понеделник, 24 август 2015 г.

МИХАЛ КАЛЕЦКИ: ПОЛИТИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА ПЪЛНАТА ЗАЕТОСТ



Michal Kalecki (22 юни 1899 г. - 18 април 1970 г.) е полски икономист-марксист.  Това есе е публикувано за първи път в Political Quarterly през 1943 г. По-кратка версия на това есе е публикувана в The Last Phase in the Transformation of Capitalism (Monthly Review Press, 1972).



I

1. Голямо мнозинство икономисти сега е на мнение, че дори и в капиталистическата система е възможно да се осигури пълна заетост чрез правителствена разходна програма, при условие, че е налице адекватен план, който да назначи цялата налична работна сила,  ако съществуват адекватни доставки от необходимите чуждестранни суровини и материали, получени в замяна на износа.

Ако правителството предприеме публично инвестиране (например построяването на училища, болници, магистрали) или субсидира масовото потербление (т.е. семейни надбавки, намаляване на косвените данъци или субсидии за поддържане на ниски цени на стоките от първа необходимост), и ако, което е по-важно, тези разходи са финансирани чрез издаването на дълг, а не чрез данъците (което би могло да се отрази неблагоприятно на частните инвестиции и потреблението), ефективното търсене за стоки и услуги може да се увеличи до точка, където се постига пълна заетост. Трябва да се отбележи, че такива правителствени разходи увеличават заетостта не само директно, но също и косвено, тъй като предизвиканите от тях по-високи доходи водят до вторично нарастване на търсенето на потребителски и инвестиционни стоки.

2. Би могло да се зададе въпросът, откъде частният сектор ще вземе парите, за да ги даде на заем на правителството, ако не ограничи собствените си инвестиции и потребление? За да се разбере този процес, най-добре е, според мен, да си представим, за момент, че правителството плаща на доставчиците си с правителствени ценни книжа. Доставчиците, най-общо, няма да запазят ценните книжа, а ще ги пуснат в обращение, купувайки други стоки и услуги и така, докато най-накрая тези ценни книжа ще достигнат до хора или фирми, които ще ги здържат като носещи лихва активи. Във всеки период от времето общото нарастване на правителствените ценни книжа, притежавани (временно или постоянно) от лица и фирми, ще е равно на стоките и услугите, които са продадени на правителството. Така това, което икономиката отдава в заем на правителството, са стоки и услуги, чието производство е “финансирано” от правителствените ценни книжа. В реалността правителството плаща за услугите не с ценни книжа, а с пари в брой (кеш), но едновременно издава ценни книжа и така източва парите в брой; и това е еквивалентно на въображаемия процес, описан по-горе.

Какво обаче се случва, ако хората в частния сектор не пожелаят да поемат цялото нарастване на правителствените ценни книжа? Те ще ги предложат на банките, за да получат в замяна пари в брой (банкоти или банкови депозити). Ако банките приемат тези оферти, ставката на лихвения процент ще се поддържа, ако не, цената на ценните книжа ще спадне, което означава покачване на лихвения процент, а това ще насърчи хората в частния сектор да държат повече ценни книжа по отношение на депозитите. Следователно ставката на основния лихвен процент зависи от банковата политика, и по точно от политиката на централната банка. Ако целта на тази политика е да поддържа лихвения процент на определено ниво, това би могло лесно да се постигне, независимо колко голям е размерът на взиманите от правителството заеми. Такава бе, и все още е позицията при настоящата война. Въпреки астрономичните бюджетни дефицти, ставката на основния лихвен процент не се покачва от началото на 1940 г.

