понеделник, 30 септември 2013 г.

Пълна заетост и ценова стабилност


Най-напред бих искал да припомня какво наричаме нетни (чисти) финансови активи, тъй като те са в основата на долуизложения анализ. Нетните финансови активи на САЩ например = всички доларови резерви в сметки във Федералния резерв + всички американски държавни ценни книжа (ДЦК) + всички доларови банкноти в обръщение.



Това е документ, изясняващ регулиращото за икономиката действие на една постоянно съществуваща правителствена програма за гарантирана заетост, или както още е известна - "Правителството като работодател от последна инстанция".

Изяснява как един резерв от заети по програмата хора, които иначе биха били безработни, автоматично регулира икономиката по начин, непозволяващ инфлация или дефлация и същевременно поддържащ, по дефиниция, пълна заетост.


С други думи - как се постига постоянна пълна заетост едновременно с ценова и валутна стабилност. Приятно четене!


ПЪЛНА ЗАЕТОСТ И ЦЕНОВА СТАБИЛНОСТ 

Въведение

Днешната парична система може да поддържа едновременно пълна заетост и ценова стабилност както в кратък, така и в дългосрочен план. Ще бъде показано, че:
1) Наличието на безработица означава, че правителственият бюджетен дефицит е твърде малък;
2) Стойността на валутата се определя от цените, заплащани от правителството.
Правителството има две основни икономически цели: ценовата стабилност и пълната зетост. По ирония на съдбата то е избрало прилагането на монетарна и фискална политика, които използват излишен капацитет, включително безработица, за да поддържа ценовата стабилност, избягвайки възможността от едновременното постигане и на двете цели. Този анализ се фокусира върху една съвсем различна възможност, при която правителството приема ролята на работодател от последна инстанция (РПИ), премахвайки нежеланата безработица, а ценовата стабилност се поддържа от ограничаването на цената, която правителството плаща за участниците в програмата му за гарантирана работа.
Алтернативата - Работодателят от последна инстанция (РПИ)
Амертиканското правителство може директно да постигне нулева безработица чрез предлагането на работа в обществения сектор на всеки, който желае такава като допълнение към настоящия си бюджет. Нещо повече, чрез фиксирането на заплатата по програмата на РПИ, на равнище, близко до текущата минимална работна заплата, което не разстройва съществуващия пазар на труда, може да се очаква значителна ценова стабилност.
Програмата РПИ позволява елиминирането на много съществуващи правителствени социални плащания към всички, които не са специално посочени като изключение от избирателите. Законодателството за минимална работна заплата вече също не би било необходимо. Хората на труда биха приветствали спасителната мрежа на гарантираната работа, а бизнесът би признал ползата от наличието на резерв от готови работници и служители, които би могъл да привлече по всяко време чрез предлагането на малко по- висока работна заплата от тази, плащана от РПИ. В допълнение, гарантираната работа в публичния сектор би оказвала антициклично въздействие, автоматично увеличавайки правителствените разходи и назначения в публичния сектор, в момент, когато се закриват работни места в частния сектор и автоматично намалявайки правителствените разходи и работни места в публичния сектор, когато частният сектор се разраства.
Предложението за РПИ на едно ниво наподобява социална работна програма, която е отхвърлена от Конгреса, въпреки че някои щатски социални програми наподобяват социална работна програма. Както и да е, различието от РПИ в тези щатски програми е, че те създават нови работници, чието заплащане е под минималната работна заплата, и които заменят нормалните работници и служители в публичния сектор.
Предложението за РПИ също има характеристики, подобни на сегашната федерална политика за компенсация на безработните. Но също има и значителни различия, тъй като компенсацията за безработните е 1) плащане за това, че не работим, 2) временно, 3) не покрива всички и 4) е по-малко, отколкото запалтата на РПИ.
В допълнение към нулевата безработица, ще бъде показано, че политиката на РПИ създава ценова стабилност по начин, по-различен от начина, по който много предложения за политиката на доходите преди са били създадени да го правят. Трябва да се отбележи, че една програма за РПИ би срещнала твърда опозиция, тъй като тя позволява варирането на федералния бюджетен дефицит, като вероятността за постоянни и нарастващи дефицити е голяма. Например, ако направим най-груби пресмятания, ако правителството назначи 8 милиона нови работници и служители в публичния сектор на годишна заплата, да речем, $12 500, това би било нов разход на стойност $100 милиарда. Нека извадим от тях някаква част, приблизително $50 милиарда, които сега се харчат за компенсация за безработни, $15 милиарда от помощи за семейства с деца, и над $20 милиарда, харчени за купони за храна, които биха могли да се намамалят и чисто биха останали $50 милиарда допълнителен годишен дефицитен разход. Ето защо това изследване първо ще се фокусира върху ненужния страх от дефицитите сами по себе си.
Данъчно облагане, правителствени разходи и вземане на заеми при неконвертируема валута
По закон американският долар не е конвертируем в нищо, когато е представен за поискване от правителството. Той обаче е определен от правителството като единственото средство, нужно за погасяването на данъчните задължения. Тези задължения представляват постоянен дълг, дължим от частния сектор към правителството и те създават постоянна нужда за долари. Частният сектор получава нужните долари главно чрез плащания за прехвърлянето на реални стоки и услуги към правителството, а правителствените разходи или издаването на заеми от правителството са тези, които доставят доларите, нужни за изплащането на данъците. За нуждите на този анализ ще отбележим, че правителствените разходи са разходите на правителството или някой от неговите агенти. Например, от гледна точка на анализа на кешовия поток, закупуването на чужда валута от страна на централната банка е същото, все едно министерството на финансите е закупило военно оборудване. С други думи, разглеждаме централната банка и министерството на финансите като част от правителството.
Данъците са необходими, за да създадат продавачи на релани стоки и услуги, които искат да ги разменят срещу счетоводната парична единица, избрана от правителството. Деноминираните в долари данъчни задължения служат за създаването на продавачи на реални стоки и услуги, които трябва да се санбдят с долари, за да могат да погасят данъчните си задължения. Сдобиването с доход, само по себе си, няма никаво значение за правителството, поради това, че доларите не са ограничен правителствен ресурс, а са задължение, или данъчен кредит, който може да бъде издаден винаги, когато правителството пожелае. Възможността на правителството да изкарва доход, не го ограничава  в това, какво то може да закупи. Покупателната способност на правителството е ограничена единствено от това, което се предлага за продан в замяна на долари.
