ГЛАВА 17 ОТ УЧЕБНИКА ПО МАКРОИКОНОМИКС НА СЪВРЕМЕННАТА ПАРИЧНА СИСТЕМА: БЕЗРАБОТИЦА И ИНФЛАЦИЯ

Бележка: 

Учебникът на професорите Бил Мичъл и Ранди Рей е все още в процес на редактиране. Очаква се той да излезе на пазара през 2016 г. Този текст е само за българските последователи на Теорията на свободните национални валути/ММТ и е единствено за лично ползване. Надявам се след издаването на учебника на английски, българското му издание ще последва веднага след това. Тук ще публикувам преведени части от него до окончателния му превод.

Райчо Марков

Част А: Въведение в макроикономикса    Част Б: Въведение в Модерната монетарна теория

глава 1                                                    глава 6

глава 2                                                    глава 7

глава 3                                                    глава 8

глава 4                                                    глава 9

глава 5                                                    глава 10

Част В: Въведение в макроикономическите модели     Част Г: Макроикономическа политика

глава 11                                                                      глава 19

глава 12                                                                      глава 20

глава 13                                                                      глава 21

глава 14                                                                      глава 22

глава 15                                                                      глава 23

глава 16               

глава 17                      Част Д: Неотдавнашни спорове в макроикономическата теория и политика

глава 18                       глава 24

                                     глава 25

                                     глава 26                   

17.1 Какво е инфлация? 17.2 Инфлация в практиката 17.3 Ранни исторически виждания относно инфлацията и безработицата 17.4 Количествена теория за парите 17.5 Кривата на Филипс 17.6 Хипотезата на ускорението и подсилената от очакванията крива на Филипс 17.7 Хистерезис и компромисната крива на Филипс 17.8 Непълна заетост и кривата на Филипс 17.9 Теглена от търсенето (Demand-Pull) и бутана от разходите (Cost-Push) инфлация 17.10 Конфликтна теория за инфлацията 17.11 Политики на доходите 17.12 Покачване на цените на суровините В тази глава ще ви запознаем с концепцията за инфлацията и ще дискутираме различни подходи, които целят да я обяснят. Ще разграничим инфлационните напрежения, възникващи, когато нарастването на номиналното търсене (харченето) надвишава реалния капацитет на икономиката да е в състояне да реагира с предлагане на продукция, и инфлация, която може да възникне от шокове в предлагането – като например повишаването на цената на важна вносна суровина (например нефт).   Наричат първия вид инфлация теглена от търсенето, защото излишното номинално търсене (по отношение на капацитета на реалното общо производство) изтегля цените нагоре. Понякога ще срещнете израза “твърде много пари преследват твърде малко стоки” като грубо опростяване на този вид инфлация. Общественият дебат относно това дали експанзионистичната фискална политика причинява инфлация, което ще разгледаме подробно в глави 18 и 19, също се основова на твърденията, че фискалното стимулиране носи опасност от прегряване на икономиката.

Вторият вид инфлация е наречен бутана от разходите инфлация, защото възниква от нарастването на производствените разходи и по този начин повишава ценовото равнище. Ще научим, че механизмите, чрез които шоковете в предлагането се проявяват във вид на инфлация, са различни от онези, които работят при теглената от търсенето инфлация. И двете форми инфлация обаче могат да се разберат вътре в общата рамка, в която различни претенденти към реалния БВП и национален доход се борят, за да отстояват стремежите си. В този смисъл, разглеждаме инфлацията в рамките на общата борба за разпределение или конфликта, който е съществен за капиталистическите икономики, между работниците, искащи да поддържат и постигат по-висока реална заплата и фирмите, целящи да поддържат и разширяват ставката на печалбата. С други думи, поставяме проблема за инфлацията като присъщ на конфликтните отношения между работниците и капитала, които са опосредничествани от правителството. Това посредничество варира в хода на историята и в по-нови времена дава предимство на защитата на интересите на капитала, особено интересите на финансовия капитал, за сметка на стремежа на работниците за по-голяма реална заплата. В тази глава ще разгледаме последствията от тази политика. В предкейнсианската ера концепцията за пълната заетост допускаше съществуването единствено на доброволната безработица: заетостта се определяше в пресичането на търсенето и предлагането на труда, което е резултат от максимизиращи, рационални и доброволно взети решения от работниците и фирмите. Все пак, в следвоенните времене, непосредствено след Втората световна война, Кейнсианската ера, концепцията за пълната заетост бе преработена и ударението се премести върху предоставянето на достатъчно работни места, които да задоволят предпочитанията на наличната работна сила. Всяка остатъчна безработица (без фрикционната) се считаше за недоброволна, причинена от пропуска на монетарната икономика да генерира достатъчно търсене, което да посрещне нуждите на частния сектор за спестяване. Понятието за недоброволната безработица бе в сърцевината на тази концепция за пълна заетост – т.е. при пълната заетост съществува нула недоброволна безработица. Този консенсус от времето след Втората световна война бе постоянно подкопаван през последвалите, около, 40 години. До началото и средата на 70-те, ортодоксалният макроикономикс се възвърна обратно до предкейнсианските понятия за доброволната безработица и фактически изостави концепцията за истинската пълна заетост. Процесът на изоставяне обаче започна през 50-те години, когато дискусията се прехвърли върху инфлацията и компромисите между двете злини – безработицата и инфлацията. Това бе времето, когато се появи литературата за Кривата на Филипс, на името на новозеландския икономист Bill Phillips, който “откри” това, което тогава се считаше за статистически надеждно – обратна зависимост между безработица и инфлация, т. нар. компромис между безработица и инфлация. Както и да е обаче, унищожителното за концепцията за пълната заетост бе последвалата монетаристка и неокласическа интрепретация на този компромис. Класическото (предкейнсианско) понятие за естествено ниво на безработицата (разбирано като равнозначано на пълна заетост) бе съживено и това доведе икономическата теория да отрече политики, насочени към управление на търсенето, целящи да ограничат безработицата до фрикционните й компоненти. В тази глава ще изследваме еволюцията на кривата на Филипс и начина, по който идеята, че може да съществува компромис между двете злини – безработицата и инфлацията - се променя поради изместването на идеологическото господство от тези, които виждат значимата роля на правителството при поддържането на ниски нива на безработицата към онези, с неолиберални убеждения, които отхвърлят правителствената намеса и считат, че “пазарът” ще генерира пълна заетост без правителството. Ще покажем, че по-неотдавнашните развития в историята, такива като прибавянето към кривата на Филипс на моделите за инфлационните очаквания и т. нар. “естествена ставка на безработицата”, които се опитват да възкресят вярването на Класическата теория, че свободният пазар доставя оптимални резултати, дискредитирана по времето на Великата депресия (виж глава 15 “Кейнс и класиците”), са изцяло различни от оригиналната концепция за Кривата на Филипс. По-новата литература се опитва да отрече съществуването на стабилен компромис между безработицата и инфлацията и може да се проследи назад във времето до американския икономист Irving Fisher, който е виден и влиятелен представител на Неокласическия подход през последното столетие. В тази глава надграждаме върху анализа, представен в глава 15, където очертахме дебата между Кейнс и “класиците”. Ще се позовем на разбирането ви за стандартния класически пазар на труда и заключението, което е постигнато от тези теоритични постановки, че безработицата възниква, когато реалната заплата е твърде голяма. Също разширяваме дискусията за Кейнсианското виждане за безработицата и фундаменталната разлика между доброволната и недоброволната безработица. Виждаме, че последната е причинена от недостатъчно съвкупно търсене, което може да се поправи чрез икономическата политика. Пълноценното разбиране на дебата между Кейнс и “класиците” позволява по-дълбокото разбиране на т. нар. Крива на Филипс, която става известна в края на 50-те години, но която всъщност бива измислена от икономистите по-рано. Фокусът на тази дискусия е върху въпроса, дали трябва да се избира между безработица и инфлация, и дали правителствата могат да използват експанзионистична фискална политика, за да намалят безработицата до някакъв ненамалим  (фрикционен) минимум.