3. Може да се възрази, че правителствените разходи, финансирани чрез издаването на дълг, ще породят инфлация. На това може да се отговори, че ефективното търсене, създадено от действията на правителството, действа като всяко друго нарастване на търсенето.  Ако трудът, заводите и чуждестранните суровини са в достатъчно количество, нарасналото търсене се посреща с увеличаване на производството. Но ако точката на пълна заетост на ресурсите е достигната и ефективното търсене продължава да нараства, цените ще се покачат, за да изравнят търсенето на предлаганите стоки и услуги. (В състояние на свръх заетост на ресурсите, на каквото сме свидетели при днешната военна икономика, инфлационното покачване на цените е избегнато единствено дотолкова, доколкото е ограничено търсенето на потребителски стоки чрез въвеждане на купонна система и директно облагане с данъци.) Следва, че ако правителствената намеса цели постигането на пълна заетост, без да предизвика увеличаване на ефективното търсене отвъд точката на пълна заетост, няма заплаха да се страхуваме от инфлация.2

II

1. Горното е много груб и непълен израз на икономическата доктрина за пълната заетост. Но мисля, че е достатъчно да запозная читателя с най-важното от доктрината, за да може той да следи последващата дискусия относно политическите проблеми, включени в постигането на пълната заетост.

Първо трябва да се отбележи, че въпреки че сега повечето икономисти са съгласни, че пълна заетост може да се постигне чрез правителствените разходи, това не бе така само до неотдавна. Сред противниците на тази доктрина имаше (и все още има) видни т. нар. “икономически експерти”, които са в тесни връзки с банките и индустрията. Това предполага, че има политически корени в опозицията на доктрината на пълната заетост, въпреки че представяните аргументи са икономически. Това не означава, че хората, които ги прокламират, не вярват в техния икономически смисъл, колкото и беден да е той. Но упоритото невежество обикновено е проява на поддържащи го политически мотиви.

Въпреки това, съществуват дори повече директни признаци, че става въпрос за първокласен политически проблем. По време на Великата депресия от 30-те години големият бизнес във всички страни постоянно се противопоставяше на експериментите за увеличаване на заетостта чрез правителствените разходи, с изключение на нацистка Германия. Това ясно се вижда в САЩ (опозицията на политиката Ню Дийл), във Франция (експеримента Blum) и в Германия преди Хитлер. Отношението не е лесно да се обясни. Явно, по-високото производство и заетост облагодетелства не само работниците, но също и предприемачите, тъй като печалбите на последните нарастват. Очертаната по-горе политика на пълна заетост не посяга на печалбите, тъй като тя не включва никакво допълнително облагане с данъци. В икономически спад предприемачите копнеят за бум; защо тогава не примат с удоволстие синтетичния бум, който правителството е в състояние да им предложи? Това е трудният и интригуващ въпрос, с който ще се занимаем в тази статия.

Причините за противопоставянето на “индустриалните лидери” на пълната заетост, постигната чрез правителствените разходи, може да се раздели на три категории:

а) Неприязън към правителствената намеса в проблемите на заетостта като такава;

б) Неприязън към насоката на правителствените разходи (публични инвестиции и субсидиране на потреблението);

в) Неприязън към социалните и политически промени, идващи в резултат на поддържането на пълна заетост.

Ще изследваме подробно всяка от тези три категории на противопоставяне на правителствената експанзионистична политика.

2. Първо ще се занимаем с нежеланието на “капитаните на индустрията” да приемат правителствената намеса в сферата на заетостта. Всяко разширяване на държавната активност се гледа от бизнеса с подозрение, но създаването на заетост чрез правителствените разходи има специален аспект, който прави опозицията особено остра. В рамките на системата на ненамеса в частните дела, нивото на заетостта зависи, до голяма степен, от т. нар. състояние на увереност.  Ако увереността намалее, частните инвестиции намаляват, което води до спад на производството и заетостта (както директно, така и косвено поради вторичния ефект от намаляването на доходите след спада на потреблението и инвестициите). Това дава на капитаните силен, косвен контрол над правителствената политика: всичко, което би могло да разклати състоянието на увереност, трябва да се избягва много внимателно, защото би причинило икономическа криза. Но след като веднъж правителството научи трика за увеличаване на заетостта чрез собствените си покупки, този силен контролиращ уред губи ефективността си. Откъдето следва, че правителствените дефицити, необходими за осъществяването на правителствената намеса, трябва да се считат за опасни. Социалната функция на доктрината на “стабилните финанси” е да направи нивото на заетост зависимо от състоянието на увереността.