Адам Смит (312 стр., , Cannan Edition) признава това чарталистко виждане:
Принц, настояващ определена пропорция от наложените от него данъци да бъде изплащана в хартиени пари от определен вид, би създал по този начин определена стойност за тези хартиени пари; въпреки, че условията за освобождаване от техните финални задължение и откупуване би зависело изцяло от волята на принца.”
***
Държавни ценни книжа и поддържане на основния лихвен процент
В търговската банкова система заемите създават депозити като счетоводна идентичност. Резервните сметки на търговските банки при Федералния резерв (Фед) могат да се разглеждат като неносещи лихва чекови сметки при Фед, а задълженията за поддържане на определено количество резерви могат да се разглеждат като задължителен  минимален баланс в тези сметки. Резервните баланси са актив за търговската банка-членка, а банковите задължения са актив за Федералния резерв.
Общата счетоводна книга на банковата система е винаги в баланс, с изключение на малко операционни фактори, като например чекове в процес на изчистване. Когато всяка банка трансферира пари към друга банка, банковите депозити на първата банка са намалени, а тези на втората банка увеличени. Общото количество депозити в банковата система остава непроменено:
Банка А и Банка Б са в баланс. Двете са издали заем за $100 и са кредитирали парите в чековата сметка на заемополучателя.
Банка А е изгубила депозита си в полза на Банка Б. Банковата система като цяло е все още в баланс, въпреки че резервната сметка на Банка А при Фед е превишила кредита си със $100, а резервната сметка на банка Б при Федералния резерв има положителен баланс от $100. В този случай банка А може да заеме от банка Б. Балансът е възможно да бъде възстановен и без намесата на Федералния резерв.
Ако обаче депозиторът на търговска банка А напише чек до американското министерство на финансите, изплащайки данъците си, Фед дебитира резервната сметка на банка А и кредитира сметката на Министерството на финансите при Фед. Общото количество банкови депозити в търговската банкова система е намаляло, докато общото количество отдадени заеми остава непроменено:
Банките А и Б са в баланс. Всяка една от тях е издала заем на стойност $100 и е кредитирала чековата сметка на заемополучателя 
Депозиторът на банка А е направил плащане в сметката на Министерството на финансите при Фед. Фед дебитира резервната сметка на банка А и кредитира сметката на Министерството на финансите при Фед. Сега банковата система има превишаване на кредита при Фед със $100, известно като резервен недостатък. В този случай резервната сметка на банка А е надвишила кредита си. Ако банка А заеме от банка Б, недостигът преминава към банка Б и резервната сметка на банка Б ще е надвишила кредита си. Ако някоя от двете банки издаде нов заем и създаде нов депозит, активите и пасивите ще се увеличат едновременно, оставяйки размера на недостига на резерви непроменен. Нито пък изплащането на съществуващ заем би променило този недостиг.
Практически, недостигът на резерви в търговската банкова система като цяло може да бъде облекчен единствено чрез трансфер на фондове от Фед към резервната сметка на търговската банка-членка. Когато Фед кредитира резервна сметка на търговска банка-членка и дебитира своята сметка, общото количество резерви в търговската банкова система се увеличава. В този прост случай, ако Фед издаде обратно заем от $100 на банка А, банковата система възвръща баланса си. Започвайки със състоянието на недостиг:
Фед заменя превишаването на кредита със заем:
Дори и ако банка А не покрие недостига си от резерви, Фед би отчел превишаването на кредита на банка А като заем и би начислил съответна глоба като лихва по този автоматичен заем. По този начин недостигът на резерви е винаги покрит от заем, отпуснат от Фед. Променливата величина е начисляваната от Фед лихва  и вероятно колетералните гаранции, които Фед изисква като застраховка за издадения задължителен заем.
В случай, че правителствените разходи надвишат прибираните данъци, налице е бюджетен дефицит, както е дефиниран за счетоводните нужди. Правителственото харчене най-общо се осъществява чрез кредитирането на резервната сметка на търговска банка при Фед. и чрез неутрализаращо дебитиране на сметката на Министерството на финансите при Фед. Кредитирането на резервната сметка на търговската банка е всичко, което повлиява на частния сектор, тъй като всички неутрализиращи транзакции между Фед и сметката на Министерството на финансите при Фед са изцяло извън търговската банкова система и неутрализират вкарвания в общия правителствен балансов отчет на Министерството на финансите и на Фед.
Да предположим, че търговската банкова система е в баланс  с всички банки доволни от текущите си резервни баланси, както е показано на фиг. 4:
Заплащане на $100 от Министерството на финансите до клиент на банка Б е осъществено чрез дебитирането от страна на Фед на сметката на Министерството на финансите при Фед и кредитирането на резервната сметка на банка Б при Фед:
За да опростим нещата, нека приемем, че няма изискване за поддържането на минимално количество резерви, това създава дисбаланс за търговската банкова система като цяло, известен като излишък от резерви. Тъй като резервните сметки не носят лихва, банка с излишни резерви ще се опита да ги отдаде на заем на друга банка. Тъй като няма друга банка, която да е в дефицит към Фед, краткосрочната лихва (основният лихвен процент) би паднал до нула. Банките не биха искали да плащат лихва, за привличането на краткосрочни резервни депозити, които не носят лихва.
Излишните резерви имат стойност, ако могат да се използват за изплащането на заем, отдаден от Фед, за закупуването на новоиздадени държавни ценни книжа (ДЦК) от Министерството на финансите или пък за закупуването на съществуващи ДЦК от текущия портфейл с активи на Фед. Всички тези неща представляват трансфери на фондове към Фед. Само трансфер на фондове от търговската банкова система към Фед може да намали излишните резерви в търговската банкова система.
Купуването и продаването на ДЦК от Фед се нарича операции на открития пазар. Нормалната оперативна процедура е Фед да неутрализира факторите, причиняващи дисбаланси, наричани оперативни фактори, с операциите на открития пазар. Оперативните фактори включват всеки трансфер между търговските банки и Фед, и други артикули, които оказват влияние върху резервните баланси, в това число неизчистени чекове, известни под името “вариране” (“float”), и промени на количеството банкноти в обръщение.
Продажбата на новоиздадени ДЦК от Министерството на финансите въздейства върху частния сектор по абсолютно същия начин, както и продажбата на ДЦК от страна на Фед от съществуващите в портфейла му ДЦК. И в двата случая фондове, държани от частния сектор са трансферирани към Фед, правителствените ДЦК са кредитирани в сметка на търговската банка при Фед, а резултатът е източване на резерви, равни на стойността на ДЦК.
Започвайки от излишък на резерви от $100:
Фед продава на банка Б ДЦК на стойност $100
Сега, Банка Б има желание да заплати лихва, за да запази депозитите си, тъй като притежава носещ лихва заем от $100 и носещи лихва ДЦК на стойност $100, които трябва да финансира.
