7-те Смъртоносни Невинни Измами на Икономическата Политика

В секцията "ММТ в интернета" на този блог съм предоставил линк към книгата на американския икономист, финансист, бизнесмен и наистина прогресивен човек УОРЪН МОЗЛЪР. 

Уорън Мозлър

Тази книга трябва да бъде прочетена от всеки гражданин на света и задължително от неговия политически елит. Тя разкрива седемте смъртоносни невинни измами, както авторът е избрал да ги нарече, владеещи икономическата политика на САЩ, но така също се отнася и до всяка страна със съвременна монетарна система, базирана на фиатна национална валута при плаващ валутен курс. По-долу са части от първа и втора глава на книгата. Извинете ме, ако преводът не е много гладък.

В колонката си на в-к "Ню Йорк Таймс" Пол Кругман показва напоследък, че е в процес на осмисляне на идеите, заложени в книгата, която държи на тази снимка

"Един от най-ярките умове на финансите.“ CNBC (6/11/10)

„Уорън Мозлър е един от най-оригиналните и с ясен поглед участници в днешните дебати относно икономическата политика."

JAMES GALBRAITH, БИВШ ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА СЪВМЕСТНАТА ИКОНОМИЧЕСКА КОМИСИЯ И ПРОФЕСОР ПО ИКОНОМИКА В УНИВЕСИТЕТА НА ТЕКСАС, ГРАД ОСТИН

“Мога да кажа без колебание, че Уорън Мозлър оказва огромно въздействие върху разбирането за съвременните пари и правителствените бюджети на всеки, когото познавам или знам, включително носители на Нобелова награда, директори на централни банки, министри на финансите и преподаватели в най-реномираните университети. Няма да е преувеличение да се каже, че неговите идеи по отношение на икономическата теория и политика са в основата на нова вълнуваща парадигма в икономиката за последните 30 години - може би по-дълго - и той, повече от всеки друг, вдъхнови много икономисти да насочат вниманието си към реалния свят на икономическата политика."

DR. MATTHEW FORSTATER, ПРОФЕСОР ПО ИКОНОМИКАТА, УНИВЕРСИТЕТ НА МИСУРИ - ГРАД КАНЗАС

„Уорън е един от редките хора, които разбират парите и финансите и как в дейстителност функционира Министерството на финансите и Федералният резерв. Той получава информация от експерти в бранша от цял ​​свят."

WILLIAM K. BLACK, АСОЦИИРАН ПРОФЕСОР ПО ИКОНОМИКА И ПРАВО В УНИВЕРСИТЕТА НА МИСУРИ, ГРАД КАНЗАС.

„Той [Уорън Мозлър] представлява рядка комбинация: някой, който съчетава изключително познание по финанси с мъдростта и състраданието, необходимо за предоставянето на политики, които ще ни върнат обратно към устойчивата пълна заетост."

MARSHALL AUERBACK, ГЛОБАЛЕН ПОРТФОЛИО СТРАТЕГ, RAB КАПИТАЛ И ПОСЛЕДНО, ИКОНОМИСТ КЪМ ФОНДАЦИЯ “ЗА МИР и СИГУРНОСТ”

„В тази книга Уорън Мозлър използва понятието на Джон Кенет Гълбрайт „невинна измама“ и идентифицира седем от най-разрушителните, но широко разпространени митове за икономиката. Като Гълбрайт, Мозлър избира да приеме възможността измамата да е непреднамерена, в резултат на невежество, неразбиране или, най-вероятно, от прилагането на грешна икономическа парадигма относно реалната световна икономика. Казано най-просто, много от най-опасните вярвания относно начина, по който функционира икономиката, биха имали някакъв смисъл, ако САЩ бяха на строг златен стандарт. В същото време, очевидно, американският долар няма никаква връзка със златото от разпадането на Бретънудската система.

И така, какви са смъртоносните (но може би невинни) измами?

На първо място, че държавните финанси са също като финансите на домакинствата: правителството трябва да облага първо с данъци и да взима заеми, преди да може да харчи. Второ, днешните дефицити товарят нашите внуци с държавен дълг. Трето, още по-лошо, дефицитите поглъщат днешните спестявания. Четвърто, социалното осигуряване обещава пенсии и здравеопазване, които никога няма да може да си позволи. Пето, американският търговски дефицит намалява вътрешната заетост и опасно подчинява американците на капризите на чужденците, които може да решат да преустановят предлагането на заеми, от които се нуждаем. Шесто, свързано с измама номер три, нуждаем се от спестявания, за да финансираме инвестициите (така правителствените бюджети водят до по-малко инвестиции). И накрая, по-големите бюджетни дефицити предполагат по-високи данъци в бъдеще, добавяйки тежест върху бъдещите данъкоплатци.

Мозлър показва, че дали тези вярвания са невинни или не, те със сигурност са грешни. Отново, може да има някакъв вид икономика, в която те биха могли да бъдат повече или по-малко правилни. Например, в непарична икономика фермерът трябва да спести известен брой семена царевица, за да ги „инвестира“ в реколтата за следващата година. При златен стандарт, правителството наистина трябва да разчита на данъците и да взима заеми, за да може да гарантира поддържането на фиксиран валутен курс и т. н. Но в случая на неконвертируема валута (в смисъл, че правителството не обещава да конвертира при фиксиран курс в благороден метал или в чуждестранна валута), нито един от тези митове е верен. Всеки един от тях е измама.

Най-добрата причина да прочетете тази книга е, че ще можете да разпознаете измамата, когато чуете такава. Със своя ясен и прецизен стил Мозлър ще ви запознае с правилната парадигма, за да развиете разбиране за света, в който всъщност живеете. "

L. RANDALL WRAY, ПРОФЕСОР НА ИКОНОМИКАТА, УНИВЕРСИТЕТ НА МИСУРИ - ГРАД КАНЗАС, ДИРЕКТОР ЗА ИЗСЛЕДВАНИЯ, ЦЕНТЪР ЗА ПЪЛНА ЗАЕТОСТ И ЦЕНОВА СТАБИЛНОСТ ПРИ ИНСТИТУТА "ЛЕВИ" 

Предговор

Уорън Мозлър е рядка птица: самоук икономист, който не е фалшив; успешен инвеститор, който не е арогантен; бизнесмен с талант за преподаване; финансист с истински ангажимент към общественото благо.

Работили сме заедно по авторството на статии и твърдо потвърждавам, че приносът му към тези усилия превишаваха моя.

Много икономисти ценят сложността заради самата сложност. Погледът във всяко съвременно икономическо списание потвърждава това. Един наистина неразбираем аргумент може да донесе много престиж! Проблемът обаче е, че когато един аргумент изглежда неразбираем, това често означава, че човекът, който го прави, също не го разбира. (Току-що бях на среща на европейските централни банкери и международните монетарни икономисти в Хелзинки, Финландия. След един доклад попитах много уважаван икономист от Швеция колко хора смяташе, че са проследили математиката. Той каза: "Нула.")

Уорън има дарбата да поднася нещата с прозрачна разбираемост. Той обмисля нещата, за да ги представи по възможно най-простия начин. (И влага много труд в това - истинската простота е трудна.) Той предпочита познатата метафора и удобния пример от ежедневието. Можете да обясните разсъжденията му на повечето деца (поне на моите), на всеки студент и на всеки играч на финансовите пазари. Само икономистите, с тяхната мощна лоялност към фиксирани идеи, имат проблеми с тях. Политиците, разбира се, често разбират, но рядко се чувстват свободни да изкажат собствените си мисли.

Сега идва Уорън Мозлър с малка книга, ясно обяснявайки разсъжденията си по седем ключови въпроса. Те се отнасят до държавните дефицити и дълг, до връзката между публичните дефицити и частните спестявания, до тази между спестяванията и инвестициите, до социалното осигуряване и търговския дефицит. Уорън ги нарича „Седемте смъртоносни невинни измами“ - заемайки фразата, изказана от моя баща като заглавие на последната му книга. Гълбрайт-старши би бил доволен.

Общото, което обвързва тези теми, е самата простота. Това, че съвременните пари са електронна таблица! Те работят чрез компютър! Когато правителството харчи или кредитира, то го прави чрез добавяне на числа към частни банкови сметки. Когато таксува, понижава стойността на същите тези сметки. Когато взема заем, то прехвърля средства от депозит на поискване (наречен резервна сметка) към спествоен влог (наречен сметка в ценни книжа). И практически това е всичко, което се случва. Парите, които държавното управление харчи, не идват отникъде и не струват нищо да бъдат създадени. Ето защо държавното управление не може да ги свърши.

Парите се създават от държавните разходи (или от банковите кредити, които създават депозити). Данъците служат, за да ни накарат да искаме тези пари - трябват ни, за да плащаме данъците. Те помогат и за регулирането на общите разходи, така че да няма повече разходи, отколкото са разполагаемите стоки на текущи цени - нещо, което би форсирало цените и предизвикало инфлация. Но данъците не са необходими преди разходите, и едва ли биха могли бъдат, тъй като преди правителството да ги изхарчи, няма пари, които да се таксуват.

Правителство, издаващо държавни ценни книжа в собствената си валута, никога не може да изпадне в несъстоятелност; плащането им е просто въпрос на добавяне на лихвата по банковите сметки на притежателите на облигациите. Правителството само може да реши да не плаща - акт на финансово самоубийство - или (в случай, че е заемало в чужда валута, която не контролира) може да бъде принудено да фалира от банкерите си.

Но всяка американска банка винаги ще изплати чек, издаден от правителството на САЩ, каквото и да се случи.

Нито пък държавният дълг е тежест за бъдещето. Как може да бъде? Всичко, произведено в бъдещето, ще се консумира в бъдещето. Колко ще бъде произведено зависи от това колко продуктивна ще е икономиката тогава. Това няма нищо общо с държавния дълг днес; по-висок публичен дълг днес не намалява бъдещото производство - и ако това мотивира разумното използване на ресурсите днес, може да увеличи производителността на икономика в бъдеще.

Държавният дефицит увеличава финансовите частни спестявания – като въпрос на счетоводство, долар за долар. Вносът е придобивка, износът е разход. Ние не вземаме заеми от Китай за финансиране на нашето потребление: кредитът, който финансира вноса от Китай се извършва от американски потребител в американска банка. Приватизацията на социалното осигуряване просто ще промени собствеността върху акции и облигации в икономиката, прехвърляйки по-рисковите активи на по-възрастните, а по-сигурните на заможните - без да има никакви други икономически ефекти. Федералният резерв поставя лихвите там, където поиска.

Всичко това е сред простите принципи, изложени в тази малка книга.

Тук също е включено и  ангажиращо описание на образованието на един финансист, и програма за действие за спасяване на американската икономика от кризата на високата безработица.

Уорън би направил това чрез спиране на социалните удръжки от заплатата, което би увеличило чистия доход (след данъци) на всеки работещ американец с 8%; чрез безвъзмездна федерална помощ на отделните щати и местни власти според броя на жителите, за да излекува фискалната им криза; и чрез федерална програма за гарантирана заетост, предлагаща работа на скромна, но достойна за живот заплата на всеки, който иска такава. Това би премахнало опасните форми на безработица и би ни позволило да предоставим на нашите хора, особено младите, полезна работа.

Героите на Уорън сред икономистите, освен моят баща, са Уин Годли и Аба Лърнър. Годли - прекрасен мъж, който тъкмо почина - предварително конфигурира голяма част от този труд с неговите издържани макроикономически модели, базирани на натрупванията и потоците, които се оказаха сред най-добрите прогнозни инструменти в бизнеса. Лърнър поддържа „Функционалните финанси“, което означава, че държавната икономическа политика трябва да се оценява по нейните резултати в реалния свят - заетост, производителност и стабилност на цените - а не от това, което може да се случи с бюджета и размера на дълга. Уорън също обича да се позовава на закона на Лърнър – принципа, че в икономиката човек никога не трябва да прави компромиси с принципите си, независимо какви проблеми другите могат да имат с разбирането им. Би ми се искало да бях толкова добър в спазването на този принцп, колкото е той.

Като цяло тази книга е ангажираща и много поучителна - силно препоръчвам.

Джеймс К. Гълбрайт

Университет на Тексас, град Остин

12 юни 2010

Пролог

Терминът „невинна измама“ бе въведен от професор Джон Кенет Гълбрайт в последната си книга "Икономиката на невинната измама", която той написа на деветдесет и четири години през 2004 г., само две години преди да умре. Професор Гълбрайт измисли термина, за да опише различни неправилни предположения, прегърнати от икономистите на мейнстрийма, медиите и най-вече политиците.

Презумпцията за невинност, още един пример за елегантнoто и хапливo остроумие на Гълбрайт, предполага, че тези, които подкрепят измамите, не само грешат, но и са недостатъчно умни, за да разбират какво всъщност правят. И всяко заявление за предишно разбиране става признание за умишлена измама - немислимо самообвинение.

Икономическите възгледи на Гълбрайт спечелиха широка аудитория през 50-те и 60-те години на миналия век с най-продаваните му книги “Богатото общество” и “Новата индустриална държава”. Той поддържаше добри връзки както с администрацията на Кенеди, така и с тази на Джонсън, служейки като посланик на САЩ в Индия от 1961 г. до 1963 г., когато се връща на поста си в Харвард като най-известния професор по икономика.

Гълбрайт, до голяма степен, бе кейнсианец, който вярваше, че само фискалната политика може да възстанови покупателната сила. Фискалната политика е това, което икономистите наричат ​​намаляване на данъците и увеличаване на разходите, а разходите като цяло са това, което наричат съвкупно търсене.

Академичният антагонист на Гълбрайт, Милтън Фридман, ръководи друга мисловна школа, известна като „монетаристите“. Монетаристите смятат, че федералното правителство трябва винаги да поддържа бюджета балансиран и да използва това, което те наричат „монетарна политика” за регулиране на икономиката. Първоначално това означаваше поддържането на постоянно и бавно нарастващо "парично предлагане“, за да се контролира инфлацията, а икономиката да се остави да прави каквото поиска. Въпреки това те никога не можаха да намерят величините на парично предлагане, които да направят този трик, нито пък Федералният резерв някога успя практически да контролира измервателите на парите, с които експериментираше.

Пол Фолкър бе последният председател на Фед, който направи опит директно да контролира паричното предлагане. След продължителен период от действия, които просто демонстрираха това, което повечето централни банкери знаеха от много време - че няма такова нещо като контролиране на паричното предлагане - Фолкър се отказа от усилието.

Монетарнта политика бързо бе предефинирана като по-скоро политика на използване на лихвените проценти като инструмент на паричната политика, отколкото като някакъв контрол върху количеството пари. И „инфлационните очаквания“ бяха приети като основната причина за инфлацията, тъй като предлагането на пари вече не играеше активна роля. Интересното е, че думата „пари“ не се появява никъде в най-новите монетаристки математически модели, които подкрепят тезата за използването на лихвените проценти за регулиране на икономиката.