3. Неприязънта на бизнес-лидерите към политиката на правителствени разходи става дори още по-остра, когато те разглеждат обектите, за които тези пари ще бъдат харчени: публични инвестиции и субсидиране на масовото потребление.

Икономическите принципи на правителствената намеса изискват публичните инвестиции да са ограничени до обекти, които не се съревновават със съоръженията на частния бизнес (болници, училища, магистрали). В противен случай доходността на частните инвестиции може да бъде накърнена, а положителният ефект на публичните инвестиции за насърчаване на заетостта да се неутрализира от отрицателния ефект от намаляване на частните инвестиции. Тази концепция подхожда много добре на бизнесмените. Но обхватът на публичните инвестиции от този сорт е твърде тесен и съществува заплаха, че правителството, преследвайки тази политика, би могло евентуално да се изкуши и да национализира транспортните или обществените услуги, за да придобие нова сфера за инвестиции.3

Ето защо би могло да се очаква, че стопанските лидери и техните експерти биха били по-благосклонни към субсидирането на масово потребление (чрез семейни надбавки, субсидии за поддържане на ниски цени на стоките от първа необходимост и т.н.), отколкото към публичните инвестиции, тъй като, субсидирайки потреблението, правителството не би се впускало в каквото и да е предприемачество. На практика обаче това не е така. В действителност субсидирането на масовото потребление се посреща с много по-голямо противопоставяне от тези експерти, отколкото публичните инвестиции, тъй като на карта са заложени най-значими морални принципи. Фундаментите на капиталистичеката етика изискват всеки да “изкарва хляба си с пот на челото”, освен ако не притежава частни средства.

4. Разгледахме политическите причини за противопоставяне на политиката на създаване на заетост чрез правителствените разходи. Но дори и ако тази опозиция се преодолее, както е много вероятно да стане под натиска на масите, поддържането на пълна заетост би предизвикало социални и политически промени, които биха дали нов тласък на опозицията на бизнес-лидерите. Наистина, в режим на постоянна пълна заетост “торбата” ще престане да играе ролята си на дисциплиниращо средство. Социалната позиция на шефа би се подкопала, а самоувереността и класовото съзнание на работническата класа биха нараснали. Стачки за повишаване на заплатите и подобряване на условията на работа биха създали политическо напрежение. Вярно е, че в режим на пълна заетост печалбите ще са по-високи, отколкото при нормална ненамеса в частните дела, и дори повишаването на заплатите, като резултат от по-силната позиция на работниците при преговорите, е по-малко вероятно да намали печалбите, отколкото да повиши цените и по този начин да засегне неблагоприятно единствено интересите на рентиерите. Но “дисциплината във фабриките” и “политическата стабилност” се ценят повече от печалбите от бизнес-лидерите. Класовите им инстинкти им казват, че дълготрайната пълна заетост е нестабилно състояние от тяхната гледна точка, и че безработицата е неразделна част от “нормалната” капиталистическа система.

III

1. Една от важните функции на фашизма, както е показан от нацистката система, бе да премахне капиталистическото противопоставяне на пълната заетост.

При фашизма неприязънта към политиката на правителствените разходи, като такава, е преодоляна поради факта, че държавната машина е под директния контрол на едно партньорство между големия бизнес и фашизма. Необходимостта от мита за “стабилните финанси”, който служеше да недопусне правителството да неутрализира кризата в увереността чрез разходите си, е премахната. При демокрацията никой не знае как ще изглежда следващото правителство. При фашизма следващо правителство не съществува.

Неприязънта към правителствените разходи, било то за публични инвестиции или за потребление, е преодоляна чрез концентрирането на правителствените разходи за въоръжаване. Най-накрая, “дисциплината в заводите” и “политическата стабилност” при пълната заетост се поддържат от “новия ред”, който варира от потискането на профсъюзите до концентрационния лагер. Политическият натиск заменя икономическия натиск от безработицата.