Недостиг или излишък от резерви за цялата система може да бъде неутрализиран единствено чрез трансфериране на фондове към и от Фед. Ако правителството желае да поддържа основен лихвен процент по-голям от нула, когато в банковата система има излишък от резерви без оферти за по-голяма лихва от нула, то трябва да неутрализира оперативните фактори, предизвикаващи това състояние, като предложи възможността за носещи лихва депозити, като например ДЦК. Когато пък в банковата система има недостиг от резерви, правителството (разбирай централната банка) трябва да отдаде фондове на заем, или директно (тук влизат автоматичните заеми при превишаване на кредита в резервните сметки на съответните банки), или чрез купуването на ДЦК чрез операциите на открития пазар.
Фед изисква търговските банки да поддържат минимално количество резервни баланси, известни като задължителни резерви. Тези резерви не носят лихва и поради това изискването за задължителни резерви са един вид данък за търговските банки, който е равен на лихвата, която банките трябва да платят на Фед, за да вземат на заем задължителните резерви, или казано по друг начин, лихвата, която банките пропускат да изкарат, оставяйки неносеща им лихва резерви в сметките си при Фед. По настоящем Фед изисква определено минимално количество резерви. За излишък или за недостиг на резерви се счита количеството резерви, което банките имат съответно над или под това минимално задължително количество.
Технически, концепцията за Федералния резерв като единствен източник на нетни резерви следва директно от счетоводната система, при която има забавяне, където задължителните резерви се определят на базата от предишни времеви периоди. Тъй като те се определят от броя на депозитите от предишен времеви период, а резервните сметки не носят лихва за търговските банки, търсенето на резерви не е еластично. Увеличаването или намаляването на заемите, а от там и на депозитите в банковата система, например, променя количеството и на бъдещите задължителни резерви, но не може да неутрализира текущия дисбаланс.
Дори и с водеща система като тази, която САЩ има от 60-те години, практическите краткосрочни фактори, произлизащи от нееластичността на портфолиото от банкови заеми, причинява политиката на Фед на паричните пазари да бъде само защитна (Basil Moore, Horizontalists and Verticalists, 1988). С други думи, Фед може само да реагира на дисбаланси като ги неутрализира. Фед няма избора да действа волево, проактивно и да добавя или източва резерви, за да може да въздейства на паричната маса, освен ако е готов да приеме или основен лихвен процент =0, или такъв лихвен процент, при който една или повече търговски банки биха били в недостиг на резерви. Но тъй като недостигът на резерви автоматично се отчита като заем от Фед към съответната търговска банка, имаща недостиг на резерви, единствената реална възможност за Фед е да постави цената на заемите, които дава когато някоя търговска банка се нуждае от резерви. Това е концепцията за вътрешните пари, главна тема на пост-Кейнсианската монетарна мисъл. (Pkmt survey, Cottrell, pkt archives).
Така ДЦК служат не да финансират разходите на правителството, а да доставят възможността за депозит, носещ лихва за неносещите лихва излишни резерви. Продажбата на ДЦК поддържа основния лихвен процент, определен външно за банковата система от Фед. Дефицитното харчене без продажбата на ДЦК от Министерството на финансите или от Фед би създало излишни резерви и резултатът би бил основен лихвен процент =0. Икономическата разлика между правителство, издаващо ДЦК и такова, което не издава ДЦК е, че в първия случай основният лихвен процент може да се постави и поддържа на стойност >0, докато при втория случай той би бил =0. Така ако правителството иска да поддържа основен лихвен процент >0, то би трябвало да издава дълг.
Същата логика е в сила и за физическото печатане на пари. Ако валутата е печатена и харчена от правителството в по-голямо количество от това, което частният сектор би искал да държи в банкноти (кеш), притежателите на тези банкноти не биха могли да намерят възможност да вложат този кеш на депозит, който би им носил лихва, ако правителството не продава ДЦК или не предлага друга възможност за носещи лихва депозити. Основният лихвен процент би бил нула.
Без разбирането, че доларите за закупуването на ДЦК в противен случай биха стояли като резерви, неносещи лихва, страхове като тези, че правителството в даден момент в бъдещето не би могло да намери купувачи на ДЦК, и че продажбата на ДЦК използва пари, които биха били на разположение на други заемополучатели, могат да изплуват и да блокират възможностите на фискалната политика, които включват нарастване на дефицитните разходи.
Външно (независимо) ценообразуване: Обикновен случай на монопол
Сегашната парична система е класически монопол и класическият анализ на монопола е достатъчен, за да опише всичките й аспекти. Правителството е монополният издател на доларите, необходими на частния сектор да изплащат данъчните задължения. Харченето от страна на Министерството на финансите и на Фед, когато Фед изпълнява неутрализиращи операции на открития пазар, а също и когато Фед отдава директни заеми, снабдява частния сектор с нужните му долари. Във всичките случаи частният сектор заменя активи, стоки или услуги за нужните му за погасяването на данъчните си задължения долари, чиито монополен доставчик е правителството.
Правителството има същата възможност за определяне цената на парите си, както всеки монополен доставчик на жизнено необходима стока. Можем да направим аналогия с монополния доставчик на електричество например, въпреки че данъците предоставят на монополния доставчик на валута инструмент за регулиране на търсенето, с какъвто монополният доставчик на електричество не разполага.
Как монополистът определя цената на продукта си? Има две възможности:
1. Определя цената, р, и оставя количеството, q, да варира
или
2. Определя количеството, q, и оставя цената, р, да варира
Обикновено първата възможност е предпочитаната, като златният стандарт или предложената програма за правителството като работодател от последна инстанция са примери за първата възможност.
В момента обаче американското правителство използва втората възможност. То изготвя бюджет, определящ q (разходите), и оставя пазарът да определя р (равнището на цените), тъй като всички покупки са правени при пазарни цени. Ако монополистът реши да определи q и остави пазарът да определи р, той трябва да ограничи q, така че търсенето да надвиши q или иначе цената на продукта му практически би паднала до нула. Правителственото ограничаване на q, за да контролира р, означава използването на постоянна безработица и излишен капацитет, за да контролира ценовата стабилност. При всички случаи това никога не би бил удачен избор за монополния доставчик на електричество например.