Винаги, когато има тежки икономически спадове, политиците се нуждаят от резултати - под формата на повече работни места - за да не загубят постовете си. Те първо гледат как Федералният резерв намалява лихвите, търпеливо чакайки ниските лихви да започнат някак си да действат. За съжаление изглежда, че те никога не започват да действат. Тогава, след като нарастващата безработица заплашва преизбирането на членовете на конгреса и президента, политиците се обръщат към кейнсианските политики за намаляване на данъците и увеличаване на разходите. Тези политиките се прилагат, въпреки интензивните възражения и ужасни прогнози, идващи от мнозинството централни банкери и мейнстрийм икономисти.

Бе Ричард Никсън, който по време на двойния икономически спад от 1973 г., се прочу с фразата: „Сега всички сме кейнсианци!"

Въпреки изявлението на Никсън, кейнсианските възгледи на Гълбрайт загубиха влиянието си от монетаристите, когато "Голямата инфлация" на 70-те изпрати шокови вълни към американската психика. Икономическата политика премина към Федералния резерв и неговото манипулиране на лихвените проценти като най-ефективния начин за справяне с това, което бе наречено “Стагфлация” – комбинация от застой на икономиката и инфлация.

Влязох в банковото дело през 1973 г. с работа, събираща лоши кредити в спестовната банка на моя роден град Манчестър, Кънектикът. Бях ръководител на портфейла на банката до 1975 г., което доведе до Уол Стрийт през 1976 г., където работих на самата борса до 1978 г. Тогава бях нает от Уилям Блеър и компания в Чикаго, които искаха да добавят арбитраж с фиксиран доход към отдела си за корпоративни облигации. Именно оттам стартирах свой собствен фонд през 1982 г. Видях "голямата инфлация" като феномен на тласъка на разходите, предизвикан от ценовата мощ на ОПЕК. Имаше всичките черти на картел, поставящ все по-високи цени, които предизвикаха голямата инфлация и простия отговор на предлагането я прекъсна. Тъй като OPEC повиши номиналната цена на суровия петрол от $2 за барел в началото на 70-те години до пик от около $40 на барел приблизително 10 години по-късно, можех да видя два възможни резултата. Първият бе да продължи като история на относителните ценини, при която инфлацията в САЩ остава доста ниска и плащайки повече за нефт и бензин просто означаваше по-малко търсене и по-ниски цени за всичко останало, като заплатите остават относително постоянни. Това би означавало драстично намаляване на реалните условия на търговия и жизнения стандарт, и още по-голямо увеличение на реалните условия на търговия и жизнения стандарт на износителите на петрол.

Вторият резултат, който всъщност се случи, бе обща инфлация, така че докато ОПЕК получаваше по-висока цени за петрола си, те също трябваше да плащат по-високи цени за всичко, което искаха да купуват, оставяйки реалните условия на търговия не много по-различни, след като цената на петрола най-накрая се установи между 10 и 5 долара за барел, където остана повече от десетилетие. И от където седях, не виждах никакви дефлационни последици от „стегнатата“ парична политика. Вместо това дерегулацията на природен газ през 1978 г. бе това, което позволи цените на природния газ да се повишат, при което природните газови кладенци бяха отворени. Американските комунални елктрически компании след това смениха горивото от скъпия петрол на природен газ, чиято цена все пак остана по-ниска.

На този отговор на предлагането ОПЕК реагира чрез бързо намаляване на производството в опит да не позволи цените да паднат под 30 долара за барел нефт. Производството бе намалено с над 15 милиона барела на ден, но това не бе достатъчно и те се удавиха в морето от излишно световно производство на петрол, тъй като електрическите комунални услуги продължиха да се движат към други горива.

Тази книга е разделена на три части. Първа част разкрива веднага седемте „невинни измами“, които представям като най-вградените пречки пред националния просперитет. Те са представени по начин, който не изисква никакво предварително познаване или разбиране на паричната система, икономиката или счетоводството. Първите три се отнасят за федералния бюджетен дефицит на правителството, четвъртата се обръща към социалното осигуряване, петата - международна търговия, шестата - спестяванията и инвестициите и седмата се връща към федералния бюджетен дефицит. Тази последна глава е основното послание; целта му е да насърчи универсалното разбиране на тези критични въпроси пред нашата нация.

Втората част показва осъзнаването ми на тези седем смъртоносни невинни измами през моите повече от три десетилетия опит в света на финансите.

В трета част прилагам знанията за седемте смъртоносни невинни измами към водещите проблеми на нашия ден.

В четвърта част излагам конкретен план за действие за нашата страна, чрез който да реализираме своя икономически потенциал и да възстановим американската мечта.

15 април 2010 г.

Уорън Мзлър

67 Chimney Corner Circle Guilford,

CT 06437-3134

ПРЕГЛЕД

Седем смъртоносни невинни измами на икономическата политика:

1. Държавата (правителството) трябва да събира средства чрез данъчно облагане или заеми, за да е в състояние да разходва. С други думи, правителствените разходи са ограничени от способността му да облага с данъци или да взема заеми.

2. С държавния дефицит оставяме дългово бреме на нашите деца.

3. Дефицитът на държавния бюджет отнема спестяванията.

4. Социалното осигуряване не работи.

5. Търговският дефицит е неустойчив дисбаланс, който отнема

работни места и производство.

6. Нуждаем се от спестявания, за да осигурим средствата за инвестиции.

7. Лошо е, че по-високият дефицит днес означава по-високи

данъци утре.

Въведение

Целта на тази книга е да насърчи възстановяването на американския просперитет. Твърдя, че седемте смъртоносни невинни измами на икономическата политика са всичко, което стои между днешната икономическа каша и пълното възстановяване на американския просперитет.

Към датата на публикуване на тази книга аз се кандидатирам за сенатор в американския конгрес от моя роден щат Кънектикът, изцяло подтикван от съвестт си. Бързам да представя моята национална програма за възстановяване на просперитета на САЩ със следните три предложения.

Първото е това, което наричат „пълна данъчна ваканция“ за социално осигуряване, при което американското министерство на финансите спира да взима около 20 милиарда долара ВСЯКА СЕДМИЦА от хората, които работят за прехраната и вместо това прави всички плащания, както за работниците и служителите, така и за работодателите. Средната семейна американска двойка, която изкарава общо 100 000 долара годишно, ще види увеличение на чистия си доход след данъци с над 650 долара на НА МЕСЕЦ, което ще им помогне да посрещнат ипотечните си плащания и да останат в домовете си, което пък от своя старна също ще сложи край на финансовата криза. Освен това допълнителният доход ще помогне на всички да плащат сметките си и да пазаруват, докато американците се върнат към това, което преди бе нормалният ни начин на живот.

Второто ми предложение е федералното правителство да предостави на щатските правителства безвъзмездно по 500 щатски долара на глава според броя на жителите, за да ги подкрепи и помогне да изпълняват основните си дейности. Тази покупателна сила и милионите работни места, финансирани от разходите на хората от допълнителния доход, дошъл от данъчната ваканция, ще възстанови икономическата активност и щатските приходи ще се върнат там, където бяха преди кризата.

Третото ми предложение призовава за възстановяване на американския просперитет чрез финансирана от федералното правителство 15 долара/час работа за всеки желаещ и способен да работи. Основната цел на тази програма е да осигури преход от безработица към назначаване на работа в частния сектор. Данъчната ваканция за социалното осигуряване и дотирането на отделните щати от страна на централното правителство би довело веднага до взрив от икономическа дейност с работодатели от частния сектор, които бързо искат да наемат милиони допълнителни работници, за да посрещнат нарастващото търсене на своите продукти.

За съжаление миналите рецесии показаха, че бизнесите не обичат да назначават хора, които са били без работа, като продължително безработните са с най-малък шанс да бъдат отново назначени на работа. Преходната заетост също ще привлече тези хора към работната сила, давайки им шанс да демонстрират какво могат и да покажат, че са отговорни и могат да се явяват на работа навреме. Това включва предоставяне на възможност за работа на много от тези, които по-трудно си намират работа в частния сектор, включително високорискови тийнейджъри, хора, които излизат от затвора, инвалиди и по-възрастни, както и хора на средна възраст, които са загубили работата си и са изчерпили обезщетенията за безработни. Макар тази програма да изисква най-ниските разходи от трите ми предложения, тя е също толкова важна, тъй като помага за един гладък и оптимизиран прехода към заетост в частния сектор, когато икономиката започне да расте.

И така, кое прави точно мен уникално квалифициран, за да представям тези предложения? Моята увереност идва от 40-годишен опит във финансовата и икономическата сфера. Бих се осмелил да кажа, че съм може би единственият човек, който може да отговори на въпроса: „Как ще платите за това?” Моята книга се занимава с този въпрос и насърчава връщането на икономическото учение към оперативните реалности на нашата парична система.


ЧАСТ I: Седемте смъртоносни нвеинни измами 

Смъртоносна невинна измама №1:

За да може да харчи, федералното правителство трябва да получи доход от данъци или заеми. Или с други думи - то е финансово ограничено от способостта си да таксува или издава държавни облигации.

Факт:

Потреблението на федералното правителство не е ограничено от дохода му в никакъв случай, в смисъл, че то никога не може да банкрутира поради дълг в щатски долари. С други думи федералното правителство винаги може да направи всякакви и всички плащания в собствената си валута, без значение от големината на дефицита или малкото данъци, които е събрало.

Попитайте всеки конгресмен (както съм го правил много пъти) или гражданин как всичко това работи и той или тя ще ви каже категорично че: „...правителството трябва или да облага с данъци, или да взема заеми, за да получи средства за харчене, точно както всяко домакинство трябва по някакъв начин да получи пари за харчене.” И от това произлиза неизбежният въпрос относно здравеопазването, отбраната, социалното осигуряване и всякакви други и всички държавни разходи:

Как ще платите за това ???!!!

Това е въпросът-убиец - въпрос, който никой не разбира правилно, а получаването на правилния отговор е сърцевината на обществената цел за написването на тази книга.

В следващите няколко момента четене всичко ще бъде разкрито пред вас без теория и без философия - само няколко твърди сухи факти. Отговарям на този въпрос, като първо разглеждам как точно правителството таксува и след това как то харчи.

Как федералното правителство таксува?

Ако платите дължимите данъци, написвайки чек, когато правителството го получи и чекът е депозиран и е "изчистен", всичко, което правителството прави е да понижи числото във вашата чекова сметка, изваждайки сумата на чека от банковия ви баланс. Получило ли е правителството нещо материално, за да може да го преразпредели, давайки го на някой друг? Не, това не е като че ли има златна монета за харчене.

Всъщност вие можете да видите това, когато ползвате банковата услуга в интернет. Гледайте баланса на банковата си сметка на компютърния екран. Нека предположим, че балансът в банковата ви сметка е $5000 и сте написали чек до правителството за $2000. Какво се случва когато чекът е изчистен (е приет и обработен)? Петицата се превръща в тройка и вашият нов баланс сега е намалял на $3000. И всичко това пред собствените ви очи! Правителството всъщност не "получи" нищо, за да може да даде на някой друг. Няма златна монета, която да е паднала в каса, намираща се във Федералния резерв. Те просто променят цифри в банкови сметки - нищо никаде не "отива".

И какво се случва, ако бяхте отишли до вашия местен данъчен клон и платехте данъците си в брой? Първо, бихте дали пачката си банкноти на касиера. След това той би ги преброил, би ви дал касова бележка, и може би, благодарил за помощта ви да платим социалните помощи и пенсии, лихвата по държавния дълг, и войната в Ирак. Тогава, след като вие, данъкоплатецът, сте си отишли, касиерът би взел тези трудно изкарани от вас пари и би ги нарязъл за боклука. 

Да, би ги унищожил и изхвърлил. Защо? Те повече не са необходими за нищо. Също като билет за мач за световните финали. След като сте влезли в стадиона и сте дали билета си на входа, билетът, който може би е бил на стойност $1000 е скъсан и изхвърлен на боклука. В действителност, може да закупите нарязани доларови банкноти във Вашингтон.

Е, след като правителството унищожава и изхвърля вашите банкноти на боклука, как тия банкноти плащат нещо като социални помощи и останалите правителствени разходи? Те не правят това.

Можете ли да разберете сега защо въобще няма никакъв смисъл да мислите, че правителството трябва да получи пари чрез данъците, за да може да харчи? То в никакъв случай не "получава" нищо, което в последствие да "използва". Добре тогава, след като правителството фактически не полува нищо, когато таксува, как и какво то харчи?

Как федералното правителство харчи

Нека предположим, че очаквате пенсията си от $2000 да бъде приведена в банковата Ви сметка, в която балансът е $3000. Ако гледате сметката си на компютърния екран, може да видите как правителството харчи без да има нещо за харчене. Престо! Внезапно сметката Ви от $3000 се промени и сега Вие виждате там $5000. Какво направи правителството, за да ви даде тия пари? То просто промени числото в банковата ви сметка от $3000 на $5000. То не взе златна монета и не я удари в компютъра. Всичко, което то направи, бе да промени цифра в банковата ви сметка като вкара информация в собствената си софтуерна банкова програма, която е свързана с другите програми на банковата система. Правителственото харчене се осъществява чрез вкарване на информация в собстената му електронна таблица, наречена "Монетарна система на щатския долар".

Ето един цитат от добрия стар председател на Федералния Резерв, Бен Бернанки, в телевизионното предаване "60 минути" в подкрепа на това:

Скот Пели: "Това, което Федералният резерв харчи, пари от данъците ли са?"

Бен Бернанки: "Не са пари от данъците. Банките имат сметки във Федералния резерв, по същия начин по който вие имате сметка в търговска банка. Така, когато ние  предоставяме кредит на банка, ние просто използваме компютъра, за да увеличим числото в сметката, която банката има във Федералния резерв."

Председателят на Федералния резерв ни казва на обикновен английски, че раздават пари (харчат и дават заеми) просто чрез промяна на цифри в банкови сметки. Няма такова нещо като да трябва да „вземеш“ данъци (или заеми), за да можеш да направиш запис в електронна таблица, което наричаме „държавни разходи“. Компютърните данни не идват отникъде. Всички знаят това!

Къде другаде виждаме това да се случва? Отборът ви по американски футбол отбелязва гол и на таблото резултатът се променя от да речем 7 точки на 10 точки. Някой чуди ли се откъде стадионът е взел тези три точки? Разбира се, не! Или играете боулинг и съборите 5 кегли - резултатът ви стане от 10 на 15 точки. Притеснявате ли се откъде залата за боулинг има тези точки? Мислите ли, че всички зали за боулинг и футболни стадиони трябва да имат „резерви от точки“, заключени в сейф, за да сте сигурни, че ще получите точките, които сте направили? Разбира се, че не! И ако залата за боулинг открие, че сте нарушили правилата и ви понижи резултата  с 5 точки, ще има ли тя сега повече точки за раздаване? Разбира се, че не!