2. Фактът, че въоръжаването е гръбнакът на фашистката политика на пълна заетост, има дълбоко влияние върху икономическия характер на тази политика. Широкомащабното въоръжаване е неразделно от разширяването на въоръжените сили и от подготовката на планове за завоевателна война. Това предизивиква също конкурентно превъоръжаване на други държави. Главната цел на разходите постепенно се премества от пълната заетост към осигуряването на максимален ефект за превъоръжаването. В резултат на това заетостта е “над пълна”. Не само че безработицата е заличена, но преобладава остър недостиг на работна ръка. Възникват трудности във всяка сфера и те трябва да се отстраняват чрез създаването на редица регулации и контрол. Такава икономика притежава много от характеристиките на плановата икономика и понякога бива сравнявана, поради неграмотност, със социализма. Въпреки това този вид планиране трябва да се появи винаги, когато една икономика си поставя определени високи цели на производство в определена сфера, когато тя се превръща в икономика-мишена, където икономиката на въоръжаването е специален случай. Икономиката на въоръжаването, по-специално, включва  ограничаване на потреблението в сравнение с това, което то би могло да бъде при пълната заетост.


Фашистката система започва с преодоляването на безработицата, развива се във въоръжаваща се икономика на недостига и неизбежно завършва с война.

IV

1. Какъв ще е практическият резултат от противопоставянето на политиката на пълна заетост чрез правителствени разходи в капиталистическата икономика? Ще се опитаме да отговорим на този въпрос на базата на анализа на причините за това противопоставяне, дадени в част II. Твърдяхме, че може да очакваме опозиция на лидерите на индустрията в три направления;

а) опозиция по принцип на правителствените разходи, базирани на бюджетния дефицит;

б) опозиция на тези разходи, насочени или към публични инвестиции, което може да предвещава намесата на държавата в нови сфери на икономическата дейност, или към субсидиране на масовото потребление;

в) опозиция на поддържането на пълна заетост, а не само предотвратяването на дълбоки и продължителни рецесии.

Сега трябва да се признае, че състоянието, когато “бизнес лидерите” можеха да се противопоставят на всеки вид правителствена намеса за облекчаване на икономическия спад, е, повече или по-малко, минало. Три фактора допринесоха за това: а) самата пълна заетост по времето на сегашната война; б) разработването на икономическата доктрина на пълната заетост; в) отчасти като резултат от тези два фактора, сега девизът “Никога вече безработица” е дълбоко вкоренен в съзнанието на масите. Тази позиция се отразява в последните становища на “капитаните на индустрията” и техните експерти. Относно необходимостта, че “нещо трябва да се направи в икономически спад” има съгласие; но борбата продължава, първо, относно това, какво трябва да се направи по време на рецесия (т.е. каква трябва да бъде насоката на правителствената намеса) и второ, че трябва да се направи единствено в спад (т.е. само за облекчаване на рецесията, вместо да се гарантира постоянна пълна заетост).

2. В сегашните дискусии върху тези проблеми отново и отново се появява концепцията за противодействие на икономическата рецесия чрез стимулиране на частните инвестиции. Това може да се направи чрез понижаване на основния лихвен процент, чрез намаляване на данъка върху дохода или чрез директно субсидиране на частните инвестиции по един или друг начин. Не е изненада, че една такава схема е атрактивна за бизнеса. Предприемачът си остава посредникът, чрез който се провежда намесата. Ако той не чувства увереност в политическата ситуация, той не би се поддал на подкуп, за да инвестира. А интеревенцията също не включва и “играта” на правителството с (публични) инвестиции или “прахосването на пари”, субсидирайки потреблението. 