Златният стандарт използва алтернативната възможност, при която монополистът определя р, в този случай цената на златото, и оставя q, количеството правителствени разходи и отдаването на правителствени заеми, да варират. Данъците създават търсене за валутата. Правителството определя цената, при която ще купува и продава злато, а всички останали покупки прави при пазарни цени. Тогава то е ограничено във фискалната и монетарната си политика и е принудено да харчи достатъчно малко за всичко останало, което не е злато и да нагласява основния лихвен процент така, че да поддържа желан буферен златен резерв. Правителството трябва да ограничава харченето си, непредназначено за закупуването на злато, до по-малко ниво, отколкото е търсенето за валутата, породено от данъчното облагане, така че прекомерното търсене за валутата е въплатено в продажбата на злато от частния сектор към правителството. Прекомерното правителствено харчене за всички останали неща, които не са злато, водят до продажба на злато от правителството към частния сектор. Дотогава, докато е поддържан буферния златен резерв и легалното конвертиране в злато, определената от правителството цена на златото представлява стойността на валутата. Всички останали цени варират на пазарни равнища и отразяват номиналната стойност по отношение на определената цена на златото.
Микроикономическата теория се фокусира на логиката, която заключава, че монополист, контролиращ жизнено важен продукт, определя цената му по един или друг начин. Предложението за правителството като работодател от последна инстанция (РПИ) използва избора да определи една цена, заплатата, плащана от РПИ, плащайки пазарни цени за всички останали покупки и оставяйки нивото на общите правителствени разходи да бъде определено от пазара.
При златния стандарт златото е считано винаги за “напълно заето”, тъй като то може винаги да бъде продадено на правителството при фиксирана цена. По същия начин, при политиката на РПИ трудът винаги може да намери купувач.
Ограничение на парадигмата
В никакъв случай за правителството не съществува нужда да се финансира в долари. Разходите са ограничени от наличните неща за продан в долари, а не от дохода на правителството. Данъците служат за създаването на нужда за долари, така че правителството да може да използва долари за покупката на реални стоки и услуги. Издаването на ДЦК служи за предоставяне на възможност прекомерното количество долари, резултат от правителствените разходи, да могат да изкарват положителна лихва. Дефицитите не представляват риск за финансирането, тъй като издаването на ДЦК може да бъде осъществено единствено след правителственото харчене, и само за да подкрепя и поддържа желания положителен основен лихвен процент. Основният лихвен процент и цените са обект на външен за пазара контрол от монополния издател на валутата.
Няма свидетелство, че американското правителство разбира тази парадигма. Изработването на правителствените бюджети приема парадигмата, че доларите трябва да бъдат набавени от данъците или чрез заеми, за да може правителството да финансира разходите си при пазарни цени. Монополистът (правителството) е решило да остави пазарните сили да решават стойността на продукта му (доларите). Ето защо то трябва да ограничава разходите си и да поддържа значителни нива на безработица и неизползвани производствени мощности, за да предотврати намаляването на стойността на продукта си (инфлация).
Безработица
Определението за безработица е, когато има свободен труд, предлаган за продан, без да има купувачи на тази цена. Тя ще възникне, когато частният сектор, като цяло, желае да работи и изкарва счетоводната парична единица, но не желае да изхарчи всичко, което би изкарал в икономика, вече работеща при пълна заетост.
Монетарната теория на след-Кейнсианците разкрива същността на недоброволната безработица. Терминът й “радикална вътрешност” (‘radical endogeneity’) изтъква, че всички депозити са счетоводните записи на заемите, и парите по депозитите съществуват само във връзка с дължимите банкови заеми. Така, ако в частния сектор един агент желае да увеличи спестяванията си от нетни финансови активи, H(nfa), това желание може да бъде удовлетворено единствено чрез намаляването на H(nfa) на друг агент от частния сектор. Нетните финансови активи на един агент са намалени, или когато агентът увеличи дълга си, или когато намали спестеното количество нетни финансови активи. Нетните финансови активи се увеличават чрез изплащането на дълг или чрез увеличаване на текущите спестявания. При липса на финансова намеса от страна на правителството, ако един агент желае работа, за да увеличи спестяванията си от финансови активи, друг трябва да реши да намали своите нетни финансови активи, за да може да се осъществи транзакция. Ако никой друг не желае да намали нетните си финансови активи, желаната продажба на труд не се осъществява. Това се нарича недоброволна безработица.
Националното счетоводство на двойно записване е винаги в баланс. Записванията от едната страна на балансовия отчет винаги трябва да бъдат неутрализирани със записвания в другата страна на баланса. Инвестициите например са счетоводните записи на спестяванията в счетоводството на националния доход, така че по дефиниция общото количество инвестиции винаги ще бъде равно на общите спестявания. Правителственото дефицитно харчене се класифицира като обратното на спестяването, т.е. харчене в повече отколкото са постъпленията от данъци, а неутрализиращото счетоводно вкарване е увеличаването на нетните номинални спестявания на частния сектор. Така, когато правителството прави дефицитни разходи, нетните финансови активи на частния сектор, както и на тези, държани в чужбина, се увеличават. Нещо повече, нивото на правителственото дефицитно харчене определя нетните финансови активи на частния сектор. Ако частният сектор би искал да увеличи нетните си финансови активи, това желание може да бъде задоволено единствено чрез увеличаване на правителствените дефицитни разходи.
По този начин безработицата може да се обобщи както следва:
Недоброволната безработица е свидетелство, че желаните от частния сектор нетни финансови активи надвишават реалните нетни финансови активи, позволени от правителствената фискална политика.
Казано направо, недоброволна безработица съществува, защото федералният дефицит е твърде малък. При това, ако някой агент иска да продаде реални стоки и по този начин да увеличи нетните си финансови активи, това също може да се осъществи, само ако друг агент намали своите нетни финансови активи. Ако желаните нетни финансови активи са по-големи от действителните нетни финансови активи, свидетелство за това ще е натрупването на нежелан инвентар и предразположение към свиване на производството.
Нетни финансови активи, съвкупно търсене и съвкупно предлагане
Разбирането, че безработицата е свидетелство за това, че правителственият дефицит е твърде малък, e съвместимо със стандартната концепция за агрегатното предлагане и търсене. Съвкупното търсене е сумата от всички разходи, а съвкупното предлагане е сумата от всички стоки и услуги, които се предлагат за продан. Тогава може да се каже, че ако частният сектор, като цяло, би искал да използва част от дохода си, изкаран в икономика на пълна заетост, продавайки реални стоки и услуги, като спестявания на нетни финансови активи, свидетелство за това е някаква комбинация от недоброволно натрупване на инвентар и недоброволна безработица. Така недоброволната безработица е последица от това, че желаните нетни финансови активи надвишават реалните нетни финансови активи.