Всички знаем как става записването на данни, но по някакъв начин това е обърнато наопаки от нашите политици, медии и най-вече изтъкнатите мейнстрийм икономисти.

Просто имайте предвид това като отправна точка: Федералното правителство никога нито “има”, нито “няма” долари.

То е също като стадиона, който нито “има”, нито “няма” запас от точки, които да раздава. Когато става въпрос за долара, правителството ни, работейки чрез федералните си агенти - Федералния резерв и Министерството на финансите, е този, който записва резултата. (А също и определя правилата!)

Вече имате оперативния отговор на въпроса: „Как ще платим за това?“ И отговорът е: По същия начин, по който правителството плаща за всичко - променя цифри в нашите банкови сметки. Федералното правителство няма да „свърши парите“, както погрешно повтаря нашият президент. Няма такова нещо. Нито пък е зависимо от „сдобиване“ с долари от Китай, или откъдето и да е. Всичко, което правителството трябва да направи, за да харчи, е да повишава цифри в банковите сметки в собствената си банка, банката на Федералния резерв. Няма числово ограничение за това колко пари нашето правителство може да похарчи, когато го пожелае. (Това включва плащането на лихви, както и за социално и здравно осигуряване.) Обхваща всички държавни плащания в долари към всеки.

Това не означава, че ако държавните разходи са твърде големи,  не биха предизивикали нарастване на цените (което е инфлация). Но означава, че правителството не може да свърши парите и не може да фалира. Просто няма такова нещо.(1)

Защо тогава изглежда, че никой в ​​правителството не го разбира? Защо Комитетът по бюджета в Конгреса се притеснява “как ще платим за това?“ Може би понеже те вярват в популярното схващане, че федералното правителството, също като всяко домакинство, трябва по някакъв начин първо да "вземе" пари, за да може да ги изразходва. Да, те са чували, че за правителството е различно, но не са повярвали достатъчно в това и никога не им е било обяснено убедително по начин, който да изглежда смислен за тях.

Това, което всички изглежда пропускат, е разликата между харченето на собствена валута, която само вие създавате, и харченето на валута, която някой друг създава. За да използваме смислено тази разпространена аналогия правителство/домакинство, следва да разгледаме пример за „валута“, създадена от домакинство.

Историята започва с това, че двама родители създават купони, които след това използват за заплащане на децата си за извършване на различна домакинска работа.

Освен това, за да „задвижват модела“, родителите изискват децата да им плащат данък от 10 купона седмично, за да избегнат наказание. Това наподобява точно данъчното облагане в реалната икономика, където трябва да плащаме данъците си или в противен случай ще бъдем наказани. Купоните са вече новата валута на домакинството. Мислете за родителите, че "харчат" тези купони за закупуване на "услуги" (работа) от децата си. С тази нова валута на домакинството родителите, също като федералното правителство, са вече издатели на собствена валута. И сега може да видите как домакинството със собствената си валута наистина прилича много на правителство със собствена валута.

Нека започнем със задаването на някои въпроси за това как работи тази нова валута на семейството. Трябва ли родителите по някакъв начин да вземат купони от децата си, преди да могат да им платят купоните си за свършването на някаква домакинска работа? Разбира се, че не! Всъщност родителите първо трябва да похарчат купоните си, като заплатят на децата за свършената домакинска работа, за да могат след това да съберат плащане от 10 купона седмично от децата. Как иначе децата биха могли да получат купоните, които дължат на родителите си?

По същия начин в реалната икономика федералното правителство, също като това домакинство със собствени купони, не е нужно да взима доларите, които харчи, от облагане с данъци или заеми, или откъдето и да било, за да може да ги харчи. Със съвременните технологии федералното правителство дори не трябва да отпечатва доларите по начина, по който родителите отпечатват своите купони.

Не забравяйте, че федералното правителство нито има, нито няма долари, също както залата за боулинг няма кутия с точки. Що се отнася до долара, нашето федерално правителство е този, който вписва резултата. И колко купона имат родителите в нашата история за родители и деца? Няма значение. Те дори могат просто да записват на лист хартия колко купона децата им дължат, колко са заработили и колко са плащали всеки месец. Когато федералното правителство харчи, средствата не "идват отникъде", също както точките на футболния стадион и залата за боулинг не „идват отникъде". Нито пък събирането на данъци (или заеми) не увеличава някак си наличния „запас от долари“ на правителството. Всъщност хората в американското министерство на финансите, които фактически харчат доларите (чрез увеличаване на числа в банковите сметки) нямат дори телефонния номер и не са в контакт с хората от данъчната служба или пък с тези в другия отдел на министерството, които извършват "вземането на заеми” (издават държавни ценни книжа). Ако изобщо имаше някакво значение колко са били данъците или заемите, за да може да се харчи, нямаше ли тези хора поне да си знаеха телефонния номер! Ясно е, че няма никакво значение за работата им.

От наша гледна точка (не от гледната точка на федералното правителство) ние първо трябва да се сдобием с американски долари, за да можем да извършваме плащания. Точно както децата от примера трябва да заработят купоните от своите родителите, преди да могат да правят седмичните си плащания с купони. И управленията на отделните щати, градове и бизнеси, всички те, са също в тази лодка. Всички те трябва да могат по някакъв начин да се се сдобият с долари, преди да могат да ги изразходват. Това може да означава да ги заработят, да ги вземат на заем или да продадат нещо, за да получат доларите, от които се нуждаят за харчене. Всъщност като прост въпрос на логика, доларите, от които се нуждаем за изплащане на данъците, трябва, пряко или косвено, от самото начало на валутата, да дойдат от държавните разходи (или държавното кредитиране, за което ще дискутираме по-късно).

Сега нека създадем национална валута от нулата. Представете си нова държава с новообявена валута. Никой няма новата валута. Тогава правителството обявява, например, че там ще има данък върху собствеността. Е, как може да се плати този данък? Не може, докато първо правителството не започне да харчи. Едва след като правителството изхарчи новата си валута, населението ще има фондовете, нужни за плащането на данъка.

Да повторя: Фондовете за плащането на данъците, от самото начало, идват от държавните разходи (или кредити). Откъде другаде биха могли да дойдат?(2) 

Да, това означава, че правителството първо трябва да изхарчи, за да може в крайна сметка да ни осигури средствата, нужни ни за изплащането на дължимите данъци. В случая правителството е точно като родителите, които първо трябва да похарчат купоните си, преди да започнат всъщност да ги събира от децата си. И нито правителството, нито родителите, от самото начало, не могат да съберат повече от собствената си валута, отколкото са изхарчили. Откъде другаде изобщо тя би могла да дойде?(3)

Така че, докато нашите политици наистина вярват, че правителството трябва да взима нашите долари или чрез данъчно облагане, или като заеми, за да може да харчи, истината е:

Ние се нуждаем от разходите на федералното правителство, за да заработим средствата, които ни трябват, за да платим данъците си.

Ние не можем да променяме цифри, както го прави федералното правителството (или залата за боулинг и футболният стадион). (4) И също като децата, които трябва да заработят или по някакъв начин да се сдобият с купоните, за да направят своите купонни плащания, ние трябва да печелим или по някакъв начин да се сдобиваме с щатски долари, за да може да правим данъчните си плащания. И както сега разбирате, точно това се случва във всяко домакинство, което издава свои купони. Купоните, от които децата се нуждаят, за да направят плащанията си към родителите, идват от родителите.

И както бе посочено по-горе, държавните разходи по никакъв начин не са оперативно ограничени от приходите (данъчните постъпления и заемите). Да, може да има и има „самоналожени“ ограничения върху разходите, поставени от Конгреса, но това е съвсем различен въпрос. Те включват таван на дълга, правила за недопускане на преразход (овърдрафт) от страна на Министерството на финансите и ограничения за Федаралния резерв да купува ценни книжа директно от Министерството на финансите. Всички те са наложени от Конгреса, който няма познания относно  функционирането на паричната система. И с настоящата ни парични уредба, всички тези самоналожени ограничения са контрапродуктивни по отношение на общественото благо. Всичко, което те правят, е да поставят тапи в паричния водопровод, които иначе нямаше да са там и отвреме навреме да създават проблеми, които иначе не биха възниквали.

Всъщност едно от тези самоналожени ограничения бе причината, предизвикала разливането на последната финансова криза (Бел. от 2008-9 г.) към реалната икономика, което пък допринасе за рецесията.

Фактът, че държавните разходи в никакъв случай не са оперативно ограничени от приходите, означава, че няма "риск от неплатежоспособност". С други думи, федералното правителство винаги може да направи всяко и всички плащания в собствената си валута, без значение колко голям е дефицитът или колко малко данъци е събрало.

Това обаче НЕ означава, че правителството може да изразходва, колкото си иска без последствия. Прекомерните разходи могат да повишат цените и да предизвикат инфлация.

Това означава, че няма риск от неплатежоспособност или с други думи  - федералното правителство никога не може да “свърши парите”, както неправилно президентът Обама многократно изтъква.(5) Нито пък е вярно това, което президентът Обама също заявява, че разходите на американското правителство са ограничени от възможността за получаване на заеми. И така, когато следващия път чуете: „Откъде ще дойдат парите за социалното осигуряване?” давайте напред и им кажете: „Това е просто въвеждане на данни. Идва от същото място, откъдето и точките за резултата ви в залата за боулинг."

Казано по друг начин, чековете на американското правителство са винаги валидни, освен ако правителството само не реши да направи собствените си чекове невалидни.

Чековете на американското правителство са винаги валидни.

Преди няколко години в Австралия, на една икономическа конференция изнесох лекция под надслов „Правителствените чекове са винаги валидни“. В публиката бе ръководителят на изследванията на Резервната банка на Австралия, г-н Дейвид Груен. Бе голяма драма. В продължение на няколко години изнасях лекции пред тази група учени и не бях убедил повечето от тях, че платежоспособността на държавата не е проблем. Те винаги започваха с познатото: „Това, което американците не разбират, е, че за малка икономика като Австралия не е същото като за САЩ." Изглежда, нямаше начин да накарам (може би) твърде образованите им глави да проумеят, че поне за това няма значение. Електорнна таблица е електронна таблица. Всички, с изключение на един - професор Бил Мичъл и няколко негови колеги, изглежда бяха ментално блокирали и дълбоко се страхуваха какво би се случи, ако пазарите се обърнеха срещу Австралия, и по някакъв начин биха им попречили да „финансират дефицита.“

Тогава започнах да говоря за това как чековете на американското правителство никога не биват отхвърляни и след няколко минути ръката на Дейвид се изстреля нагоре с изявление, познато на всеки малко по-напреднал студент по икономика: „Ако лихвата по дълга е по-висока от ставката на растежа на БВП, държавният дълг е неустойчив." Това дори не бе представено като въпрос, а заявено като факт.

Тогава отговорих: „Аз съм оперативен тип човек, Дейвид, така че кажи ми какво имаш предвид под думата „неустойчив“? Искаш да кажеш, че ако лихвеният процент е много висок, и че ако след 20 години от днес държавният дълг е нараснал достатъчно голям, правителството няма да може да направи лихвените си плащания? И ако тогава напише чек на пенсионер, този чек ще бъде отхвърлен от банката?“

Дейвид стана много тих и се вглъби в размишление. „Знаеш ли, когато идвах тук, не мислех, че ще трябва да разнищвам как функционира системата за изчистване на чекове на Резервната банка.", заяви той в опит да бъде забавен. Но никой в залата не се засмя и не направи звук. Бяха напълно фокусирани върху това, какъв можеше да бъде отговорът му. Бе решаващият момент по този въпрос. Накрая Дейвид каза: „Не, ние ще приемем чека, но това ще доведе до инфлация и валутата ще тръгне надолу. Това е, което хората имат предвид под неустойчив."

В стаята цареше мъртва тишина. Дългият дебат бе свършил. Платежоспособността не е проблем, дори за малка отворена икономика. Бил Мичъл и аз незабавно привлякохме повишено ниво уважение, което прие обичайната външна форма от сорта „разбира се, ние винаги сме казвали това“ от дотогава съмняващите се скептици.

Продължих с Дейвид: „Е, мисля, че повечето пенсионери са загрижени дали ще има фондове, когато те се пенсионират и дали правителството на Австралия ще е в състояние да ги плати.” На което Дейвид отговори: „Не, мисля, че те се притесняват от инфлацията и нивото на австралийския долар.“ Тогава професор Мартин Уотс, ръководител на катедрата по икономика в университета на Нюкасъл вмъкна: „По дяволите, Дейвид, страхуват се!” При това Дейвид много замислено призна, "Да, предполагам, че си прав."

И така, какво всъщност бе потвърдено пред присъстващите академици в Сидни в този ден? 

Правителства, които използват собствената си валута, могат да харчат това, което искат, когато искат, също както футболният стадион може да поставя точки на електронното си табло, както реши. Последици от твърде големи разходи може да бъде инфлация или спадаща валута, но никога отхвърлени чекове. 

Фактът е: Държавните дефицити никога не могат да спрат правителството да направи всякакъв размер плащане. Не съществува проблем с платежоспособността. Няма такова нещо като свършване на парите, когато харченето става чрез повишаване на числа в банковите сметки в собствената си Федерална резервна банка. 

Да, домакинствата, бизнесите и дори отделните щати трябва да имат долари в банковите си сметки, когато пишат чекове, в противен случай тези чекове ще бъдат отхвърлени. Така е, защото доларите, които те харчат, са създадени от някой друг - федералното правителство – и домакинствата, бизнесите и щатите не са този, който записва резултата за долара.

Защо федералното правителство таксува?

Добре, защо тогава федералното правителство ни облага с данъци, ако то всъщност не получава нищо, което да похарчи и не се нуждае от нищо за харчене? (Жокер: Поради същата причина, поради която родителите изискват 10 купона седмично от децата си, когато всъщност родителите не се нуждаят от купоните за нищо.)

Има много добра причина, заради която то ни налага данъци. Данъците създават постоянна нужда за долари в икономиката и така постоянна нужда за хората да продават своите стоки, услуги и труд, за да получават долари. Когато има данъчно задължение, правителството може да купува неща с иначе ненужните долари, защото някой се нуждае от долари, за да плаща данъци. Точно както купонният данък за децата създава постоянна нужда от купони, които могат да бъдат спечелени чрез свършване на домакинска работа за родителите. Помислете за данъците върху недвижимото имущество. (Все още не сте готови да мислите за данъците върху дохода - става въпрос за същото нещо, но те са много по-косвени и сложни). Трябва да платите данък недвижимо имущество с долари или иначе ще загубите къщата си. Така сега сте мотивирани да продавате неща - стоки, услуги, собствения си труд - за да получите, доларите, които са ви необходими.