17.1 Какво е инфлация

Съществуват множество погрешни схващания относно това какво всъщност е инфлацията. Много медийни коментатори, например, мислят, че увеличението на заплатите на работниците представлява инфлация. Други (вероятно с различни политически виждания) мислят, че когато компаниите увеличават цената на стока или услуга, това е инфлация.

Някои хора мислят, че инфлация възниква, когато, вследствие на обезценяване на валутния курс, местните цени на вносните стоки и услуги нарастват. Спадът на валутния курс (обезценявването) означава, че местната валута става по-ниско стойностна по отношение на другите валути и стоките и услугите с чуждестранен произход обикновено стават по-скъпи за местните купувачи. Но това инфлация ли е?

По подобен начин някои коментатори мислят, че инфлация възниква, когато правителството  увеличи някой данък (да речем ДДС върху стоките и услугите) с Х% и това се предава нататък от фирмите под формата на по-високи цени на стоките и услугите.

Нито един от горните примери не е инфлация. Предвид на това, че всички те включват покачване на цените, всеки един от тях би представлявал необходимо условие за инфлационен епизод. Но нито един от тези примери не представлява достатъчно условие. Наблюдаването на покачване на цената, само по себе си, не е достатъчно, за да се оправдае заключението, че се наблюдава инфлационен епизод.

Инфлация е постоянното повишаване на ценовото равнище или с други думи - ценовото равнище трябва да се повишава през всеки наблюдаван период.

Ако ценовото равнище нараства с 10% всеки месец, например, тогава вече бихме наблюдавали инфлационен епизод. В този случай, инфлационната ставка би била считана за стабилна – постоянна или пропорционално нарастване в ценовото равнище за период от време.

Ако ценовото равнище нараства в първия месец с 10%, след това, през втория месец, с 11%, 12% в третия и т.н., тогава бихме наблюдавали ускоряваща се инфлация. По същия начин, ако наблюдавахме увеличаване на ценовото равнище с 10% през месец 1, 9% през месец 2 и т.н., тогава имаме спадаща инфлация.

Ако ценовото равнище започне продължително да спада, тогава това наричаме дефлационен епизод. Терминът хиперинфлация е запазен за инфлационни епизоди, които рязко и прогресивно нарастват. В историята има няколко наблюдавани примера с този проблем.

Така покачването на цените може да се превърне в инфлация, ако се повтаря, но еднократното повишаване не се счита за инфлационен епизод.

Също можем да определим за нормално нивото на цените, при което фирмите желаят да доставят продукция, когато работят с нормален капацитет. Това е цената, която задоволява желаната надбавка, стремяща се да генерира ставка на печалба, задоволяваща сттратегическите стремежи на фирмите. Опреснете паметта си относно дискусията за надбавачното ценообразуване в глава 13, ако не сте сигурни за начина, по който фирмите свързват ценообразуването си с други цели.

Все пак, икономическият (бизнес) цикъл варира около тези “нормални” нива на използване на производствените възможности и фирмите не само се адаптират към вариранията и несигурността в съвкупното търсене, настройвайки производството, но в някои случаи, те променят и цените. Това особено се отнася в случаите на рецесия.

Когата нивата на активност са много депресирани, фирмите могат да предложат ценови отстъпки или разпродажби, за да увеличат използването на производствения си капацитет. По този начин те временно потискат ставката на печалбата си като средство за поддържане на пазарен дял. Когато условията за съвкупното търсене се подобрят, фирмите започват да издръпват ценовите намаления и честотата на разпродажбите намалява, а цените се връщат към тези нива, които позволяват желаната възвръщаемост за фирмите при нормални нива на ангажираност на производствения капацитет.

Няма да считаме за инфлация тези циклични настройки в цените, където те възникват.

17.2 Инфлация в пркатиката

17.3 Ранни исторически виждания относно инфлацията и безработицата

Ранните английски, класически икономисти разглеждат връзката между инфлацията и безработицата в контекста на ковертируемостта на валутата в злато. Тази конвертируемост е отменена през 1794 г. в началото на Наполеоновите войни и не се завръща до 1819-1821 г.

