събота, 20 юли 2013 г.

Дълг, дефицит и Модерната монетарна теория (MMT) – интервю в “Harvard International Review” с професор Bill Mitchell




Професор Бил Мичъл


Въпрос: Благодаря Ви, че се отзовахте, професор Мичъл.  Днес (15 август 2011 г.) искам да разговарям с Вас относно Модерната монетарна теория (ММТ), с чиято теоритична разработка Вие сте неразделно свързван, и за значението й за текущия дебат относно финансите. Знам, че сте много язвителен относно ортодоксалната икономическа проповед. Така например неотдавна написахте в блога си: “икономическата медия е доминирана от финансови теми – твърде много публичен дълг; таван на дълга; фискална отговорност; суверенен риск; и всички останали проблеми от абсолютно никакво значение, които заемат централно място.” Бихте ли отделили малко време, за да обясните защо ММТ не отдава никакво значение на тези проблеми?

Проф. Мичъл: Голямото грешно разбиране е, че ММТ, в известна степен, очертава някакъв идеал или нов обществен строй, който трябва да бъде въведен. Реалността обаче е, че ММТ просто описва ситемата, в която повечето страни в света живеят и са живели от 1971 г. насам, когато американският президент по това време, Ричард Никсън, премахва конвертируемостта на щатския долар в злато. От този момент насетне, системата на фиксирани обменни валутни курсове, в която всички страни в света се бяха договорили да фиксират валутите си спрямо щатския долар, който в замяна бе вързан за златото при фиксирана цена, бе премахната. Така че от този ден насетне повечето от нас са живели в каквото наричаме фиатна валутна ситема.

Във фиатната валутна система легитимността на валутата произлиза от законодателния декрет: правителството ни казва, че това е валутата и след това я налага като такава по законодателен път. Валутата, сама по себе си, няма вътрешна стойност. Това, което й дава стойност, което ни мотивира да ползваме предложеното ни от правителството нещо, е фактът, че всички данъчни задължения са деноминирани и трябва да бъдат погасени в тази валута. Нямаме избор. Ако живеете в Америка например, трябва да заплатите дължимите американски данъци с щатски долари. Така че търсенето за валутата, която иначе е ненужен къс хартия, се управлява от факта, че всички данъчни задължения трябва да се погасят в тази валута. Веднъж осъзнали това, веднага става ясно, че националното правителство е монополният издател на тази валута. Това означава, че националното правителство в такава система никога не може да бъде в недостиг от тази валута; никога не може да свърши парите. Ние не сме му нужни, за да му дадем заем или да му заплатим данъци, за да може то да се сдобие с повече пари. Това е първото основно прозрение на ММТ: в своите разходи правителствата не са ограничени от нуждата да се сдобият с доход.

Ако продължим малко повече тази логика, бихме се запитали: “Добре де, не плащаме ли данъци и не купуваме ли държавни облигации, за да може правителството да харчи?” Тогава първо трябва да си зададем въпроса: “Откъде взимаме парите, с които си плащаме данъците и купуваме държавните облигации?” И отговорът е, че ние не можем да притежаваме валутата, докато първо националното правителство не я е похарчило. Правителственото харчене е първоначалният акт в тази система; облагането с данъци и вземането на заем следват след това. Фактически правителството таксува само това, което вече е изхарчило и взима пари на заем, които вече е изхарчило. Веднъж започнaли да следваме тази логика, разбираме, че повечето от предложенията, окупирали сегашния дебат навсякъде по света са основани на грешни постановки.

Друга основна ММТ идея е, че сега живеем в свят на плаващи обменни курсове, така че всички дисбаланси на международните валутни пазари са решават от варирането в цената на валутите. Това означава, че инструментите за провеждането на домашната политика - централната банка и фискалната политика – са свободни да преследват вътрешнополитически цели, знаейки, че цената на валутата на международните пазари ще реши валутните дисбаланси, произхождащи от търговките дефицити, излишъци и т.н.


Въпрос: Искам да осветя още няколко неща. Първото:  Основното прозрение на ММТ е, че правителството не трябва да таксува или взима заеми преди да може харчи. Имайки предвид неотдавншния фурор относно понижаването на кредитния рейтинг на американското правителство, някой би се запитал: ако това е вярно, защо правителствата продължават да издават дълг и да се притесняват от налаганата от пазарите за държавни облигации пазарна дисциплина и от кредитните агенции?