Накрая трябва да изясня как нуждата за плащане на данъци от някои хора води до търсенето и използване на долари за покупките и продажбите от всички останали в държавата. За да сторя това, нека се върнем към примера с новата държава с нова национална валута, която ще нарека "корона", където правителството налага данък върху собствеността. Нека допуснем, че правителството налага този данък, за обществената нужда да набере армия и предлага работа за войници, които ще получават заплата в "корони". Внезапно много хора, притежаващи собственост, сега се нуждаят от корони и много от тях не биха се съгласили да получат нужните им корони от правитлеството, ставайки войници. Вместо това те започват да предлагат стоки и услугите си за продан в новите корони, надявайки се да ги получат, без да стават войници в армията.

Други хора сега виждат много неща за продан, които те биха желали - пилета, царевица, облекло и всякакви видове услуги, като фризьорски услуги, здравни услуги и много други. Фактът, че всички тези неща се предлагат за размяна срещу корони, кара някои хора да влязат в армията и станат войници, за да получат короните, нужни за покупката на тези стоки и услуги. В дейстителност цените ще се настройват, докато правителството не назначи толкова войници, отколкото се нуждае.

Понеже докато това не се осъществи, там няма да има достатъчно корони, изхарчени от правителството, което да позволи на данъкоплатците да изплатят всичките си данъци, тези, които се нуждаят от корони и не искат да стават войници, ще намаляват цените на стоките и услугите си дотогава, докато не ги продадат или в противен случай ще хвърлят кърпата и самите те ще станат войници.

Следващото не е просто теоретична концепция. Точно това се е случило в Африка през 1800 г., когато британците установяват колонии там, за да отглеждат реколти. Британците предложили работа на местното население, но никой не се интересувал да изкарва  британски монети. Тогава британците наложили „данък колиба”, погасяем единствено с британски монети. Изведнъж районът се „монетизирал“, тъй като сега всички се нуждаели от британски монети и местното население започнало да предлага неща за продан, както и труда си, за да получи необходимите монети. След това британците вече можели да ги наемат и да им плащат британски монети за обработката на земята и отглеждането на реколтите им.

Това направиха и родителите, за да получат трудочасове от своите деца за свършане на домакинска работа. И точно това е начинът, по който работят т. нар. „неконвертируеми валути“ като щатския долар, японската йена и британската лира (златни стандарти вече не съществуват, а са останали много малко фиксирани валутни курсове). 

Сега сме готови да разгледаме ролята на данъците от различен ъгъл, от ъгъла на днешната икономика, използвайки езика на икономиката.

Ученият-икономист днес би казал, че „данъците функционират за намаляване на съвкупното търсене.” Техният термин „съвкупно търсене” е просто модна дума за „покупателна сила“.

Правителството ни облага с данъци и ни отнема от парите поради една причина – за да имаме толкова по-малко за харчене, което прави валутата толкова по-оскъдна и ценна. Отнемането от парите ни може също да се разглежда като създаване на пространство за правителствените разходи, за да не се предизвика инфлация. Мислете за икономиката като за голям универсален магазин, пълен с всичките стоки и услуги, които всички ние произвеждаме и предлагаме за продажба всяка година. Всички ние получаваме достатъчно заплата и печалба, за да изкупим всичко в този магазин, ако предположим, че похарчим всичките пари, които сме изработили и всичките печалби, които сме реализирали. (И ако взмемем заем, за да го изхарчим, можем да купим дори повече, отколкото има в този магазин.) Но когато част от парите ни отиде за плащане на данъци, тогава покупателната ни сила е недостатъчна за изкупуването на всичко, което е за продан в универсалния магазин. Това дава на правителството „пространство” да купува това, което иска, така че когато харчи каквото иска, общите разходи - на правителството и нашите - да не са твърде големи по отношение на това, което е за продан в магазина.

Когато обаче данъците са твърде големи по отношение на правителствените разходи, общите разходи в икономиката не са достатъчни, за да се осигури продажбата на всичките стоки в магазина.  Когато бизнесите не могат да продадат всичко, което са произвели, хора губят работата си и имат още по-малко пари за харчене, така че още по-малко се продава. След това пък още повече хора губят работата си, а икономиката минава в низходяща спирала, която наричаме рецесия.

Имайте предвид, че обществената цел, заради която  правителството прави всичко това, е да осигури обществената инфраструктура. Това включва армията, правната система, законодателната и изпълнителната влас и т.н. Така че има доста неща, които дори и повечето от най-консервативните избиратели биха искали правителството да свърши.

Аз го разглеждам по този начин: За "правилната" големина на държавни разходи, които смятаме, че са необходими за управлението на нацията по начин, по който бихме искали да я видим да работи, колко високи трябва да са данъците?

Причината, да го разгледжам така, е, тъй като "правилната големина на държавните разходи" е икономическо и политическо решение, което ако се разбира правилно, няма нищо общо с държавните финанси. Истинските „разходи“ затова, че имаме правителство,  са реалните стоки и услуги, които то консумира - всички трудочасове, гориво, електричество, стомана, карбонови влакна, твърди дискове и др., които иначе биха били на разположение на частния сектор. Така че, когато правителството взима тези реални ресурси за собствените си цели, толкова по-малко реални ресурси остават за активността в частния сектор. Например, реалната цена на „правилния размер” армия с достатъчно войници за отбрана е, че остават по-малко работници в частния сектор, за да отгледат храната, построят автомобилите, поемат дейността на докторите и медицинските сестри, извършат административните услуги, продадат акциите и недвижимото имущество, боядисат къщите ни, окосят тревните площи и т.н. и т.н.

Ето защо начинът, по който го виждам аз е:  Първо определяме големината на правителството на “правилното” ниво публична инфраструктура на основата на реалните ползи и реалните разходи, а не от „финансови“ съображения. Паричната системата е инструментът, който използваме за постигане на реалните икономически и политически цели, а не източник на информация какви да са тези цели. Тогава, след като решим какво трябва да похарчим, за да имаме правилния размер правителство, настройваме данъците, така че всички да разполагаме с достатъчно покупателна сила, за да изкупим това, което е останало все още за продан в "магазина", след като правителството е приключило със своето пазаруване. Общо взето очаквам данъците да са доста по-ниски от правителствените разходи, поради причини, вече обяснени и също разширени по късно в тази книга. Всъщност бюджетен дефицит от може би 5% от брутния ни вътрешен продукт може да се окаже нормалното положение, което в днешната икономика е около 750 милиарда долара годишно. Това число обаче, само по себе си, няма конкретни икономически последици и може да бъде много по-високо или много по-ниско, в зависимост от обстоятелствата. Важното тук е, че целта на данъците е да балансира икономиката, за да не се допусне прегряване или преохлаждане. И разходите на федералното правителство са определени в този правилен размер, като се има предвид размера и обхвата на правителството, каквото искаме.

Това означава, че НЕ трябва да увеличаваме големината на правителството, за да помагаме на икономиката, когато се забави. Вече би трябвало да сме на правилния размер правителство и следователно да не го увеличаваме всеки път, когато икономиката се забави. Така че докато увеличаването на държавните разходи по време на забавяне действително би работило и би сложило край на рецесията, за мен то е далеч по-малко желателно от това да постигнем същото нещо с правилното намаляване на данъците в достатъчно голям размер, за да възстановим покупателната сила на частния сектор до желания размер.

Дори още по-лошо би било да увеличим размера на правителството, просто защото то се е оказало с излишък. Отново - държавните финанси не ни казват нищо за това колко голямо трябва да бъде правителството. Това решение е напълно независимо от държавните финанси. Точният размер правителствени разходи няма нищо общо с данъчните приходи или с възможността за заеми, тъй като и двете са само инструменти за прилагане на политика в името на обществените цели, а не причини за разходване или неразходване и не са източници на приходи, които да са необходими за действителните държавни разходи.

По късно в тази книга ще уточня как виждам ролята на правителството, но бъдете сигурни, моето виждане е за много повече опростено и ефективно правителство, което е фокусирано интензивно върху основите на фундаменталното обществено благо. За щастие има леснодостъпни и безкрайно много разумни начини за това. Можем да поставим правилните стимули, които да насочат пазарните сили към по-доброто подпомагане на обществената цел с много по-малка регулация. Това ще доведе до правителство и култура, които ще предизвикат завистта на света. Ще е правителство, което ще изразява нашите американски ценности за възнаграждение на упорития труд и иновациите, ще насърчава равните възможности, справедливите резултати, ще прилага такива закони и разпоредби, които ще можем да спазваме с истинска гордост.

Но тук се отклонявам. Връщайки се към въпроса за това колко високи трябва да са данъците, спомнете си, че ако правителството просто се опиташе да купи това, което иска да купи, без при това да отнеме от покупателната ни сила, не би имало данъци – това би било „твърде много пари преследват твърде малко стоки“, като резултатът би бил инфлация. Всъщност без данъци нищо дори не би се предлагало за продан в замяна на държавните пари на първо място, както по-рано бе дискутирано.

За да се предотврати правителствените разходи да причинят този вид инфлация, правителството трябва да отнеме част от нашата покупателна сила, като ни обложи с данъци, а не че всъщност трябва да плати с тези пари за нещо. Един икономист би го казал по този начин: Данъците служат за регулиране на агрегатното търсене, а не за набавяне на доход. С други думи, правителството ни облага с данъци и отнема част от парите ни, за да предотврати инфлация, а не че  практически трябва да вземе нашите пари, за да ги изразходва.

Да повторим още веднъж: Данъците служат за регулиране на икономиката, а не за да може Конгресът да получи пари за харчене.

И отново, правителството нито има, нито няма долари; то просто променя цифри в нашите банкови сметки, увеличавайки числата, когато харчи и намалявайки ги, когато таксува. И всичко това заради общественото благо да регулира икономиката.

Но докато правителството продължава да вярва в тази първа от седемте смъртоносни невинни измами, че трябва да получава пари от данъци или заеми, за да може да харчи, то ще продължава да подкрепя политика, която ограничава общото производство и заетост и му пречи да постигне иначе възможни и лесно постижими икономически резултати.

Смъртоносна невинна измама № 2:

С държавните дефицити ние товарим нашите деца с дълг.

Факт:

Като цяло в реални измерения такъв товар от дълг е невъзможен. С дълг или без дълг нашите деца ще консумират това, което могат да произведат.

Тази смъртоносна невинна измама често се дава като пръв отговор на въпроса какво се счита за главен проблем, идващ от държавния дефицит. Вземайки заем днес означава плащане на днешното харчене по-късно, или както най-често е видяно и чуто в медиите:

"По-големи дефицити днес означават по-високи данъци утре."

И плащайки по-късно означава, че някак си реалният стандарт на живот и общото благосъстояние на нашите деца в бъдеще ще бъде по-ниско поради харченето "на кредит" сега.

Професионалните икономисти го наричат проблем на дълга "между генерациите". Смята се, че дефицитното харчене на федералното правителство днес ще остави по някакъв начин истинската тежест на днешните разходи да бъде поета от бъдещите поколения. А числата са главозамайващи!

Но за радост тази измама, както и останалите шест, може да се е опровергае незабавно по начин, който е лесно разбираем. В действителност идеята, че на нашите деца непременно ще им бъдат отнети реални стоки и услуги в бъдеще поради това, което е наречено държавен дълг, е абсурдна.

Ето една история, която илюстрира тезата. Преди няколко години случайно се натъкнах на бившия сенатор и губернатор на Кънектикът, Лоуел Вайкер и съпругата му Клавдия на пристана за яхти в Сейнт Крой. Попитах губернатора какво не е наред с фискалната политика на страната. Той отговори, че трябва да спрем да увеличаваме тези дефицити и да товарим с днешните си разходи нашите деца, които ще трябва да ги плащат.

Тогава му зададох следните въпроси, надявайки се да илюстрирам скрития дефект в неговата логика: „Когато след 20 години нашите деца произвеждат 15 милиона автомобила годишно, ще трябва ли да ги изпратят обратно във времето до 2008 г., за да изплатят дълга си? Все още ли изпращаме реални стоки и услуги назад във времето до 1945 г., за да изплащаме държания дълг от Втората световна война?

И днес, когато участвам в надпреварата за сенатор на САЩ от Кънектикът, нищо не се е променило. Текущата тема на другите кандидати е, че ние взимаме заеми от такива като Китай, за да плащаме за днешните си разходи, оставяйки сметката да бъде платена от нашите деца и внуци.

Разбира се, всички знаем, че не изпращаме истински стоки и услуги назад във времето за изплащане на дефицита на федералното правителство, и че и нашите деца няма да трябва да го правят. 

Нито пък има някаква причина правителстените разхди от предишни години да попречат на децата ни да ходят на работа и да произвеждат всички стоки и услуги, които са в състояние да произведат. И в бъдещето, времето на нашите деца, също както и сега, тези, които са живи, ще са в състояние да работят, произвеждат и консумират собственото си реално производство от стоки и услуги без значение колко са дължимите американски държавни облигации. Няма такова нещо като отказване от произведеното в днешно време и изпращането му обратно във времето към предишни генерации. Дори и да искаха, децата ни нямаше, а и не биха могли, да ни платят обратно за нещо, което сме им оставили.

Нито пък финансирането на дефицита е от някакво значение. Когато правителството харчи, то само променя цифри в банковите ни сметки. По-специално, всички търгоски банки, чиито банкови услуги ползваме, имат чекова сметка във Федералния резерв, наречена резервна сметка. Чуждите правителства също имат такава сметка във Федералния резерв.

Когато правителството харчи без да таксува, всичко, което прави, е да повиши числото в съответната чекова сметка (резервната сметка) при Федералния резерв. Това означава, че когато правителството ви изплаща 2000 долара социална пенсия, например, то повишава числото в чековата сметка на вашата банка във Федералния резерв с 2000 долара, което също така автоматично увеличава с 2000 долара и числото в сметката ви във вашата търговска банка.

След това трябва да знаете какво всъщност представлява американската държавна облигация. Държавната облигация не е нищо повече от спестовна сметка при Федералния резерв. Когато закупувате държавна облигация, вие изпращате доларите си във Федералния резерв и след това, по някое време в бъдещето, Федералния резерв ви изпраща обратно доларите плюс лихва, също както при всяка спестовна сметка във всяка банка. Вие изпращате доларите си до банката и след това ги получавате обратно с лихва. Да кажем, че вашата банка реши да закупи държавни облигации на стойност 2000 долара. За да плати за тези облигации, Федералният резерв намалява числото на доларите, които банката  ви има в чековата си сметка при Федералния резерв с 2000 долара и добавя 2000 долара в спестовната сметка на банката ви при Федералния резерв. (Наричам държавните облигации "спестовни сметки", това е всичко, което те всъщност са).

