КАК КИТАЙ ПОДДЪРЖАШЕ 9% ГОДИШЕН РАСТЕЖ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА ВЕЛИКАТА СВЕТОВНА РЕЦЕСИЯ (HOW CHINA MAINTAINED ECONOMIC GROWTH OF 9% OF GDP ANNUALLY DURING 2008, 2009 AND 2010

(От книгата “6 мита, които спъват Америка” на Франк Нюман, който е бил заместник министър на финансите на САЩ, а след това дълги години изпълнителен директор на търговска банка в Китай и е застъпник на Модерната монетарна теория - ММТ)

“...През периода на световните финансови проблеми от 2008 г. Китай не намали държавните разходи нито пък съществено промени данъчната си система и данъчните ставки. Министерството на финансите издава държавни ценни книжа (ДЦК) и централната банка също, като рутинна процедура. Повечето от финансирането за инфраструктурното развитие се доставя от контролирани от държавата банки, които купуват повечето от държавните облигации. Китай също не е много притеснен от растежа на паричното предлагане, което често се движи около 15 до 20% годишно. (През 2010 г. паричното предлагане в САЩ, измерено чрез М2, нарастна само с около 3%.) Паричното предлагане сега в Китай е около 200% от БВП, докато то е около 65% в САЩ.

Централната банка и другите държавни агенции правят различни стъпки, които считат за нужни при контролирането на инфлацията, която се повишава периодично поради една или друга причина. Понякога инфлацията се покачва главно поради промени в международното търсене и предлагане на зърнени продукти и суровини и Китай обикновено решава тези проблеми по свой собствен начин. Ако комбинацията от китайския износ, потреблението и инвестициите нарасне значително, така че да окаже напрежение върху производствените капацитети, правителството им е показало, че може да вземе различни мерки, за да забави инфраструктурното развитие, което бе планувано, за да помогне на слабата икономика. Такива правителствени действия често включват административни ограничения върху растежа на банковото кредитиране. В Китай такива наложени ограничения върху индивидуалните банки могат да са много по-ефективни за забавянето на растежа на кредитите, отколкото западния косвен подход чрез увеличаване на лихвения процент. В Китай лихвеният процент е контролиран в определени граници от централната банка, което подпомага стабилността на банковата система.

В края на 2008 г., когато пред света стоеше финансовата криза и не бе ясно колко тя би засегнала Китай, нацията започна голяма разходна програма, в по-голямата си част инфраструктурно развитие, възлизаща на около 4 трилиона юана в рамките на 2 годишен период.: повече от 13% от годишния БВП. (За сравнение подобна програма в САЩ възлизаше на около половината на това, включително и с намаляването на данъците.) Картината изглеждаше ясна, без страхове от митовете: експортът намаляваше, потреблението и частните инвестиции нямаше да свършат работата за компенсирането на недостига в БВП и всъщност самите те бяха под риск. Бяха нужни държавно ръководени разходи от някакъв вид, за да се избегне потенциално спираловидното спадане на БВП. Китай избра да се фокусира специално върху инфраструктурното развитие, форма на национално инвестиране, финансирано в собствен стил, главно чрез държавноконтролирани банки. Китай не бе спрян от страховете относно разходи или дефицити (явни или скрити), не бе разубеден, че специалните програми биха изместили финансирането за частния сектор.

Въпреки че думите бяха избрани внимателно, същността на съобщението от националното икономическо ръководство, когато светът се бореше с финансовата криза, изглеждаше ясна:

“Не се притеснявайте. Знаем, че износът ще спадне, тъй като светът се бори с финансовите предизвикателства. Но правителството в Китай ще харчи директно и индиректно в голям мащаб, за да избегнем рецесия. Ако сумата на плануваните разходи не свърши добра работа, то тогава ще изхарчим дори още повече – всичко, което е необходимо, за да поддържаме икономическия растеж. Така че бъдете уверени, адаптирайте се по съответен начин, но не се притеснявайте, не спирайте. Нацията ще преодолее това по отличен начин.”

Програмата проработи много добре. Потрeбителската и бизнес увереност останаха много силни. Икономическият растеж в Китай продължи, въпреки значителния спад в износа поради икономическите проблеми в почти всички останали страни, a растежът на БВП бе доста силен (над 9% годишно) през 2008, 2009 и 2010 г. Китайските банки се представиха доста добре по време на световната криза....”

Превод: Райчо Марков

***

"...During the period of global financial problems since 2008, china has not reduced government spending nor substantially changed its taxation system or tax rates. The treasury issues bonds and the central bank issues securities as routine matters. Much of the funding for the infrastructure development is provided by government-controlled banks, which also buy most of the government securities. China has also not been overly constrained about growth of money supply, which has often run at a rate about 15% to 20% per year. (In 2010, the money supply in the U.S., measured by M2, grew about 3%.) The money supply of China is now about 200% of GDP, while it is about 65% in the U.S.

The central bank and other government agencies have taken various steps when they considered them appropriate to help control inflation, which periodically rises for one reason or another. Sometimes inflation has increased largely from international changes in supply/demand for crops or commodities, and China has typically addressed those issues in its own specific ways. If the combination of Chinese exports and Consumption and Investment grow sufficiently so as to put pressure on capacity, the government has shown it can take various steps to slow down the infrastructure development that was planned to help a slow economy. Such government actions often include administrative limits on the growth of bank lending; in China, such limits applied to individual banks can be far more effective at slowing loan growth than conventional Western indirect approaches such as raising interest rates. Interest rates are controlled within bounds by the central bank, which works to aid the stability of the banking system.

In late 2008, when the world was facing a financial crisis, and it was not clear how much it might spread to China, the nation embarked on a big spending program, largely infrastructure development, amounting to about 4 trillion yuan over a two-year period: more than 13% of the annual run-rate of GDP. (The not-quite comparable program in the U.S. amounted to about half that size, relative to GDP, including tax reductions.) The picture seemed clear, unimpeded by fears from the myths: exports were declining; Consumption and private sector Investment were not going to make up for the shortfall in GDP, and were actually at risk themselves; government-directed spending of some sort was going to be necessary to avoid a potentially spiraling drop in GDP. China chose special focus on infrastructure development, a form of national Investment, financed in its own way, largely through state-controlled banks. China was not held back by fears about spending or deficits (explicit or implicit), nor deterred by fears of the special programs “crowding out” private sector financing.

Although the wording was chosen carefully, the essence of the message from the nation’s economic leadership as the world face financial crisis seemed clear: “Don’t’ worry. We know that exports will decline, as the world faces real financial challenges. But the government in China will spend directly and indirectly in a big way, to avoid recession. If the amount of spending planned does not do the job sufficiently, then we will spend more – whatever it takes to keep the economy growing. So maintain your confidence; adapt as appropriate, but don’t worry, don’t pull back; the nation will get this in fine shape.”

The program worked very well. Consumer and business confidence remained strong. Economic growth in China continued, despite significant declines in exports 9due to the economic problems in most other countries), and GDP growth was quite strong ( over 9% annually) in 2008, 2009, and 2010. Chinese banks did quite well during the global crisis…"