Периодът на намеса на нековертируемата хартия първоначално е белязан с висока инфлация. В последствие, в периода между 1814 и 1816 г., много банки в Англия фалират и това води до унищожаването на държавно-банковата хартия (форма на пари) и остро свиване на паричното предлагане.

Последвалата дефлация води до жестоки последствия за безработните и членовете на работническата класа, чието състояние се влошава още повече с възобновяването на кешовите плащания (при златния паритет отпреди периода на отмяната му).

Малко по-рано (1752), шотландският икономист David Hume пише есе, озаглавено “За парите” и очертава теория, която напомня доста на това, което по-късно нарекохме взаимоотношението в Кривата на Филипс – компромиса между инфлация и безработица.

Hume казва, че експанзионистичният ефект на едно увеличаване на паричното предлагане започва чрез нарастване на кешовите баланси в икономиката. Презумпцията е, че икономиката е в състояние под нивото на пълна заетост и с излишния капацитет в пазара на труда, по-високите разходи (харченето) води до увеличаване на производството от страна на фирмите. Експанзията намалява безработицата, но евентуално нарасналото търсене на труд кара производствените разходи да нараснат (чрез увеличаване на паричната заплата) и поради това цените нарастват.

Така се представя много ясен аргумент, който свързва монетарните развития (увеличено парично предлагане) с подобряването на реалната икономика. Няколко други английски икономисти подкрепят това виждане по онова време, включително Henry Thornton и Thomas Attwood.

Attwood, по-специално, базира теорията си за инфлацията върху наблюденията си на реалния свят, виждайки последствията за работническата класа от дефлационните стратегии на Банката на Англия след Наполеоновите войни. Той наблюдава, че опитите на Банката на Англия да върне обратно валутата до паритета със златото, т.е. остро намаляване на паричното количество – се постига за сметка на икономическата активност и причинява нарастване на безработицата.

Суровите дефлационни политики, възприети от Банката на Англия през 1815 и 1816 г., когато се опитва да върне обратно стойността на валутата към златния паритет (т.е. рязко намалява паричното количество), се съпровожда със загубата на работа на много работници от железарската и пиринчовата индустрия в района на Бирмингам. През този период на монетарно свиване икономическата активност в Англия колабира.

Attwood се противопоставя също на виждането, че един неограничаван пазар на труда би поддържал пълна заетост чрез настройката на реалната заплата, което става централна идея на Класическата теория за заетостта.

На тези ранни виждания се противопоставят остро дошлите по-късно класически икономисти. По-специално, еволюцията на Класическата теория за заетостта, на която Кейнс се противопоставя през 30-те години на миналия век, отрича съществуването на необходим избор между инфлация и безработица.

17.4 Количествената теория за парите

Класическата теория за заетостта, която анализирахме в глава 15, е базирана на виждането, че реалните променливи в икономиката – производството, производителността, реалните заплати и заетостта – се определят от равновесния резултат на пазара на труда.

Счита се, че реалната заплата се определя на пазара на труда, т.е. изключително от търсенето и предлагането на труд. Търсенето на труд е обратно пропорционално на реалната заплата, защото се изтъква, че пределната производителност е обект на намаляваща възвръщаемост, а предлагането на труд е право пропорционално на реалната заплата, защото работниците биха предпочели да работят повече часове, когато цената на свободното време (реалната заплата) е нараснала.

В тази теория реалната заплата се счита за цената на свободното време в смисъл, че представлява пропуснатите други стоки и услуги (чрез изгубения доход) за един час свободно време. Така реалната заплата е относителната цена на свободното време спрямо други стоки и услуги.

Както научихме в глава 15, важният Класически резултат е, че взаимодействието между функциите на търсене и предлагане на труд определя реалното ниво на икономиката във всяка точка от времето. Съвкупното предлагане на стоки и услуги се определя от нивото на заетост и преобладаващата технология, която определя колко продукция може да се произведе за дадено ниво на заетост. Колкото по-продуктивен е трудът, толкова по-голямо е производственото предлагане за всяко ниво на заетост.

Законът на Сей, който произлиза от доктрината за отдаваните на заем фондове, след това се използва, за да се преодолее всеки проблем за съвпадане на съвкупното търсене със съвкупното предлагане на стоки и услуги. Доктрината за отдаваните на заем фондове постулира, че спестяванията и инвестициите винаги ще бъдат в баланс благодарение на движенията на основния лихвен процент, който е конструиран да бъде цената на днешното потребление по отношение на бъдещото потребление.

По този начин теорията предполага, че двете относителни цени – реалната заплата на трудовия пазар и основния лихвен процент на пазара за кредит – гарантират появата на пълна заетост (с нулева недоброволна безработица). Така познанието за общото ценово равнище е без значение за обясняването на реалната страна на икономиката.

Това разделяне между обяснението на определянето на реалните икономически резултати и теорията за общото ценово равнище, се нарича класическа дихотомия (раздвоение) поради явни причини. По-късните класически икономисти вярват, че ако, например, паричното предлагане се удвои, не би имало въздействие върху реалната работа на икономиката. Всичко, което би се случило е удвояване на ценовото равнище.

Класическата дихотомия, която се появи през 19 век се отличава от по-ранните идеи, разработени от икономисти като David Hume по това, че има замяна между безработица и инфлация, която би могла да се манипулира (в смисъл на икономическа политика) от централната банка чрез промени в паричното предлагане.

Не е изненада, че класическият модел за заетостта, отчасти, разчита за заключенията си на понятието на класическата дихотомия. Произходът й се основава на бартерния модел, където парите не съществуват и собствениците-производители търгуват реални продукти. Явно е, че тази концепция за икономиката няма приложение за монетарната икономика, в която живеем.

Разработването на класическата монетарна теория има за цел да обясни нивото и промяната в общото ценово равнище. Главното внимание на класическите икономисти е да се опитат да разберат предлагането на продукция и акумулирането на производствен капитал (и съответно икономическия растеж).

Теорията за общото ценово равнище, която се появи от класическата дихотомия, се нарича Количествена теория за парите. Количествената теория за парите води началото си от работата на френските икономисти от 16 век, по-специално, Jean Bodin.

