вторник, 10 септември 2013 г.

Чартализмът и подходът към парите като движени от данъците (от Павлина Р. Чернева)



Документът е препубликуван от личния сайт на автора. 



д. икн. ПАВЛИНА ЧЕРНЕВА


1. Въведение

Икономисти, нумизмати, социолози и антрополози отдавна са си задавали досадния въпрос “Какво са парите?” И изглежда “Вавилонската лудост” на Кейнс е заразила ново поколение учени, които не са задоволени от широко разпространеното обяснение за произхода, същността и ролята на парите. Сред тях са привържениците на хетеродоксалния подход, наречен “Чартализъм”, “нео-Чартализъм”, “пари, движени от данъците”, “модерни пари”, или “парите като създание на държата”.

Приносът на чарталистите идва от разбирането, че парите не могат да бъдат изследвани отделно от правомощията на държавата - било то модерната национална държава или древните органи на властта. По този начин тe предлагат изглед, диаметрално противоположен от този на ортодоксалната теория, според която парите са възникнали спонтанно, като средство за размяна от опитите на предприемчиви хора да минимизират разходите по бартерните сделки. Стандартната теория смята парите за неутрални - воал, просто средство за размяна, което смазва пазарите, а стойността им произтича от съдържанието на метал в тях.

Чартализмът, от друга страна, постулира, че парите (най-общо казано) са разчетна единица, определена от държавните власти за записване на социалните дългови задължения. По-конкретно, в съвременния свят този дълг е връзката между населението и националната държава под формата на данъчните задължения. По този начин парите са създание на държавата и са данъчен кредит за погасяването на този дълг. Ако парите изобщо могат да се считат за воал, то това е воал от историческо специфичното естество на тези дългови взаимоотношения. Затова Чартализмът настоява за исторически обоснован и социално утвърден анализ на парите.

Тази глава разграничава генералните основоположни позиции на Чартализма относно произхода, естеството и ролята на парите, от конкретните и специфични постулати за парите в съвременния контекст. Тя предлага само един бегъл преглед на историческите данни, за да освети съществените характеристики на парите в подчертано чарталистична традиция. Идеите на Чартализма не са нови, въпреки че те са най-тясно свързани с трудовете на Георг Фридрих Кнап от Германската икономическа школа. Така главата проучва накратко случаи в историята на икономическата мисъл, изтъкващи чарталната (декретна) природа на парите. Документът след това тълкува Чартализма, изяснявайки аспекти на понятията и чертаейки последиците за модерните валути. Тя завършва с обсъждане на различни приложения на този подход в икономическата политика.

Чартализъм: основоположни позиции

Историческият преглед предлага изследване на Чартализма според неговите общи и конкретни позиции. Последните засягат природата на парите в съвременния контекст и въпреки, че Чартализмът не бива да се отъждествява тясно с подхода на съвременните пари, конкретните предложения са по-важни за разбирането на днешните икономики, съвременните валути и правителстваната монетарна и фискална политика.

Съвсем накратко, основоположните позиции на Чартализама са:

1. Атомистичното разглеждане на парите като произлезли от нуждата за минимизиране на разходите по бартерната размяна между търсещи максимална изгода индивиди не намира подкрепа в историята.

2. Удачният контекст за изследаването на парите е културния и институционния, със специално наблягане на социалните и полтическите моменти.

3. В следствие на това, Чарталистите определят произхода на парите в публичния сектор, колкото и общо да е дефиниран.

4. В самата си същност парите са социално отношение от специфичен харакрер – те са кредитно-дългово отношение.

5. Чартализмът предлага пластово разбиране на социалните дългови отношения, където крайните пари  (задълженията на управляващото тяло) са на върха на йерархичната пирамида.

6. Парите функционират първо и преди всичко като абстрактно разчетна единица, която след това се използва като средство за плащане и уреждане на дълг. Среброто, хартията, златото или каквото и да е друго “нещо”, служещо като средство за размяна, е само физическата проява на каквото, в същността си, е държавно администрирана отчетна единица. Така функцията на парите като средство за размяна е второстепенна и зависима от нейните първи две функции като отчетна единица и начин на плащане.

7. Оттук, както Ингам подходящо казва, парите, като счетоводна единица, са “логически предхождащи и исторически идващи преди пазарната размяна” (2004: 25 страница)

Нео-Чартализъм: специфични позиции

Напоследък възраждането на традицията на Чартализма, наричан още нео-Чартализъм, пари управлявани от данъците или подход на модерните пари, се концентрира в частност върху разбирането на същността на съвременните валути. Така днешните чарталисти изтъкват няколко специфични позиции относно парите в съвременния свят:

1. Съвременните валути съществуват в контекста на определени държавни правомощия. Двете съществени правомощия са:

а) Силата да се налагат данъци на подвластните субекти; 

и

б) Силата да се заяви какво ще бъде приемано като средство за плащане на тези данъци.

2. Така държавата поставя ограничението за парите да бъде това, което ще се приема от държавните служби и използвано за погасяване на дългове към държавата.

3. Данъчното облагане не е необходимо за финансирането на правителствените разходи, а за създаването на търсене на валутата, откъдето и израза: “пари, управлявани от данъците”.

4. Логично, на практика правителствените разходи идват преди облагането с данъци, за да  доставят това, което е необходимо за плащането на данъци.

5. В модерния свят държавите обикновено имат монополната власт да издават валутата си. Държави със суверенен валутен контрол (които не работят под ограничението на фиксиран обменен курс, доларизация, парични обединения или валутни бордове) нямат никакви операционни, финансови ограничения (въпреки, че биха могли да имат политически ограничение).

6. Нации, които издават собствената си валута, не са задължени да взимат заеми или да налагат данъци с цел финансиране на разходите си. Докато данъците създават търсене за валутата, издаването на правителствен дълг е пост фактум, монетарна операция за поддържане на основния положителен лихвен процент. Това води до коренно различни заключения за икономическата политика.

7. Като монополист върху валутата си, държавата също има силата да поставя цени, които включват и двете: основния лихвен процент и как валутата се разменя за други стоки и услуги.

Явно нео-Чартализмът е поддял на общата икономическа школа на Чартализма. Когато се каже, че “парите са създание на държавата” и “данъците управляват парите”, две неща е важно да се има предвид. Първо, “държава” се отнася не само за модерната национална държава, но също и за всяка управляваща институция, като суверенно правителство, древен дворец, жрец, храм или колониален губернатор. Второ, “данък” не означава само подоходен, върху имущество или на глава, но и всяко необратимо задължение към това управително тяло – глоби, такси, мита и други такива задължения.

Преди да се спрем в детайли на общите и специфични предложения на Чартализма, следващите две секции предлагат бегъл преглед на историята и произхода на парите и признаването на чарталната (декретна) природа на парите в историята на икономическата мисъл.

2. История на парите

Чарталистите настояват за социално и исторически вградено изследване на парите. Докато убедително ясна хроника на зараждането на парите вероятно е невъзможно да се намери, Чарталистите се обръщат към исторически информирани анализи, за да дадат по-ясна представа за същността, произхода и ролята на парите

Зараждане на парите

Всеизвестен факт е, че парите предхождат сеченето на монети почти с 3000 години. Така Чарталистите целят да поправят широко разпространената грешка, която свързва парите със сеченето на монети. (Innes, 1913: p. 394, Knapp, 1924: p. 1, Hudson, 2003: p. 40).

Най-общо те настояват за две причини за произхода на парите. Grierson (1977), Goodhart (1998) и Wray (2001) постулират, че парите са възникнали в древните наказателни системи, които са въвели компенсационни схеми от глоби като средства за погасяване на дълга от нанесените вреди на потърпевшата страна. Тези дългове били уреждани според сложна система на плащания, които евентуално били централизирани в плащания към държавата за престъпления. В последствие публичната власт добавя различни други глоби, мита, такси и данъци към списъка на задълженията на населението.