Проф. Мичъл: Да, това е интересен въпрос и е едно от нещата, което наистина препъва хората в опитите им да разберат ММТ. Под така наречената Бретон-Уудс система – системата на фиксиран валутен курс, преобладаваща във времето след втората световна война до 1971 г. – правителствата бяха ограничени от дохода си, тъй като централната банка бе в състояние да позволи само толкова пари в икономиката, колкото злато притежаваше според фиксираната стойност на валутата. Така че ако правителството би искало да изразходва повече, то би трябвало да вземе пари от някой друг в икономиката, така че общото парично предлагане е константа величина. В този вид парична система правителството трябваше да таксува или да взима заеми, за да може да харчи. (Забележка: Системата на паричен съвет в България е същата като изоставената Бретон-Уудс система, в която българското правителство не може да реши вътрешните икономически проблеми на страната чрез адекватна фискална и монетарна политика, тъй като дефицитите му, т.е. нужното намаляване на данъците и/или увеличаване на правителствените разходи, са ограничени от наличните резерви в евро - валута, която можем да добием единствено чрез постигането на по-голям износ на български стоки и услуги, или заеми, които се изплащат с лихва). Това обяснение се провлече и в модерната парична система, където е вече невалидно, тъй като използваме фиатна (неконверируема) валута вместо конвертируема такава.

Но вероятно има нещо повече от това. Едни от обясненията са, че икономическата професия все още не е отработила необходимите изводи за фиатната парична система. Аз не ги приемам, тъй като хората не са толкова глупави. Затова мисля, че трябва да се задълбаем по-надълбоко, за да обясним защо продължаваме да се държим сякаш сме все още в паричната система на златен стандарт, когато не се нуждаем от такова поведение.

Ако погледнем назад в историята и изследваме дискусии в различни правителствени документи, ще намерим солидно доказателство, че правителствата са събрали институционални предписания, като например издаването на дълг с определени счетоводни практики, за да направят всичко да изглежда като че ли издаването на дълг наистина финансира правителствените разходи. Тези институционални постановки бяха подсилени през края на 70-те и през 80-те, тъй като ортодоксалната икономическа професия знаеше, че тези договорености биха ограничили свободата на правителствата да харчат. Ортодоксалната икономическа мисъл вярва, че данъците изкривяват индивидуалния стимул, че правителствените заеми увеличават лихвения процент и по този начин подкопават частните инвестиции, и най-накрая, че опасността от правителствените разходи е хиперинфлация.

Въпрос:  Добре тогава, всичко идеология ли е или също така е и липса на разбиране как в действителност модерната парична система функционира?

Проф. Мичъл: Определено сред ортодоксалните икономисти има изопачаване относно функционирането на съвременната парична система. В ортодоксалните макроикономически учебници ще намерим глава за ролята на централната банка и тази глава описва как основната роля на централната банка е да контролира предлагането на пари чрез операциите на открития пазар – с други думи, купувайки и продавайки държавни облигации, контролирайки търсенето на пари в зависимост от предлагането. Историята продължава, че чрез този процес централната банка е в състояние да постигне желания основен лихвен процент.

Обяснението на този учебник е доста погрешно. Централната банка не може да контролира паричното предлагане. И след средата на 80-те години не много централни банки продължиха да вярват, че могат да го контролират. Те осъзнаха, че централните банки могат само да контролират основния лихвен процент, а не паричното предлагане. След като осъзнаха това, монетарната политика започна да бъде само поставянето и контролирането на основния лихвен процент чрез управлението на ликвидността на краткосрочните парични пазари.

Всяка търговска банка има сметка при централната банка – резервна сметка – и тези резервни сметки ежедневно се използват, за да е възможно чековете, които всички ние подписваме, да са изчистени всеки ден. Обикновено резервите не носят лихва от централната банка, така че ако обемът им надмине това, което всяка банка мисли, че ще й е необходимо за деня, банката ще е здръстена с мъртви пари. Сега, в някои страни това не е така, но дори и в държави като Австралия, където централната банка винаги е плащала някаква лихва върху резервите, възвръщаемостта е по-малка от тази, когато банката ги е отдала на заем.

