правителство (включително и това на САЩ) прибягва до втория вариант. То първо определя големината на бюджета (разходите), т.е. количеството “пари” “К”, а след това оставя пазарът да определи равнището на цените “Ц”, тъй като всички правителствени покупки са правени при пазарни цени. Ако монополистът реши да определи “К” и остави на пазара да определи “Ц”, той трябва да ограничи “К", така че търсенето да надвиши количеството “К” или иначе цената на продукта му практически би паднала до нула. Правителственото ограничаване на “К”, за да контролира цената “Ц”, означава използването на постоянна безработица и излишен капацитет, за да контролира ценовата стабилност. При всички случаи това никога не би бил удачен избор за монополния доставчик на даден продукт.

Златният стандарт използва алтернативната възможност, при която монополистът определя “Ц”, в този случай цената на златото, и оставя “К”, количеството правителствени разходи и отдаването на правителствени заеми, да варират. Данъците създават търсене за валутата. Правителството определя цената, при която ще купува и продава злато, а всички останали покупки прави при пазарни цени. Тогава то е ограничено във фискалната и монетарната си политика и е принудено да харчи достатъчно малко за всичко останало, което не е злато и да нагласява основния лихвен процент така, че да поддържа желан буферен златен резерв. Правителството трябва да ограничава харченето си, непредназначено за закупуването на злато, до по-малко ниво, отколкото е търсенето за валутата, породено от данъчното облагане, така че прекомерното търсене за валутата е въплатено в продажбата на злато от частния сектор на правителството. Прекомерното правителствено харчене за всички останали неща, които не са злато, водят до продажба на злато от правителството на частния сектор. Дотогава, докато е поддържан буферния златен резерв и легалното конвертиране в злато, определената и фиксирана от правителството цена на златото представлява стойността на валутата. Всички останали цени варират на пазарни равнища и отразяват номиналната стойност по отношение на фиксираната цена на златото.

Микроикономическата теория се фокусира на логиката, която заключава, че монополист, контролиращ жизнено важен продукт, определя цената му по един или друг начин. Предложението за въвеждането на постоянна правителствена програма за гарнатирана заетост, при която правителството се явява работодател от последна инстанция, предлагащ работа на всеки търсещ, годен и готов да работи при фиксирана заплата, използва избора на правителството да определи една цена, заплатата по тази програма, плащайки пазарни цени за всички останали покупки и оставяйки нивото на общите правителствени разходи да бъде определено от пазара.

При златния стандарт златото е считано винаги за “напълно заето”, тъй като то може винаги да бъде продадено на правителството при фиксираната цена. Няма “безработица” за златото. По същия начин, при политиката на правителството като работодател от последна инстанция, трудът винаги може да намери купувач.

Въвеждането на постоянна правителствена програма за гарнатирана заетост създава стандарт за минимална работна заплата, тъй като правителството е склонно да назначи всеки на заплатата по тази програма. То също предоставя спирачки на увеличаването на работната заплата в частния сектор, което не е свързано с увеличаването на продуктивността, тъй като работодателите имат резерв от работници в правителствената програма за гарантирана заетост, от който могат да теглят. Също работниците и служителите осъзнават, че тези, работещи в правителствената програма могат да ги заменят, въпреки че цената за работодателя ще зависи от квалификациите и тренираността, необходими за изпълнението на работата, която работодателят желае да бъде свършена. По този начин се създава везна за номиналната работна заплата. Стойността на валутата е фиксираната работна заплата, плащана от програмата за гарантирана заетост (която автоматично се превръща в минималната за страната), тъй като тя е това, което правителството, монополният доставчик на "парите", е решило, че ще плаща. Другите заплати са обект на пазарните сили.

Първоначално заплата по програмата може да бъде поставена на всяко ниво, тъй като пазарните сили ще подравнят всички останали заплати и цени. За да се минимилизира едно разрушително действие, първоначално заплатата по тази програма трябва да бъде такава, че да не е твърде голяма, че да изтегли работници и служители от частния сектор и не твърде ниска, че да предизвика обща дефлация. 