Втората причина, предложена от Hudson (2003) и подкрепяна от някои асирийски учени, Assyriologist scholars (ibid.: p. 45, n. 3), проследява произхода на парите от Месопотамските храмове и дворци, които са били развили и усъвършенствали система за вътрешно счетоводство от кредити и дебити. Тези големи публични институции изиграли ключова роля за създаването на обща счетоводна единица и средство за съхраняване на стойност (първоначално за вътрешно счетоводство, но също и за определянето на цени). Хъдсън твърди, че парите се развили чрез обществените институции като стандартизирана тежест, независимо от практиката на заплащане на щети.

Тези истории не са взаимоизключващи се. Както Ингам спекулира, тъй като в обществата преди Месопотамия е съществувала система за дълг, породен от социални нарушения, много е вероятно “калкулирането на социалните задължения да е било трансформирано в измерването на еднаквостите между стоките, Ingham (2004: p. 91). Анализът на древен Египет от Хенри (2004) свързва двете причини. В Египет, както и в Месопотамия, парите произлезли от нуждата на управляващата класа да поддържа сметки от земеделска продукция и акумулирани излишъци, но те също служили и като средство за плащане на вземания, изразяване на чуждестранна почит и племенни задължения към царе и жреци.

Важността на историческите факти е: (1) да очертае същността на парите като социално дългово отношение; (2) да подчертае ролята на обществените институции в утвърждаването на стандартна счетоводна единица чрез кодифицирането на счетоводни таблици и ценови листи; и (3) да покаже, че, във всички случаи, парите са били феномен, който е съществувал преди пазара, първоначално изразявали абстрактна счетоводна единица и начин на плащания, а едва по-късно, общо средство за размяна.

Декретната същност (чарталността) на парите.

Горната дискусия показва предварaрителен белег за декретната същност на парите. Историята разкрива ролята на публичната власт в утвърждаването на универсален еквивалент за измерването на дългове и в определянето на “нещото”, което се използва в съответствие с този счетоводен метод.

Както Кнап разяснява, плащанията винаги са измервани в единици стойност; Knapp (1973[1924]:pp. 7-8). Следва, че парите са декретни, тъй като държавата прави “изявление..., че част от такова и такова описание би трябвало да е валидно за толкова единици стойност” (ibid.: p. 30). И не става въпрос за използвания материал, за да може да съответства на тези единици стойност. Парите са “билет”, “жетон”, използвани като средство за плащане или измерител на стойност. Средството за плащане, “да ли монети или заповеди” или “някакъв обект, направен от ненужен материал”, е “обект със символно значение”, на който държавният указ създава употреба, независимо от материала, от който е направен.

Това е, което дава името на Чартализма: “Може би латинската дума “чарта” може да носи смисъла на билет или жетон... Нашето средство на плащане има тази жетонна, или чартална форма” (ibid.). От тук насетне Кнап винаги определя същността на парите като “чартално (декретно) платежно средство”. (ibid.: p. 38).

Важното е да се прави разлика между “пари като счетоводна единица” и “пари-нещо”, т.е. между абстрактната счетоводна единица и физическия обект, който й съответства. Кейнс обяснява: “парите като счетоводна единица са описанието или името, а парите са нещото, което отговаря на това описание” (Keynes, 1930: pp. 3–4,). Ортодоксалните теории пропускат да направят разликата между парите като счетоводна единица и реалния обект, който служи като пари, откъдето и идват няколко неразрешими загатки на монетарната теория.

Накрая, “окончателните” пари са това, което се приема от държавните институции: “декретността (чарталността) е направила това.....за държавата да каже, че този къс изглежда така и така и валидността му е определена от декрет” (Knapp, 1973 [1924]: p. 36). Кейнс също твърди по подобен начин, че “Ерата на декретността (чарталността) или на Държавните Пари настъпи, когато Държавата обяви правото си да наложи нещото, което да бъде пари и да съответства на използваните в момента пари като счетоводна единица – когато обяви правото си не само да прилага речника, но и да напише речника.” (Keynes, 1930: p. 5).

От Месопотомия и Египет, до съвременните икономики, владетели, управници и национални държави винаги са “писали речника”. Така Чартализмът е в състояние да обясни защо, на пръв поглед, ненужни обекти, като например разграфени дървени пръчки, глинени плочки или хартия, са били употребявани като пари. Управляващите власти не само са избирали парите като счетоводна единица и са определяли “нещото”, използвано за пари, но и са използвали налагането на данъци като средство за създаването на нови валути. Това става, може би, най ясно в случаите с колониална Африка.

Африканските икономики са били монетизирани чрез налагането на данъци и настояването те да бъдат заплащани с европейска валута. Опитът от плащането на данъци не е бил нов за Африка. Ново е било изискването те да бъдат погасявани в европейска валута. Задължителното плащане на данъци в европейска валута е критична мярка за монетизирането на африканските икономики, както и за разпространението на труда, заплащан срещу работна заплата. (Ake, 1981: p. 34)

Парични такси (в Африка) са били въведени върху многобройни неща – добитък, земя, къщи, върху самите хора. Парите, нужни за плащането на данъците, са били заработвани чрез работа на полето, в европейските ферми или в мините. (Rodney, 1972: p. 165, original emphasis)

Изискването, данъците да бъдат погасявани в европейска валута, е всичко, което е трябвало да се направи, за да се накарат колонизираните племена да използват новите пари. Данъчното облагане накарало също местното население да започне да продава стоки и услуги на колонизаторите в замяна на валутата, която би погасила техните данъчни задължения. Облагането с данъци се оказало много ефективно средство в принуждаването на африканците да започнат да продават труда си. (виж също Forstater, 2005).

Обществените власти, като колониалните губернатори, не само “писали речника”, но го правили в продължение на хилядолетия. Както Кейнс изтъква, парите са били чартални (декретни) в продължение на поне 4000 години:

Така държавата идва, преди всичко, като властта на закона прилага плащането на нещо, което кореспондира с името, описано в договора. Но идва двойно, когато в допълнение, тя (държавата) си присвоява правото да определя и постановява “нещото”, което кореспондира с името, и от време на време да мени указанието си – когато, така да се каже, си присвоява правото да редактира речника. Това право е присвоено от всички модерни държави и е било присвоено по този начин от поне 4000 години. Едва при достигането на този етап от еволюцията на парите Чартализмът на Кнап, доктрината, че парите фактически са създадени от държавата, е напълно разбран. Днес всички цивилизовани пари са декретни и това е факт без всякакъв спор.” (Keynes, 1930: pp. 4–5)

3. Чарталните (декретни) пари в историята на икономическата мисъл

Много учени, както от ортодоксалната, така и от хетородоксалната икономическа мисъл, са се занимавали с декретната същност на парите. Wray (1998) и Forstater (2006) са документирали тези примери в историята на икономическата мисъл. Техните наблюдения, изглежда, характеризират две отделни линии на изследване:

а) Първата използва декретнaта същност на парите, за да покаже ролята им за еволюцията на пазарите (Ingham, Henry), въвеждането на нови валути, разпространяването на централизирани правителства (Polanyi, Lovejoy), и появата на капитализма и труда срещу заплащане (Marx, Ake).

б) Втората разкрива движената от данъчното облагане същност на парите в опита си да разкрие, защо изглеждащи, на пръв поглед, ненужни хартии циркулират в обръщение като средства за размяна (Smith, Say, Mill, Wicksteed).

Сред първата група учени Polanyi, например, ясно отрича традиционното тълкуване на мидените черуки като “примитивни пари” (Forstater, 2006).  При изследването си на въвеждането на неметалните пари в Африка, Polanyi, наблюдава, че пари-черупки съществували заедно с металните пари, които вече били доста разпространени на континента. Мидите били фактически пример за “създаването на валута като инструмент за облагане с данъци” (1966: p. 189, quoted in Forstater, 2006). По-нататък Polanyi твърди, че възникването на неметални валути би трябвало правилно да се счита за “характерна черта на разпространението, както на централизираните управления, така и на хранителните пазари в ранните африкански империи, което е оставило отпечатък вурху местната история на парите.” (ibid.).