Защо бихме били заинтересувани от нещо, което един фернски икономист създава през 16 век? Отговорът е, че по същия начин, по който основните идеи на класическата теория за заетостта все още резонират в обществения дебат (например, отричането, че масовата безработица е резултат от недостатъчно съвкупно търсене), теорията за инфлацията, произлизаща от Количествената теория за парите, е все още влиятелна и формира същността на това, което през 70-те става известно като Монетаризъм.

Икономиксът не е унифицирана дисциплина и различни икономически школи поддържат конфликтни рамки за икономическата политика. Монетаризмът и неговите по-съвременни форми на изразяване формират една такава икономическа школа в макроикономикса и разчитат на Количествената теория за парите за своята теория за инфлацията.

Ще видим също, че суровата теория за инфлацията, която се появява от Количествената теория за парите има интуитивно привличане и не е много по-различна от това, което обикновеният човек би могъл да вярва – това, че нарастването на паричното предлагане причинява стойността на парите да се понижава (т.е., причинява инфлация).

Количествената теория за парите бе много влиятелна през 19 век. Теорията започва с това, което е известно като уравнението на размяната, което, на пръв поглед е счетоводна идентичност.

Уравнението се записва така:

 (17.1) MV = PY

PY е номиналната стойност на общото производство (което го отнасяме като дефиницята за номиналния БВП в националните сметки) при положение, че Р е ценовото равнище, а Y е реалното производство. В съответствие с тази дефиниция разбираме, че PQ е потокът на производството и разходите.

M е количеството пари в обръщение (паричното предлагане), а V се нарича скорост на обръщение, което е средното обръщане на парите в обръщение. Така V е оборотът на количеството пари за даден период в пазарни транзакции.

За да разберете скоростта, помислете за следния пример. Да предположим, че общото количество пари е $100, които се държат от двама човека, представляващи тази икономика. В текущия период (да речем 1 година), човек А купува стоки и услуги от човек В за $100. От своя страна човек В купува стоки и услуги от човек А за $100.

Общите транзакции са на стойност $200, но въпреки това в икономиката има само $100. Така всеки долар е използван “два пъти” в течение на годината. Така че скоростта в тази икономика е 2.

Паричното предлагане е запас (толкова долари в даден момент от времето). Всеки запас от пари би могъл да се преобърне няколко пъти за всеки даден период в хода на многобройните транзакции, изискващи употребата на пари.

Както научихме в глава 5, когато разглеждахме запасите и потоците, потоците добавят или отнемат от съответните запаси. Но е безсмислено да се каже, че запасът от, да речем, $100 е равен на потока от $100. В този смисъл, те са несъизмерими концепции.

Скоростта на обръщение обръща запаса пари в паричен поток и прави лявата страна на уравнение (17.1) съизмеримо с дясната страна.

Така както е записано, уравнение (17.1) се подразбира от самосебе си, защото е счетоводен израз. Очевидно, че общата стойност на разходите (MV) трябва да се равнява на общата номинална стойност на производството (PY). С други думи, няма теоритично съдържание в отношението, както е записано.

Затова трябва да въведем някои поведенчески елементи в уравнение (17.1), за да го използваме като теория за общото ценово равнище.

В тази връзка е важно да се разгледат Количествената теория за парите и Закона на Сей като взаимноподкрепящи се плоскости на Класическата теория. Вторият е предложен, за да се оправдае презумпцията, че производството при пълна заетост би било постоянно предлагано и продавано, което означава, че първото би гарантирало, че промените в запаса пари би въздействало единствено върху ценовото равнище.

Както Кейнс наблюдава, промените в ценовото равнище не се свързват непременно с промените в паричното предлагане, което доведе до отхвърлянето му на Количествената теория за парите.

От своя страна, разбирането му за това как ценовото равнище би могло да се промени без промяна в паричното предлагане произлиза от отхвърлянето му на Закона на Сей, т.е. признаването му, че общата заетост се определя от ефективното търсене, а капиталистическата монетарна икономика може лесно да изпадне в състояние, при което ефективното търсене е недостатъчно.

Но неокласическите теоритици считат, че една гъвкава реална заплата би гарантирала постигането на пълна заетост – поне като нормално състояние, при което конкуренцията преобладава, и където не съществуват “изкуственo” нaложени липси на гъвкавост на реалната заплата.  

В резултат на това те считат Y за фиксиран при общо производство на пълната заетост.

В допълнение на това те считат V за константа, при положение, че то се определя от обичаите и навиците на плащане. Например, хората получават заплатите си ежеседмично и пазаруват, да речем, веднъж седмично за нуждите си. Тези навици се считат, че очертават относителното постоянство на V.

Фигура 17.1 описва последвалата причинност, която определя Количествената теория за парите като обяснение на общото ценово равнище. Хоризонталните черти над V и Y изразяват, че са взети за постоянни. Следва, че промените в М ще повлияят директно и единствено на Р.

Фигура 17.1 Количествената теория за парите

За да се разбере тази теория по-задълбочено, важно е да се отбележи, че класическите икономисти виждат ролята на парите ограничена единствено като средство за размяна, за да освободи хората от тиранията на двойното съвпадение на нуждите в бартера; т.е., да преодолее проблема на фермера, който предлага моркови, но се нуждае от някакви водопроводни услуги, но не може да намери водопроводчик, търсещ моркови.

Парите са считани за смазката на този процес от реални размени на стоки и услуги и не съществува друга причина, поради която човек би желал да ги съхранява.

Основното виждане е, че ако индивидите откриеха, че притежават повече пари, отколкото в миналото, те биха се опитали да ги изхарчат. Логически следва, че те считат покачващия се запас от пари като свързан с по-висок растеж на съвкупното търсене (харченето).

Както фигура 17.1 показва, паричният растеж (и предполагаемото допълнително харчене) би довело директно до покачване на цените, защото се предполага, че икономиката вече произвежда при максимална заетост на производствените си възможности и навиците, характеризиращи скоростта на обръщение са стабилни.

