понеделник, 31 август 2015 г.

СВЕТЪТ СПОРЕД МОДЕРНАТА МОНЕТАРНА ТЕОРИЯ (от РЕБЕКА РОДЖЪР)



Пренебрегвайки парите за суверенната власт, която им дава стойност

Твърде често произходът на нашите икономически беди e покрит от мистична почит към някакъв независим паричен дух. Икономистите зад Модерната монетарна теория (ММТ) се стремят да повдигнат воала като изучават специфичните действия, възникващи, когато парите се създават, циркулират и унищожават.


ММТ ще разочарова онези, които търсят велика, обединяваща, социалнополитическа теория. Но като аналитичен инструмент, ММТ изяснява кой притежава първичната власт – суверенитета – в обществото и как той организира паричната система, за да служи на интересите му. Не е изненадващо, че това често е история за огромна жестокост и експлоатация.

Но откритието, че правилата на парите не са непроменими, природни закони, а вместо това са създадени и постоянно променяни от хората, отваря възможностите отвъд обхвата на сегашното ни политическо въображение. Въпросът вече е: Какъв вид общество искаме? Имаме ли физическите ресурси да поддържаме това общество? И най-накрая, как, по дяволите, набираме политическата воля, за да стигнем до там?

Първо, трябва да разберем източника на съвременната парична стойност и да се преборим с насилието на произхода й. Представете си, че тъкмо сте завладяли остров. Населението там води безгрижен живот, ловувайки и занимавайки се със земеделие, а природното изобилие позволява никой да не трябва да работи твърде много. Но под плодородната почва има ценни минерали, които могат да ви направят много богати, ако можете да накарате хората на острова да положат тежък труд изкопавайки ги за вас.

Оръжието ще работи за тази цел, но робовладелството е извън социалната ни приемливост. Какво ще стане, ако вместо всеки ден принуждавате работниците в мините ви под дулото на пушката, създадете своя собствена парична система? Бихте могли да отпечатате лицето си върху куп пластмасови жетони и да плащате на миньорите с тях, докато наложите задължителен данък в жетони в края на всеки месец. За да избегнат затвор или смърт, те ще трябва да са сигурни, че ще работят достатъчно, за да си набавят нужните жетони в края на месеца. Сега е необходимо да вадите оръжието си само веднъж месечно, когато обикаляте от врата на врата, изисквайки жетоните си. Местните жители си остават “свободни”, но все пак работата в мините е свършена.

Суверенът (в случая вие) сe превръща в създател на парите, не защото се е научил как да гравира лицето си върху монети, но поради това, че притежава силата да наложи данъци, деноминирани в собствените си монети. Икономистът Hyman Minksy каза известната фраза: “Всеки може да създава пари – проблемът е те да се приемат от останалите.”

Вашите жетони биха били напълно безполезни без заплахата ви за насилие, но с нея те се превръщата в първостепенен фактор в живота на вашите обекти. Те трябва да фокусират живота си около изкарването и спестяването на жетони. Някои хора ще работят в мините ви; други, вероятно, ще продават стоки и услуги на миньорите. Вие, междувременно, ще сте трансформирали цяла една икономика заради вашата печалба, само с периодичната употреба на сила.

Принуждаването на хората да плащат данъци в пари, които иначе биха били безполезни, създава търсене за парите и им дава стойност. Тази идея, наричана Чартализъм, е една от централните градивни блокове на Модерната монетарна теория. “Модерните пари” са фиатни пари, държавно издадена валута, която не е подкрепена от цененни метали или някаква друга стока. Те са толкова тиранични, колкото и вашите островни жетони. Не можете да търгувате във фиатни пари с държавата за фиксирано количество злато или жито, но все още се нуждаете от тях, за да плащате данъците. САЩ функционират във фиатна система от 1971 г., когато Никсън закри Бретън-Уудската система – международната финансова система, създадена след Втората световна война, която позволяваше на щатските долари да бъдат конвертирани в злато. От тогава еврото, британският паунд и японската йена са фиатни валути. Но дори и в система с подкрепени със стока пари, където държавата издава парите, ако те са приемани за плащането на данъци, имат склонността да се търгуват над стриктната си стокова стойност. Според Кейнс паричните системи са били “модерни” за “последните, поне, 4000 години”.

Вариации на повествованието за модерните пари се срещат многократно в хода на историята. Налагането на монетарни данъци, за да се създаде заплащана работа, е “почти повсеместно преживяване навсякъде в Африка” през колониалната ера, обяснява икономистът Randall Wray. Данък върху колибите, съпътстван с изключително насилие и расова сегрегация, принуждава мигриращите работници в златните и диамантени мини на Южна Африка. Антропологът Bernard Magubane описва същността на този данък като служещ за “увеличаване на икономическия натиск върху африканските селяни”, за да ги принуди да работят срещу заплата.