Lovejoy (както и Ake и Rodney по-горе) съобщава по същия начин, че облагането с данъци в предколониална Нигерия е било използвано за създаването на търсене за новата валута:

Емиратствата (на Нигерия) са налагали и вземания в миди, така че данъчната система ефективно е подсигурила участието на хората на пазара и използването от тях на валутата, политика забележително близка до тази, която колонизаторските режими по-късно са преследвали в усилията си да наложат приемането на собствената си валута. (Lovejoy, 1974: p. 581, цитирано от Forstater, 2006)

Маркс също е писал относно данъчното задължение, стоящо зад модерните пари, но фокусът му е бил върху въздигането на капитализма и труда срещу заплащане. Добре известно е, че Маркс е имал теория за парите като стокови пари, но независимо от това, той е подчертавал, че паричните отношения объркват стоящите в основата социални производствени отношения (Ingham, 2004: p. 61). Това, както Forstater твърди, е играло ключова роля за подчертаването от Маркс на ролята на данъчното облагане и държавата в монетизирането на примитивните икономики и ускоряването на натрупването на капитала (виж подробен анализ в Forstater, 2006). Трансформирането на всички данъци в парични данъци довежда до трансформирането на целия труд в труд срещу парично заплащане, точно както опита с колонизирането на Африка по-горе (Marx, 1857).

Втората група учени, разглеждали идеята за парите, движени от данъците, са тези, загрижени за стойността на парите и тези, които се опитаха да решат неокласическата загатка, защо определени единици от изглеждащо непотребен материал циркулират като средство за обмяна, докато други, изглеждащи стойностни, не правят това.

За признаването на декретната природа на парите и ролята на данъците не трябва да търсим по-далеч от “Богатството на народите” на Адам Смит.

“Принц, настояващ определена пропорция от наложените от него данъци да бъде изплащана в хартиени пари от определен вид, би създал по този начин определена стойност за тези хартиени пари; въпреки, че условията за освобождаване от техните финални задължение и откупуване би зависело изцяло от волята на принца.” (Smith, 1776: p. 312)

Forstater съобщава, че Say and Mill също признават, че хартията има стойност, защото е била “ефективна за освобождаване от постоянно възникващите дългове на публичните данъци” (Say, 1964 [1880]: p. 280, цитиран във Forstater, 2006) и защото държавата се е съгласила “да ги приема като плащане на данъци” (Mill, 1848: pp. 542–3, цитиран във Forstater, 2006). Mill след това добавя, че ако издателят е суверенната държава, тя може волево да определи количеството и стойността на хартиената валута (ibid.). Тук Мил, изглежда, признава твърдението на Чарталистите, че суверенната държава фактически “пише речника” като избира счетоводната единица и определя нейната стойност от позиция на силата си. Най-накрая Wicksteed изрично признава ролята на данъчното облагане като метод за създаване на непрекъснато желание за националната валута, така че правителството би могло да се сдобие с всички стоки и услуги, необходими за неговите официални и други нужди.(Wicksteed, цитиран във Forstater, 2006).

Докато подходът за парите, движени от данъчното облагане, намира някаква подкрепа в историята на икономическата мисъл, простото признаване за данъчното задължение, стоящо зад парите, не е било достатъчно да начертае пълното прилoжение и логически допълнения, произтичащи от декретния характер на парите. Ясно е, че неокласическите икономисти се затрудняват да разберат употребата на хартиените пари, но същността на парите, движени от данъците, просто не отговаря на традиционното виждане на парите като воал. Така следващата глава възстановява позицията на Чарталистите, сравнявайки я с ортодоксалната история – както Knapp (1973 [1924]) и Goodhart (1998) я наричат – металистическата позиция.

4. Метализъм срещу Чартализъм

Някои от различията между Метализма и Чартализма (М-теорията и Ч-теорията във връзка с [Goodhart, 1998]) вече изплуваха в предишните части. Традиционната история за произхода, природата и ролята на парите е изцяло твърде позната. Според М-теорията пазарите са се формирали първи, като резултат от вроденото предразположение на индивидите да обменят. С течение на времето парите се появили естествено, за да смазват тези пазари, драматично намалявайки транзакционните разходи.

М-теорията се съсредоточава върху парите като средство за размяна. Стойността им произлиза от вътрешните характеристики на материала, който я изразява и подкрепя – обикновено вид ценен метал, откъдето идва и терминът “метализъм”. Парите дължат съществуването си благодарение на рационалните агенти, които спонтанно избират разменна стока, притиснати от изискванията на двойната случайност на исканията. (Goodhart, 1998: p. 410). Ето защо парите са възникнали в частния сектор и съществуват само, за да улесняват пазарните транзакции. Тъй като парите нямат някакви специални аксесоари, позволяващи им да имат главна роля, монетарният анализ заема задна позиция за сметка на “реалния” анализ.

Тъй като в ортодоксалния анализ гладкото функциониране на частните пазари заема централно място, той по принцип изключва разглеждането на ролята (или интервенцията) на правителството. Отсъствието на всякаква връзка между държавата и парите също обяснява защо М-теорията не може да обясни важното и почти универсално отношение “една нация – една валута” (Goodhart, 1998). Метализмът се затруднява да открие стойността в съвременните фиатни пари, които вече не са подкрепени от някакъв материал с вътрешна стойност. Според металистите хартиените пари циркулират в обръщение, понеже правителствата са узурпирали контрола върху парите, и тъй като парите продължават да намаляват транзакционните сделки на бартера. (Goodhart, 1998: p. 417, n. 21).

Чарталистите намират няколко проблема в историята на металистите. По-точно, те идентифицират два кръгови аргумента, които се отнасят до употребата на парите като средство за размяна, начин на плащане и съхранение на абстрактна стойност. Първият третира съществуването на парите. Според М-теорията парите са следствие от рационални агенти, “притежаващи най-търгуваната стока в бартерна икономика” (Ingham, 2000: p. 20). С други думи: (а) парите са универсални, понеже са използвани от рационални агенти; и (б) рационални агенти ги ползват, тъй като са универсални. Опитите да се реши тази кръгова зависимост чрез концентриране върху ролята на парите за намаляването на транзакционните разходи са се оказали незадоволителни.

Логическите трудности възникват от “проблема на идентифицирането” – придобивките от използването на отделна стока като средство за размяна може да се признаят само, след като тази стока вече е била в употреба. Монетите например би трябвало първо да са били изсечени и да са циркулирали, преди предимствата от намаляване на транзакционните разходи да са били забелязани. И както Goodhart отбелязва, самите разходи за използването на неработил преди ценен метал могат да бъдат доста високи (1998: p. 411). Така аргументът, че частните агенти, колективно и спонтанно, избират определена стока за размяна, понеже се намаляват разходите, е най-малкото слаб.

Вторият кръгов аргумент се отнася до другите функции на парите. Ортодоксалното обяснение е, че: (а) парите са съхранение на абстрактна стойност, защото са средство за плащане: и (б) те са средство за плащане, защото са съхранение на абстрактна стойност (Ingham, 2000: p. 21). Накратко казано, парите не притежават окончателно свойство, даващо им специалния статут. При липсата на едно недвусмислено условие, обясняващо употребата на злато, дървени пръчки или сол като пари, спонтанният избор става главен за ортодоксалната история и трябва да се приема априорно, без нужда от доказване. Резултатът от това е теория на парите като “пуснати от хеликоптер” (Cottrell, 1994: p. 590, n. 2).

Чарталистката теория не страда от “проблема за идентификацията” или парадокса на “спонтанния избор”. Тя няма затруднения в обяснението на въвеждането и циркулирането на фиатната валута или пък правилността на твърдението “една нация – една валута”. Това е така, тъй като произходът на парите се намира извън частните пазари и почива вътре в сложната мрежа от социални (дългови) отношения, където държавата играе главна роля.