В САЩ и Япония, например, исторически лихвата от тези резерви винаги е била нула. Така че търговските банки ще се опитат да дадат на заем излишните си резерви на други банки, които имат недостатъчно резерви. Конкуренцията на този пазар, наречен междубанков пазар за резерви, ще принуди лихвения процент да започне да намалява, тъй като банките биха се съгласявали да получават всякаква възвръщаемост по-голяма от нула. Ако централната банка позволи този процес да продължи, то тя би изгубила контрол върху монетарната политика, т.е. поддържането на избраната от нея положителна стойност на основния лихвен процент.

Начинът, по който централната банка може да поддържа контрол върху желаната от нея стойност на основния лихвен процент, е да управлява ликвидността, която се намира в тези резерви. Така, ако централната банка забележи, че търговските банки имат резерви в излишък във всеки отделен ден, тя източва тези резерви от системата, предлагайки финансов актив, носещ лихва, във вид на държавни облигации. Ролята на държавните облигации е да позволи на централната банка да освободи напрежението върху основния лихвен процент надолу и по този начин да поддържа избраният от нея положителен основен лихвен процент. Така  виждаме, че ролята на издаването на държавни облигации е доста по-различна от тази да снабдява правителството със заеми.


Въпрос: Постоянно слушаме как много политици говорят за “изплащането на държавния дълг”. Какво бихте направили от тези припеви?


Проф. Мичъл: Историческата реалност показва, че националните правителства съвсем рядко са намалявали общото количество натрупан дълг. Дългът като финансов инструмент е задължението от страна на националното правителство да плати определена главница в определено време в бъдещето, а междувременно да плаща лихва по нея. Така че в този смисъл правителствата изплащат дълга, но като цяло в макроикономически смисъл, не изплащат общото количество натрупан дълг.

Съществуват някои редки случаи, когато правителствата са изплащали целия си натрупан дълг, като например Австралия между 1996 и 2007 година. Консервативното правителство тогава, вдъхновено от тази неолиберална идея да се освободи от цялото количество държавен дълг, започна да постига излишъци, изплащайки дълга си. След около 5 години публичният пазар за държавни ценни книжа (ДЦК) стана толкова тънък, имаше толкова малко останали облигации в системата, което накара големите инвестиционни банки да протестират, тъй като те разчитаха на държавния дълг като безрискови активи, по които да определят останалия риск. Истина е - австралийското федерално правителство се съгласи, че въпреки, че ще продължава да постига бюджетни излишъци, също ще продължи и да издава държавни облигации на определена стойност, за да може корпоративният сектор да има своите безрискови активи. Така че докато Уол Стрийт Джърнал публикува статии, осъждащи злото, идващо от дълга, реалността показва, че финансовият сектор не може да сложи ръцете си на достатъчно от него. Това е много красив пример за функцията на дълга в модерното време.

Ние, от ММТ, виждаме държавния дълг като частно богатство и плащането на лихвата по него като доход за частния сектор. Общият държавен дълг е само израз на натрупаните бюджетни дефицити от миналото. Тези бюджетни дефицити са добавяли към финансовите активи на частния сектор, доставяйки търсенето на стоки и услуги, което ни е позволило да поддържаме нарастването на дохода. И този растеж на дохода ни е позволил да спестяваме и да натрупаме доста по-големи финансови активи в сравнение с тези, ако дефицитите не бяха съществували.

Единственият проблем, който всеки прогресивен човек би могъл да има с държавния дълг, би бил свързан с разбирането за справедливост - кой притежава дълга и дали частното богатство, идващо от дълга е справедливо разделено. По това може да има обществен дебат, но иначе няма никаква причина да бъдем тягостно обзети с мисълта за големината на държавниа дълг. Правителството винаги може да обслужва дълга си; никога не може да банкрутира. Въобще не може да става въпрос, че задълженията по дълга няма да бъдат задоволени. Няма риск. Нещо повече, този дълг позволява на фирмите, домакинствата и останалите от неправителствения сектор да паркират спестеното си богатство в безрискови финансови активи.

Въпрос: Казано просто, кога правителството би трябвало да постигне бюджетни излишъци?

Проф. Мичъл: Конкретни бюджетни резултати никога не би трябвало да бъдат задавани като цел. Това, което правителството би трябвало да цели са реалните постижения, под което имам предвид постоянен растеж, маркиран с пълна заетост.

Защо искаме правителства? Искаме ги, защото те могат да направят неща, подобряващи благосъстоянието ни, които ние, по отделно, не бихме могли да сторим. В този смисъл става ясно, че общата политика трябва да е изцяло посветена на това да са подсигурени достатчно работни места, да е заличена бедността, да има първокласна обществена здравна и образователна система, да могат хора в по-незавидно състояние да могат да го подобрят и т.н.