Например ако заплатата по програмата е поставена твърде високо, привличайки работници от частния сектор, ще възникне еднократно настройване. Нетните правителствени разходи биха нараснали, когато работници по програмата биват назначени. Общото производство на частния сектор би намаляло, тъй като работниците напускат работа там, а доходът на частния сектор би се увеличил от по-високо заплащаната работа по програмата за гарантирана заетост. Тогава бизнесите би трябвало да плащат повече, за да заменят загубените работници и да запазят останалите си работници. Цените биха се увеличили, тъй като разходите и доходите са се увеличили.

Обратното е в сила, ако работната заплата по програмата е поставена твърде ниско. Това би се изразило с намаляване на проджбите, тъй като доходът на частния сектор би бил недостаъчен за погасяването на данъците, постигането на желаното спестяване на “бели пари за черни дни” и закупуването на произведеното от бизнесите. Нарастващият инвентар от непродадени стоки би довел до уволнения и натиск, подтискащ цената на труда. Евентуално повече работници биха намерили пътя си към правителствената програма за гарантирана заетост и правителствените разходи биха нараснали. В определен момент цените биха се стабилизирали в съответствие със заплатата по програмата.

Може да се счита, че постоянната правителствена програма за гарантирана заетост е политика за стандарт на труда, който непрекъснато определя стойността на “парите” според качеството на труда, който може да се наеме при цената на труда, заплащана от програмата (минималната за страната работна заплата). Тъй като трудът не е хомогенен, стойността на “парите”, по дефиниця, ще варира с качеството на труда, който годишната заплата на програмата за гарантирана заетост може да закупи. Това носи подразбираща се циклична тенденция към увеличаване стойността на валутата през периоди на увеличено желание на частния сектор за спестяване на “пари”. (От предишните публикации вече знаем, че безработицата се увеличава, когато частният сектор желае да заработи и спести повече пари, отколкото е нуждата му за погасяване на данъците, а правителството не му позволява това чрез достатъчно голям дефицит. С програмата за гарантирана заетост в действие това ще става автоматично, тъй като ненамиращите желаната работа в частния сектор веднага ще намират такава в правителствената програма и влизайки в нея автоматично ще увеличат и правителствения дефицит, който фактически ще удовлетвори това им желание за спестяване, т.е. да бъдат в излишък, заработвайки по-голям доход, отколкото харчат.)  Например, уволнения в частния сектор биха довели до допълнителни правителствени работници при минималната заплата за страната (заплатата от програмата за гарантирана заетост), с по-високи качества от останалите работници и служители, които вече са били в програмата отпреди. Това би подобрило инвестиционната среда както за чуждестранния, така и за домашния бизнес, тъй като по-добри работници биха могли да се назначат за същата номинална заплата. Също така всяко повишаване на атрактивността на резерва от работещи в програмата, като по-високо образователно ниво, би увеличило както покупателната способност на валутата, така и стойността на валутата на международните валутни пазари. Добре обмислен план за действие на постоянната програма за гарантирана преходна заетост би включил и добре организирана програма за образование, за повишаване на работните умения, а също би намерил продуктивно използване на работниците в програмата.

Стойността на националната валута се определя от това, какво правителството изисква от частния сектор да направи или продаде, за да я получи. Помощите за безработни са плащане за това, че не работим. Ако всеки просто би могъл да си седи вкъщи и получава правителствени чекове, без да се чувства неудобно, и в същото време е в състояние да получи цялата необходима валута за плащане на данъците, валутата не би имала стойност. Ето защо, при сегашната политика изплащането на обещетения за безработните трябва да бъде ограничено, временно и да е недостатъчен източник на доход за частния сектор, че да може да задоволи данъчните си задължения и желаното спестяване. Същото важи и за т. нар. безусловен базов доход (ББД) - поради същите причини той не може да бъде достатъчно голям, че да извади хората от бедност.


Програмата за гарантирана заетост, от друга страна, изисква от работниците поне минимално да продадат времето си. По този начин тя не трябва да бъде ограничавана, тъй като “парите” ще поддържат стойността си, без да има зависимост от количеството разходи по програмата. Стойността на валутата ще е равна на усилието, необходимо за заработване на заплатата, плащана от програмата за гарантирана заетост.

Райчо Марков
Ню Йорк


Няма коментари:

Публикуване на коментар