В глава .... ще разгледаме еволюцията на монетарната теория и ще видим, че една от централните идеи, с които Кейнс дискредитира класическата теория за цените, се свързва с ролята на парите като средство за съхраняване на стойност, което позволява на индивидите да управляват несигурността относно цената на активите като съхраняват богатството си в най-ликвидната му форма.

Засега заслужава да се споменат два емпирични факта. Първо, капиталистическите икономики рядко работят при пълна заетост. Фактът, че икономиките обикновно работят с непълен капацитет, а често и с постоянно високи стойности на безработицата, означава, че е трудно да се поддържа виждането, че за фирмите не съществува пространство за разширяване на реалното производство, когато има увеличение на растежа на номиналното съвкупно търсене.

Затова, ако e имало увеличаване на наличния кредит и заемополучателите са използвали депозитите, които са били създадени от заемите за покупката на стоки и услуги, вероятно е фирмите с излишен капацитет да отговорят с увеличаване на реалното производство, за да поддържат пазарен дял, вместо да увеличат цените.

Второ, емпиричното поведение на скоростта на обръщение показва, че допускането, че то e постоянно, не е приемливо. Фигура 17.2 използва данни за САЩ, предоставени от Федералния резерв и показва скоростта на обръщение, построена като съотношението на номиналния БВП към М2 - измерителя на паричното предлагане.

Американският Федерален резерв казва, че за този измерител:

“…може да се мисли като за ставката на оборота на паричното предлагане, т.е. броят пъти, през които $1 е бил използван за закупуването на крайни стоки и услуги, включени в БВП.”

Фигура 17.2 Скорост на обръщение на М2 паричен агрегат (М2V), САЩ, 1950-2012 г.

Източник: US Federal Reserve Bank, St Louis FRED2 database http://research.stlouisfed.org/fred2/series/M2V.

Тъмните места показват рецесиите в САЩ ,2013 research.stlouisfed.org

Заключението, което правим е, че сидетелствата не подкрепят основната причинноследствена връзка, която Количествената теория за парите предлага. Ситуацията е много по-сложна от твърдението, че съществува просто пропорционално отношение между увеличаването на паричното предлагане и покачването на общото ценово равнище.

Освен това, в теорията за парите съществуват огромни проблеми, които са в основата на количествената теория за парите и ние ще изследваме тези проблеми по-пълно в глава ...

Сега ще се спрем на разглеждането на ролята на Кривата на Филипс в макроикономикса.

17.5 Кривата на Филипс

В глава 13, развихме това, което нарекохме Обща функция на съвкупното предлагане (фигура 13.5)  и формата на обърнатата буквата L. Хоризонталният сегмент бе обяснен от правилото за надценката и допускането, че цената за единица продукция е константна. С други думи, допуска се, че фирмите, като цяло, предлагат толкова реална продукция (стоки и услуги), колкото се търси при текущото ниво на цените, поставени при някаква граница на капацитета.

Фигура 13.5 става вертикална след точката на пълна заетост, защото след тази точка икономиката привършва възможностите си за увеличаване на производството в краткосрчен план поради недостиг на работна ръка и капиталово оборудване. В тази точка фирмите ще се опитват да наддават помежду си за вече напълно заетите трудови ресурси и, правейки това, биха накарали паричните заплати да нараснат.

При нормални обстоятелства икономиката рядко ще доближи нивото на производство (Y*), което означава, че за нормални ставки на използване на ресурсите икономиката се натъква на конастантни разходи.

Все пак в глава 13 отбелязахме, че покачващи се разходи могат да се срещнат при положение, че е малко вероятно всички фирми едновременно да достигнат пълен капацитет. Отбелязахме, че формата на обърнатата буква “L” донякъде опростява анализа чрез допускането, че ограничението от капацитета е достигнато от всички фирми във всички сектори едновременно.

В реалността, в производството е вероятно да възникне ефектът на шишето с тясно гърло в някои сектори преди други, и затова напрежението от разходите ще започне да се натрупва преди да е достигнат капацитета на икономиката като цяло.

Това признание ни води до разглеждането на т. нар. Крива на Филипс, която първоначално бе построена в труда на A.W. Phillips, публикуван през 1958 г., като взаимоотношението между процентното нарастване на паричните заплати и ставката на безработицата. По-късно икономистите построиха връзката като такава между общата стойност на инфлацията и безработицата.

В Предкейнсианската ера безработицата се счита за доброволно сътояние и затова за пълна заетост се счита нивото на заетост в точката на пресичане на търсенето и предлагането на труд. Така че, от самата си конструкция, пълната заетост отразява оптималния резултат от максимизиращите, рационални и доброволни решения на работниците и фирмите. При т. нар. реална работна заплата на пълната заетост всеки работник и служител, искащ да работи, би могъл да намери работодател, искащ да предложи желаните работни часове и всеки работодател би могъл да покрие желаната от тях оферта за работни часове от желаещи работници и служители.

В секция 17.4 дискутирахме факта, че компромиса между инфлация и безработица е бил обект на дискусии още от времето на класическите икономисти, но той никога не е имал значимо място в дебата и е доминиран от еволюцията на Количествената теория за парите.

Това се променя през 50-те години и Кривата на Филипс става централен елемент на макроикономическия анализ. През 1958 г. новозеландският икономист Bill Phillips публикува статистическо изследване, което показва взаимоотношението между ставката на безработицата и съответната промяна на ставките на паричната заплата за Обединеното кралство. Той изследва това отношение за периода 1861 – 1957 г.

Филипс вярва, че при положение, че разходите за парична заплата представляват голяма част от общите разходи, тези движения в големината на паричната заплата ще управляват движенията на общото ценово равнище.

Кривата на Филипс се използва от макроикономистите, за да свържат нивото на икономическата активност с движението на ценовото равнище. В рамката на Кривата на Филипс нивото на икономическата активност се представлява от стойността на безработицата. Презумпцията е, че когато безработицата нарасне над някакъв ненамаляем минимум, тогава икономическата активност спада, а когато стойността на безработицата се движи към този ненамаляем минимум, икономиката се приближава до пълен капацитет и заетост.