Дори по-рано, през VIII век, англосаксонските крале са “гравирали имената и титлите си върху монети”, които са използвали кто средство за плащане на неща, и които са искали и са приемали вместо натура за “плащане на ренти” и задължителна почит, пише Christine Desan, чието изследване преобръща историята за митичния “бартер” в началните учебници по икономикс, твърдяща, че парите са били изобретени единствено, след като търговията се е усложнила. Според Desan “парите се създават, когато държателят на парите използва едиственото си местоположение в центъра на общността, за да маркира коренно различни индивидуални всноски по общ начин”.

Обяснението на Desan за произхода на парите ми напомня на точковата система, използвана в студентските общежития, където живеех в колежанските години. Всяка вечер се радвахме на домашно сготвена храна и помещенията рядко изпадаха в мизерия, въпреки голямата натовареност на обитателите им с учебен материал и лекарства, защото точковата система ни принуждаваше да полагаме труд. Точки можеха да бъдат изкарвани чрез вършене на домакинска работа (колкото по-трудоемка работа, толкова повече точки), а всеки член на общежитието дължеше 30 точки на седмица. Точковите баланси се съхраняваха в таблица на лист хартия (нямаше никакви точкови жетони с нечие лице на тях), и ако точковият ти дефицит надхвърлеше определена граница, рискуваш да бъдеш изритан от общежитието.

Не е необходимо голямо въображение, за да си представим, че едно общежитие може да избере да работи с дефицит, като издаде повече точки, отколкото събира и да позволи търговия с точките. Това би позволило на индивидите да спестяват точки, да ги разменят на частни пазари за лекции, домашно произведени неща или каквото и да е друго, което студентите в общежитието могат да произведат. Местна ферма би могла дори да пожелае да продава храна срещу точки, при условие, че тя може да използва точките, за да назначава и плаща с тях на студентите по време на прибирането на реколтата. Както колониално наложените пари, точките биха имали стойност дотогава, докато студентите от общежитието се нуждаят от тях, за да изпълняват задълженията си към общежитието и докато то притежава наказателните средства за тяхното прилагане.

Точката, както жетона, е условна единица, която има стойност поради налoженото дългово бреме. Но приликата предполага, че логиката на модерните пари може да бъде приложена в служба на колектива, а не за експлоататорски, политически цели.

Суверените създават парите като средство за получаване на труд и други ресурси, от които се нуждаят за изпълняването на политическите си цели. Суверенът направлява кораба, поне в началото, а не някакво парично божество. Ако суверенитетът е в ръцете на хората, парите могат да бъдат използвани в служба на общото благо. Ако хората нямат формалната политическа власт, по-демократични слоеве на суверенност могат да са възможни в сянката на официалния суверенитет, при условие че средствата за производство съществуват вътре е общността. Разбирането на съвременните пари и отношението им към суверенитета би било необходимо, но далеч недостатъчно, за да се постигнат такива трансформации.

Когато изучаваме суверенните финанси, инстинктът е склонен да ни подведе. Суверенът създава парите, харчейки ги за неща. А данъците и таксите, изплащани към суверена, унищожават парите. Да вземем например нашето хипотетично колониално управление: Не същетвува фиксиран лимит на сумата жетони, която то може да издаде. То налага данъчно бреме, за да създаде търсене за жетоните, и за да им даде стойност. Но единственият начин за някой друг, който не е правителството, да задържи фиатните му пари, е правителството да постигне дефицит – то трябва да издаде повече жетони, отколкото събира като данъци. 

При издаването на парите суверенът не е ограничен  от бюджетните опасения, които са присъщи за индивидите. Ако ние харчим повече, отколкото изкарваме, евентуално кредитните ни карти ще бъдат спрени и повече не бихме били в състояние да купуваме неща или да погасяваме данъците си. Но като издател на парите, суверенът няма нужда от собствените си жетони и поради това той не е принуден да затваря дефицитите си. Независимо дали става дума за англосаксонски крал или демократична държава, притесненията на суверена са как може да постигне нужните дефицити – как може да използва парите си за покупките на стоки и труд, нужни за ипълнението на политическите му цели.

Едно от най-полезните проникновения на ММТ е, че не всички правителства са суверенни. Правителства, които не издават собствената си валута или имат дългове, деноминирани в нечия чужда валута, не са монетарно суверенни. Поради това въобще няма полза да се сравняват финансите на Гърция (която ползва еврото, валута върху която тя няма почти никакъв контрол) със САЩ. По-добро сравнение би могло да бъде между Гърция и щата Мичигън, който също е потребител на валутата.