С други думи, когато американското правителство прави това, което всички наричат "вземане на заем", в действителност то премества фондове от чекови сметки при Федерален резерв в спестовни сметки (държавни облигации) при същия Федерален резерв. Фактически всичките 13 трилиона долара държавен дълг на САЩ не са нищо друго освен общата стойност в спестовните сметки при Федералния резерв. И какво се случва, когато настъпи падежа на държавните облигации и този "дълг" трябва да бъде изплатен обратно? Да, познахте. Федералният резерв просто премества доларовите баланси от спестовните сметки (държавните облигации) при федералния резерв в съответните чекови сметки при федералния резерв (резервните сметки) променяйки цифри в софтуерната си програма, наречена монетарна система на щатския долар. Това, което описах,  не е нищо ново и се прави от много дълго време, но изглежда никой не разбира колко е просто, и че никога няма да бъде проблем.

Федералните данъци и разходи влияят на разпределението.

Рапределението определя кой получава всичките стоки и услуги, които са произведени. В действителност това е, което политиците правят всеки път, когато приемат закон. Те пренасочват реални стоки и услуги чрез декрет, за добро или лошо. И вероятността да го сторят за добро е значително по-малка, когато те не разбират седемте смъртоносни невинни измами. Всяка година, например, Конгресът дискутира данъчната политика винаги с едно око към разпределението и харченето. Повечето искат да облагат с данъци тези, "които най-много могат да си го позволят" и насочват федералните разходи към "тези, които са в нужда". Те също решават как да таксуват лихвата, капиталовата печалба, недвижимото имущество и т.н., а също и как да обложат дохода. Всичките тези неща са проблем на разпределението.

В допълнение, Конгресът решава кого правителството да назначи и уволни, от кого купува неща и кой получава директни плащания. Конгресът също създава закони, директно засягащи  много други аспекти на цените и доходите.

Чужденците, държащи щатски долари, поемат допълнителен риск. Те изкарват тези долари, продавайки ни реални стоки и услуги, а в същото време нямат гаранции, че ще са в състояние в бъдеще да закупят реални стоки и услуги от нас (американците). Цените могат да се повишат (инфлация), а и американското правителство може законно да наложи всякакъв вид данъци върху всичко, което чужденците биха искали да закупят от нас, което би намалило тяхната покупателна способност.

Помислете за всички тези автомобили, които Япония ни продаде за по-малко от 2000 долара преди години. Те държат тези долари в спестовните си сметки при Федералния резерв (те притежават американски държавни облигации), и ако сега искат да изхарчат тези долари, вероятно би трябвало да платят повече от $20 000 за кола, ако купят коли от нас. Какво могат да напрвят относно високите цени? Да се обадят на директора на предприятието и се оплачат? Те са заменили милиони перфектно направени автомобили за кредитни баланси в счетоводните книги на Федералния резерв, които могат да купят само това, което ние им позволим да купят. И вижте какво се случи наскоро - Федералният резерв намали лихвите, което намали лихвата, която Япония печели от своите американски ценни книжа. (Тази дискусия продължава при следващата невинна измама.)

Всичко това е съвсем законно и бизнес, както обикновено и произведеното всяка година "се разделя" между  живите. Нищо от общопроизведеното не се изхвърля  поради неизплатен дълг, без значение от големината му. Нито пък неизплатеният дълг намалява общопрозведеното и заетостта, с изключение, разбира се, когато зле информирани държавници не решат да вземат мерки за намаляване на дефицита, които намаляват общото производство и заетостта. За съжаление точно това е случаят сега и ето защо е смъртоносна невинна измама.

Днес (15 април 2010 г.) е ясно, че Конгресът изземва повече от покупателаната ни сила чрез данъците, отколкото е необходимо да освободи място за собствените си разходи. Дори и след като изхарчим за всичко, което искаме, и след като и правителството направи всичките си огромни разходи, все още има останали много непродадени стоки и услуги в този голям универсален магазин, наречен икономика.

Как знаем това? Лесно! Пребройте хората на опашката за безработни. Погледнете огромното количество неизползван капацитет в икономиката. Вижте това, което Федералният резерв нарича “липсващо производство“, което е разликата между това, което бихме могли да произведем при пълна заетост и това, което сега произвеждаме. То е огромно.

Разбира се, има рекорден дефицит и държавен дълг, което сега знаете, означава, че всички имаме толкова много спестявания в сметки във Федаралния резерв, наречени държавни ​​ценни книжа. Между другото, кумулативният дефицит на САЩ, коригиран според размера на икономиката, все още е далеч под японския, далеч под този на по-голямата част от Европа и много под дефицитите от Втората световна война, които ни извадиха от депресията (без последствия от дългова тежест).

Ако вече сте стигнали дотук в тази книга, може би знаете защо размерът на дефицита не е финансов проблем. Така че, надявам се, знаете, че данъците функционират за регулиране на икономика, а не за набавяне на приходи, както смята Конгресът. Когато гледам днешната икономика, тя ми крещи, че проблемът е липсата на достатъчно пари за харчене в джоба на хората. Не ми казва, че хората имат прекалено голяма покупателан сила и харчат твърде много. Кой не би се съгласил?

Безработицата се удвои, а БВП е с 10% по-малък от това, което би бил, ако Конгресът не ни бе пренатоварил с данъци, отнемайки толкова много от покупателната ни сила.

Когато оперираме на по-ниско ниво от нашия потенциал - при по-ниска от пълната заетост - тогава лишаваме децата си от реалните стоки и услуги, които бихме могли да произведем за тях. По същия начин, когато намаляваме подкрепата си за образованието, ние лишаваме децата си от знанията, от които ще се нуждаят, за да могат един ден да станат възможно най-добрите. Така също, когато намаляваме основни изследвания и космическите проучвания, ние лишаваме децата си от всички плодове от този труд, който вместо това прехвърляме на опашката за безработни.

Така че, да, тези, които са живи, ще консумират тазгодишната продукция, а също и ще трябва да решат да използват част от продукцията за „инвестиционни стоки и услуги “, което би трябвало да увеличи бъдещото производство. И да, Конгресът има голямата дума при опрделеянето кой консумира тазгодишното производство. Потенциални проблеми относно разпределението поради предишни федерални дефицитите могат лесно да бъдат разрешени от Конгреса и разпределението може да бъде законово променено и удовлетворено.

И така, как ще се изплатим на Китай?

Тези, които се притесняват от изплащането на държавния дълг, вероятно не могат да разберат как всичко работи на оперативно ниво, на ниво болтчета и гайки (дебити и кредити). Иначе биха проумели, че този въпрос е напълно неадекватен. Това, което не разбират, е, че и доларите, и американският държавен дълг (държавните ценни книжа) не са нищо повече от „сметки“, числа, които правителството поставя в собствените си счетоводни книги.

Така че нека започнем, като разгледаме как стигнахме до положението,  в което сме днес с Китай. Всичко започна, когато Китай искаше да ни продава неща, а ние искахме да ги купуваме. Например, нека предположим, че американската армия искаше да купи униформи от Китай на стойност 1 милиард долара и Китай искаше да продаде униформи на американската армия на тази цена. Така армията купува униформи от Китай на стойност 1 милиард долара. Първо, разберете, че и двете страни са щастливи. Няма "дисбаланс". Китай по-скоро би предпочел да има 1 милиард щатски долари, отколкото униформите или иначе не би ги продал, а американската армия би предпочела униформите, отколкото парите или иначе не би ги купила. Транзакциите са напълно доброволни и всички са в щатски долари. Но обратно към нашата гледна точка - как се плаща на Китай?

Китай има резервна сметка във Федералния резерв. Накратко, резервна сметка е нищо повече от модно наименование на чекова сметка. Понеже това е Федералната резервна банка, наричат сметката резервна вместо чекова. За да плати на Китай, Федералният резерв добавя 1 милиард щатски долари в чековата сметка на Китай във Федералния резерв. Това Фед прави, променяйки числа в чековата сметка на Китай, увеличавайки ги с 1 милиард щатски долара. Числата не идват отникъде, както не идват отникъде и числата в електронното таблото на футболния стадион. След това пред Китай има няколко възможности. Може да не направи нищо и да задържи 1 милиард долара в чековата си сметка във Фед, или може да купи американски държавни ценни книжа.

Отново накратко – американска държавна облигация не е нищо повече от модно наименование на спестовна сметка във Федералния резерв. Купувачът дава пари на Фед и по-късно си ги взима обратно с лихва. Това е спестовна сметка - давате пари на банка и по-късно си ги получавате обратно с лихва.

Да предпоожим, че Китай купи едногодишни американски държавни облигации за 1 милиард долара. Всичко, което се случва, е, че Фед изважда 1 милиард долара от чековата сметка на Китай във Фед и добавя 1 милиард долара в спестовната сметка на Китай във Фед. И всичко, което се случва година по-късно, когато настъпи падежът на притежаваните от Китай едногодишни облигации, е, че Фед маха тези пари от спестовната сметка на Китай при Фед (включително и лихвата) и ги добавя в чековата сметка на Китай при Фед.

В момента Китай притежава американски държавни облигации за около $2 трилиона. И какво правим, когато падежът им настъпи и трябва да платим на Китай обратно? Преместваме долари от спестовната им сметка при Федералния резерв и ги прибавяме в тяхната чекова сметка при Федералния резерв и чакаме те да кажат какво, ако изобщо искат нещо да направят с тях. 

Ето какво се случва, когато настъпва падежът на всеки американски държавен дълг, което се случва непрекъснато. Фед премахва долари от спестовни сметки и добавя долари в чекови сметки в собствената си счетоводна книга. Когато хората купуват държавни облигации, Фед премахва долари от чековите им сметки и ги добавя в спестовните им сметки. За какво изобщо е цялата суматоха?

Всичко това е трагично недоразумение.

Китай знае, че ние не се нуждаем от тях за „финансиране на нашите дефицити“ и ни правят на глупаци. Днес това включва Гайтнър, Клинтън, Обама, Самърс и останалите от администрацията. Включва също и Конгреса, и медиите.

Нека сега опиша всичко това малко по-технически за тези от вас, които може да се интересуват. Когато американска държаван облигация е купена от банка например, правителството прави две вписвания в електронната си таблица, която наричаме „парична система”. Първо то дебитира (изважда от) резервната (чековата) сметка на купувача във Фед. След това то увеличава (кредитира) сметката за държавни облигации (спестовната сметка) на купувача във Фед. Както и преди, правителството просто променя числа в собствената си електронна таблица - едно число е намалено, а друго увеличено. И когато настъпи страховитият ден на падежа на притежаваните от Китай американски държавни облигации и трябва да се изплатят, Фед отново просто променя две числа в собствената си електронна таблица. Фед дебитира (изважда от) сметката за ценни книжа (спестовната сметка) на Китай във Фед. И след това кредитира (добавя към) резервната (чековата) сметка на Китай във Фед. Това е всичко - дълг платен!

Китай сега има обратно парите. Те имат (много голям) доларов баланс в чековата си сметка във Фед. Ако Китай искат нещо - автомобили, кораби, недвижимо имущество, други валути - те трябва да го купят на пазарни цени от желаещ продавач, който в замяна иска да има доларов депозит. И ако Китай закупи нещо, Федералният резерв ще намали тази сума от китайската чекова сметка и ще я прибави в чековата сметка на продавача, от който Китай е направил покупката.

Забележете, че "изплащането дълга на Китай" не променя богатството на Китай, изразено в щатски долари. Те просто имат долари в чекова сметка вместо американски държавни облигации (спестовна сметка) на същата доларова стойност. И ако те искат повече държавни облигации, няма проблем, Федералният резерв просто премества щатски долари от чековата в спестовната им сметка, променяйки съответните цифри.

Изплащането на целия американски държавен дълг не е нищо повече от въпрос на изваждане стойността на облигациите в падеж от една сметка при Федералния резерв и прибавяйки тази стойност в друга сметка при Федералния резерв. Тези транзакции не са от никакво значение за реалната икономика и не са източник на ужасния стрес, показван от икономисти, политици, предприемачи и медии.

Още веднъж: За да изплати държавния дълг, правителството променя два записа на данни в собствената си елетронна таблица – намалява числото, показващо колко държавни ценни книжа са притежавани от частния сектор и увеличава другото число, показващо колко щатски долари се съхраняват в резервни сметки във Фед. Нищо повече. Дълг платен. Всички кредитори имат своите пари обратно. Голяма работа!

И какво ще се случи, ако Китай откажат да купуват дълга ни при изплащаните им сегашни ниски лихви? Лихвите трябва да се повишат, за да привлекат купувачите на държавни облигации, нали? Грешка!

Те могат да оставят доларите в чековата сметка. Това е без значение за правителството, разбиращо собствената си монетарна система. Доларовите фондове не са използвани за харчене, както бе дискутирано по-рано. Няма негативни последици от съхраняването на фондовете в чекова сметка при Федералния резерв вместо в спестовна такава при същия Федерален резерв.

Какво ще се случи, ако Китай каже: "Повече не искаме да имаме чекова сметка при Федералния резерв. Платете ни в злато или нещо друго!" Те просто нямат такъв избор при монетарната ни система с "фиатна валута" и това те би трябвало да са знаели, когато са ни продали стоките си и са сложили доларите в чекова сметка при Федералния резерв. Ако искат нещо друго вместо долари, ще трябва да го купят от желаещ продавач, точно както ние останалите го правим, когато харчим доларите си.

Един ден нашите деца ще са тези, които ще променят цифри в софтуерната банкова програма, точно така гладко, както ние го правим, както нашите родители са го правили, въпреки че да се надяваме, децата ни ще го правят с по-добро разбиране! Но за сега смъртоносната невинна измама, че оставяме държавния дълг на нашите деца, продължава да управлява политиката и ни пречи да оптимизираме общото производство и заетостта. 

Загубеното производство и обезценения човешки капитал са реалната цена, която ние и нашите деца плащаме сега, която отслабва и двете - настоящето и бъдещето. Произвеждаме по-малко, отколкото бихме могли и поддържаме високи нива на безработица (заедно с всичките свързани с нея престъпност, семейни и здравословни проблеми и т.н.), докато в същото време децата ни се лишават от реални инвестиции, направени в тяхно име, ако знаехме как да поддържаме човешките ресурси напълно заети и продуктивни.

Смъртонсона невинна измама № 3:

Бюджетните дефицити на федералното правителство отнема спестявания.

Факт:

Бюджетните федерални дефицити прибавят спестявания.

