понеделник, 2 септември 2013 г.

Задължения (IOUs), деноминирани в националната валута: правителствени и частни



Материал от основния ММТ курс на проф. Рандъл Рей

Проф. Рей



Задължения (IOUs), деноминирани в националната валута: правителствени. 
В предишни публикации отбелязахме, че активите и пасивите са деноминирани в паричната мерна единица, употребявана за водене на счетоводството в държавата, която е избрана от националното правителство, и чиято сила идва от механизма на таксуването. При плаващ валутен курс правителствените собствени задължения (IOUs) – националната валута – не са конвертируеми, в смисъл, че правителството не е обещело да ги обменя за ценен метал, чужда валута или за нещо друго. Вместо това то е обещало да приема обратно собствебните си задължения (IOUs) като плащания, направени към него (най-вече това са данъчни плащания, но също и такси и глоби). Това е необходимото и фундементалното обещание: Издателят на задължения (IOUs) трябва да приеме обратно тези IOUs като плащания. Докато правителството е съгласно да приема собствените си IOUs като данъчни плащания, правителствените IOUs  ще бъдат винаги търсени (поне за плащането на данъци, а може би и за други нужди).
От друга страна, когато правителството обещава да обмени (конвертира) при поискване (за чужда валута или ценен метал), притежателите на правителствените задължения имат избора да искат обмяна (конвертиране). Това, в някои случаи, би могло фактически да повиши приемането на правителствената валута. В същото време задължава правителството да я конвертира при поискване, което изисква то да е натрупало резерви от чужда валута или ценен метал, в които се е задължило да обменя. За ирония, докато това прави правителствената валута по-приемана, тъй като е конвертируема при поискване, то също и ограничава издаването но нова правителствена валута, тъй като възможността за неспазване на обещанието за конвертиране в чужда валута се увеличава. Поради това, правителството знае, че трябва да ограничава издаването на конвертируема валута.
В случай, че притежателите на националната, конвертируема валута започнат да се съмняват в способността на правителството да я обменя при поискване, играта свършва, ако правителството няма достатъчен достъп до чуждата валута или ценния метал, в които е обещало да конвертира. Правителството може да бъде принудено да банкрутира, ако не може да изпълни обещанието си да обмени при поискване. Всеки признак, че фалитът е неминуем, ще предизвика паника и всеки ще започне да иска да се освободи от националната валута. В този случай само банкиране, покрито от 100% резерви (или достъп до заемодатели), ще позволи на правителството да избегне фалит.
Повтаряме, че конверируемостта на валутата не е необходимо условие (поне може би ограничено) за търсенето на домашната валута. До тогава, докато правителството може да наложи и събира данъци, то може да осигури поне някакво търсене на неконверируемата валута. Всичко, което е необходимо да стори, е да настоява данъците да бъдат изплащани в собствената му валута. Това “обещание да я приема като данъчни плащания” е достатъчно да създаде търсене на валутата: данъците управляват “парите”.
Частни задължения (IOUs), деноминирани в домашната валута.
По същия начин частните издатели на задължения (IOUs), също обещават да ги приемат. Ако домакинство има заем от своята банка например, то винаги може да заплати главницата и лихвите по заема, написвайки чек по своята депозитна сметка в банката. В действителност всички модерни банкови системи имат чекова клирингува институция, така че всяка банка приема чекове, написани от сметките на всички останали банки в страната. Това позволява на всеки, който има дълг, дължим на някоя от банките в страната, да представи чек за плащане на този дълг, изтеглен от сметка във всяка друга банка в страната. Клиринговата институция след това осъществява изчистването на сметките между банките. Важният момент е, че банките приемат собствените си задължения (чекове изтеглени по депозитна сметка) като плащания по дълг, дължим на банките (заемите, които банките са отдали), точно както правителствата приемат собствените си задължения (валутата) като плащания по дълг, дължим към правителството (данъчните задължения).

Левъридж, лостов ефект. Съществува обаче една голяма разлика между правителството и банките. Банките често обещават да обменят, конвертират задълженията си в нещо. Често можем да предоставим чек на банката си за плащане във валута, нормално наричаме това “каширане на чек”, или пък просто можем да изтеглим кеш от някоя от сметките си чрез банковия автомат. И в двата случая банковите задължения (IOUs) се конвертират в правителствени задължения (IOUs). Обикновено банките обещават да направят тези обръщания или “при поискване” (в случая на депозити на поискване, каквито са чековите сметки) или след определен период от време (в случая на “времевите депозити”, включващи спестовните сметки и сертификати на депозит (CDs), при които може да има наказание за ранно изтегляне).

Банките държат сравнително малко количество банкноти в трезорите си, за да могат да правят тези обмени. Ако се нуждаят от повече, те искат централната банка да им изпрати брониран автомобил с банкноти. Банките не искат да разполагат с много кеш, нито пък и се нуждаят от това. Големи количества кеш биха могли да увеличат атрактивността за банковите обирджии, но главната причина за банките да минимизират количеството кеш на разположение е, понеже е твърде скъпо да държат кеш. Най-явният разход е трезора и охраната му, но по-важното е, че държенето на резерви от кеш не носи печалба. За банките би било по-добре да държат заеми като активи, тъй като длъжниците плащат лихва по тези заеми. По тази причина банките използват валутните си резерви като левъридж, държейки много малка част от активите си под формата на резерви срещу депозитните си задължения.

Докато само малък процент от техните депозитори се опита да заменят депозитите си за кеш във всеки отделен ден, това не е проблем. Когато обаче има паническо изтегляне на банкови депозити в отделен ден, банката ще се опита да получи национална валута от централната банка. Това дори може да доведе до действие на централната банка като заемодател от последна инстанция, давайки заем на банка в нужда. При тази интервенция централната банка отдава заем на банките в своите собствени задължения (IOUs) в замяна на техните IOUs – банката получава резервен кредит от централната банка (което е актив за банката), а централната банка държи задълженията (IOUs) на търговската банка. Когато от търговската банка е изтеглен кеш, нейните резерви при централната банка са дебитирани, а търговската банка дебитира сметката на депозитора. Кешът, държан от депозитора е задължение на централната банка, който е  компенсиран от задължението на търговската банка към централната банка.

Преведе:
Райчо Марков
Ню Йорк

Няма коментари:

Публикуване на коментар