В САЩ доларите се създават, когато федералното правителство харчи. Конгресът разпределя разходите и определя данъците. Държавата прилага данъчното облагане чрез данъчната служба (IRS – Internal Revenue Service), съдилищата и евентуално – наказателната система. Точно както студентското общежитие не може да “свърши” точките, правителството на САЩ никога не може да свърши доларите. Докато главницата и лихвите са деноминирани в щатски долари, САЩ винаги могат да платят, печатайки пари или издавайки резерви. Разликата между издаването на суверенен дълг и директното “създаване на пари от въздуха” е само във времето и създаването на малко допълнителни пари във формата на лихва.

В основата си, недостигът на пари е политическо решение, като наложения от Конгреса задължителен лимит, “таван на дълга” върху сумата пари, която федералното правителство “заема”. До голяма степен то е мотивирано от онези, които искат да държат богатството концентрирано в ръцете на малцина (които могат лично да се облагодетелстват от метафоричната печатница чрез правителствените разходи или от директния достъп до Федералния резерв).

Това не означава, че не съществуват други ограничения върху обществените разходи. Инфлацията е реално ограничение. Ако правителството харчи долари, създавайки ги по-бързо, отколкото е частното търсене за съхраняване на пари, цените ще се покачат. Спестяванията ще загубят стойност, докато дълговите товари ще станат по-леки. Ако работните заплати изостанат от другите цени, те ще пострадат.

За щастие суверенът притежава инструменти, различни от задължителния лимит на дълга, за управление на паричното търсене: - данъците. Увеличаването на данъците прави парите по-оскъдни и търсени. Но ако частният сектор изгуби твърде много от покупателната си сила, тъй като правителствените данъци са твърде големи (или харчи твърде малко), търговията замръзва.

Откъде да знаем кога да облагаме с данъци, кого да облагаме с данъци и как да облагаме с данъци? Това е както въпрос на политически ценности, така  и на макроикономикс, но ММТ ни помага да преценим изборите пред нас. Препоръчителната част на ММТ обикновено се фокусира в постигането на две цели – поддържането на пълна заетост и ценова стабилност (между другото същите две цели, които Федералният резерв трябва да съблюдава). Вместо да се фокусира върху икономическия “растеж”, като нещо добро само за себе си, ММТ се стреми директно към обещания от такъв растеж резултат: че всеки, който иска работа, може да намери такава, и че стоките и услугите ще остават достъпни по отношение на дохода.

За да постигне ценова стабилност, ММТ отхвърля инфлационната параноя, която прониква общественото мнение, в полза на по-задълбочена диагноза. Ако цените за определени стоки и услуги нарастват, дали това е поради циркулирането на твърде много пари, или поради инстински недостиг от тези стоки и услиги? Това, което се усеща като инфлация, всъщност може да е дефлация на работната заплата,  комбинирано с изкуствно наложен недостиг от монополисти, спекуланти и рентиери. Последствията от тези злини няма да се коригират чрез настройването на големината на паричното предлагане. Ако хранителните цени се покчват поради спекулация, по-добре е да се регулират пазарите, отколкото да се увеличават данъците.

Но дори и в случай на истински недостиг, понякога са оправдани повече разходи. Ако енергийните цени се увеличават поради недостиг, по-добре е да се намали търсенето за енергия чрез разходване за алтернативи като разширяване на обществения транспорт и изолиране на домовете, отколкото да се увеличава търсенето на пари чрез намаяване на разходите.

Стандартните икономисти считат пълната заетост за инфлационна, защото когато трудовият пазар е затегнат, работниците могат да изискват по-голям дял от богатството, което създават. “Една резервна армия от безработни” поддържа труда евтин. Безработните служат като “буферен резерв” за закотвяне на цените, или както Randall Wray го казва – “да бори инфлацията отчаянието им, тъй като те се опитват да наддават за работното място на някой работещ, предлагайки да работят за мизерни заплати.”

ММТ обаче твърди, че цените могат да се закотвят не чрез мизерията на безработните, а чрез предлаганата от правителството работа на всеки безработен, който търси работа. Тази гарантирана заетост, предлагана срещу една достойна за живот заплата и социални придобивки, би поставила под на заплатите и би предоставила на работниците избора да отказват тези работни места в частния сектор, които са експлоататорски и безсъвестни. Гарантирането на трудовата заетост действа контрациклично на бумовете и сривовете в частния сектор, стабилизира икономиката и гарантира на работниците доход, независимо от прищвеките на капиталистическата класа.