Лорънс Самърс

Преди няколко години имах среща със сенатор Том Дашъл и тогавашния помощник-министър на финансите Лорънс Самърс. Обсъждах тези невинни измами със сенатора, обяснявайки му как те работят срещу благополучието на тези, които са гласували за него. И така той уреди тази среща с помощник-министъра на финансите, който е също бивш професор по икономика в Харвард и с двама чичовци, които са носители на Нобеловата награда по икономика, за да получи отговора му и вероятно потвърди това, което казвах.

Започнах с въпрос: „Лари, какво не е наред с бюджетния дефицит?” Той отговори: „Отнема от спестяванията, които биха могли да се използват за инвестиции.” Тогава възразих: „Не, не отнема спестявания, всичко, което държавните облигации правят, е да неутрализират операционни фактори във Фед. Те нямат нищо общо със спестяванията и инвестициите.” На което той отвърна: „Е, аз наистина не разбирам счетоводството на банковите резерви, така че не мога да дискутирам на това ниво."

Сенатор Дашъл не можеше да повярва на очите си. Този професор по икономика от Харвард, помощник-министър на финансите Лорънс Съмърс не разбира счетоводството на банковите резерви? Тъжно, но е истина.

Затова прекарах следващите двадесет минути в обяснение на “парадокса на спестяването“ (повече подробности за тази невинна измама №6 по-късно) стъпка по стъпка, което той като че ли разбра, когато най-накрая отговори: „… така че имаме нужда от повече инвестиции, които ще се покажат като спестявания?” Отговорих с приятелско „да ”, след като бях дал този урок от първи курс по икономика на добрия харвардски професор. На следващия ден го видях на подиум с коалицията "Конкорд" – група дефицитни терористи – да говори за огромните опасности от бюджетния дефицит.

Тази трета измама е жива и се чувства прекрасно на най-високите етажи на властта. А ето как стоят нещата в действителност: Всеки правителствен дефицит в щатски долари е ТОЧНО равен на чистото общо увеличение, до цент, на притежаваните доларови финасови активи от всички нас - фирми и домакинства, граждани и чужденци, или с други думи това, което наричаме неправителствен сектор. 

Просто казано, правителствените дефицити прибавят към спестяванията ни (до цента). Това е счетоводен факт, а не теория или философия. Тук въобще няма спор. Това е основно счетоводство на националния доход. Например, ако правителственият дефицит миналата година е бил $1 трилион, това означава, че чистото увеличение на спестяванията във финансови активи на всички останали като цяло е било точно до последния цент $1 трилион. (Тези от вас, които са минали някои курсове по икономикс, може да си спомнят, че спестяванията на финансови активи се държат в някаква комбинация от фактически кеш, държавни облигации и депозитите на търговските банки при Федералния резерв.)

Това е Икономикс 101 и първа година парично банкиране. Не подлежи на диспут. То е счетоводна идентичност. И въпреки това то продължава да се представя погрешно и то на най-високо ниво в политическата власт. Те просто грешат.

Просто попитайте някого в Бюджетната комисия при Конгреса, както съм го правил, и те ще ви кажат, че трябва да „балансират чековата книга” или ще трябва да останат до късно, за да намерят счетоводната грешка.

Както преди, всичко е само куп записи в собствената електронна таблица на правителството. Когато счетоводителите дебитират (изваждат от) сметката, наречена „правителство“, когато правителството харчи, те също кредитират (добавят към) сметките на тези, към коитот са отишли тези средства. Когато правителствената сметка намалява, нечия друга сметка нараства с точно същото количество.

Следното е пример как, оперативно, правителствените дефицити прибавят към спестяванията. То също напълно опровергава новото абсурдно възприемане на тази невинна измама, което се появи напоследък, а именно:

"Дефицитното харчене означава, че правителството взема от един и го дава на друг, така че нищо ново не е добавено, а само се преместват пари от един на друг." С други думи казано, дефицитите не добавят към спестяванията ни, а само разместват спестявания. Това не би могло да бъде по-грешно! Така че нека да демонстрираме как дефицитите ДОБАВЯТ към спестяванията, а не само ги разместват:

1. Нека започнем с правителството, което продава държавни облигации на стойност $100 милиарда. (Забележка: тази продажба е доброволна, което означава, че купувачът купува облигациите, тъй като той желае да го стори. Вероятно той смята, че за него ще е по-добре  да ги купи отколкото да не ги купи. Никой никого не принуждава насила да купува държавни облигации. Те са продадени, чрез наддаване, на далия най-много, който е готов да приеме най-нисък доход (лихва), който облигациите ще му донесат.

2. Когато купувачът на тези облигации плати за тях, стойността на чекови сметки при Федералния резерв е намаляла с $100 милиарда, за да се направи плащането. С други думи, пари в чекови сметки при Федералния резерв са разменени за държавни облигации, които са спестовни сметки при Федералния резерв. В този момент неправителствените спестявания не са променени. Купувачите сега имат своите нови държавни облигации като спестявания вместо доларите, които се намираха в чековите им сметки преди да закупят държавните облигации.

3. Сега правителството чрез министерството на финансите, след като е продало новите държавни облигации на стойност $100 милиарда, изхарчва $100 милиарда за  нещата, които правителството купува обикновено.

4. Това правителствено харчене добавя обратно $100 милиарда към нечии чекови сметки.

5. Неправителственият сектор сега има обратно своите $100 милиарда в чекови сметки, a има също така  И $100-те милиарда нови държавни облигации.

В крайна сметка: дефицитното изхарчване на $100 милиарда директно добави $100 милиарда спестявания във формата на държавни облигации на неправителствения сектор  (неправителствен означава всеки с изключение на правителството).

Спестяванията на купувача на $100-те милиарда нови държавни облигации се преместиха от пари в чековите му сметки в притежаваните от него държавни облигации (спестовни сметки). След това, когато министерството на финансите изхарчва $100 милиарда  след продажбата на държавните облигации, спестяванията на получателите на този $100 милиарден разход са нарастнали в чековите им сметки с тази сума.

Обратно към изходната точка, дефицитното харчене не размества просто финансови активи (щатски долари и държавни облигации) извън правителството. Вместо това дефицитното харчене директно  прибавя точно тази сума към спестяванията от финансови активи на неправителствения сектор. И по същия начин, федералният бюджетен излишък директно изважда точно същата сума от спестяванията на неправителствения сектор. А медиите и политиците, и дори най-добрите(?) икономисти го разбират НАОПАКИ!

През м. юни, 1999 г. на първа страница на "Уол Стрийт Джърнал" (графиката долу) имаше две заглавия. В лявата част бе зглавието, хвалещо президента Клинтън и рекордния правителствен бюджетен излишък, обясняващо колко добре работи фискалната политика. В десния край на страницата имаше друго заглавие, съобщаващо, че американците не спестяват достатъчно, и че би трябвало да се опитаме да спестяваме повече. Няколко страници по-нататък имаше графика, изобразяваща излишъка с една възходяща линия нагоре, а друга, низходяща линия надолу, показваше  частните спестявания. Линиите бяха почти идентични, само че в противоположни посоки, и ясно показващи нарастването на правителствения излишък грубо се равняваше на загубите на частните спестявания.

Не може да има правителствен бюджетен излишък едновременно с нарастване на частните спестявания (в това число спестяванията на чуждестранни граждани и юридически лица в щатски долари). Такова нещо не съществува, и в същото време нито един виден икономист или официален представител на правителството го разбират правилно.

Ал Гор

В началото на 2000 г. в частен дом в Бока Рейтън, Флорида седях до тогавашния кандидат за президент Ал Гор на вечеря за набиране на средства в разговор за икономиката. Първото нещо, което той ме попита, бе как, според мен, следващият президент би трябвало да изразходва излишъка от 5.6 трилиона долара, който се прогнозираше да дойде през следващите 10 години. Обясних, че няма да има 5.6 трилиона долара излишък, защото това би означавало спад от 5.6 трилиона долара неправителствени спестявания във финансови активи, което бе нелепо предложение. По това време частният сектор дори нямаше толкова много спестявания, които да бъдат обложени с данъци от правителството и последният излишък от няколкостотин милиарда долара вече бе премахнал достатъчно частни спестявания, за да превърне бума на Клинтън в бързо задаващ се провал.

Посочих на кандидат-президента Гор, че последните шест периода на излишък в нашата повече от двестагодишна история са последвани от единствените шест депресии в историята ни. Споменах също, че идващият провал ще се дължи на позволяването на бюджета да отиде в излишък и по този начин да източи спестяванията ни, водещо до рецесия, която няма да приключи, докато дефицитът не стане достатъчно висок, за да добави обратно изгубените ни приходи и спестявания и да достави съвкупно търсене, необходимо за възстановяване на производството и заетостта.

Предвидих, че прогнозираният следващото десетилетие излишък от 5.6 трилиона долара по-вероятно ще бъде дефицит от 5.6 трилиона долара, тъй като нормалните желания за спестяване вероятно ще са средно 5% от БВП за този период от време.

Точно това се случи. Икономиката се разпадна и президентът Буш временно я върна със своите мащабни дефицитни разходи през 2003 г. Но след това, преди още да имахме достатъчно дефицитни разходи, за да заменим финансовите активи, загубени през клинтъновите години на излишъци (бюджетният излишък отнема точно толкова от спестяванията на всички нас), оставихме отново дефицитът да стане твърде малък. И след като балонът, надут от лошите ипотечни кредити се спука, отновао се разпаднахме поради дефицит, който бе и си остава твърде малък за обстоятелствата.

За сегашното ниво на държавните разходи данъчното бреме е твърде голямо и нямаме достатъчно доходи след данъци, за да изкупим това, което се продава в големия универсален магазин, наречен икономика.

Както и да е, Ал бе добър ученик, прегледа всички подробности, съгласи се, че има логика и наистина може да се случи. Въпреки това каза, че не може да "отиде там". Отвърнах, че разбирам политическите реалности, докато той стана и произнесе речта си за това как  ще изразходва идващите излишъци.

Робърт Рубин

Преди десет години, около 2000 година, точно преди всичко да се разпадне, попаднах на среща на частни клиенти в Ситибанк с Робърт Рубин, бивш министър на финансите на САЩ при президента Клинтън, заедно с около 20 клиенти на Ситибанк. Г-н Рубин изказа мнението си относно икономиката и посочи, че ниският процент на спестяванията може да се окаже проблем. Оставайки само няколко минути до края, казах, че съм съгласен, че ниският процент на спестявания е проблем и добавих: „Боб, някой във Вашингтон осъзнава ли, че бюджетният излишък отнема спестявания от неправителствените сектори?” Той отговори: „Не, излишъкът добавя към спестяванията. Когато правителството постига излишък, то купува държавни ценни ​​ценни книжа на пазара и това добавя към спестяванията и инвестиците.“ На това аз отговорих: „Не, когато имаме излишък, трябва да продадем държавните си ценни книжа на Фед (пари в брой в спестовни сметки във Фед), за да получим парите за плащане на данъците си и нашите нетни финансови активи и спестявания намаляват с размера на излишък.“ Рубин заяви: „Не, мисля, че грешите.“ Оставих го и срещата свърши. Въпросът ми бе отговорен. Ако той не разбираше, че излишъците премахват спестявания, тогава никой в администрацията на Клинтън не го разбира. И икономиката се срина скоро след това.

Когато беше публикуван докладът за спестяванията през януари 2009 г., и пресата отбеляза, че увеличението на спестяванията до 5% от БВП е най-високото от 1995 г. насам, те пропуснаха да отбележат, че текущият бюджетен дефицит достигна 5% от БВП, което също бе най-високата стойност е от 1995 г.

Ясно е, че мейнстриймът все още не осъзнава, че дефицитите добавят към спестяванията. И ако Ал Гор го осъзнава, той не казва нищо. Така че гледайте тази година, когато федералният дефицит нараства и спестяванията също нарастват. Отново - единственият източник на „нетни доларови спестявания” (финансови активи) за неправителствените сектори взети заедно (американския чстен сектор и чуждестранния сектор) е дефицитното харчене на федералното правителство на САЩ.

Но гледайте как точно хората, които искат да спестяваме повече, в същото време искат да балансират бюджета, като отнемат нашите спестявания, било чрез намаляване на разходите или увеличаване на данъците. Всички говорят от двете страни на устата си. Те са част от проблема, а не решението. И те са на много високи нива. С изключение на един.

Професор Уин Годли

Професор Уин Годли, пенсионираният ръководител на катедрата по икономика в университета Кеймбридж, сега вече над 80 годишен, бе широко известен като човека с най успешните прогнози за Британската икономика от няколко десетилетия. И всичко той правеше с неговия „секторен анализ“, в чиято основа е фактът, че държавният дефицит се равнява на спестяванията на финансови активи на другите сектори взети заедно. Въпреки това, дори и с успеха на прогнозите му, въпреки желязната подкрепа от чисто счетоводните факти и тежестта на неговия пост (всичко това продължава до днес), той все още не е убедил основния поток във валидността на ученито си.

Така че сега знаем:

- Федералните дефицити не са "ужасните неща", които мейнстриймът вярва, че са. Да, дефицитите имат значение. Излишните разходи могат да причинят инфлация. Но  правителството няма да банкрутира.

- Федералните дефицити няма да натоварят нашите деца.

- Федералните дефиците не просто прехвърлят средства от един човек на друг.

- Федералните дефицити увеличават нашите спестявания.

Каква тогава е ролята на дефицитите по отношение на политиката? Много е просто. Винаги, когато разходите не достигат за поддържането на нашето производство и заетост, когато нямаме достатъчно покупателна сила, за да купим това, което се продава в този голям универсален магазин, който наричаме икономика, правителството може да действа и да гарантира продажбата на собственото ни производство чрез намаляване на данъците, или увеличаване на държавните разходи.

Данъците функционират, за да регулират покупателната ни сила и икономика като цяло. Ако "правилното" ниво на данъчно облагане, нужно за производството и заетостта, се окаже твърде недостатъчно, отколкото са правителствените разходи, произтичащият от това бюджетен дефицит не е нищо, от което да се страхувате относно платежоспособност, устойчивост или да навреди на нашите деца. Ако хората искат да работят и печелят пари, но не искат да ги харчат, добре! Правителството може или да продължи да намалява данъците, докато не решим да харчим и купим собствена си продукция, и/или то да купи продукцията (възнаграждаващи договори за ремонти на инфраструктурата, националната сигурност, медицинските изследвания и други подобни). Това, което ще избере, е политическо решение. Правилният размер дефицит е този, който ни отвежда там, къде искаме да бъдем по отношение на производство и заетост, както и като размера правителство, което искаме, независимо колко голям или малък този дефицит може да бъде.

Това, което е важно, е реалният живот - производството и заетостта, а размерът на дефицита е счетоводна статистика. През 40-те години един икономист на име Аба Ленернър нарече това „Функционални финанси“ и написа книга със същото име (която все още е много актуални днес).

Смъртоносна невинна измама № 4:

Програмата за социално осигуряване е повредена.

