четвъртък, 22 януари 2015 г.

ОБЩОТО МЕЖДУ СТАГФЛАЦИЯТА ОТ 70-ТЕ И СТАГ-ДЕФЛАЦИЯТА ДНЕС - днешният блог на проф. Мичъл


WILLIAM MITCHELL


ФИСКАЛНИЯТ  ОСТЕРИТЕТ НОСИ ТРАЕН ПЕСИМИЗЪМ НАРЕД С НАМАЛЯВАНЕТО НА ЦЕНАТА НА ПЕТРОЛА

Статия на английския Гардиън от 20 януари 2015 г. - Davos 2015: sliding oil price makes chief executives less upbeat than last yearсъобщава, че “голямото Добро утро” в Давос “е по-малко оптимистично настроено, отколкото бе преди година”, и че “стимулът от по-ниските нефтени цени се обезсили поради множество негативни фактори”. Нарастващият песимизъм се отразява и от големите понижения в последните прогнози на МВФ. Значителна част от финансовите коментатори и бизнес интересите сега се надяват на Европейската централна банка (ЕЦБ) за спасението на света чрез прилагането на политиката на т. нар. количествни улеснения (QE).Това, само по себе си, е признак за липсата на разбиране от страна на повечето хора относно монетарния икономикс. Количествените улеснения няма да спасят Еврозоната. Но изпитваният песимизъм бе от интерес за мен в контекста на падащите цени на петрола, при положение че със значителното спадане на разходите за секторите, използващи нефт (транспорт, химическа промишленост и т.н.) и повече наличен доход (чист доход след данъци) за потребителите (по-ниски цени на бензина), падащите нефтени цени би трябвало да са стимулиращ фактор.



Спомям си през 70-те години, когато двете повишения на цените на петрола от OPEC станаха причината за стагфлацията. Така че, защо противоположната динамика трябва да предизвиква сега “стаг-дефлация” (дали пък току-що не измислих нова дума)?

Съществува общ елемент – фискалният ОСТЕРИТЕТ, което обяснява двете ситуации.


Графиката по-долу показва историята на месечните цени на петрола в щатски долари за барел от януари 1974 г. до декември 2014 г. Синята линия е фактическата (номиналната) цена, а лилавата линия е реалният еквивалент, при който номиналната цена е настроена според американския индекс на потребителските цени и е изразена според цените от януари 2015 г. Размерът на реалния шок през 70-те е наистина забележителен. В по-голямата си част номиналните цени се движат заедно с линията на общото движение на цените.

Данните са взети от Администрацията за енергийна информация на САЩ (US Energy Information Administration).

Като обяснение на това, какво точно се случва днес, мисля, че тази статия от икономическия редактор на Fairfax (13 януари 2015 г.), Peter Martin – Falling petrol price good news for consumers but why didn’t experts see it coming?е интересна и информативна.

Промяната на цените на нефта през 70-те години сложи края Кейнсианската ера

Голямото увеличение на цената на нефта от OPEC през 70-те години предостави възможност за превключване, която позволи на консервативните идеи да възвърнат надмощието си, въпреки че бяха отхвърлени с презрение през 30-те години от трудовете на Кейнс и други икономисти.

Световната икономика и валутните пазари бяха жестоко засегнати от започването на военните действия в Близкия Изток през октомври 1973 г. (Израело-арабската война от 1973 г.)

Това бе съпроводено от петролното ембарго, наложено от Организацията на арабските страни-износителки на петрол (OAPEC).

Няколко дни по-късно, на 16 октомври, арабските нации увеличиха цената на нефта с 17% и заявиха, че ще намалят добива на нефт с 25% като част от отмъщението си срещу решението на американския президент да предостави оръжие на Израел.

В рамките на 8 месеца цената на петрола се повиши 3 пъти.

Икономиките на Европа и Япония, които бяха изключително зависими от нефта като основен енергиен източник, бяха засегнати жестоко от нарастващата цена на петрола. Американската икономика бе по-малко засегната, тъй като зависимостта й от вносен нефт бе по-малка.

В резултат на това, до февруари 1974 г., в рамките на 6 месеца, щатският долар поскъпна с 17%, връщайки обратно стойностите си от 1971 г., когато бе подписан Smithsonian договор (Smithsonian Agreement). Така европейските валути и йената пострадаха значително и се обезцениха.

На 19 януари 1974 г. френското правителство реши да освободи френския франк от поддържания дотогава диапазон на движение на курса, защото изпитваше голямо напрежение върху валутните си резерви, като резултат от зависимостта си от вносен нефт.

Скоро нарастването на цената на петрола подхрани общо покачване на цените и ускоряващата се инфлация стана повсъместно явление.