По-късна в тази глава ще видим, че Кривата на Филипс и Законът на Оукън (Okun), който свързва промените в стойността на безработицата с разликата между потенциалното и фактическото производство, съществуват комфортно в макроикономическата теория. Последният предоставя допълнителната връзка между безработицата и производството.

В някои учебници ще намерите модели за инфлацията, които комбинират двете концепции (Кривата на Филипс и Закона на Оукън) и свързват директно стойността на инфлацията с разликата между потенциалното и фактическото произвдство. Поради причини, които ще станат явни, предпочитаме да не приемаме този подход в този учбник.

Фигура 17.3 показва стилизираната Крива на Филипс

Ранни Кейнсиански емпирични трудове относно инфлацията и безработицата

През 30-те години на миналия век холандският икономист Jan Tinbergen публикува първото иконометрично изследаване на компромиса между инфлация и безработица през 1936 г. Tinbergen става известен със своя проект в Обществото на народите от 1939 г., който се опитва да предостави емпирично оправдание за възникващото кейнскианско виждане, че правителствата би трябвало да се намесват, за да стабилизират вариациите в бизнес цикъла (Tinbergen, 1939).

На Tinbergens принадлежи първата Крива на Филипс, ако приемем това да означава модел с причинноследствена връзка, произтичаща от излишно търсене в пазара на труда към промени в работната заплата. Така моделът е базиран върху настройката на цената, реагираща на неравновесието на количеството на пазара на труда без пезумпцията за пълна заетост. При положение, че излишното търсене е ненаблюдаемо директно, Tinbergen използва заетостта по отношение на нивото на тренда й като приблизителното ниво нa излишното търсене.

Tinbergen включва също условие за промяна на цената в дясната страна на уравнението му, обясняващо промените в паричната заплата, което е със збавяне от един период. Това е, за да представи настигащото поведение или настройката на цената на живот към номиналните заплати. С други думи – Tinbergen е имал модел за инфлация на заплатите, зависим от излишното търсене на пазара на труда и изместващ параметър (в неговия случай условието за изоставащата инфлация). Приблизителният модел ясно предполага компромис между инфлация на работната заплата и състоянието на пазара на труда.   

През 40-те и 50-те американската Комисия Cowles бе първата , която построи широкомащабни макроикономически модели, предназначени да помогнат на държавниците при определянето на потенциалните последствия от фискалната политика, която са били избрали да приложат. Ключова фигура в тази дейност е американският икономист Lawrence Klein, който признава въздействието на Jan Tinbergen за изработването на модели за инфлацията на работната заплата.

Уравнението на Klein за инфлацията на работната заплата изплзва безработицата като (противоположната) приблизителност на излишното търсене за труд и включва променливите на изменението на цената в дясната част, за да хване аспирациите на работниците и служителите за реалната заплата. Така че работниците ще се опитват да придобият увеличения на паричната си заплата, за да компенсират инфлацията, но безработицата би намалила капацитета им за успешно постигане на целите в преговорите. (Klein (1985)

От историческа гледна точка, работата на Комисията Cowles в разработването на модели за инфлацията (Кривата на Филипс) и взаимоотношението между безработицата и разликата между потенциален и реален БВП (Законът на Оукън) бе градивната основа на кейнсианците от 60-те и се превърна в ценъра на макроикономическата ортодоксия през този период на мястото на Количествената теория за парите, която бе напълно дискредитирана от самия Кейнс и от последвалите емпирични проучвания.

Важно е да се отбележи, че работата на Klein и неговия тим показа, че те са знаели, че икономиката може да е подложена на инфлация на номиналната заплата независимо от състоянието на пазара на труда, ако пазарящите се агенти формират очаквания, че инфлацията нараства.

Те приемат, че работниците формират очаквания за бъдеща инфлация, което влияе на начина, по който те преговарят с работодателите си за увеличение на заплатата. Те изрично моделират промяната в паричните заплати като функция на закъсняващата инфлация, защото считат, че отнема време аспирациите за реалната заплата да се покажат в договорените резултати.

Както ще видим по-късно, през късните години на 60-те, монетаристите твърдят, че Milton Friedman и Edmund Phelps са хората, които показват, че стремежите на правителството за намаляване на безработицата, използвайки експанзионистична фискална и монетарна политика биха били безсмислени поради ролята на очакванията за инфлацията. Реалността е, че много преди Friedman и Phelps икономистите ясно са разбирали, че работниците биха взели предвид очакванията за инфлацията, когато преговарят за паричните заплати.

Въпросът е да се разбере, че след публикацията на Общата теория през 1936 г., Klein и неговата кохорта продължиха кейнсианската парадигма като й дадоха емпиричен авторитет. Усилията им да изчислят връзката между инфлацията и безработицата е базирана емпирично и те не предоставят силна теоритична основа за моделите си.

“Великата инфлация” на Arthur Brown

През 50-те Кривата на Филипс се превърна в централна част на макроикономическия анализ. Първият главен принос (преди публикацията на самия Филипс през 1958 г.) бе направен от английския икономист Arthur Brown в книгата му “Великата инфлация, 1939-51”.

Интересен некролог бе написан от Tony Thirlwall, когато Brown почина през 2003 г.

Thirlwall написа, че Arthur Brown:

“…точно предрече Кривата на Филипс, която поставя обратнопропорционалната връзка между заплата и ценова инфлация и безработица.

Той никога не получи кредита, който заслужаваше за това емпирично откритие; честно казанао кривата на Филипс би трябвало да се нарича кривата на Brown.”

Brown, който твърдо бе в Кейнсианската матрица, предостави описание на ролята на експанзиите и реалните заплати при определянето на компромиса между инфлацията и безработицата и по такъв начин допълни теоритично съдържание към емпиричния труд на Tinbergen и Klein и др.

Brown е също първият теоритик, изследващ въпроса за нестабилността на взаимоотношението между промяната в работната заплата и безработицата - тема, която е в центъра на монетаристката атака срещу Кейнсианската ортодоксия в края на 60-те години, наследството на която повлия на макроикономическата теория и дизайн на икономическата политика от тогава до днес включително.