От макроикономическа гледна точка, правителствените решения за разходите и данъците трябва да са такива, че общите разходи в икономиката да са достатъчни за постигането на реално общо производство, при което бизнесите ще назначат наличната работна сила. Това е целта, а конкретният бюджетен резултат трябва да служи за нейното постигане.

С това изобщо обаче не твърдя, че бюджетните дефицити не са от значение. Фундаменталното твърдение, което първоначалните създатели на ММТ - Ранди Рей, Уорън Мозлър и аз - бихме изказали е, че рискът от бюджетните дефицити не идва от възможността за изпадане в неплатежеспособност, но от инфлация. Казвайки това обаче, ние също бихме подчертали, че инфлацията е риск, който би дошъл от всеки вид прекомерно харчене, било то от частно инвестиране, потребление, износ, или правителствените разходи. Всеки компонент на агрегатното търсене би могъл да доведе икономиката до този момент, при който получаваме инфлация. Не винаги прекомерните правителствени разходи са причината за нея.

Най-общо, ние сме твърде категорични, че правителствените дефицити могат да бъдат както прекомерно големи, така и недостатъчни и целта на правителството е да осигури те да бъдат на правилното ниво, което би впрегнало в работа всички налични реални ресурси и хора.

Въпрос: В какво ММТ се различава от доминиращата Новокейнсианска (New Keynesian) парадигма?

Проф. Мичъл: Новокейнсианската парадигма е изградена върху серия от грешни предварителни условия, което влияе негативно на предписанията за провежданата икономическата политика. Грешно условие 1: Правителството трябва да взима заеми, за да може да финансира разходите си. Грешно условие 2: Във всеки момент от времето съществува ограничено, фиксирано предлагане на налични спетявания. Грешно условие 3: Заемащо от това фиксирано количество спестявания правителството отнема тези фондове от заемополучателите от частния сектор и конкуренцията за тези фондове кара лихвения процент да нараства.

ММТ казва следното:

В икономиката няма ограничен запас от спестявания. Спестяванията са функция на националния доход. Така, ако правителствените разходи стимулират икономическа активност, и по този начин БВП и националния доход, спестяванията ще нараснат едновременно. Това е първата част на историята.

Втората част на историята е, че заемополучаването от частния сектор не е зависимо от фиксирано предлагане на спестявания. Разбирането за банка в модела на Новите кейнсианци е, че банката седи там, чакайки депозиторите да дойдат със спестяванията си, и само когато банката е привлякла тези депозити, тя би била в състояние да отдава заеми. С други думи концепцията на Новите кейнсианци е, че банките са ограничени от наличните си резерви. В реалния свят обаче банките винаги имат възможността да издадат заеми на клиенти с добра кредитна история, тъй като банките винаги могат да получат повече резерви. Те могат да вземат резервите от много източници, но в края на деня те знаят, че винаги могат да вземат резерви на заем от централната банка. Така че концепцията за банкирането в ММТ е много различна от стилизираното разглеждане на Новите кейнсианци.

Третата история е какво се случва, когато правителството постигне правителствен дефицит. Ето какво се случва на паричния пазар: Американското правителство закупува нещо от частния сектор. То заплаща на производителя, който след това плаща на работниците. Цяла поредица от транзакции следва от тази първоначална правителствена покупка. Всяка от тези транзакции си пропрвая пътя през системата и пристига в банковите резерви всеки ден.

Обикновено - въпреки, че в момента поради извънредната ситуация, в която се намираме, където централната банка плаща лихва на резервите – тези резерви биха седели там, изкарвайки нула лихва за търговските банки. И обикновено банките, както вече обясних преди, се опитват да се оттърват от тях на междубанковия пазар за резерви и по този начин причинявайки големината на лихвата да намалява. Което можем да разберем от това е, че държавните дефицити, независимно от някои парични операции, принуждават лихвения процент да спада, а не да се увеличава. Това е напълно противоположно на твърдението на ортодоксалните икономисти и е потвърдено от днешните рекордно ниски лихвени проценти и много големи бюджетни дефицити.


Преведе:
Райчо Марков
Ню Йорк

Източник: Harvard International Review

Няма коментари:

Публикуване на коментар