Инфлацията от 70-те години не бе същото животно, за което дефицитните терористи предупреждаваха през последните 6 или 7 години, че ще дойде в следствие на увеличаващите се дефицити.

Икономистите правят разлика между “бутана” от разходите инфлация (cost-push inflation) и “теглена” от търсенето инфлация (demand-pull inflation), въпреки че разграничителната линия между двете “състояния” не е толкова ясна, колкото някои могат да си помислят.

В този блог - Modern monetary theory and inflation – Part 1, обясних основните моменти относно инфлацията, разглеждана от страната на търсенето. Основното – ако номиналните разходи надхвърлят капацитета на икономиката за задоволяване на търсенето чрез повече продукция, икономиката ще навлезе в инфлационна фаза, предизвикана от прекомерно търсене. Излишното търсене “изтегля” цените нагоре.

Причината, поради която дефицитните терористи грешаха, е понеже те не разбираха разликата между сътоянието на икономиката, при което се настройва цената и това, при което се настройва количеството продукция.

Когато съществува излишен капацитет (потенциал за предлагане), увеличаващото се номинално съвкупно търсене обикновено първо ще въздейства на растежа на реалното общо производство, тъй като фирмите се борят за пазарен дял, достъп до свободна работна ръка и неизползвани производствени възможности, без да срещат нарастване на производствените си разходи

При тези условия фирмите ще се настройват количествено (произвеждайки повече продукция на същата цена) спрямо увеличеното търсене (харчене).

С доближаването на икономиката до пълния си капацитет по-вероятно е да се наблюдава някаква смесица от увеличаване на реалното производство и покачване на цените,  с повече тежест на покачаващите се цени (в зависимост от възникването на “ефекта на шишето с тясно гърло”- bottlenecks - в определни области на производствената дейност). При пълен капацитет БВП може да нараства единствено чрез инфлация (т.е., увеличават се само номиналните стойности).

В тези условия, на по-голямото търсене фирмите е по-вероятно да отговорят с увеличаване на цените.

Покачването на цената на производствените разходи “бута” цените нагоре.

Концепцията за бутаната от разходите инфлация е лесна за разбиране и най-общо може да се обясни в конекста на “продуктовите пазари” (където се продават стоките), на които фирмите имат силата да поставят цената. Това означава, че моделът за перфектната конкуренция, проникнал във всички ортодоксални учебници по икономикс, където фирмите нямат пазарна сила, а приемат цената, поставена от пазара, е изоставен, а вместо това се приема, че фирмите определят цените, прилагайки някаква форма на надценка за печалбата по отношение на разходите.

За повече подробности по темата, моля прочетете блоговете ми - Modern monetary theory and inflation – Part 2.

Картелът на OPEC е знаел, че зависимите от нефт икономики не са имали голям избор, поне в краткосрочен план, освен да плтят по-високата цена на нефта.

Това представлява реален ценови шок за всички икономики – с други думи – нова претенция върху реалното общо производство. Реалността е, че, в краткосрочен план, някоя група или групи (работници и служители, капиталът) трябва да поеме реалното понижение на жизнения стандарт, за да удовлетвори тази нова претенция върху реалната обща продукция.

По онова време (70-те) нито работниците и служителите, нито пък капиталът решават да отсъпят, а в същото време не са съществували ограничени институционални механизми за справедливо разпределение на реалните загуби между всички групи с претенции върху общото производство.

В резултат на този конфликт относно дистрибуцията се заражда растяща спирала на заплатите и цените. Друг начин за изразяване на същото е да се каже, че съществуват твърде много номинални претенции (изразени в паричен смисъл) върху съществуващото общо реално производство.

Това обяснение на инфлацията често е наричано “битката на надценките”, “конфликтна теория за инфлацията” или “инфлационна теория за несъвместимите претенции”.

Инфлационната динамика е “бутана от разходите”, защото първоначалният източник е увеличаването на разходите, което след това, чрез надценките, се пренася в увеличаване на равнището на цените, ако работниците и служителите се противопоставят на понижаването на реалните си заплати, което капиталът иска да им наложи, опитвайки се да прехвърли покачването на цените на ресурсите за сметка на труда.

Най-накрая правителството може да избере да ратифицира инфлацията, ненамлявайки номиналното напрежение или то може да разруши възходящата спирала на труда и цените чрез увеличаване на данъците и/или намаляването на собствените си разходи, за да наложи дисциплината на продуктовия пазара и пазара на труда върху тези, “които определят маржа на печалбата”. По-слабото търсене принуждава фирмите да изоставят стремежа си за по-висок марж на печалбата, а по-слабият пазар на труда принуждава работниците да преоценят съпротивата си относно понижаването на реалната си работна заплата. Това е, което в крайна сметка се случва през 70-те.