Легитимните и суверенни правомощия на правителственото тяло прави парите “създание на държавата” (Lerner, 1947). Стойността им произлиза от силата на издаващата пари власт. Няма нищо спонтанно в съществуването им. Напротив, те са зависими от това, което държавата е провъзгласила, че ще приема в държавните учреждения като плащания по данъци, такси и мита. Различни “парични неща” са доминирали частните пазари, защото те са били избирани за приемане при уреждането на дълг в правителствените служби. Чарталистите избягват кръгообразното обяснение като изтъкват, че ролята на парите като счетоводна единица предхожда ролята им като средство за плащане и размяна. Тази роля е институционализирана от способността на държавата да деноминира ценови листи и дългови договори в избраната счетоводна единица.

5. Приемане: Законно платежно средство или йерархия на дълга?

Преди да продължим с по-нататъшното разяснение на Чарталистката теория и нейното приложение в политиката, трябва да направим едно допълнително разяснение. Обикновено се вярва, че декретната съшност на парите се основава на силата на държавата да администрира правото за законното платежно средство. (Schumpeter, 1954: p. 1090). Но когато Knapp изтъква, че “парите са създание на закона” (1973 [1924]: p. 1), той няма предвид, че те са създание на правото на “законното платежно средство” и дори изрично отхвърли такава интерпретация. Чарталистите показват, че приемането зависи не от статута на парите като законно платежно средство, но от пластовия строй на социалните дългови отношения. Силата да налага данъци и да определя как те ще бъдат изплащани, обяснява защо държавните пари са най-приеманата форма на дълг.

Ако парите са дълг, ясно е, че всеки може да издава пари (Minsky, 1986: p. 228). Мински изтъква, че като част от балансовия отчет, парите са актив за притежателя и пасив за издателя. Важното обаче е не способността да да се създаде дълг, но тази да се накара някой друг да го държи (ibid.). В смисъл, че дългът се превръща в пари само след неговото приемане (Bell, 2001: p. 151). Различните пари имат различна степен на приемане, което предполага йерархичен ред на дълговете (Minsky, 1986; Wray, 1990; Bell, 2001).

Ако социалните дългови отношения са организирани по пирамидален начин, то най-малко приеманите форми на парите се намират в основата на пирамидата, докато най-приеманите са на върха й иж Bell, 2001). Нещо повече, всяко задължение е конвертируемо в по-висока и по-приемана форма на дълга. Кое задължение тогава стои на върха на пирамидата?

За да уредят дълговете си, всички икономически агенти, с изключение на един, държавата, винаги се нуждаят да доставят задълженията, IOU, на трета страна, или нещо извън отношението кредит-дълг. Тъй като само суверенът може да достави свои собствени задължения, IOU, за уреждането на дългове, неговото обещание стои на върха на пирамидата. Единственото нещо, за което държавата е “задължена”, е да приема собствените си IOU в публичните учреждения.(Wray, 2003a: p. 146, n. 9).

Това пластово виждане на социалните дългови отношения предоставя предварително разбиране за превъзходството на държавните пари. Но могат ли агентите да откажат да приемат парите на суверена и така да омаловажат позицията му в пирамидата? Отговорът е “не”, защото докато има някой в икономиката, задължен да плаща данъци, деноминирани в държавните пари, тези пари винаги ще бъдат приемани.

Това показва, че емитирането на валутата не е главно правомощие на държавата. В действителност то има зависим характер. Държавата може също така да обяви, че ще приема плащане на данъци в, да речем, сол, миди или дървени пръчки. И наистина такива исторически примери съществуват, въпреки че обикновено суверените са предпочитали да използват свой собствен печат или хартия, над който имат пълен и безусловен контрол. Същността на държавните пари не се състои в способността на правителството да създава закони, нито в способността да печата пари, но в способността му да създава “обещание от последна инстанция” (Ingham, 2000: p. 29, emphasis added), т.е. да налага данъци и да обявява какво ще приема в държавните служби за погасяването на дълга към държавата. Счетоводната единица, която урежда данъчните задължения, е определена от специална власт, която “води счеоводството” (ibid.: p. 22).

Самият Knapp подчертава този момент: “Нито пък правото за законното платежно стредство би могло да бъде взето като тест, тъй като в монетарната система често има видове пари, които не са законно платежно средство...но приемането им...е решително. Държавното приемане определя монетарните системи.” (Knapp, 1973 [1924]: p. 95, original emphasis); и Кейнс подкрепя твърдението: “Knapp приема за пари, и мисля правилно, всичко, което държавата реши да приема в нейните учреждения, независимо да ли е обявено за законно платежно средство между гражданите.” (Keynes, 1930: p. 6, n. 1). Правният код е само изразител на държавните власти. Липса на право за законно платежно средство не означава, че държавните пари са неприемливи – такъв е случаят с Европейския съюз например, където няма формални закони за законно платежно средство, и въпреки това еврото широко циркулира.

За какво тогава служи правото за законно платежно средство? Davidson дава отговора: правото за законното платежно средство определя това, което ще е “всеобщо приемано – в очите на съда – за изплащането на договорни задължения” (2002: p. 75, emphasis added). Така, правото за законно платежно средство само осигурява, че когато съдилищата уредят спор, в смисъл на доларово изражение (например), долари трябва да бъдат приети.

Наистина парите са създание на правото – не правото за законно платежно средство, но правото, което поставя и прилага в действие върху населението едностранни задължения. “Нещото-пари” е само практическото изразяване на избора на държавата на “парите - счетоводна единица”, които погасяват тези задължения. Това е същността на механизма на парите, движени от данъците.

Тази глава започна с разграничаването на някои общополагащи и специфични позиции на Чартализма. До тук фокусът бе повече върху първите. Ролята на публичната власт и данъчното облагане бе използвана за дешифриране на същността на парите като създание на държавата и да определи мястото й в най-високия слой на социалните дългови отношения. Контрастът с металическата история разкри важността от различаването между “нещото-пари” и “парите-счетоводна единица”. Накрая бе показано, че декретността на парите произлиза не от правото за законно платежно средство, но от способността на държавата да създаде обещание от последна инстанция.

Каква светлина хвърля Чартализмът тогава върху парите в съвременния свят, и по-конкретно, върху правителствената фискална и монетарна политика? Остатъкът от тази глава се концентрира върху специфичните позиции на нео-Чарталистите и техните приложения в политиката.

6. Парите в съвременния свят

Нео-Чарталистите са изключително съсредоточени върху суверенните валути – тези, които не са конвертируеми в злато или някоя друга чужда валута при фиксиран курс на обмяна (Mosler, 1997–98; Wray, 2001). Тяхната главната отправна точка е, че повечето модерни икономики оперират на основата на системи, базирани на високоенергийни (ликвидни) пари (ВЕП) (high-powered money, HPM). ВЕП са резерви, монети, федерални банкноти и чекове на министерството на финансите – това e нещoтo, уреждащо задълженията и стоящо на върха на дълговата пирамида. Съответно, то също представлява парите, “в които се обръщат банковите задължения”, и които са използвани за клиринг в баковата общност (между самите банки или между частните банки и централната банка) ) (Wray, 1998: p. 77). Само правилното разбиране, как ВЕП биват доставяни в икономиката и как те влияят на монетарната система, може ясно да изясни пълното въздействие на съвременната фискална и монетарна политика.

Модерните пари са държавни пари. Данъчното облагане днес служи за създаването на търсене за държавните валути, за да могат властите, издаващи парите, да закупят нужните им стоки и услуги от частния сектор. Данъчното облагане, един вид, е транспортното средство за пренасяне на ресурси от частния в публичния сектор. Правителствените разходи в системите на суверенни валути не са ограничени от способността на държавата да “изкарва” доход. В действителност, както ще бъде разяснено по-долу, суверенните правителства не срещат операционни, финансови ограничения.