Ако правителството може да си позволи да наеме всеки, то също може да си позволи просто да плаща базов доход на всеки гражданин, независимо дали работи или не. Базовият доход би направил трудовия пазар по-конкурентен, ако достатъчно хора изберат да не работят. Но той, сам по себе си, не поставя под на работните заплати. Дори и с базов доход, ако има повече хора, търсещи работа, отколкото са наличните работни места, работодателите няма да са принудени да подобряват условията на труд и работните заплати.

Едно изследване на Павлина Чернева и Rania Antonopoulos показва, че, когато са запитани, повечето хора искат работа. Изследвайки как гарантираната заетост повлиява на жените в бедните страни, те откриват, че програмите са популярни, до голяма степен защото признават и разпределят по-справедливо и компенсират всички тези грижи за деца и стари хора, които сега често са изпълнявани от жените безплатно (поради обич или задължение), извън всякакво осчетоводяване.

Bill Mitchell предупреждава, че раздаването на пари е по-инфлационно, отколкото закупуването на труд; базовият доход би трябвало да бъде балансиран с по-бдително данъчно облагане, за да не се допусне рязка обезценка. Той смята също, че гарантираната заетост е по-трансформираща в разширяването на понятията ни за “работа” и политическо участие. Докато прилагането на една такава програма, без съмнение, ще е объркано и неперфектно, излишните страхове относно “създаването на работа” предполагат липса на въображение. Ако свършим дърветата за засаждане и работните места за детегледачки, всеки би могъл да работи просто по-малко часове.

Гарантираната заетост и базовият доход са съпътсвтащи политики. Едната гарантира, че всеки, който иска да участва в обществото, може да го стори и да е фромално признат и компенсиран за своя принос. Другата гарантира, че никой не е принуден да работи, ако не иска. MMT вижда първата като най-директния път към пълна заетост и ценова стабилност, но програмите в никакъв случай не са взаимно изключващи се.

Много застъпници на ММТ виждат гарантираната заетост като преходна програма, поддържаща работниците продуктивни и уменията им свежи, докато частният сектор не намери място за тях. Но работа, която служи на общественото благо, която предоставя предостатъчно свободно време и подкрепя нископотребителски стандарт на живот, е привлекателна сама по себе си. За онези, които ценят силната общност и здрава околна среда, гарантираната заетост би могла да е шанс да се откъснат от жизнения стандарт в стил “работи здраво, потребявай здраво”, за да извършват много необходими обществени услуги, докато запазват частния сектор отворен за онези, които са с по-тежки амбиции и апетити.

ММТ ни насърчава да разглеждаме парите като претенция към ресурсите на обществото, обещание, което дава право за наддаване на каквито и да са ресурси, налични за продан. Паричната система тогава е едно неперфектно табло за записване на резултата на претенции върху ресурсите. Парите имат значение единствено дотолкова, доколкото могат да бъдат компенсирани с “реално” богатство. Но какво означава реално богатство? Богатството е субективно, объркано понятие за неща, на които хората отдават значение и са зависими от тях. То включва неща, които са добри за броене, като умни мобифони и соеви зърна, както и неща, които, понякога, предпочитаме да вярваме, че не изсикват броене, като чистата вода и плодородната почва. Богатството включва също неща, които не се поддават лесно на измерване, като образованието, политическото влияние и здравето.

Правителствените дефицити – паричното предлагане – и БВП са абстракции, прикриващи проблемите на властта и разпределението на богатството, които са резултат от дадена политическа система.  Тези абстракции нямат никакъв смисъл сами по себе си. Правителственият дефицит просто означава, че суверенът е изхарчил пари в икономиката, които не е таксувал обратно. Той не казва дали тези пари са похарчени за бомби или училища, или чист подкуп. Една страна може да има висок дефицит, защото малка прослойка от населението продава тонове луксозни стоки и финансови инструменти помежду си, докато всички останали умират от глад. В крайна сметка това, което е от значение, е качеството и разпределението на ресурсите.

Тези, на върха на икономическата ни пирамида, разбират, че фиатните пари са неограничени, но почти всички останали под тях вярват, че те са ограничени. Живеем в услоията на остеритет и дълг. Но не е задължително да бъде по този начин. Идеята, че нямаме “парите” за предоставянето на важни обществени блага за всички, е злокачествен мит, който може да се поддържа единствено до тогава, докато оставаме в неведение относно начина, по който парите всъщност функционират. Но този мит е само оправдание за силовите структури, които, в крайна сметка, са подкрепяни от оръжието  и от огромното неравенство в разпоределението на ресурсите на нашата планета. Знанието не е заместител на политическата власт. То е само мястото, откъдето да започнем.

Източник: The New Inquiry



Превод: Райчо Марков

Няма коментари:

Публикуване на коментар