През 70-те години високата инфлация, последвала рязкото покачване на цената на петрола от OPEC, бе придружена от висока безработица, тъй като правителствата се опитаха да потиснат икономическата активност, за да контролират инфлацията.

Тази ера на стагфлация (“стаг” се отнася за рецесията и увеличаващата се безработица, и “инфлация” – отнася се за ускоряващото се ценово равнище) предизвика основна промяна в икономическото мислене.

Кейнсианската макроикономическа ортодоксия, която доминираше през периода след Втората световна война, се основава на виждането, че общите разходи в икономиката определят равнището на безработицата. Фирмите назначават хора, ако имат поръчки и продажби.

След края на Втората световна война и при все още живия спомен за масовата безработица от времето на Великата светован депресия от 30-те в главите на държавниците и населението, правителствата се отдават на използването на фискалната и монетарна политика, за да поддържат състояния на пълна заетост, където всеки, който иска работа, би могъл да намери такава. Това доведе до ускоряването на просперитета в целия развит свят.

Този подход бе придружаван от виждането, че инфлация би възникнала единствено, ако харченето надвиши капацитета на фирмите за производство на стоки и услуги, оставяйки ги без друг избор, освен увеличаване на цените.

В съответствие с това, високата безработица би трябвало да се свързва с ниска инфлация и обратното. Стагфлацията обаче представи нова ситуация.

Повечето икономисти разбираха, че инфлация би могла да възникне в резултат на внезапно напрежение в цените на производствените разходи (например покачване на цената на вносния нефт), което след това притиска съществуващите маржове на печалбата и реалната стойност на работните заплати, а при определени условия, би могло да предизвика борба между труда и капитала относно това, кой да понесе загубата.

Инфлация би възникнала, ако работниците и служителите извоюват покачване на работната си заплата, а фирмите отговорят на това с увеличение на цените и обратното. Правилната политика за решаване на този проблем е да се разгледат несъвместимите искания за повече национален доход от труда и капитала чрез търсенето на вид подход на съгласие за споделянето на разходите от повишените цени на вносните суровини и материали.

Държавниците обаче нямаха това разбиране, когато отговориха на покачването на цените на петрола от страна на OPEC, като се опитаха да задушат ускоряващата се инфлация чрез потискането на разходите, използвайки политически мерки, които сега наричаме фискален остеритет (строги икономии, режене на обществените разходи и/или увеличаване на данъците) и затегната монетарна политика (увеличаване на ставката на основния лихвен процент).

Произлязлата от тази политика стагфлация създаде представата, че Кейнсианските политики са се провалили и предостви чувство на легитимност на подхода за свободния пазар, който твърдеше, че инфлацията е резултат от разхлабена правителствена политика. Това виждане бе напълно дискредитирано през Великата депресия от работата на Джон Мейнард Кейнс и други икономисти, но не изчезна напълно и остана живо в по-консервативните академични департаменти.

По този начин, през 70-те години, дълготрайното доминиране на Кейнсианската политика бе изоставено от голям брой икономисти. През 1987 г. американският икономист Alan Blinder отбеляза, че:

“...около1980 г. бе трудно да се намери американски макроикономист под 40 годишна възраст, който да изповядва Кейнсианството. Това бе невероятен обрат, настъпил за по-малко от едно десетилетие, със сигурност - интелектуална революция.”

Възраждането на подхода за свободния пазар, който сега най-грубо наричаме неолиберализъм, първоначално се прояви като Монетаризъм, а Милтън Фридман и колегите му от университета в Чикаго помогнаха за навлизането на тези идеи обратно в главния дебат относно икономическата политика.

Възходът на Монетаризма не бе основан на емпирично обосновано отхвърляне на Кейнсианската ортодоксия, а, според Alan Blinder, вместо това бе:

“...триумф на априорното теоретизиране над емпиризма, на интелектуалната естетика над наблюдението и, до известна степен, на консервативната идеология над либерализма.”

Този процес замени тези, които считат, че държавната намеса, регулацията и разходите са от изключително значение за постигането на балансирана и справедлива икономика с онези, които отхвърлят държавното участие и вярват, с религиозна страст, че саморегулиращият се свободен пазар може да доставя нарастващо богатство и възможности за всички.

Същностната идея на Монетаризма е, че излишното нарастване на паричното предлагане, свързано с излишно правителствено харчене и разхлабена монетарна дисциплина от страна на централните банки (твърде нисък основен лихен процент) предизвикват инфлация.

След това, ценовата стабилност изисква налагането на дефлационни политики, които включват затегнати кредитни политики и намаляване на фискалните дефицити.