За да се разбере напълно логиката на суверенното финансиране, трябва да се направи аналитично разграничаване между правителствен и неправителствен сектор. Разходите за частния сектор наистина са ограничени от възможността му да изкарва доход или да взема заеми. Това не се отнася за правителствения сектор, който “финансира” разходите си в собствените си пари. Това е следствие от статута му на единствен (монополен) доставчик. Например в САЩ доларът не е “ограничен ресурс за правителството” (Mosler, 1997–98: p. 169). Вместо това, той е данъчен кредит за населението, което среща данъчно задължение, деноминирано в долари. Така правителствените разходи доставят на населението това, което е необходимо за плащането на данъци (долари). Правителството няма нужда да събира данъци, за да може да харчи; вместо това, частният секор е този, който тябва да изкарва долари, за да урежда данъчните си дългове. Консолидираното правителство (включващо Министерството на финансите и Централната банка) никога не е ограничено от дохода в собствената си валута.

Ако целта на данъчното облагане е да създаде търсене за държавните пари, тогава, логично и оперативно, събирането на данъци не може да възникне преди правителството да е доставило това, което изисква за плащането на тези данъци. С други думи, правителствените разходи са първи, а облагането с данъци идва след това. Друг начин да видим тази причинноследственна връзка е да кажем, че правителствените разходи (харченето) “финансират” “плащането на данъците” на частния сектор, а не обратното. Няколко други приложения следват.

Дефицити и излишъци

Правителствените разходи доставя високоенергийни пари за населението. Ако частният сектор би искал да натрупа като спестявания част от тях – нормално състояние на системата – по необходимост, от счетоводна логика, възникват дефицити. Нещо повече, правителството не може да събере повече данъци, отколкото е изхарчило преди това; така балансираните бюджети са теоритичния минимум, който може да се постигне. Но желанието за спестяване на частния сектор, като цяло, прави сигурно възникването на дефицити. По този начин пазарното търсене на валутата определя големината на дефицита.(Wray, 1998: pp. 77–80).

В отделни години, разбира се, излишъци са възможни да бъдат постигнати, но те винаги са ограничени от дефицитните разходи, които са били възникнали в предишните години. Ако през счетоводния период правителствените разходи станат по-малки от данъчните постъпления, държаните от частния сектор чисти финансови активи, по необходимост, намаляват. Изводът е, че излишъците винаги намаляват нетните спестявания на частния сектор, докато дефицитите ги увеличават. Трябва също да бъде отбелязано, че когато правителството постига излишъци, то не “получава” нищо, защото събирането на данъци “унищожава” високо енергийни пари (Mitchell и Mosler, 2005: p. 9). За да се разбере това, е необходим по-билзък поглед върху операциите на правителственото харчене и таксуване.

Правитествени разходи и данъчно облагане

Няма голяма загадка зад правителствените разходи и облагането с данъци. Правитеслството харчи просто чрез написването на чекове на Министерството на финансите или чрез кредитирането на частни банкови сметки. От друга страна, когато министерството на финансите получи чек за плащане на данъци, то дебитира сметката в търговската банка, от която е бил написан чекът. За сега, когато дискутираме правителствените разходи и приходи, няма нужда да правим разлика между Федералния резерв и Министерството на финансите. Причината за това е понеже, когато Министерството на финансите напише чек за плащане от неговата сметка във Федералния резерв, то ефективно пише иск към себе си. Както Bell и Wray (2002–3) отбелязват, вътрешноправителствената активност по балансовия отчет не е от съществено значение, тъй като тя не оказва влияние върху равнището на резерви в банковата система като цяло (p. 264). Това, което е от значение обаче, е че консолидираните действия на Федералния резерв и Министерството на финансите водят до незабавна промяна в равнището на резервите в цялата система. Ефектът върху резервите е това, което е от значение за разбирането на икономическата политика.

Правителствената фисклна политика е единия от двата важни фактора, които променят равнището на резервни баланси в банковата система. Другият е чрез операциите на открития пазар от страна на Федералния резерв. Министерството на финансите е главния доставчик на високо енергийни пари. Когато то напише чек от сметката си във Федералния резерв, резервните баланси в банковата система нарастват по счетоводна необходимост. От друга страна, когато то прибира данъчни плащания, баковите резерви намаляват. По същия начин, когато Федералният резерв купува държавни ценни книжа на открития пазар, той добавя резерви, а когато продава ДЦК, източва резерви. Това, което Чартализмът изяснява след това е, че ефектът от фискалната политика върху резервните баланси може да бъде голям и разрушителен. Така, докато операциите на министерството на финансите са по желание (волеви), операциите на централната банка са, до голяма степен, защитни и атоматични по природа.

Високоенергийни пари, вземане на заеми и лихвени проценти

Исторически банките са се стремели да минимизират неносещите им лихва резервни баланси. По-точно, резервите, които са в повече, отколкото е необходимо за посрещане на ежедневните парични задължения, са отдавани на заем на междубанковия пазар за резерви, за да носят лихва. От друга страна, ако банките не могат да посрещнат изискванията за нужното количество резерви, те ще заемат резерви от междубанковия пазар за резерви. При равни други условия, тези операции не променят равнището на резерви в банковата система като цяло. Правителствените разходи и таксуването обаче го променят. Всяко ново инжектиране на “външни пари” (високо енергийни пари) подхранва банковата система с излишни резерви. Банките се опитват да предадат нежеланите резерви на останалите банки-членки (банки, притежаващи резервна сметка в централната банка), но като цяло за банковата система, разбира се, тези опити са неефективни и те само понижават основния лихвен процент. Така правителствените разходи повишават резервите в цялата система и упражняват натиск надолу върху основния лихвен процент. 

Обратно, прибирането на данъчни приходи намаляват количеството високоенергийни пари, т.е. резерви биват унищожавани. Тъй като изискваните резервни пропорции са изчислявани с изоставане (дори и в съвременните счетоводни системи иж Wray, 1998: pp. 102–4]), при равни други условия, данъчните плащания причиняват недостиг на резерви в цялата система. Резервният ефект е противоположен, и докато банките се борят да си набавят необходимите резерви от междубанковия пазар за резерви, основният лихвен процент на Централната банка се повишава от междубанковото наддаване. Обобщено, волевото действие на Министерството на финансите влияе директно на основния лихвен процент чрез въздействието си върху резервите.

Правителството е изработило различни начини да смекчи ефекта върху резервите, произтичащ от фискалната политика. Първият начин е използването на данъчните и заемни сметки (tax and loan accounts, T&Ls), които предлагат само временно облекчение на тези съществени варирания на резервите (виж Bell, 2000 за подробен анализ). Докато данъчните и резервни сметки намаляват въздействието на правителствените разходи, задълженията по тези сметки никога не са еднакви на сумата от данъчните приходи или правителствените разходи. Ето защо, винаги съществува вариране в резервите в банковата система като цяло, което трябва да да бъде избегнато, за да се избегнат нежелани от Централната банка промени в основния лихвен процент (ibid.).  

Вторият метод за предотвратяване въздействието на излишните или недостатъчни резервни баланси е чрез операциите на открития пазар. За да източи вкараните излишни резерви, Федералният резерв (централната банка) предлага за продажба държавни ценни книжа (ДЦК) на открития пазар. С това си действие централната банка ефективно доставя носеща лихва алтернатива на излишните, неносещи лихва резерви и предотвратява основният лихвен процент да падне до логичната нулева стойност. Обратно, закупуването на ДЦК добавя резерви, когато в системата, като цяло, има недостиг на резерви и по този начин облекчава възходящото напрежение върху основния лихвен процент. Така се вижда добре, че операциите на Централната банка на открития пазар не са взимания на заеми или отдавания на такива от правителството, а са операции, свързани с поддържането на основния лихвен процент.

Оттук произтичат няколко съображения. Първото, въпреки координирането на действията на Министерството на финансите и Федералния резерв, е ясно, че фискалната политика е волева и има значително въздействие върху резервните баланси. Второ, в ерата на политика на положителни основни лихвени проценти, Федералният резерв няма избор, освен да действа защитно при отстраняването на тези флуктуации на резервите чрез операции на открития пазар. Така Федералният резерв оперира автоматично, по неволеви начин (Wray, 1998; Fullwiler, 2003).