Подходът на съвкупното предлагане и търсене позволява промените в желанието за притежаване на нетни финансови активи да бъдат изразени или като промяна в агрегатното търсене, или като промяна в агрегатното предлагане. Подходът за желаните нетни финансови активи се съсредоточава единствено върху контрола на променливите -желани нетни финансови активи, без значение кое е прекомерно или недостатъчно – агрегатното предлагане или агрегатното търсене. В действителност, може би никога не може да се разграничи недостига на съвкупното търсене от прекомерно агрегатно предлагане, което прави това разграничение ненужно.
Политика на ограничените до $12 500 доходи
Предложената политика за правителството като работодател от последна инстанция (РПИ) и вариантът й за пълна заетост и ценова стабилност са логични продължения на правилната парадигма, разглеждаща парите като движени от данъците. Тъй като частният сектор се нуждае от правителствените разходи, за да плати данъците, правителственото ограничаване на размера на РПИ заплатата, вместо ограничаването на размера на доларите, които то харчи, дава като резултат форма на ценова стабилност. Желанoто количество нетни финансови активи може да се определи директно от частния сектор, когато той решава общото количество РПИ труд, който той продава на публичния сектор. Правителството определя РПИ заплатата и оставя пазарът съответно да разпредели всички останали ресурси. Това е същият процес, който определя относителната стойност при златния стандарт. При предложението за РПИ правителството настройва фискалната и монетарна политика, за да поддържа РПИ резерв по същия начин, по който при златен стандарт правителството настройва фискалната и монетарна политика, за да поддържа буферен резерв от злато.
Ценовата стабилност при политиката на РПИ е подобна на тази при политиката за доходите. При политиката за доходите обаче бюджетът все още е цел, така че не е невъзможно фактическото количество нетни финансови активи да не съответства на желаното количество нетни финансови активи. Твърде малък дефицит ще предизвика безработица. Твърде голям дефицит ще бъде инфлационен и 1) ще намали относителния стандарт на живот на тези, които са обект на полтиката на доходите, 2) ще въведе поощрение за нарушаване на законите за заплатата и продуктивността и 3) най-общо ще създаде емоционално зареден социален дебат, който ще прдизвика серии от политически определени решения.
Предложението за РПИ създава стандарт за минимална работна заплата, тъй като правителството е склонно да назначи всеки на РПИ заплата. То също предоставя спирачки на увеличенията на работната заплата в частния сектор, които не са свързани с увеличаването на продуктивността, тъй като работодателите имат резерв от работници в правителствената РПИ програма, от който те могат да теглят. Също работниците и служителите осъзнават, че тези, работещи в РПИ програмата могат да ги заменят, въпреки че цената за работодателя ще зависи от квалификациите и тренираността, необходими за изпълнението на работата, която работодателят желае да бъде свършена. По този начин се създава везна за номиналната работна заплата. Стойността на валутата е работната заплата, плащана от програмата РПИ, тъй като тя е това, което правителството, монополният доставчик на парите, е решило, че ще плаща. Другите заплати са обект на пазарните сили.
Първоначално заплата по програмата РПИ може да бъде поставена на всяко ниво, тъй като пазарните сили ще подравнят всички останали заплати и цени. За да се минимилизира едно разрушително действие, първоначално РПИ заплатата трябва да бъде такава, че да не е твърде голяма, че да изтегли работници и служители от частния сектор и не твърде ниска, че да изисква обща дефлация и да сведе фактическите нетни финансови активи до желаните нетни финансови активи. Например ако РПИ работната заплата е поставена твърде високо, привличайки работници от частния сектор, ще възникне еднократно настройване. Нетните правителствени разходи биха нараснали, когато работници по РПИ програмата биват назначени. Общото производство на частния сектор би намаляло, тъй като работниците напускат работа там, а доходът на частния сектор би се увеличил от по-високо заплащаната РПИ работа. Тогава бизнесите би трябвало да плащат повече, за да заменят загубените работници и да запазят останалите си работници. Цените биха се увеличили, тъй като разходите и доходите са се увеличили. Обратното е в сила, ако РПИ работната заплата е поставена твърде ниско. Това би се изразило с намаляване на проджбите, тъй като доходът на частния сектор би бил недостаъчен за постигането на желаните нетни финансови активи и закупуването на произведеното от бизнесите. Нарастващият инвентар от непродадени стоки би довел до уволнения и натиск, подтискащ цената на труда. Евентуално повече работници биха намерили пътя си към РПИ работата и правителствените разходи биха нараснали. В определен момент цените биха се стабилизирали в съответствие с РПИ заплатата. За това предложение бе определена годишна РПИ заплата от $12 500. Това е малко повече, отколкото е сегашната минимална заплата и би предизвикало малко, еднократно повишаване на равнището на цените. Склонен съм да сгреша към високта страна, вместо да рискувам с първоначална дефлация.
С РПИ в действие, промяната в желаните нетни финансови активи води до същите промени във фактическите нетни финансови активи. Например ако частният сектор желае повече нетни финансови активи, вместо недоброволната безработица, която би възникнала без програмата РПИ, това би довело до предлагането на допълнителен труд за продан на правителството за $12 500 на година. Това увеличава правителствените разходи и дефицита, позволявайки фактическите нетни финансови активи да нараснат до равнището, желано от частния сектор. С други думи, ако дефицитът нарасне с $50 милиарда, това число, по дефиниция, отговаря на желанието на частния сектор да спестява финансови активи. Междувременно валутата остава определена от труда, който може да бъде закупен за $12 500 на година. По-нататък, непредоставяйки желаните нетни финансови активи и позволявайки безработицата да остане на текущото ниво, би очертало дефлационна и икономически свиваща склонност.