Монетаризмът въведе и концепцията за естествената норма на безработицата, за да се противопостави на виждането, че остеритито ще генерира безработица.

Казано по прост начин, те твърдят, че свободният пазар би доставил уникална стойност на безработицата, която се отъждествява с ценовата стабилност, и че правителствените опити да манипулира тази норма чрез използването на фискалната и/или монетарна политика само биха довели до ускоряваща се инфлация.

Рецептата за държавниците бе да се концентрират върху ценовата стабилност и да оставят безработицата да се установи на “естественото” си ниво, игнорирайки обичайните притеснения, че това ниво може да бъде твърде високо.

Дотогава всички Кейнсиански лекарства, предлагани за намаляването на безработицата (като увеличаването на фискалния дефицит) бяха посрещани с насмешка от по-голямата част от хората в икономическата професия, които изцяло бяха прегърнали Монетаризма.

Въпреки надмощието на монетаристическата мисъл по това време, не съществуваше почти никакво фактическо доказателство, което да бе предоставено за обосноваването на подхода им за икономическата политика.

В действителност той бе в противоречие със здравата логика. Бе триумф на идеологията за свободния пазар над фактите.

Но, наред с увеличаващата се омраза на политиците към използването на дискреционна фискална и монетарна политика за стимулиране на икономиката, безрботицата нарасна и остана на високи нива.

Битката срещу високата безработица бе изоставена, за да се пази инфлацията на ниски нива.

Така че бе ясно защо последва рецесията, а безработицата нарасна много бързо – бе наложена политика на фискален остеритет, която уби растежа на търсенето (харченето) и навреди на продажбите. Фирмите реагираха с уволняване на работници и служители.

Защо фирмите трябва да са песимистични, когато цената на петрола спада така рязко?

По време на Великата световна рецесия (от 2008 г.) цената на нефта спадна рязко, както може да видите от графиката в началото на блога. Но облекчението бе краткосрочно, тъй като, когато фискалният стимул доведе до ранните фази на възстановяване, цената се покачи отново.

Неотдавнашното намаляване на цената на нефта не е от същото естество. Ясно е, че Саудитсите изпълняват стратегическо упражнение, за да принудят производителите на петрол от Северна Америка и Русия, имащи по-високи производствени разходи за добива му, да фалират и са готови да приемат по-ниски маржове на печалба с оглед постигането на тази цел.

Падащите цени са това, което икономистите биха нарекли обратен (ценови) шок – който е благоприятен. Потребителите ще имат по-голям наличен доход (чист доход след данъци), а фирмите ще имат по ниски разходи за единица продукция.

Добре, защо това не предизвиква оптимизъм?

Отговорът е очевиден. Всяко благоприятно въздействие, идващо от страната на предлагането в икономиката, се неутрализира от свиването в страната на търсенето, което е причинено от продължаващия фискален остеритет.

Дори и при дефлация фирмите няма да назначават и разширяват производстото си, ако нямат очаквания за продажби в близкото бъдеще.

Фирмите назначават работници и служители, за да произвеждат стоки и услуги за продан. Те няма да назначат, за да произведат непродаден инвентар, независимо колко евтин може да стане трудът или другите основни производствени суровини.

Очевидно е, че продължаващата в главното течение фиксация върху фискалните излишъци и прилагането на фискалните правила в Еврозоната създават отрицателни изгледи за бъдещето относно състоянието на очакваното търсене.

Така през 70-те години имахме стагнация с увеличаващи се цени поради фискалния остеритет – тогава огромият ценови шок в съвкупното предлагане (внезапното покачване на цената на петрола) бе атакуван със средство, подходящо за решаване на проблемите на инфлацията, идващи от страната на съвкупното търсене.

Сега изпитваме продължителна стагнация с намаляващи цени и дори дефлация (спад в ценовите равнища) отново поради фискален остеритет - въпреки че глобалната икономика днес се радва на обалгодетелстващ я шок в предлагането (спад в цената на петрола), съвкупното търсене отново се ограничава.

Заключение

Няма никаква мистерия относно това, което се случва в момента. Някой може да очаква, че един фискален стимул сега би бил по-ефективен, отколкото преди спада на цената на нефта, защото сега фирмите имат по-малки разходи, а потребителите по-голям наличен доход в резултат на спада на цената на енергията.

Но доминиращата динамика не произлиза от страната на предлагането (намаляването на цената на нефта), а от продължаващото потискане на харченето поради злеобмисленото налагане на политика на строги икономии. 

Дефицитните терористи наистина ще има да отговарят за много неща.

Достатъчно за днес!

Източник: billy blog

Превод: Райчо Марков

Няма коментари:

Публикуване на коментар