Данъчното облагане, както и издаването на ДЦК, намаляват резервите. Данъчното облагане просто ги унищожава, докато продажбата на ДЦК на открития пазар от Централната банка ги източва чрез замяната на неносещите лихва излишни резерви на частния сектор с носещи лихва ДЦК. Данъчното облагане и заемането не са операции за финансиране на правителството, но те оказват влияние на номиналното богатство на частния сектор. Първото просто намалява “външните пари” (т.е. нетните спестявания на частния сектор намаляват), докато последното заменя един актив за друг, оставяйки богатстото “непокътнато” (Wray, 2003a: p. 151).  

Всичко, споменато по-горе, напълно преобръща общоприетата икономическа мисъл с главата надолу. Правителствата не се нуждаят от публичните пари, за да харчат; вместо това хората се нуждаят от правителствените пари, за да платят данъците си. Правителствените разходи винаги създават нови пари, докато изплащането на данъци винаги ги унищожава. Разходите и таксуването са две независими операции. Данъците не се натрупват и не могат да бъдат похарчени отново, за да могат да “финансират” бъдещи разходи. Накрая, продажбата на ДЦК е необходимо, за да източат излишните резерви, натрупани от фискалните операции, за да може да се поддържа положителен основен лихвен процент.

Стойност на валутата и външно ценообразуване

Тъй като монетарната политика е адаптивна, а фискалната волева, Чартализмът предоставя  отговорността за поддържането на стойността на валутата на последната. Вече бе показано, че данъците дават стойност на правителствените пари. Както Innes изтъква: “1 долар е пари, не поради материала, от който е направен, а защото е предназначен да изплати 1 долар от наложените данъци” (1914: p. 165). Но той също твърди, че “колкото повече правителствени пари има в обръщение, толкова по-бедни сме” (ibid.: p. 161). С други думи, ако правителствените пари в обръщение надвишават с много общото данъчно задължение, стойността на валутата ще намалее. Така че стойността на валутата не идва само от изискването за плащане на данъци, но също и от трудността, с която хората се сдобиват с нещото, което е необходимо за погасяване на наложените им данъци.

Така например, дискутирайки опита на американските колонии с неконвертируеми хартиени пари, Смит признава, че издаването на излишно количество пари в сравнение с това, необходимото за плащане на данъците, е било ключово, за да се разбере, защо някои валути са поддържали стойността си, а други не (за подробности виж Wray, 1998: pp. 21–2). Wray обяснява: “приемането на хартиените пари при плащането на данъци и ограничаването на издаването по отношение на общото данъчно задължение е това, което дава стойност на хартиените пари” (ibid.: p. 23).

Това важно взаимоотношение между течовете и инжектирането на високоенергийни пари обаче е трудно да се прецени. Чарталистите твърдят, че тъй като валутата е публичен монопол, правителството има на разположение директен път за определянето на нейната стойност. Да си припомним, че за Knapp плащанията с декретни пари отмерват определен брой единици стойност. Например, ако държавата изисква за получаването на една единица високоенергийни пари човек да работи 1 час, то тогава парите биха имали точно същата стойност – 1 час труд (Wray, 2003b: p. 104). По този начин монополният издател на валутата, държавата, може да определи колко биха стрували парите поставяйки “еднолично условията на размяна, които ще предложи на тези, търсещи нейната валута” (Mosler and Forstater, 1999: p. 174).

Това означава, че държавата, като монополен доставчик на високоенергийни пари, има силата независимо да определя цената, на която ще предлага високоенергийни пари, т.е. цената, на която тя купува активи, стоки и услуги от частния сектор. Докато поставянето от държавата на цените на всички стоки и услуги, закупувани от нея, трудно може да се нарече желателно, ясно е обаче, че тя има тези прерогативи. Както ще бъде дискутирано по-нататък, Чарталистите признават, че монополистът, издаващ парите, трябва да определи само една цена, за да стабилизира стойността на валутата си.   

Накрая, Чарталистите изтъкват, че не е нужно умишлено да се забавя икономиката (което е защитавано от традиционните икономисти), за да може да се поддържа покупателната способност на валутата. Напротив, това би могло да стори правилното провеждане на политика за пълна заетост. (Wray, 2003a: p. 106).

Безработица

Още веднъж, като резутат от правителствените дефицитни разходи спестяванията на нетни финансови активи от страна на частния сектор непременно се увеличават. Ако неправителственият сектор хронично желае да спестява повече, отколкото инвестира, резултатът би бил увеличаващ се недостиг от агрегатно търсене (Wray, 1998: p. 83). Тази празнота не може да бъде запълнена от някой друг агент от частния сектор, тъй като, за да могат някои хора да увеличат нетните си спестявания, други трябва да намалят своите. На макроикономическо ниво, едно нарастване на желанието за нетно спестяване може само да бъде задоволено от повишаване на правителствените дефицитни разходи. Mosler обяснява:

“Безработица възниква, когато частният сектор, като цяло, иска да работи и изкарва паричната счетоводна единица, но не иска да похарчи целия си доход за настоящата крайна продукция на икономиката (ако тя вече е при пълна заетост)... Безработицата, която е по нежелание, е свидетелство, че желаното количество за държане (спестяване) на нетни финансови активи от страна на частния сектор надвишава фактическите (нетни спестявания), които правителствената фискална политика им е позволила.” (Mosler, 1997–98: pp. 176–7)

По същия начин, Wray продължава; “безработицата де факто е свидетелство, че правителственият дефицит е твърде малък, за да може да достави желаното количество нетно спестяване.” Един вид, безработицата поддържа стойността на валутата, понеже тя е отражение на позицията, при която “правителството е поддържало доставката на фиатни пари в твърде малки количества.” (1998: p. 84).

Според Чарталистите не е нужно да се използва безработицата за борба с инфлацията. Вместо това те подкрепят политика за пълна заетост, с която държавата външо поставя една важна цена в икономиката, която, в замяна, служи като стабилизираща котва за всички останали цени. (ibid.: pp. 3–10). Това предложение почива на разбирането, че държавата не среща оперативни финансови ограничения, че безработицата е следствие от ограничаване на издаването на валутата, и че държавата може да поставя цени отвън (независимо).

Но преди да обясним тази позиция, важно е да отбележим, че предложенията на Чарталистите не са непременно свързани с конкретно политическо предписание или идеология. Те са само начин на разбиране на държавните правомощия и задължения и нейните финансови и ценови избори.

Горните заключения на Чартализма отличават най-съществените правителствени правомощия, без значение да ли те са използвани или не. Много правителства, по собствена воля, ограничават издаването на валутата, балансирайки бюджетите. Това обаче по никакъв начин не показва, че те наистина срещат оперативни, финансови ограничения. Това са самоналожени ограничения, вероятно от политически или идеологически характер. Нещо повече, правителствата не използват изключителните си правомощия да определят цени, въпреки че могат. Стойността на валутата варира, но това не означава, че държавата не може да изработи механизъм, служещ като котва за стабилизиране на стойността на валутата. Чартализмът просто доставя важните изводи относно контрола върху суверенната валута, които осветяват различен избор за провеждане на икономическата политика.

7. Разширяване на възможностите на икономическата политика

След разясняването на същността на правителствените финанси, Чарталистите настояват, че правителствата могат и би трябвало да прилагат “Функционалните финанси”. Последното бе предожено от късния Abba Lerner, който се противопостави убедително на всяка традиционна идея, идваща от т. нар. “стабилни” финанси.

Функционалните финанси могат да се подразделят към Чарталисткия подход, защото те правилно признават парите като създание на държавата и отсъждат две важни политически роли на правителството. Lerner (1947) твърди, че държавата, поради силата си да създава и унищожава пари, когато пожелае, има задължението да поддържа разходите си на равнище, поддържащо (1) стойността на валутата и (2) агрегатното търсене, нужно за изкупуването на текущата произведена продукция при пълна заетост.