Трудът на Brown очертава също взаимоотношението между спиралния механизъм цена-работна заплата, който може да създаде инфлация и борабата за разпредление на наличния реален доход между труда и капитала. В този смисъл, той предрича обяснението на инфлацията, идваща от конкуриращите се претенции, което става популярна теза през 70-те сред Пост-кейнсианците и Марксистите. Тези концепции ще дискутираме по-късно в тази глава.

Целта му е била да обясни водещите причини за инфлацията и той казва, че това просто се характеризира като (Brown, 1955: 16):

“…сконността на общността да харчи повече отколкото е сегашния й доход … не хвърля много светлина върху причините за инфлацията.”

Той вярва, че “причината за тази склонност” (Brown, 1955: 17):

“… може да се намира дълбоко в пазарните институции и социалнополитическите структури на разглежданите общности…”

Затова той не е удовлетворен от неисторическия подход, какъвто е Количествената теория за парите. За да се разбере инфлационният процес, според Brown е изключително важно да се разберат социалните, икономическите и политическите фактори и взаимодействието между тях.

Brown приема отворена икономика, където се използва силата на фирмите да налагат цената и където фиксираните договори между работници и работодатели са широко разпространени. Поради това той не е убеден, че конкурентните модели за фирменото поведение, които неолибералните икономисти подкрепят, имат някаква полезна употреба за обясняване на случващото се в капиталистическата икономика, където съществува пазароопредлящата фирмена сила.

Той също признава, че фирмите не настройват цените в отговор на промените в търсенето на стоките и услугите им, защото настройването на цените е свързано със значителни разходи. Той пише (Brown, 1955: 80), че цените:

“… са фиксирани от производителите към производствените разходи (които зависият от цените на производствените фактори), а заплатите трябва да са фиксирани или автоматично, или чрез договаряне по отношение на цените на потребителските стоки.”

С други думи, съществува зависимост заплата-цена, която е в основата на инфлационния механизъм.

Brown (1955: 100-101) произвежда две “криви на Филипс” с разсейване, използвайки данни за Обединеното кралство, които показват връзката между ставката на безработицата (по хоризонталната ос) и процентната промяна в работната заплата (по вертикалната ос), в единия случай, и процентаната промяна в часовата заработка (1920-51), във втората диаграма (1920-1948).

Фигура 17.4 показва стилизирана версия на връзката между безработицата и инфлацията на паричната заплата, която бе положена от Brown.

Фигура 17.4 Основна Крива на Филипс

Причинноследствената връзка, подчертаваща графиката на двете променливи е, по същество, Кейнсианска, в смисъл че бизнесцикъкът се управлява от варирането на съвкупното търсене. По време на силен растеж неравновесието (излишно търсене на труд) увеличава силата на профсъюзите в преговорите и намалява безработицата, а това води до увеличаване ставката на растеж на паричните заплати. Обратно – когато експанзията спре и безработицата започне отново да нараства, ставката на растеж на паричните заплати намалява.

Brown смята също, че връзката между промените на заплатата и безработицата не е линейна. Поради това промените на заплатата са по-големи, когато безработицата е ниска отколкото, когато безработицата е висока. Съответно кривата е много плоска при високи ставки на безработица, а след това става много стръмна, дори вертикална, при ниски стоийности на безработица.

Brown счита, че отношенията между заплати и печалби, отнасящи се до разпределението на реалния доход, също оказват влияние в процеса на договаряне. Работниците ще се противопоставят на опитите на фирмите да увеличат ставката на печалба и да намалят реалните заплати чрез увеличаване на цените. Фирмите използват също силата да определят цените, за да се опитат да придобият по-голям дял от реалния доход. Те също се опитват да пренасочат тежестта от нарастващите цени на суровините и производствените материали към работниците.

Така конфликтът за разпределянето на реалния доход може също да доведе до развитието на спиралата заплати-цени, където съответните сили на договаряне на труда и капитала създават непрекъсващ инфлационен процес, когато всяка от страните защитава претенцията си върху реалния доход.

Brown (1955: 105) пише, че развитието на спиралата заплати-цени зависи от:

“... целите на двете страни, които се конкурират за реалния доход на държавата или успеха им в постигането на тези цели.”

Тази идея зае централно място в това, което сега наричаме Инфлационна теория на “конкуриращите се претенции”, която показва инфлационния процес като резултат от несъвместими претенции на работниците и фирмите върху номиналния доход, който надвишава общият наличен такъв.

Работниците преговарят за постигането на цели за реалната заплата чрез предявяване на номинлани претенции към фирмите, които от своя страна преследват някои цели за надценката си (като средство за постигане на желаното възвръщане на инвестициите). Цените може бавно да се настройват по време на нарастващи разходи поради разходите за настройване на цените. Ако сумата на претенциите надвиши националния доход, една или и двете страни може да използва силата си да налага цените, за да постигне целите си. Инфлацията е резултат от конфликта при разпределението.

В този смисъл е важно да се признае, че докато Brown счита, че инфлационният процес се обуславя от състоянието на икономиката, той също така изрично признава, че инфлационните очаквания биха могли да управляват спиралата заплати-цени независимо от излишното търсене.

След като на цените веднъж е даден занчителен тласък в посока нагоре поради каквато и да е причина, възможно е да се очакват по-нататъшни покачвания, а авроматичното постигане на това очакване, преди времето, когато по-нататъшното увеличение е било очаквано, тогава може да доведе до допълнително завишаване на цените, което да управлява бъдещето. Механизъм от такъв вид, явно, може да произведе безкрайно ускоряващо се ценево увеличение, при положение, че са изпълнени определени условия.

Очертаните от Brown (1955: 5-6) условия, при които инфлационните очаквания могат да движат ценовото покачване, независимо от факторите на излишното търсене, са:

-  Цените трябва да са достатъчно гъвкави, за да се променят, когато се променят очакванията;

- Нарастването на паричното предлагане трябва да е достатъчно, за да съответства на ценовата инфлация или в противен случай реалното търсене спада.

Скоростта на настройване на ценовите промени към промените в очакванията за цените не разчита на перфектната гъвкавост. За очакванията може да отнеме известно време, докато се проявят в процеса на промяна на цените, без да проявят отрицателното си влияние.