Факт:

Няма банка, която да откаже да осребри чек издаден от федералното правителство

Ако има нещо, в което всички членове на Конгреса вярват това е, че програмата за социално осигуряване е повредена. Президентът Обама казва "нямаме парите", президентът Буш веднъж използва думата "банкрутиране" четири пъти в един ден, а сенатор Маккейн често твърди, че програмата е повредена. Те всичките грешат.

Както вече дискутирахме, правителството никога нито има нито няма парите, чиито единствен създател е. То харчи променяйки цифри в банкови сметки. Това включва и социалното осигуряване. Способността на правителството да изпълнява в срок всички плащания по програмата няма оперативно ограничение. Няма значение какви са числата във сметката на фонда за социални осигуровки, защото фондът не е нищо повече от счетоводство, тъй като всички сметки са при Федералния резерв.

Когато дойде време за плащане по програмата, всичко, което правителството трябва да направи, е да промени цифри в сметките на получателите увеличавайки числото, а след това да промени цифри, намалявайки числото в сметката на фонда, за да знае какво е направило. Ако числото в сметката на фонда стане отрицателно, нека да е. То само отразява увеличението на числата като плащания към получателите на социални осигуровки.

Една от големите дискусии във Вашингтон е да ли социалното осигуряване да се приватизира или не. Както до сега бихте могли да отгатнете, цялата тази дискусия въобще няма никакъв смисъл. Какво се има предвид под приватизиране на социалните осигуровки, и какъв ефект това има върху икономиката и върху Вас като отделен индивид?

Идеята за приватизация е, че:

1. Данъците за социални осигуровки ще се намалят.

2. Сумата от намаляването на тези данъци ще се използва за закупуването на специфични акции от борсата.

3. Тъй като правителството в бъдеще ще събира данъци с толкова по-малко, бюджетният дефицит ще бъде с толкова по-голям, и така правителството ще трябва да продаде с толкова повече държавни облигации, за да "плати за него" (дефицита) както те го казват.

Разбрахте ли сега? С прости думи:

- Всяка седмица от заплатата Ви ще бъде отдържано по-малко за социални осигуровки.

- Ще трябва да използвате фондовете, които повече не Ви отдържат, за закупуването на акции.

- По-късно, когато се пенсионирате, ще получавате малко по-малка социална пенсия.

- Ще притежавате акции, които, да се надяваме, ще са увеличили стойността си повече, отколкото плащанията, от които сте се отказали.

От гледна точка на отделния индивид размяната изглежда интересна. За да бъдете на доста добра печалба, е нужно закупените акции скромно да увеличават стойността си през годините. Тези, които подкрепят плана, казват да, еднократното увеличаване на дефицита е сравнително голямо, но спестяванията за правителството от социални плащания през годините напълно го оправдават, а плащанията, отиващи в капиталовия пазар на акции, ще помогнат на икономиката да расте и просперира.

Тези против предложението казват пазарът за акции е твърде рискован за такова нещо и за пример посочват големия спад през 2008 г. И ако хората загубят на борсата, правителството няма да устои да не увеличи плащанията за социални пенсии, предпазвайки пенсионерите от бедност.

И двете групи грешат ужасно. (Кой ли би го помислил!)

Главната слабост на преобладаващото мислене в този диалог е така нареченото "погрешно заключение в изводите". Типичният пример от учебниците за погрешно заключение в изводите е, когато гледайки футболен мач на стадиона, Вие може да видите по-добре ако стоите прави, и тогава стигнете до заключението, че всеки ще вижда по-добре ако всички стоят. Това е грешно! Ако всички стоят, тогава никой няма да може да вижда по-добре, и ще е по-лошо за всички. Те всичките разсъждават на микро ниво, от гледната точка на отделния получател на плащания по социалното осигуряване, вместо на макро ниво, обхващайки цялото население.

За да разберете какво е поначало грешно на макро ниво (цялата картина, от горе до долу), първо ще трябва да осъзнаете, че участието в програмата за социално осигуряване функционално е същото като закупуването на държавна облигация. Нека да изясня. При настоящата програма за социално осигуряване Вие давате на правителството доларите си сега и ги получавата обратно по-късно с някаква лихва. Да, единият случай би могъл да се окаже по-добра инвестиция и да Ви даде по-висока възвръщаемост, но ако изключим възвръщаемостта на инвестицията, то и двата случая са много еднакви. (Сега, когато знаете това, Вие, между другото, сте доста по-напред в материала от американския Конгрес.)

Стив Мур

Сега сте готови да прочетете за разговора, който имах преди няколко години със Стив Мур, главния икономист на института  CATO, понастоящем редовен коментатор по телевизията CNBC и дългогодишен поддръжник на приватизацията на програмата за социално осигуряване. Стив посети Флорида на една от моите конференции, за да говори за социалното осигуряване. Той изнесе реч, с която подкрепи виждането си, че е по-добре за хората да могат да инвестират парите си на борсата вместо да ги дават в програмата за социално осигуряване, поддържайки мнението, че ще е по-добре за тях, когато се пенсионират. Той също убеждаваше, че еднократното увеличение на държавния бюджетен дефицит би си струвало и вероятно би се "изплатило напълно" през годините следващи очаквания растеж, тъй като всичките пари влети в акции биха помогнали на икономиката да расте и просперира.

Тогава започнах сесията с въпросите и отговорите.

УОРЪН: "Стив, давайки парите си на правителството сега под формата на данъци за социално осигуряване и по-късно получавайки ги обратно, е функционално същото като купуването на държавна облигация, където даваш пари на правителството сега , а то ти ги връща обратно по-късно. Единствената разлика е възвръщаемостта, която пенсионерите ще получат."

СТИВ: "Добре, но ти имаш по-добра възвръщаемост с държавните облигации отколкото със социалното осигуряване, което плаща само 2% лихва. Социалното осигуряване е лоша инвестиция за хората."

УОРЪН: "Добре, върху аспекта за инвестирането ще се върна по-късно, но нека продължа. Според твоето предложение за приватизация правителството намалява данъците за социално осигуряване и служителите и работниците влагат парите си на борсата."

СТИВ: "Да, около $100 на месец, и само в одобрени акции с високо качество."

УОРЪН: "Добре, и американското министерство на финансите би трябвало да издаде и продаде допълнително държавни облигации, за да покрие намалелите приходи."

СТИВ: "Да, и през годините след това ще намалява разходите си по изплащане на социалните пенсии."

УОРЪН: "Вярно. Та да продължа с моето виждане, закупувайки акциите работниците и служителите ги купуват от някой друг, така че всичко, което се случва с акциите е промяна на собствеността им. Нови пари не са влезли в икономиката."

СТИВ: "Правилно."

УОРЪН: "И тогава хората, продали акциите, имат парите от продажбата, които са парите, купуващи държавните облигации."

СТИВ:‌ " Да, можеш да го кажеш по този начин."

УОРЪН: " И всичко, което се случва е работниците и служителите спират купуването на социални осигуровки, за което сме съгласни, че е същото като закупуването на държавни облигации, и вместо това купуват акции. И други хора продават акциите си и купуват новоиздадените държавни облигации. Така гледайки на макро ниво, всичко, което се случва е, че някои акции и държавни облигации сменят притежателите си. Всички налични акции и облигации, ако броим данъците, плащани за социалните осигуровки, като държавни облигации, остават горе долу същите. И така не би трябвало да има влияние върху икономиката или върху общите спестявания, или върху нещо друго, ако изключим транзакционните разходи."

СТИВ: "Да, предполагам, че можеш да гледаш на това по този начин, но аз го гледам като приватизация и вярвам, че хората могат да инвестират парите си по-добре от правителството.

УОРЪН: "Добре, но ти се съгласи, че количеството акции притежавано от хората не се променя, така твоето предложение не променя нищо за икономиката като цяло."

СТИВ: "Но то променя неща за участниците в програмата за социално осигуряване."

УОРЪН: "Да и прави точно противоположната промяна за други. И нищо от това не е било обсъждано от Конгреса или някои от главните икономисти? Изглежда, че имаш идеологическо предубеждение към приватизацията, вярвайки, че можеш да инвестираш парите си по-добре от правителството."

СТИВ: "Харесвам го, защото вярвам в приватизацията. Вярвам, че можем да инвестираме парите си по-добре от правителството."

С това ще оставя Стив да има последната дума тук. Предложението в никакъв случай не променя количеството финансови активи, държано в акции или влияе върху вида на финансовите активи в които американците инвестират. Така на макро ниво не става въпрос за позволяване на нацията да "инвестира по-добре от правителството". И Стив го знае, но е без значение - той продължава да мели същата история, в която няма логика, и той го знае. И никоя медия не го критикува, ако изключим погрешно насочената дискусия да ли борсата е по-добра инвестиция от програмата за социално осигуряване, да ли държавните облигации, продавани от правителството ограбват спестяванията, които биха могли да се използват за инвестиции, да ли правителството рискува да изпадне в несъстоятелност затъвайки дори повече в дългове и всички останали безсмислици, които наричаме невинни измами.

За съжаление смъртоносните невинни измами продължават да усложняват и затрудняват всякакъв шанс за справедлив анализ.

И става по-лошо! Историята за проблема "между генерациите" продължава така: "Проблемът е, че след 30 години от днес, ще има много повече пенсионери и пропорционално по-малко работници (което е вярно), и фондът за социално осигуряване ще свърши парите (като че ли числото в сметката на фонда фактически ограничава способността на правителството да харчи...наивно, но го вярват). Така, за да решим проблема, трябва да намерим начин да доставим на възрастните хора достатъчно пари, за да могат да платят за стоките и услугите, от които ще се нуждаят. С последното твърдение всичко изглежда много лошо. Те приемат, че истинският проблем, произтичащ от по-малкото работници и повече пенсионери, известен също като "проблем на пропорционалната  зависимост", може да се реши чрез осигуряването на достатъчно финансови фондове за пенсионерите, позволяващи им да купуват това, от което се нуждаят.

Нека го разгледаме по този начин: След 50 години, когато ще е останал само един човек да работи и 300 милиона пенсионери (преувеличавам, за да улесня обясненито), този човек ще бъде доста зает, тъй като ще трябва да достави храната, построи и поддържа сградите, изпере дрехите, погрижи се за всички здравословни нужди, произведе телевизионните предавания, и т.н. и т.н. И всичко, което трябва да направим е да осигурим фондовете за тези 300 милиона пенсионери, за да могат да му платят??? Не мисля така! Явно този проблем не касае парите.

Това, което трябва да направим, е да сме сигурни, че този един човек ще бъде достатъчно умен и продукривен и ще има достатъчно производствени мощности и софтуеър, позволяващи му да свърши цялата работа или, в противен случай, тези пенсионери биха били в сериозно затруднение, без значение от количеството пари, които биха имали. Така че истинският проблем е, че ако малкото останали работници не биха били достатъчно продуктивни, би имало недостиг от стоки и услуги. Повече "пари за харчене" само би повишило цените, а не би създало повече стоки и услуги някак си. Общоприетата история се изражда по-нататък продължавайки така: "Затова, днес е нужно правителството да намали разходите и увеличи данъците, за да може да събере фондовете за утрешните разходи." До тук вярвам, че това сега Ви звучи абсурдно и е свидетелство как смъртоносните невинни измами работят здраво за подкопаването на благополучието ни, а и на стандарта на живот на следващата генерация.

Ние знаем, че правителството нито има, нито няма долари. То харчи, променяйки цифри в банкови сметки нагоре и облага с данъци, променяйки цифри в банкови сметки надолу. И облагането с данъци служи за намаляване на покупателната ни способност, а не за да даде нещо на правителството за харчене. Добре е, ако харченето е твърде много, предизвикващо "прегряване" на икономиката (ако имаме твърде много покупателна способност за това, което се намира за продан в големия магазин наречен икономика). Но ако това не е случаят, и в действителност потреблението намалява много повече отколкото е нужно за изкупуването на това, което се предлага за продан и произведено при пълна заетост, увеличаването на данъците и намаляването на покупателната ни способност само правят нещата още по-лоши.

И историята се влошава дори повече. Всеки общоприет икономист ще се съгласи, че няма много истински стоки произведени днес, които ще са полезни и след 50 години в бъдещето. Те дори продължават с това, че единственото, което можем да направим за нашите потомци толкова далеч в бъдещето, е да сторим възможно най-доброто за осигуряването на знания и технология за техните бъдещи нужди. Иронията е, че за да "спестим" някак си публични финансови фондове за бъдещето, ние намаляваме разходите днес, което не прави нищо друго освен да дърпа икономиката ни назад и да причинява намаляване на общото производство и заетостта. И което е най-лошото, огромното разочарование е, че първото нещо, за което обърканите ни лидери намаляват разходите, е образованието - единственото нещо, което според общоприетото мнение, наистина ще помогне на децата ни след 50 години.

Ако някога нашите държавници видят как монетарната система функционира в действителност, те биха осъзнали, че проблемът е социлното неравенство и вероятно инфлацията, но никога платежеспосбността на правителството. Биха разбрали, че ако искат възрастните хора да имат повече доход във всяко време, това е просто въпрос на увеличаване на бенефитите им, и каква е реалната покупателна способност, която искаме да им предоставим? Колко храна да отделим за тях? Колко жилища? Облекло? Електричество? Бензин? Здравни услуги? Това са истинските проблеми, и да, предоставяйки им повече от тези стоки и услуги, би означавало по-малко за нас. Количеството стоки и услуги, заделени за възрастните, са реалните разходи за нас, а не фактическите плащания, които не са нищо повече от цифри в банкови сметки.

И ако нашите лидери бяха загрижени за бъдещето, те биха подкрепили вида образование, което смятат, че ще бъде най-полезното за тази цел. Макар че те не разбират паричната система, и няма да видят “правилния начин”, докато не я разберат.

Междувременно смъртоносна невинна измама относно социалното осигуряване вреди както на сегашното, така и на бъдещето ни благополучие.

Смъртоносна невинна измама № 5:

Външнотърговският дефицит е дисбаланс, който не може да продължава дълго и който изпраща работа и производство извън страната.

Факт:

Вносът е реална облага, а износът е реален разход. Външнотърговският дефицит директно подобрява стандарта ни на живот. Работа и професии са загубени, тъй като данъците са твърде високи за дадено ниво на правителствените разходи, а не поради вноса.

До сега може би подозирате още веднъж, че преобладаващото мислене възприема всичко това наопаки, включително и въпроса за външната търговия. За да сте наясно с външнотърговския въпрос, винаги си спомняйте това: В икономиката е по-добре да взимаш отколкото да даваш. От което следва, както се преподава в първи курс по икономика:

Вносът е реална облага . Износът е реален разход.