За да може правителството да постигне своите две важни цели, Lerner предлага два принципа на функционалните финанси, които помагат за вземането на решенията относно нужното количество правителствени разходи и начина на финансирането им. По-конкретно, първият принцип казва, че общите правителствени разходи не трябва да бъдат ”нито по-големи, нито по-малки, отколкото е стойността, която, при текущи цени би изкупила всички стоки, които могат да бъдат произведени” (1943: p. 39). Разходи, под това равнище, водят до безработица, докато разходи, над него, ще доведат до инфлация. Целта е разходите винаги да се поддържат на “правилното” равнище, за да се подсигури пълна заетост и ценова стабилност. Вторият принцип постановява, че правителствените разходи би трябвало да се “финансират” от издаването на валута. Това второ “право” на функционалните финанси е базирано на разбирането на Lerner, че данъчното облагане не финансира разходите, но вместо това понижава натрупаните в частния сектор пари (ibid.: pp. 40–41).

Функционалните финанси могат да бъдат приложени във всяка страна, в която правителството доставя домашната валута (Wray, 2003a: p. 145). Две политики, напълно еднакви по същността си, които приемат подхода на функционалните финанси, са използването на правителствена програма за Работодателя от последна инстанция (Employer of Last Resort (ELR), Mosler, 1997–98; Wray, 1998) и Модела за буферните резерви от заети (Mitchell, 1998).  Тези предписания за провеждана политика целят да стабилизират стойността на валутата чрез едновременното елиминиране на безработицата. Предложенията са мотивирани от разбирането, че суверенните държави нямат оперативни, финансови ограничения, могат, по-желание, да поставят една важна цена в икономиката, и могат да доставят безпределно еластично търсене на труд.

Чарталистите защитават такива предложения за програми за заетостта на основата на работата на Hyman Minsky и Abba Lerner, и които наподобяват опита на “Ню Дийл” в САЩ. Работодателят от последна инстанция (ако използваме терминологията на Minsky) е просто правителствена програма, която предлага работа срещу фиксирана заплата и пакет от бенефити на всеки, който не е успял да си намери работа в частния сектор, но наистина е готов, искащ и годен за работа.

Работодателят от последна инстанция е предложена като универсална програма, без някакви тестове, и така, по дефиниция, предоставяйки едно безкрайно еластично търсене на труд. Тази програма премахва безработицата чрез предлагането на работа на всеки, който иска такава. Чрез програмата за Работодателя от последна инстанция правителството  поставя само цената на труда в публичния сектор, позволявайки всички останали цени да бъдат определяни от пазара (Mosler, 1997–98: p. 175).

Докато заплатата по програмата остане фиксирана, тя винаги ще предоставя достатъчно ефективна основа за стойността на валутата (Wray, 1998: p. 131). Както бе изяснено по-горе, стойността на валутата се определя от това какво е нужно да се направи за набавянето й, а с програмата за Работодателя от последна инстанция в действие, е ясно какво това означава: Стойността на валутата е равна на един час работа на участник в тази програма, заплащана със заплата по програмата.

По-нататък се защитава тезата, че програмата за гарантирана работа увеличава стабилността, поради механизма на буферните й резерви (Mitchell, 1998). Накратко, когато настъпи рецесия, безработните намират работа в публичния сектор, заплащана им със заплата от програмата за гарантирана работа. Общите правителствени разходи нарастват, облекчавайки дефлационния натиск. Обратно, когато икономиката се затопли и търсенето на труд от неправителствения сектор се увеличи, работниците от програмата биват назначавани в частния сектор на по-високо заплащане от това на правителствената програма. Правителствените разходи намаляват автоматично, освобождавайки инфлационния натиск в икономиката. По този начин заетите в правителствената програма играят ролята на буферни резерви, които намаляват и увеличават по антиацикличен начин. Тези буферни резерви подсигуряват правителствените разходи (според наставленията на Lerner) да бъдат винаги на “правилното” равнище.

Това предложение обяснява по нов начин как пълната заетост може да стабилизира стойността на валутата (доста противоположно на общоприетото вярване, че безработицата е необходима за ограничаването на инфлацията). Програмата за Правителството като работодател от последна инстанция (наричана още Програма за гаранирана работа или заетост) използва логическите продължения на декретните пари за постигането на двете цели на правителството – заличаването на безработицата и стабилизирането на цените.

Няма достатъчно място тук за подробна дискусия на това предложение. Нещата, нужни да бъдат подчертани, са декретните институционални характеристики. Подходът на програмата за гарантитана работа (ELR/буферни резерви) изхожда от това, че:

1. Правителството е единствената институция, която може да раздели “предлагането на труд от носещото печалба назначаване на работници” (Minsky, 1986: p. 308) и по този начин може да достави безкрайно еластично търсене на труд, без да има затруднения с финансирането му.

2. Правителството може да формулира стабилизираща котва, укрепваща стойността на валутата чрез независимото фиксиране на заплатата, получавана от участниците в програмата за гарантирана работа.

3. Правителството може да използва буферен резервен механизъм, за да подсигури винаги правилното количество правителствени разходи – нито твърде големи, нито твърде малки.

4. Отговорността за постигането на пълна заетост и стабилни цени е на Министерството на финансите, а не на централната банка. Понятието “Стабилни финанси” придобива изцяло ново значение: стабилни са тези финанси, които осигуряват пълна заетост и ценова стабилност.

Чарталистите изтъкват, че такава програма за заетост е валиден политически избор само за страни със суверенен контрол върху валутите си. Тя не е валидно предложение за страни с доларизирани икономики или такива, които оперират във валутни бордове или други режими на фиксирани курсове. Това е така, тъй като важната връзка между властта, издаваща парите и фискалния агент е прекъсната, и по този начин  изборът от налични стабилизационни политики е значително ограничен. Goodhart посочва, че по същия начин, настоящият институционен дизайн на Европейския паричен съюз показва “безпрецедентен развод между главните монетарни и фискални власти” (1998: p. 410). Kregel (1999) подкрепя едно изобретателно предложение за коригирането на този институционален недостатък, което да позволи на Европейския паричен съюз да въведе тип програма като тази за работодателя от последна инстанция. Той препоръчва Европейската централна банка да играе ролята и на фискален агент за Еврозоната като цяло и да приложи функционалните финанси за осигуряването на висока заетост и ценова стабилност.

Анализът на Чартализма може да се приложи в изследването на съвременните проблеми на САЩ, като например предлагането на универсална пенсионна, образователна и здравна система. Днешният дебат относно “кризата” на социалното осигуряване в САЩ например, и изобщо цялата реторика относно съставянето на бюджетите на американското федерално правителство почиват на грешните вярвания, че фискалните разходи тряба винаги да са ограничавани. Чартализмът настоява, че фокусирането върху несъществуващи проблеми прави невъзможна адекватната политика срещу тежките проблеми на икономическия растеж, развитието и стабилността на цените и валутата. Само след като спрем да обръщаме внимание на илюзионарните прегради пред фискалната политика, можем да започнем да решаваме проблемите, свързани с доставянето на адекватно здравеопазване и образование, жизнени възможности за заетост и осигуряването на нужните за възрастното население стоки и услуги.

8. Заключение

Тази глава започна с основополагащите и специфични позиции на Чарталистите. Те осветиха, по конструктивен начин, същността на парите като движени от данъците и суверенните правомощия на модерните държави. Докато Чартализмът не е свързан с отделно политическо предложение, той показва функционалните финанси като жизнен инструмент за икономическо стабилизиране. Чарталистките открития могат да бъдат приложени в много различни области, от разбирането на различните валутни режими, до такива проблеми като социалното осигуряване и безработицата. Чартализмът е особено приложим при изучаването на съвременнта монетарна и фисклна политика.

В заключение, удачно е да си припомним неопровержимото наблюдение на Lerner: “Проблемът за парите, по принцип, не може да бъде отделен от проблемите на икономиката, точно както проблемите на икономиката не могат да бъдат отделени от по-обширните проблеми за човешкия просперитет, мир и оцеляване” (1947: p. 317).