Обратно, ако поради нарастване на правителствените разходи, несвързани с програмата РПИ или поради промени в поведението на частния сектор, желанието за нетни финансови активи намалее, визниква противоположна склонност. Правителството ще започне да губи работниците си с годишна заплата $12 500, които ще отиват да работят на по-високо платена работа в частния сектор. Това намалява правителствените разходи. То също може да увеличи данъчните задължения и така още повече намалявайки правителствения дефицит. По този начин нетните финансови активи са намалени, докато се изравнят с желаните от частния сектор нетни финансови активи. Ако фискалната политика е такава, че всичките правителствени работници по програмата с годишна заплата $12 500 са назначени от частния сектор, тогава пазарната цена на труда по програмата РПИ се е увеличила над $12 500, а валутата се е обезценила със съответната стойност. Това, при системата на златен стандарт, би съответствало на загуба от старна на правителството на буферните си резерви от злато. В допълнение, за разлика от златото, нехомогенният труд означава, че когато резервът от работници по програмата РПИ намалява, оставащите РПИ работници ще имат все по-малка стойност за частния сектор, и валутата би могла да започне да се обезценява още по-бързо. На практика, ако останалите РПИ работници нямат никаква стойност за частния сектор, по-нататъшното намаляване на резерва от РПИ работници би станало невъзможно, а правителствените разходи или намаляването на данъците, предназначени да намалят размера на резерва от РПИ работници, би доведело единствено до обезценяване на валутата. За да върне контрола върху цените, правителството би могло директно да действа така, че да неутрализира намаленото желание на частния сектор за нетни финансови активи и да възстанови РПИ резерва до желаното ниво чрез намаляване на разходите си или чрез увеличаване на данъците. То също би могло да се опита косвено да увеличи желаните нетни финансови активи, чрез въвеждането на данъчно облекчени спестовни планове и т.н. Такива усилия биха имали за цел да предизвикат дефлационно забавяне на частния сектор, което би довело до намалено търсене за работници в частния сектор на заплата по-голяма от $12 500 годишно и работници, приемайки обратно заплатата на РПИ от $12 500/година. Ако това би се считало твърде подривно, същите фискални ограничения биха могли да се направят заедно с едно повишаване на РПИ работната заплата, да речем, на $15 000 годишно. Това би определило отново валутата на по-ниска стойност на това ниво, вероятно възприетото от пазара ниво, на което работните заплати се установят по това време. Цените биха се стабилизирали на новaта стойност, когато желаните нетни финансови активи и фактическите финансови активи съответстват на жеалния буферен резерв от РПИ работници, получаващи годишна заплата $15 000. Въпросът за големината на този резерв от работници би бил донякъде аналогичен на днешния дебат относно естественото ниво на безработицата.
Може да се счита, че РПИ е политика за стандарт на труда, който непрекъснато определя стойността на долара от качеството на труда, който може да се наеме на дадена цена. Тъй като трудът не е хомогенен, стойността на долара, по дефиниця, ще варира с качеството на труда, който годишната заплата от $12 500 може да закупи. Това носи подразбираща се циклична тенденция към увеличаване стойността на валутата през периоди на увеличено желание на частния сектор за нетни финансови активи и обратното. Например, уволнения в частния сектор биха довели до допълнителни правителствени работници на заплата $12 500/година, с по-високи качества от останалите в РПИ резерва. Това би подобрило инвестиционната среда както за чуждестранния, така и за домашния бизнес, тъй като по-добри работници биха могли да се назначат за същата номинална заплата. Също така всяко повишаване на атрактивността на РПИ резерва от работници, като по-високо образователно ниво, би увеличило както покупателната способност на валутата, така и стойността на валутата на международните валутни пазари. Добре обмислен РПИ план би включил добре организирана програма за образование, за повишаване на работните умения, а също би намерил продуктивно използване на РПИ работниците.
Този вид вариране в качеството на труда, който е на разположение срещу $12 500/година технически представлява ценова стабилност, тъй като валутата е постоянно преоценявана на границата според качеството на най-добрия работник в резерва. Това обаче не представлява непременно повишаване на променливостта на цените на стоките и услугите в сравнение със сегашната система, която използва резерв от безработни, т.е концепцията за естественото ниво на безработицата, за стабилизиране на цените. Нито пък означава, че ценовата нестабилност, появила се от повишаването на общото образователно ниво, е нежелана.
Определяйки долара чрез РПИ труда, който може да бъде купен на предела, не означава, че всички цени ще бъдат постоянни завинаги. Напротив, всички останали цени, включително цените на активите, постоянно ще се менят, тъй като пазарът ще ги разпределя чрез цената. Само една цена, РПИ заплатата, е употребена за определянето на валутата. Всички останали цени са резултат от действието на силите на предлагането и търсенето, когато те установяват номиналните цени, рефлектиращи стойността на РПИ работната запалта и постоянната пълна заетост.
Повечето от предложените политики за доходите увеличават правителственото регулиране върху частния сектор, изисквайки например документи, че увеличаването на работната заплата не надвишава нарастването на продуктивността. Предложената РПИ програма обаче постановява, че е само необходимо да се ограничат цените, които самото правителство плаща. Чрез позволяването на частния сектор да материализира желаните нетни финансови активи чрез пазарния процес, пазарните сили ще вържат заплатите с продуктивността. Например, наличието на резерв от РПИ работници означава, че работодателите от частния сектор няма да бъдат принуждавани да увеличават заплатите поради недостиг от обикновен труд. По-продуктивните работници и служители биха били в състояние да имат по-високи заплати, въпреки че общото нарастване на продуктивността на бизнеса няма да доведе до по-високи заплати, ако дадена работа би могла да бъде изпълнена по същия начин от РПИ работник, получаващ $12 500/година.
Тази програма не предотвратява непременно реалния бизнес или инвентарен цикъл. Тя използва предложената заплата от $12 500/година в публичния сектор, за да поеме вариранията на заетостта в частния сектор, позволявайки на частния сектор постоянно да постига желаните от него нетни финансови активи. Това неутрализира всяка склонност на паричната система, която понастоящем е скрита в правителствената политика, непозволяваща на действителните нетни финансови активи да отговорят на желаните.
Програмата РПИ срещу програмата за помощи за безработни
Стойността на валутата се определя от това, какво правителството изисква от частния сектор да направи или продаде, за да я получи. Помощите за безработни са плащане за това, че не работим. Ако всеки просто би могъл да си седи вкъщи и получава правителствени чекове, без да се чувства неудобно, и в същото време е в състояние да получи цялата необходима валута за плащане на данъците, валутата не би имала стойност. Ето защо, при сегашната политика изплащането на обещетения за безработните трябва да бъде ограничено, временно и да е недостатъчен източник на доход за частния сектор, че да може да задоволи данъчните си задължения и желаните нетни финансови активи.
Програмата РПИ, от друга страна, изисква от работниците поне минимално да продадат времето си. По този начин програмата РПИ не трябва да бъде ограничавана, тъй като валутата ще поддържа стойността си, без да е зависима от количеството разходи по нея. Стойността на валутата ще е равна на усилието, необходимо за заработване на заплата, плащана от програмата РПИ.
Минали опити за правителствено спонсорирана пълна заетост
При наличието на желание от страна на частния сектор за нетни финансови активи и правителство, което не успява да постигне достатъчно голям дефицит за задоволяваенто на това желание, съответстващата безработица може да бъде жестока. Тя би могла евентуално да бъде намалена чрез понижаване на желаните нетни финансови активи поради по-нисък основен лихвен процент, или както някои твърдят, поради падащите заплати. Както и да е, времето, необходимо за проверка на тези хипотези обикновено е по-дълго от човешкото толериране и обикновено се появява прагматичното виждане за назначаване на безработните от правителството.