Може да се покаже обаче, че стимулирането на частните инвестиции не предоставя адекватен метод за предотвратяване на масовата безработица. Има две алтернативи за разглеждане:

а) Ставката на основния лихвен процент или данъкът върху дохода (или и двете) са рязко намалени в рецесия и повишени по време на експанзия. В този случай, както времетраенето, така и амплитудата на бизнес цикъла ще бъдат намалени, но заетостта, не само в рецесията, но дори и по време на експанзията, може да остане далеч от пълна, т.е. средната величина на безработицата може да е значителна, въпреки че колебанията й ще са по-малки;

б) Ставката на основния лихвен процент или подоходният данък са намалени в рецесия, но не са повишени в последвалия експанзионистичен период. В този случай бумът ще продължи по-дълго, но трябва да свърши в нова рецесия: едно понижаване на основния лихвен процент или на подоходния данък, разбира се, не отстранява силите, причиняващи цикличната флуктоация в капиталистическата икономика. В новата рецесия основният лихвен процент или подоходният данък ще трябва да бъдат намалени отново и т.н. Поради това, в не толкова далечното бъдеще ставката на основния лихвен процент ще трябва да стане отрицателна, а подоходният данък ще трябва да се замени със субсидиране на доходите. Същото би възникнало, ако пълната заетост се целеше да бъде поддържана чрез стимулиране на частните инвестиции: основният лихвен процент и подоходният данък ще трябва да бъдат продължително намалявани.4

В допълнение към тази основна слабост на борбата с безработицата чрез стимулиране на частните инвестиции, е налице практическа трудност. Реакцията на предприемачите към описаните мерки е неясна. Ако икономическият спад е остър, те могат да възприемат много песимистично виждане за бъдещето и намаляването на основния лихвен процент или на подоходния данък може тогава да има незначителен или никакъв ефект върху инвестициите за дълъг период от време, а оттам върху общото ниво на производство и заетост.

3. Дори онези, които се застъпват за стимулиране на частните инвестиции като инструмент за борба с рецесиите, често не разчитат изключително на това, но го виждат като прилагано едновременно с публичните инвестиции. Понастоящем изглежда, като че ли бизнес лидерите и експертите им (поне някои от тях) са склонни да приемат, само като последна възможност, публични инвестиции, финансирани със заемни средства, като средство за облекчаване на икономическите спадове. Изглежда обаче, че те все още упорито се противопоставят на създаването на заетост чрез субсидиране на потреблението и на поддържането на пълна заетост.

Това състояние на нещата вероятно е симптоматично за бъдещите икономически режими на капиталистическите демокрации. По време на срив, било то поради натиска на масите или дори без него, ще бъдат предприемани публични инвестиции, финансирани чрез издаването на правителствен дълг, за да се спират широкомащабните състояния на безработица. Но ако се правят опити този метод да се приложи, за да се поддържа високо нивото на заетост, достигнато в последвал бум, много вероятно е да се срещне силна опозиция от страна на стопанските лидери. Както вече бе аргументирано, трайната пълна заетост въобще не им допада. Работниците биха “излезли от контрол” и “капитаните на индустрията” биха били нетърпеливи “да им дадат добър урок.” Освен това, нарастването на цените по време на подем е в ущърб на малките и големи рентиерии и ги прави “уморени от бумове”(boom-tired).

В тази ситуация е възможно да се формира мощен алианс между големия бизнес и интерсите на рентиерите и те вероятно биха намерили повече от един икономист да обяви, че ситуацията е явно нестабилна. Натискът от всички тези сили, и по-специално от големия бизнес, който, като правило, е с голямо влияние в правителствените департаменти, най-вероятно би накарал правителството да се върне към ортодоксалната политика на съкращаване на бюджетния дефицит. След това би последвал срив, при който политиката на правителствени разходи би се появила отново от самосебе си.

Този модел на политически бизнес цикъл не е напълно предполагаем; нещо много подобно се случи в САЩ през 1937-38 г. Фактически прекъсването на бума през втората половина на 1937 г. се дължеше на драстичното намаляване на бюджетния дефицит. От друга страна, в острия срив, който последва, правителството се върна незабавно към политиката на разходите. (Бележка на преводача: това ми напомни на тази статия-коментар: Право на отговор?)

Режимът на политическия бизнес цикъл ще е изкуствено възстановяване на позицията, каквато бе по времето на капитализма от 19 век. Пълна заетост би била достигана единствено на върха на бума, но сривовете биха били относително меки и краткосрочни.