По-нататък Lerner предупреждава, че в суверенните режими “Функционалните финанси ще работят, без значение от това, кой дърпа лостовете (и че) онези, които не използват Функционалните Финанси,...в дългосрочен план няма да имат шанс срещу останалите, които ще ги използват” (1943: p. 51). Чартализмът е в състояние да направи конструктивен принос към обществения дебат за избора на жизнени действия, насочени в полза на обществените интереси.

Преведе:
Райчо Марков
Ню Йорк



References
Ake, C. (1981), A Political Economy of Africa, Essex, UK: Longman Press.
Bell, S. (2000), ‘Do taxes and bonds finance government spending?’, Journal of Economic Issues, 34(3): 603–20. Bell, S. (2001), ‘The role of the state and the hierarchy of money’, Cambridge Journal of Economics, 25, 149–63. Bell, S. and Wray, L.R. (2002–3), ‘Fiscal effects on reserves and the independence of the Fed’, Journal of Post
Keynesian Economics, 25(2): 263–72.
Cottrell, A. (1994), ‘Post-Keynesian monetary economics,’ Cambridge Journal of Economics, 18, 587–605. Davidson, P. (2002), Financial Markets, Money and the Real World, Cheltenham, UK and Northampton, MA,
USA: Edward Elgar.
Forstater, M. (2005), ‘Taxation and primitive accumulation: the case of colonial Africa,’ Research in Political
Economy, 22, 51–64.
Forstater, M. (2006), ‘Tax-driven money: Additional evidence from the history of thought, economic history,
and economic policy’, in M. Setterfield (ed.), Complexity, Endogenous Money, and Exogenous Interest Rates,
Cheltenham, UK and Northampton, MA, USA: Edward Elgar.
Fullwiler, S.T. (2003), ‘Timeliness and the Fed’s daily tactics’, Journal of Economic Issues, 37(4): 851–80. Fullwiler, S.T. (2005), ‘Paying interest on reserve balances: it’s more significant than you think’, Journal of
Economic Issues, 39(2): 543–9.
Godley, W. (1999), ‘Seven unsustainable processes’, Special Report, Levy Economics Institute.
Goodhart, C.A.E. (1998), ‘The two concepts of money: Implications for the analysis of optimal currency areas’,
European Journal of Political Economy, 14: 407–32, reprinted in S. Bell and E. Nell (eds), The State, the Market
and the Euro, Cheltenham, UK and Northampton, MA, USA: Edward Elgar, 2003, pp. 1–25.
Grierson, P. (1997), The Origins of Money, London: Athlone Press.
Henry J.F. (2004), ‘The social origins of money: The case of Egypt’, in L.R. Wray (ed.), Credit and State Theories
of Money, Cheltenham, UK and Northampton, MA, USA: Edward Elgar, pp. 79–98.
Hudson, M. (2003), ‘The creditary/monetary debate in historical perspective’, in S. Bell and E. Nell (eds), The
State, the Market and the Euro, Cheltenham, UK and Northampton, MA, USA: Edward Elgar, pp. 39–76. Innes, A.M. (1913), ‘What is money?’, Banking Law Journal, May: 377–408.
Innes, A.M. (1914), ‘The credit theory of money?’, Banking Law Journal, January–December 31: 151–68. Ingham, G. (2000), ‘Babylonian madness: on the historical and sociological origins of money’, in J. Smithin
(ed.), What is Money?, London: Routledge, pp. 16–41.
Ingham, G. (2004), The Nature of Money, Cambridge: Polity Press.
Keynes, J.M. (1930), A Treatise on Money, London: Macmillan.
Knapp, G.F. (1973 [1924]), The State Theory of Money, Clifton, NY: Augustus M. Kelley.
Kregel, J. (1999), ‘Price stability and full employment as complements in a new Europe’, in P. Davidson and
J. Kregel (eds), Full Employment and Price Stability in a Global Economy, Cheltenham, UK and
Northampton, MA, USA: Edward Elgar, pp. 178–94.
Lerner, A.P. (1943), ‘Functional finance and the federal debt’, Social Research, 10: 38–57.
Lerner, A.P. (1947), ‘Money as a creature of the state’, The American Economic Review, 37: 312–17.
Lovejoy, Paul, E. (1974), ‘Interregional monetary flows in the precolonial trade of Nigeria’, Journal of African
History, XV(4): 563–85.
Marx, K. (1973 [1857]), Grundrisse: Foundations of the Critique of Political Economy, New York: Vintage. Mill, John Stuart (1848), Principles of Political Economy, London: J.W. Parker.
Minsky, H. (1986), Stabilizing an Unstable Economy, New Haven, CT: Yale University Press.
Mitchell, W. (1998), ‘The buffer stock employment model’, Journal of Economic Issues, 32(2): 547–55. Mitchell, W. and Mosler, W. (2005), ‘Essential elements of a modern monetary economy with applications to
social security privatisation and the intergenerational debate’, CofFEE Working Paper 05-01, Newcastle,
Australia: Centre of Full Employment and Equity, February.
Mosler, W. (1997–98), ‘Full employment and price stability’, Journal of Post Keynesian Economics, 20(2): 167–82. Mosler, W. and Forstater, M. (1999), ‘General framework for the analysis of currencies and commodities’, in
P. Davidson and J. Kregel (eds), Full Employment and Price Stability in a Global Economy, Cheltenham, UK and Northampton, MA, USA: Edward Elgar, pp. 166–77.
M491 - ARESTIS TEXT.qxd  12/7/06  8:09 AM  Page 85 Phil's G4 Phil's G4:Users:phil:Public: PHIL'S JOBS:100 
86 Alternative monetary economics
Polanyi, K. (1966), Dahomey and the Slave Trade: An Analysis of an Archaic Economy, Seattle, WA: University of Washington Press.
Rodney, Walter (1972), How Europe Underdeveloped Africa, Washington, DC: Howard University Press.
Say, Jean-Baptiste (1964 [1880]), A Treatise on Political Economy, 4th edn, New York: A.M. Kelley. Schumpeter, J.A. (1954), History of Economic Analysis, Oxford: Oxford University Press.
Smith, A. (1937 [1776]), The Wealth of Nations, the Cannan edition, New York: The Modern Library.
Wray, R.L. (1990), Money and Credit in Capitalist Economies: The Endogenous Money Approach, Aldershot, UK
and Brookfield, USA: Edward Elgar.
Wray, L.R. (1998), Understanding Modern Money: The Key to Full Employment and Price Stability, Cheltenham,
UK and Lyme, USA: Edward Elgar.
Wray, L.R. (2000), ‘Modern money’, in J. Smithin (ed.), What is Money?, London: Routledge, pp. 42–66. Wray, L.R. (2001), ‘Understanding modern money: Clarifications and extensions’, CofFEE Conference
Proceedings, Newcastle, Australia: Centre of Full Employment and Equity, December, http://e1.
newcastle.edu.au/coffee/pubs/workshops/12_2001/wray.pdf.
Wray, L.R. (2003a), ‘Functional finance and US government budget surpluses’, in E. Nell and M. Forstater (eds),
Reinventing Functional Finance, Cheltenham, UK and Northampton, MA, USA: Edward Elgar, pp. 141–59. Wray, L.R. (2003b), ‘The Neo-Chartalist approach to money’, in S. Bell and E. Nell (eds), The State, the Market
and the Euro, Cheltenham, UK and Northampton, MA, USA: Edward Elgar, pp. 89–110.


2 коментара:

  1. За жалост е точно така, банките се опитват да предадат нежеланите резерви на останалите банки-членки, но като цяло за банковата система, разбира се, тези опити са неефективни и те само понижават основния лихвен процент. Така правителствените разходи повишават резервите в цялата система и упражняват натиск надолу върху основния лихвен процент. Общо взето си е цяла философия да умееш да арзбереш каква е системата и какво искат да направят с дадено действие банките, но е дано е ясно всичко е за да печелят те.Благодаря за статията доста е полезна.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да и се опасявам, че с паричната системата на България в момента няма да има много записвания за почивка в Италия...

      Изтриване