Например от 1931 до 1941 г. безработицата в САЩ бе средно 10% - определение за депресия. Най-високата точка тя достигна 24.9% през 1933 г. и все още бе 14.6% през 1940 г. През 1929 г. брутният национален продукт (БНП) достигна връхна точка от  $203.5 милиарда (в доларовата стойност за 1958 г.); спадна до най-ниската си точка от $141.5 милиарда през 1933 г., а до 1939 г. успя да достигне едва $209.4 милиарда. Ниските лихвени проценти не бяха достатъчни да намалят желаните от частния сектор нетни финансови активи. Краткосрочните ДЦК достигнаха връхна точка от малко над 5% през май 1929 г., бяха намалени до 3%-ния обхват през ноември 1929 г., следвайки катастрофата на стоковата борса, и до септември 1931 г. достгнаха такава ниска точка като 0.5% . До май 1932 г. лихвените стойности бяха увеличени до около 2.5% и след това останаха доста под 1% до 1948 г. Продължителните ниски лихвени проценти изглежда също не предизвикаха големи увеличения на цените на активите. Цената на индекса Дау Джоунс не възстанови високата си позиция от 1929 г. до 1958 г., а високите позоции от 1927 г. не бяха достигнати отново до 1946 г., а ниската точка от 1930 г. не бе преодоляна до 1936 г.
През 1933 г., след няколко години нежелана безработица и депресиран БНП, бе създадена Администрацията за публична работа - първата програма за публична заетост. Тя бе последвана през 1935 г. от създаването на най-голямата агенция на програмата “Ню Дийл” – Администрацията на прогресивните дела. Би трябвало да се отбележи, че тези програми бяха въведени едва след няколко години неприятна безработица, и не успяха напълно да решат кризата с безработицата и да спрат депресията. Работното облекчение никога не достигна повече от 40% от безработните и само 3 милиона от общо 9-те милиона безработни участваха в тези програми. Причината, поради която тези програми бяха ограничени, бе нежеланието за праителствено дефицитно харчене. През 30-те години, въпреки високата безработица и депресиран растеж, балансираните бюджети никога не бяха извън възприетата като правилна публична политика. Вярата в балансираните бюджети предотврати правителствените програми за облекчаване на безработицата да спрат депресията, и когато през 1936 г. Рузвелт проведе кампанията си с обещанието да балансира бюджета през 1937 г., икономиката претърпя голям удар, при който безработицата скочи до 19.1% от седем годишната си ниска точка от 14.3%. Публичните програми, за които “бе платено” с други съкращения на правителствените разходи или чрез увеличаване на данъците, не можаха да намалят безработицата, тъй като нямаше достатъчно нетно правителствено харчене, необходимо за задоволяването на желаните от частния сектор нетни финансови активи. Най-големият дефицит през 30-те бе 5.9% от БНП през 1934 г., и бе само 0.1% от БНП до 1938 г. САЩ бяха на златен стандарт и политиката трябваше да вкючва управлението на националните доставки на злато. Това доведе до различни крайности, като премахването на домашната конвертируемост през 1934 г. и забраната със закон на притежаването на злато от американските граждани, както и силна подкрепа за балансирането на федералния бюджет.
През Втората световна война бе въведен радикално нов подход. Правителствените разходи през 1942, 1943, 1944 и 1945 г. надвишиха данъчните постъпления съответно с 14.5%, 31.1%, 23.6% и  22.4% от БНП. Безработицата бе под 2% до 1943 г., а общото производство се увеличи от $209.4 милиарда (в доларовата стойност за 1958 г.) до $337.1 милиарда до 1943 г. Цените бяха фиксирани, а правителствените планови агенти от Службата на ценовата администрация контролираха купонен режим. Бяха положени големи услия, за да се изтъкне, че купонният режим изразява обществената подкрепа за програмата. Патриотизмът спря американците от участие в черни пазари, които биха източили ресурси, необходими за военните усилия, а патриотизмът също започна да се асоциира с  номиналното спестяване. Идеята бе желаните нетни финансови активи да се докарат на равнището на дефицитните разходи в среда на ниски лихвени проценти. С други думи, бе насърчено натрупването на деноминирани в долари финансови активи чрез насърчаването на закупуването на американски ДЦК, позволявайки на правителството да закупи 60% от реалното общо производство, без да има консуматорски конкурент и така, без да се увеличават цените. Желанието на американското общество да изкарва пари и да не ги харчи, което причини безработицата от предишното десетилетие, сега съвпадна добре с търсенето на военна продукция от публичния сектор, а безработицата практически бе елиминирана.
Външна търговия
Транзакциите на реални стоки и услуги между тези, които се намират вътре в географските граници на САЩ и всички, които са извън САЩ, най-общо са определят като външна търговия. Износът представлява реални стоки и услуги, напускащи страната, а вносът са всички реални стоки и услуги, влизащи в страната. Според стандартното определение, износът е реален разход, а вносът - реална придобивка. Финансовите транзакции представляват счетоводна информация и не се считат за внос и износ.
Хроничният външнотърговски дефицит на САЩ например означава, че доларовата цена на вноса постоянно надвишава доларовата цена на износа. Това поставя увеличаващ се брой долари в ръцете на чужди граждани, които са решили да спестяват деноминирани в щатски долари финансови активи, вместо да използват доларите си за покупката на американски стоки. Това се подразбира от самосебе си, тъй като ако те бяха купили американски стоки, не би имало външнотърговски дефицит за САЩ. Като притежатели на деноминирани в долари финансови активи, те са нетни спестители, по същия начин, както американските притежатели на деноминирани в долари финансови активи. За целите на този анализ спестените в чужбина деноминирани в долари финансови се считат като част от нетните финансови активи.
Понастоящем повечето страни в света позволяват свободната обмяна на валути. Понякога големите централни банки ще интервенират на пазарите за обмяна на валута, и ще купуват или продават една валута в замяна на друга поради различни причини и цели. Както и да е обаче, повечето централни банки не са принудени по закон да гарантират конвертируемостта на домашната си валута в друга валута при предварително определен курс. Изключения са малкото системи на валутни бордове като Аржентина и Хонк Конг (България също за съжаление). Ако чуждестранен притежател на деноминирани в долари финансови активи желае да ги замени за друга валута, той трябва да намери на пазара друг агент, който желае да бъде другата страна по тази сделка. Ако се осъществи транзакция, деноминираните в долари финансови активи ще сменят притежателите си, но няма да се увеличат или намалят. Цената на размяната вертоятно ще варира, но количеството на доларовите финансови активи остава непроменено. Доларовите нетни финансови активи не се променят от транзакциите на международните валутни пазари, които не включват действията на Федералния резерв, когато той действа за собствена сметка.