V

1. Трябва ли прогресивните да са удовлетворени от режима на политическия бизнес цикъл, по начина, описан в предишната част? Мисля, че те трябва да му се противопоставят на две основи:

а) че той не осигурява трайна пълна заетост;

б) че правителствената намеса е вързана за публичните инвестиции и не обхваща субсидирането на потреблението.

Това, което сега масите искат, е не смекчаване на спадовете, а пълното им отстраняване. Нито пък полученото по-пълно използване на ресурсите би трябвало да се прилага към нежалани публични инвестиции, само за да се предоставят работни места. Правителствената разходна програма би трябвало да бъде посветена на публични инвестиции единствено дотам, докъдето такива инвестиции са наистина нужни. Останалите правителствени разходи, необходими за поддържането на пълна заетост, би трябвало да се използват за субсидиране на потреблението (чрез семейни надбавки, пенсии за възрастните, намаляване на косвените данъци и субсидиране на стоките от първа неободимост). Противниците на такива правителствени разходи казват, че правителството тогава няма да има нищо, което да покаже за изхарчените си пари. Отговорът е, че тези разходи идват с по-високия жизнен стандарт за масите. Не е ли това смисълът на цялата стопанска дейност?

2. “Капитализмът на пълната заетост” ще трябва, разбира се, да изгради нови социални и политически институции, които ще отразяват нарасналата сила на работническата класа. Ако капитализмът успее да се приспособи към пълна заетост, в него ще бъдат вградени фундаментални реформи; ако ли не, той ще се окаже демодирана система, която трябва да се бракува.

Но вероятно борбата за пълна заетост ще доведе до фашизъм? Вероятно капитализмът ще се приспособи към пълната заетост по този начин? Това изглежда малко вероятно. Фашизмът се появи в Германия на фона на огромна безработица и се поддържаше чрез осигуряването на пълна заетост, докато капиталистическата демокрация не успя да го стори. Борбата на прогресивните сили за всяка заетост в същото време е и начин за предотвратяване на връщането на фашизма.


Превод: Райчо Марков



ИЗТОЧНИК: mrzine.monthlyreview.org


1 Тази статия приблизително отговаря на лекция, изнесена пред the Marshall Society в Cambridge през пролетта на 1942 г.

2 Друг проблем от по-техническо естество е този за националния дълг. Ако пълната заетост е поддържана чрез правителствени разходи, финансирани със заеми, националният дълг непрекъснато ще нараства. Това, не е необходимо, обаче да включва каквито и да са смущения в общото производство и заетостта, ако лихвата по дълга е финансирана от годишен капиталов данък. Текущият доход, след като капиталовият данък е платен, на някои капиталисти ще е по-нисък, а на други по-висок, отколкото ако националният дълг не се бе увеличил, но техният съвкупен доход ще остане непроменен и съвкупното им потребление е малко вероятно да се промени значително. Освен това, стимулът да се инвестира в основен капитал не е повлиян от капиталовия данък, тъй като той се плаща върху всеки вид богатство. Дали една сума е държана в кеш или в правителствени ценни книжа или е инвестирана в построяването на фабрика, същият капиталов данък се плаща върху нея и следователно сравнителното предимство е непроменено. И ако инвестирането е финансирано от заем, явно е, че не е повлияно от капиталовия данък, защото не означава увеличаване на богтаството на инвестиращия предприемач. По този начин нарастването на националния дълг не засяга нито потреблението на капиталистите, нито инвестициите, ако лихвата по него се финансира от годишен капиталов данък. [Виж 'A Theory of Commodity, Income, and Capital Taxation']

3 Тук трябва да се отбележи, че инвестициите в една национализирана индустрия могат да допринесат за решаването на проблема с безработицата единствено, ако са предприети на принципи, различни от възвръщаемостта на частното предприемачество, или те трябва целенасочено да са избрани в подходящо време, за да облекчат тези от частното предприемачество. Правителството трябва да е задоволено от по-ниската нетна ставка на спадовете.


4 Точна демонстрация на това е дадена в статията ми, която ще бъде публикувана в Oxford Economic Papers. [Виж 'Full Employment by Stimulating Private Investment?']

Няма коментари:

Публикуване на коментар