неделя, 9 юни 2013 г.

Как се печелят $100 милиона без риск


Продължение на превода на част от втората глава на "7-те смъртоносни невинни измами на икономическата политика" на американския икономист, финансист и бизнесмен Уорън Мозлър.

талианското богоявление

Сега проследявам времето до ранните години на 90-те, за да завърша този разказ, водещ до седемте смъртоносни невинни измами. Беше това събитие, което ме доведе до следващото ниво на разбиране на фактическото функциониране на националната валута.

Тогава в миналото бе италианското правителство, което бе в криза, а не американското. (авторът има предвид световната рецесия от 2008 г.) Проф. Руди Дорнбуш, влиятелен учен-икономист от Масачузетския технологичен институт (MIT) настояваше, че Италия е на ръба на банкрута понеже държавният им дълг надвишаваше 110% от БВП, а лихвeият процент на лирата бе по-висок от степента на растеж на италианската икономика.

Нещата бяха толкова зле, че италианските държавни облигации, деноминирани в лири, носеха доход с около 2% повече отколкото цената на заемите отдавани от банките. Съзнатият риск от притежаването на италиански ДЦК бе толкова висок, че можехте да купите италиански държавни облигации, носещи 14% лихва и да вземете заем в лири, за да платите за тях на само 12% лихва за пълния срок на облигациите. Това бе безплатен обяд от 2%, сурово месо за всяка инвестиционна компания като моята, търгуваща с облигации. Имаше възможност да се направят лесни пари, ако се изключи едно нещо: съзнатия риск от банкрутиране на италианското правителство. Имаше лесни пари за спечелване, но само ако знаехте със сигурност, че италианското правителство не би банкрутирало.

Възможността за “Безплатен Обяд” ме обзе изцяло. Възнаграждението от обръщането на тази ситуация в безрискова печалба от разликата в лихвите бе огромно. Така че започнах спонтанно обсъждане с моите партньори. Знаехме, че нямаше нация, която някога да е изпаднала в неплатежоспособност поради дълг в собствената си неконвертируема в злато или нещо друго валута.

Имаше времена, когато нациите издаваха облигации, които бяха конвертируеми в злато. Както и да е, тази ера свърши завинаги през 1971 г., когато президентът Никсън ни извади от златния стандарт в международен план (същата година, в която получих бакалаварската си степен от Университета на Кънектикът) и влязохме в ерата на плаващия валутен режим и неконвертируеми валути.

Докато някои хора все още мислят, че американският долар е подкрепен от златото във Форт Нокс, това не е вярно. Ако занесете десет доларова банкнота в Министерството на финансите и поискате злато срещу нея, те няма да ви го дадат, тъй като нямат законно право да го сторят дори и да искаха. Ще ви дадат две пет доларови банкноти или десет еднодоларови, но забравете, че ще получите някакво злато.

Исторически всички правителствени банкрути са ставали само при златен стандарт, фиксиран валутен курс, дълг в чужда валута, и индексиран домашен дълг. Но защо бе така? Най-общо отговорът, който бе даван бе “тъй като те винаги могат да напечатат парите.” Добре, но нямаше банкрути (много инфлация, но не банкрут) и никой не “напечата парите”, така че се нуждаех от по-добър отговор преди да вложа милиони от фондовете на нашите инвеститори.

Няколко дни по-късно, когато говорех с нашия изследовател-аналитик, Том Шулке, ми светна. Казах: “Том, ако купим ДЦК от Федералния резерв, функционално няма никаква разлика. Изпращаме фондовете до същото място (Федералния резерв) и притежаваме същото нещо, държавни облигации, които не са нищо повече от сметка във Фед, плащаща ни лихва.

Така, че функционално, всичко трябва да е еднакво. А в същото време се смята, че Министерството на финансите продава облигации, за да подсигури разходите си, докато когато Федералният резерв продава облигациите източва резерви, за да неутрализира “операционни фактори” и управлява основния лихвен процент.

Много от колегите ми от света на хедж фондовете бяха заинтригувани от възможността за печалба, която може би съществуваше в 2% безплатен обяд, предлаган от италианското правителство. Моурис Самуелс, който тогава управляваше портфейла на “Harvard Management” веднага се присъедини към нас и организира среща в Рим с италиански правителствени представители, за да дискутираме тези въпроси.