С други думи, ходейки на работа да произвеждаш реални стоки и услуги и да ги изнасяш, за да ги консумира някой друг, въобще не ти носи никаква икономическа изгода, освен ако в замяна не внесеш и консумираш реалните стоки и услуги произведени от други.  Казано по-ясно: Реалното богатство на нацията е всичко, което произведе и запази за себе си, плюс целия внос, минус това, което трябва да изнесе.

Всъщност, външнотърговският дефицит повишава стандарта ни на живот. Как иначе би могло да бъде? Така че колкото по-голям е външнотърговският дефицит, толкова по-добре. Ортодоксалните икономисти, политиците и медиите, всички те разбират външнотърговския дефицит наопаки. Тъжно, но е така .

Нека да обясня: Ако например след Втората световна война генерал Маккартър бе провъзгласил, че след като Япония е загубила войната, тя ще е задължена да изпраща в САЩ 2 милиона автомобила годишно без да получава нищо в замяна, в резултат би настъпила международна врява относно американската експлоатация на победените врагове. Биха ни обвинили, че поощряваме повторение на последиците от Първата световна война, където съюзниците налагат толкова високи и експлоатационни репарации на Германия, че предизвикаха Втората световна война. Маккартър  не го е заповядал и въпреки това, през последните 60 години, Япония наистина ни изпраща около 2 милиона автомобила на година, а ние не им изпращаме почти нищо. И изненадващо те мислят, че това означава, че те печелят "търговската война", а ние мислим, че то означава, че я губим. Ние имаме колите, а те имат банков отчет от Федералния резерв, показващ в коя сметка са им доларите.

Същото нещо и с Китай - те мислят, че печелят, защото поддържат магазините ни пълни с техните продукти неполучавайки нищо в замяна, ако оставим настрана банковия отчет от Федералния резерв. А нашите лидери се съгласяват и мислят, че ние губим. Това е лудост от внушителен мащаб.

Сега погледнете последните заглавия и коментари, които виждаме и чуваме ежедневно:

- САЩ "страдат" от външнотърговски дефицит.

- Търговският дефицит е дисбаланс, който не може да продължава.
- САЩ губят работни места в Китай.

- САЩ взимат заеми от чужбина като пиян моряк, за да финансира харчовите си навици, оставяйки сметката на децата ни, тъй като намалява националните спестявания.

Чувал съм ги всичките тия, и всичко е пълна безсмислица. Ние се облагодеталстваме НЕИЗМЕРИМО от търговския дефицит. Останалият свят ни изпраща реални стоки и услуги за милиарди долари в повече от това, което ние им изпращаме. Те вземат че произведат и изнесат, а ние вземем че внесем и консумираме. Това вреден дисбаланс ли е, който е нужно да коригираме? Защо ли бихме искали да изчезне? До тогава, докато те искат да ни изпращат стоки и услуги без да искат стоки и услуги обратно, защо не бихме били в състояние да ги вземем? Няма причина, ако оставим настрана пълното неразбиране от страна на лидерите ни на монетарната ни система, което е превърнало огромна облага в кошмар от домашна безработица.

Припомнете си от предишните невинни измами, САЩ винаги може да подкрепя домашното производство и поддържа домашната пълна заетост чрез фискалната политика (намаляване на данъците и/или увеличаване на правителствените разходи), дори когато Китай, или всяка друга нация, реши да ни изпраща реални стоки и услуги, които изместват нашите индустрии вършили тази работа преди. Всичко, което трябва да направим, е да запазим американската покупателна способност достатъчно висока, за да е в състояние да изкупи и ДВЕТЕ - каквото чужденците искат да ни продадат И всичките стоки и услуги, които ние сами можем да произведем при пълна заетост. Да, работа и професии биха се загубили в една или повече индустрии. Но с правилната фискална политика, винаги ще има достатъчно домашна покупателна способност в състояние да назначи тези, които са готови и годни за работа, произвеждайки други стоки и услуги за нашето частно и обществено консумиране. В действителност, до преди неотдавна, безработицата остана относително ниска, дори когато външнотърговският ни дефицит се увеличи дори повече.

Следователно, какъв е целият шум относно америкамското харченето на кредит получаван от чужбина като пиян моряк, който финансира харчовите си навици? Също не е вярно! Ние не зависим от Китай да купува държавните ни облигации или по някакъв начин да финансира разходите ни. Ето какво всъщност се случва: Домашното създаване на кредит финансира чуждестранното спестяване.

Какво означава това? Нека погледнем един пример на типична транзакция. Нека предположим, че живеете в САЩ и решите да закупите автомобил направен в Китай. Отивате в американска банка, одобрени сте за заем и изхарчвате фондовете за колата. Заменихте взетите на заем фондове за колата, китайският производител на автомобили има депозит в банката и банката в своите счетоводни книги има отпуснат заем към Вас и депозит принадлежащ на китайския прозводите на коли.Първо, всички страни са "щастливи". За Вас е по-добре да имате кола вместо фондове или иначе не бихте я купили, така че Вие сте щастливи. За китайския призводител на коли е по-добре да има фондовете вместо колата, иначе той не би я продал, така че той също е щастлив. Банката иска да отпуска заеми и да има депозити, в противен случай не би Ви отпуснала заема, така че тя е щастлива.

Няма "дисбаланс". Всеки е дебел и щастлив. Всички те получиха точно това, което искаха. Банката има отпуснат заем и депозит, така че тя е щастлива и в баланс. Китайският производител на коли има депозита в щатски долари, които иска като спестявания, така че той е щастлив и в баланс. А Вие имате колата, която искате и изплащане на колата, на което се съгласихте, така че сте също щастливи и в баланс. В този момент във времето всички са щастливи от това, което имат.

И домашното създаване на кредит - банковия заем - е финансирало китайското желание да държат щатски доларов депозит в банка, което също наричаме спестявания. Къде е "чуждестранния капитал"? Няма такъв! Цялостното разбиране, че САЩ някак си са зависими от чуждестранен капитал, не е приложимо. Вместо това, чужденците са тези, които са зависими от домашния ни процес на създаване на кредит, за да финансират желанието си за спестяване на финансови активи в щатски долари. Всичкото е случай, при който домашното създаване на кредит финансира чуждестранното спестяване. Не сме зависими от чудждестранното спестяване да финансира изобщо нещо.

Отново, това е нашата счетоводна компютърна програма, и ако те искат да спестяват нашите долари, те трябва да играят в нашата площадка с пясък. И какъв избор чуждестранните спестители на долари имат за доларовите си депозити? Те могат да не направят нищо, или могат да купят други финасови активи от желаещи продавачи, или да купят реални стоки и услуги от желаещи продавачи. И когато го сторят на пазарни цени, отново и двете страни са щастливи. Купувачите получават каквото искат - реални стоки и услуги, други финансови активи и т.н. Продавачите получават каквото искат - доларов депозит. Но дисбаланси не са възможни. И няма дори и минимална вероятност за американска зависимост от чуждестранен капитал, тъй като чужедстранният капитал не играе никъде никаква роля в този процес.

Смъртоносна невинна измама № 6:

Нуждаем се от спестявания, за да набавим фондове за инвестиции.

Факт:

Инвестициите увеличават спестяванията.

Предпоследна, но не и по значение, тази невинна измама подкопава цялата ни икономика, тъй като отклонява истински  ресурси от реалния към финансовия сектор и в резултат се правят реални инвестиции по начин, който е напълно несъвпадащ с обществените интереси. В действителност, по мое мнение, тази смъртоносна невинна измама пресушава над 20% годишно от полезното производство и заетост -  потресаваща статистика, неизмерима в човешката история. 

Тя започва с така наречения в учебниците по икономикс "парадокс на спестяването", изразяващ нещо като: В нашата икономика, разходите (харченето) винаги са равни на целия доход, включително и печалбата, за да може общата продукция на икономиката да бъде продадена. (Помислете върху това за момент, за да сте сигурни, че сте го разбрали преди да продължите.) Ако някой се опита да спести, изхарчвайки по-малко от дохода си, поне  някой друг един човек трябва да компенсира за това, изхарчвайки повече от собствения си доход, или в противен случай общата продукция на икономиката няма да бъде продадена напълно.

Непродадена продукция означава излишен инвентар, а ниските продажби означават режене на разходите и уволнение на част от персонала, и по този начин по-малък общ доход. И този недостиг на доход е равен на сумата, която не е похарчена от човека, опитващ се да спестява. Мислете за това така: Човекът, който се опитва да спести (нехарчейки дохода си) загубва работата си, и след това не получава доход, тъй като работодателят му не може да продаде цялата си продукция. 

Така че парадоксът е, "решения за спестяване чрез нехарчене на дохода водят до по-малко доход, а не до нови нетни спестявания." По същия начин решения за изхарчване на повече от нечии доход, чрез задлънжняване, причиняват нарастване на доходите и могат да тласнат реалните инвестиции и спестяванията. Нека разгледаме този краен пример за по-голяма яснота на виждането. Нека предположим, че всеки е поръчал да закупи електрически автомобил-хибрид от нашата домашна автомобилна индустрия. Тъй като в момента индустрията не може да произведе толкова много коли, те биха ни назначили, и биха взели заеми, за да ни платят първо да построим новите заводи, за да отговорят на новото търсене. Това означава, че всички ние бихме работили върху новите заводи и оборудване - капиталовите стоки - получавайки заплати. Но все още не би имало нищо за купуване, така че, по необходимост, ние бихме "спестявали" парите си за деня, когато новите коли започнат да излизат от новите конвейрни линии. В този случай, решението за закупуване на нови коли води до по-малко харчене и повече спестяване. И фондовете, изхарчени за производството на капиталовите стоки, които всъщност са реалните инвестиции, водят до същата сума спестявания. Аз обичам да го казвам така:

"Спестяванията са счетоводните записи на инвестициите."

Професор Базил Мур

Имах тази дискусия с професор Базил Мур през 1996 г. на конференция в Ню Хемпшир и той попита дали може използва този израз в книга, която искаше да напише. Доволен съм да отбележа, че книгата с това име е публикувана и чух, че е добро четиво. (Чакам да си копието с автографа.)


За съжаление Конгресът, медиите и ортодоксалните икономости разбитат всичко това погрешно, и някак си стигат до извода, че се нуждаем от повече спестявания, за да може да има финансиране за инвестициите. Каквото изглежда, че има перфектен смисъл на микро ниво, е отново тотално погрешно на макро равнище. Точно както заемите създават депозитите в банковата система, инвестициите са това, което създават спестяванията.

И така, какво правят нашите лидери в своята безкрайна мъдрост, когато инвестициите намалеят поради ниско харчене? Те сляпо решават "имаме нужда от повече спестявания, за да има повече пари за инвестиции." (И никога не съм чул дори едно единстено несъгласие от някой ортодоксален икономист.) За да постигне това, Конгресът използва данъчната структура за създадето на данъчно облагодетелстване поощряващо спестяванията - такива като пенсионни фондове, индивидуални пенсионни сметки и всякакъв вид данъчно облекчаващи институции, натрупващи резерви на базата на данъчното опрощаване. Очаквано, всичко, което тези поощрения правят, е да намалят агрегатното търсене (покупателната способност). Функцията им е да ни предпазят да харчим парите си за изкупуването на общата ни продукция, което забавя икономиката и представя нуждата от увеличаване на харченето на кредит от страна на частния сектор и дефицитното харчене от държавния сектор, за да може  да ни докара обратно, до едва където бяхме преди.

Това е причината, поради която изглеждащите, на пръв поглед, огромни дефицити се оказват не толкова инфлационни, колкото иначе биха били.


В действителност, инженираните от Конгреса данъчни поощрения за намаляване на харченето ни (наречени течове в търсенето) са тези, които режат дълбоко в покупателната ни способност, означавайки, че правителството трябва да постига по-високи дефицити, за да ни държи на пълна заетост. За ирония, същите конгресмени, насърчаващи данъчно облекчените спестовни програми, мислейки, че се нуждаем от повече спестявания, за да имаме пари за инвестиции, са тези, категорично против федералното дефицитно харчене.

И разбира се, става дори по-лошо! Огромните натрупвания от фондове (създадени от тази смъртоносна невинна измама #6, че са ни нужни спестявания за инвестициите) се нуждаят също и от управление и смесване на паричните спестявания по начин, водещ до по-нататъшното облагодеталстване на притежателите им в бъдещето. Проблемът е, че, допълнително изисквайки по-високи правителствени дефицити, трилионите долари, смесени в тези фондове, са поддържащата основа на страховития финансов сектор. Те дават работа на хиляди управители на пенсионни фондове, набиращи огромни доларови суми, които, до голяма степен, са обект на правителствено регулиране. В повечето случаи, това означава инвестиране в публично търгувани акции, ценни облигации и смесица от други стратегии като хедж фондове и пасивни стокови стратегии. А, хранещи се от тези "подути китове", са неизбежните акули - хилядите финансови професионалисти в брокерските фирми, индустрията на банковото и финансовото управление, които дължат съществуването си на тази шеста смъртоносна невинна измама.

Смъртоносна невинна измама №7:

Лошо е, че по-високи дефицити днес означава по-високи данъци утре.


Факт: 

Съгласен съм. Невинна измама е да се мисли, че е лошо нещо, когато в действителност е добро нещо!!!

Наградата ви затова, че сте стигнали до тук, е, че вече знаете истината относно тази най-често срещана критика на правителствените дефицити. Запазих я за накрая, за да имате всичките инстументи при взимането на решителен и обоснован отговор.

Първо, защо правителството облага с данъци? Не за да получи парите, а за да отнеме от покупателната ни способност, ако мисли, че имаме твърде голяма покупателна спосбност и тя причинява инфлация.

Защо днес постигаме по-високи дефицити? Защото в големия магазин (наречен национална икономика) има много непродадени  стоки и услуги, безработицата е висока и общото производство е по-ниско от капацитета на икономиката. Правителството купува каквото иска, а ние нямаме достатъчно останала покупателна сила, след като сме платили данъците си. Така, че ние намаляваме данъците, и може би, увеличаваме правителствените разходи, за да увеличим покупателната способност и помогнем да се изчистят рафтовете с непродадени стоки и услуги.

А защо въобще увеличаваме данъците? Не защото на правителството му трябват пари, за да може да харчи - ние знаем, че това не работи по този начин. Бихме увеличили данъците само, когато покупателната способност е твърде голяма, безработицата е намаляла много, а рафтовете са опразнени поради покупателната способност, която имаме в излишък и тя предизвиква нежелана инфлация.

Така че твърдението: "По-високи дефицити днес означава по-високи данъци утре" фактически казва "По-високи дефицити днес, когато безработицата е голяма, ще предизвика тя да намалее до ниво, когато ще трябва да увелчим данъците, за да охладим твърде много растящата икономика." Съгласен!

Продължение: из глава II на книгата

преведе:

Райчо Марков

Ню Йорк