Желаните нетни финансови активи на чуждестранния сектор са фактор, тъй като са част от общите желани нетни финансови активи. Спадащ долар на международните валутни пазари показва, отново по дефиниция, намаляващо желание на чуждестранните агенти за доларови нетни финансови активи и обратно. Броят на заетите в програмата на правителството като работодател от последна инстанция (РПИ), получаващи фиксирана заплата от $12 500/година, ще варира с промените в желаните от чуждестранния сектор нетни финансови активи, както и с тези на домашния сектор. Общите желани нетни финансови активи са това, което контролира броя на работещите в публичния сектор. Увеличаващите се правителствени дефицити, възникващи когато броят на работниците по програмата РПИ нарасне, винаги отговарят на желаните от целия неправителствен сектор (домашен частен и чуждестранен) нетни финансови активи. Доларът остава определен от наличните работници, така че промените в стойността на долара на валутните пазари трябва да е функция на качеството на труда, наличен при заплащане от $12 500/година и от промените на стойността на другите валути.
Това разбиране позволява на държавниците да се възползват от възможността страните им да бъдат нетни вносители. Например нарастването на нетния внос, което довежда до загуба на работни места в частния сектор веднага ще доведе до повишаването на броя на правителствените работници и служители, получаващи $12 500/година. Това увеличава правителствените разходи (и бюджетния дефицит), което може да накара други индустрии да назначат работници от програмата РПИ. Ако избирателите считат, че резервът от работници по програмата РПИ, получаващи $12 500/година, е твърде голям, данъците могат да бъдат намалени или правителствените разходи да бъдат увеличени, докато броят им спадне до желаното ниво. Обществото би асоциирало по-високите търговски дефицити с повишаващ се стандарт на живот, по-ниски данъци и други подобни придобивки.
Фиксиран курс на обмяна би представил проблеми, подобни на тези при златния стандарт, тъй като златният стандарт практически е система на фиксиран курс. Ако Федералният резерв бе се задължил да обменя долари за други валути при фиксиран курс, по-голям бюджетен или външнотърговски дефицит би могъл да доведе до рязка загуба на резервите на Фед в чужди валути, принуждавайки премахването на конвертируемостта при фиксиран курс и връщайки се към пазарната система.
Лихвени проценти и заетост
Всеки се нуждае от работа, освен ако не живееше изцяло от доход, идващ от лихва. Такива рентиери са напуснали работната сила. Дотолкова, доколкото по-високите лихвени проценти увеличават рентиерите сред населението, потециалното общо производство е намалено. Нещо повече, тези, които са останали да работят, в реални условия, поддържат онези, които живеят от лихва.
Концепцията за недостиг на работа е довела до много програми, изработени с цел да намалят работната сила, за да се ограничи безработицата. Такива са законите за детския труд, образование за ветераните, помощ за самотни майки и дори социалното осигуряване. Тези програми, в края на краищата, се оказаха неуспешни за намаляването на безработицата, тъй като ограничен брой безработни станаха инструмент за ограничаването на покачването на цените и работната заплата. Истинският резултат от намаляването на броя на работната сила е намаляването на общото производство.
Изглежада, че по-ниските лихвени проценти ще карат повече индивиди да се нуждаят от работа. Комбинирани с добре провеждана програма РПИ, ниските лихвени проценти биха увеличили драматично общото производство, като голяма част от увеличеното производство би се паднало на инвестициите. Може би би било възможно например публичната инфраструктура да се поправи, обнови, подобри и поддържа, без при това частната консумация да спадне от сегашните нива.
Заключениe
Широко разпространено е мнението, че дефицитните разходи, направени за назначаването на безработните, носи поне два риска – инфлация и финансиране. Инфлационният риск идва от неразбирането на външното, независимо ценообразуване. Съществува страх, че дефицитните разходи ще причинят подразбираща се склонност на разходите за труд да се покачат поради агрегатното търсене, създадено от дефицитните разходи и премхването на конкуренцията сред безработните за наличните работни места. Резултатът е антиинфлационна политика, която изисква свободен капацитет в частния сектор, за да се предотврати покачването на пазарните цени. Това включва нуждата от поддържането на резерв от безработни, за да се попречи на работната заплата да расте.
Вторият възприет от общественото мнение риск, финансирането, идва от широко разпространеното грешно разбиране, че правителството трябва да е в състояние да се финансира, за да може да харчи. По този начин правителството е загрижено не само как пазарът ще приеме дълга, който то вярва, че трябва да продаде, за да се финансира, но също е загрижено, че финансирането от пазара може да е ограничено до определен размер. Докато тези виждания не се променят, ще има нужда от резерв от безработни хора, за да ограничава инфлацията, а дефицитните разходи ще срещат съпротива.
Ортодоксалният Кейнсианизъм предлага като решение за прекратяване на безработицата увеличаването на съвкупното търсене чрез ниски лихвени проценти и увеличени дефицитни разходи. За да ограничат инфлационния риск, идващ от тази политика, много Кейнсианци предлагат различни правителствени политики за доходите. Те изискват директно правителствено регулиране на заплатите в частния сектор, обикновено опитвайки се да вържат работните заплати за производителността. Тове се отхвърля от избирателите, които изглежда, че харесват подхода за свобония капацитет за постигане на ценова стабилност.
Предложената програма РПИ признава, че правителството е монополния доставчик на валутата си. Цената е определена чрез работната заплата по програмата РПИ, която изразява покупателната способност на валутата. По-нататък, също е признато, че дефицитните разходи не представляват риск за изпадане в несъстоятелност от страна на правителството.
Концепцията за правителството като работодател от последна инстанция не е нова. Това, което пречеше на жизнеността и възможността за използването на тези политики, а именно златния стандарт и другите политики на фиксирани курсове, са отдавна изчезнали (не и за България). Понастоящем имаме парична система, която може да позволи и двете едновременно – постоянна пълна заетост и ценова стабилност.
Предложението за РПИ е логично продължение на Кейнсианката и пост-Кейнсианската икономическа мисъл. Вътрешните пари са вече дълбоко вкоренени и идеята, че една политика за дохода трябва да се практикува само от правителството по отношение на работната заплата по РПИ, не би трябвало да представлява някаква философска бариера. Нито пък класическите икономисти и техните потомци би трябвало да са напълно против една програма РПИ. Ако те са прави, евентуално би съществувало еднo равновесно състояние, при което резервът заети по програмата РПИ би се свил до 0.
февруари, 1997 г.

Преведе:
Райчо Марков
Ню Йорк

Няма коментари:

Публикуване на коментар