Скоро Моурис и аз бяхме в самолет за Рим. Малко след като се приземихме, срещнахме проферсор Луиджи Спавента, старши служител в италианското министерство на финансите. (Спомням си, че казах на Моурис да си наведе главата, когато влизахме в кабинета. Той погледна нагоре и започна да се смее. Разстоянието до тавана бе, може би, 6 метра. “Това е така, тъй като в римски времена е можело да влезеш в помещението, носейки копие”, отговори той.)

Проф. Спавента седеше зад елегантно бюро. Носеше костюм с жилетка, пушейки една от онези извити лули. Визуално напомняше на великия английски икономист Джон Мейнард Кейнс, чиито трудове бяха в центъра на много дискусии за икономическа политика за доста дълго време. Проф. Спавента бе италианец, но говореше английски с британски акцент, затвърждавайки приликата си с Кейнс.

След като разменихме обичайните поздравления, аз започнах с въпрос, който бе причината за нашето пътуване, направо в целта. “Професор Справента, това е риторичен въпрос, но защо Италия издава държавни облигации? Да ли причината е, за да може да се сдобие с лири, за да е в състояние да харчи, или за да предотврати падането на основния лихвен процент в Италия от 12% до нула?” Бих могъл да кажа, че първоначално проф. Спавента бе объркан от въпроса. Той вероятно бе очаквал, че ще го питаме кога бихме могли да приберем обратно удържания данък. Италианското министерство на финансите изоставаше много в плащанията си. Те бяха определили само двама служители да изплащат обратно удържаните фондове на чуждестранни притежатели на италиански ДЦК, а единият от тях бе жена в отпуска по майчинство.

Минута отне на проф. Спавента, за да събере мислите си. Когато отговори на въпроса ми, той показа разбиране на паричните операции, каквото рядко бяхме виждали от представители на министерствата на финансите в която и да е страна в света. “Не”, отговори той. “Основният лихвен процент ще падне само до ½%, а НЕ до 0%, тъй като ние плащаме ½% лихва върху резервите.”  Проницателният му отговор бе всичко, за което се надявахме. Тук бе финансов министър, който фактически разбираше монетарните операции и резервното счетоводство! (Забележете, че едва напоследък на Федералния резерв бе позволено да плаща лихва на резервите като средство за постигане на техния основен лихвен процент.)

Не казах нищо, давайки му повече време да обмисли въпроса. Няколко секунди по-късно той скочи от мястото си обявявайки: “Да! И Международният валутен фонд ни кара да действаме проциклично!” Въпросът ми доведе до разбирането, че МВФ караше италианското правителство да затяга политиката поради риска от банкрут, какъвто риск не съществуваше.

Срещата ни, която първоначално бе планувана за само 20 минути, продължи 2 часа. Добрият професор започна да кани колегите си от съседните кабинети да се присъединят към нас, за да чуят добрите новин, и веднага капучиното започна да се лее като река. Тъмният облак на банкрута се бе вдигнал. Бе време за празнуване!

Седмица по-късно италианското министерство на финансите направи изявление относно всички италиански ДЦК – “Няма да бъдат взимани необичайни мерки. Всички плащания ще бъдат направени навреме.” По късно на нас и нашите клиенти бе казано, че сме най-големите притежатели на италиански ДЦК, деноминирани в лири извън Италия и управлявахме тази позиция през няколко доста добри години.

Италия не банкрутира, нито пък имаше някакъв риск от изпадане в несъстоятелност. Това никога не е проблем с неконвертируема валута и плаващ международен курс. Ние го знаехме, а сега го знаеше и италианското правителство и не бе вероятно то да “направи нещо глупаво”, като обявяването на банкрут, когато нямаше фактическа финансова причина да го стори. През следващите няколкото години нашите фондове и щастливи клиенти направиха доста над $100 милиона печалба от тези транзакции, а също вероятно сме спасили и италианското правителство. Осъзнаването, как валутите операционно работят, вдъхнови написването на тази книга и, да се надяваме, скоро ще спаси света от себе си."

Преведе:
Райчо Марков
Ню Йорк

2 коментара:

  1. и как точно колегата спечели 100 млн $ ??? нищо не се разбира ... цялата статия е тотална измишлиотина !

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ако всеки го разбираше, нямаше да може да се случи..

      Изтриване