Последен момент в работата на Brown се отнася до признаването му, че връзката между промените в заплатата и ставката на безработицата не е стабилна. Той убедително поддържа мнението, че взаимоотношението преминава през няколко дискретни периода – преди Първата световна война, между двете световни войни, след Втората световна. 

Според него историческите епохи предлагат доста различни условия за преговори и сила за определяне на цената. Неговият принос ни учи, че универсалните модели на икономическо поведение винаги трябва да бъдат смекчени от контекстна на историческото разбиране.

Трудовете, които дойдоха след Brown, обаче, омаловажиха признанието, че връзката между промените на заплатата и безработицата може да не е стабилна във времето. Както ще видим, тази промяна на ударението има значими исторически последици за развитието на мисленето относно инфлацията и безработицата и последвалото проектиране на икономическата политика.

Paul Sultan (1957) – “Аз открих Кривата на Филипс!”

Докато Arthur Brown бе съвсем близо до произвеждането на графичната Крива на Филипс от вида, описан на фигура 17.3, американският автор на учебници, Paul Sultan бе този, който публикува първия вариант на учебник на това, което сега е широко известно като Кривата на Phillips (т.е. фигура 17.3).

Графиката на Sultan показва годишната процентна промяна в ценовото равнище по вертикалната ос и ставката на безработицата по хоризонталната ос. Важното е, че това не е взаимоотношението, което Phillips публикува през 1958 г. Неговото е в смисъл на промени на паричната заплата вместо ценовата инфлация.

Sultan пише (1957: 555), че:

“… линията, съотнасяща безработицата към инфлацията ... (препрадка към неговата фигура 24) ... е стриктно хипотетична, но тя предполага, че колкото по-затегнато е положението със заетостта, толкова по-голям е рискът от инфлация. . … Ако се допусне, че съществува достатъчно точна функционална зависимост между инфлацията и степента на заетост, то е възможно да се определи “безопасната” степен на пълна заетост. В нашия хипотетичен случай предполагаме, че когато безработицата е по-млка от 2% от работната сила, срещаме опасност от инфлация. И когато безработицата е по-голяма от 6%, срещаме опасност от сериозна дефлация.”

Sultan не разглежда ролята на очакванията и въпроса за стабилността.

Трудът на Phillips относно инфлацията

През 1958 г. новозеландският икономист Bill Phillips публикува статистическо изследване, което показва връзката между величината на безработицата и пропорционалната величина на промяната на паричната заплата за Обединеното кралство. Той изследва връзката за периода 1861 г. – 1957 г.

Преди това той бе написал документ, който може да се счита за предшественик на емпиричното му изследване от 1958 г.

Phillips вярва, че при положение, че разходите за парични заплати представляват голям дял от общите разходи, движенията в размера на работната заплата ще управялва движенията в общото ценово равнище.

Кривата на Phillips се използва от макроикономистите, за да свържат нивото на икономическата активност с движението на ценовото равнище. В рамките на Кривата на Phillips нивото на икономическа активност се представлява от стойността на безработицата. Презупцията е, че когато безработицата се увеличи над някакъв непонижим минимум, икономиката се придвижва по-близо до пълна заетост.

Една от графиките, които той произведе в статията си от 1958 г. е пресъздадена като фигура 17.5. Тя показва данните за два отделни периода. Първият - кривата е нагласена със статистически методи, за да съответства на периода 1861 г.-1913 г. Вторият - диаграма с данни за периода 1913 г.-1948 г. Phillips прави набор от диаграми като тази, за да покаже как е изградил общата си крива за целия период 1861 г.-1957 г. Подробностите за метода му не са от значение тук, но за тези, които се интересуват в ранните услия, използващи регресионни техники, е препоръчителен пълен прочит на статията му.

Фигура 17.5 Phillips 1958 г. Фигура 9 – Безработица и инфлация на паричната заплата, 1913 г. – 1948 г.

Как Phillips обяснява тази връзка? В своята статия от 1958 г. (стр. 283) той представя основна теория, за да добави поведенческото значение към емпиричната връзка, която открива, че свързва степента на безработицата с нарастването на ставката на паричната заплата.

Той пише:

“Когато търсенето за стока или услуга е високо по отношение на предлагането й, очакваме цената на нарасне, като ставката на нарастване е по-голяма, когато излишното търсене е по-голямо. Обратното – когато търсенето е ниско по отношение на предлагането, очакваме цената да спадне, степента на спадане е толкова по-голяма, колкото по-голям е недостигът на търсене. Изглежда правдоподобно, че този принцип работи като един от факторите, които определят степента на промяна на паричната заплата, която е цената на трудовите услуги. Когато търсенето на труд е високо и има много малко безработни, би трябвало да очакваме работодателите да предлагат доста бързо по-високи заплати, като всяка фирма и всяка инфустрия е изкушена да предлага малко над преобладаващата големина заплата, за да привлече най-подходящата работна ръка от деруги фирми и индустрии. От друга страна, изглежда, че работниците не са склонни да предлагат услугите си за по-ниска от преобладаващата работна заплата, когато търсенето на труд е ниско и безработицата е висока, така че работните заплати спадат само много бавно. Следователно връзката между безработицата и степента на промяна на работните заплати е вероятно да бъде силно нелинейна.”

Phillips подкрепя също обяснението за това излишно търсене на труд с два други фактора, които могат да повлияят на ставката на промяна на паричните заплати. Първо, отбелязва той (стр. 283), важно е да се отчете “ставката на промяната на търсенето на труд, а по този начин и на безработицата” (добавено ударение).

Когато бизнесактивността нараства:

“... работодателите биха наддавали по-настървено за услугите на труда, отколкото биха го правели в година, през която средният процент безработица е същият, но търсенето на труд не расте.”

По същият начин, когато бизнес активността спада:

“... работодателите ще са по-малко склонни да увеличават заплатите, а работниците ще са в по-слаба позиция да пресират с иксания за увеличение, отколкото те биха били в година, през която средният процент безработица е същият, но търсенето на труд не спадаше.”

Така той признава, че в контекста на преговорите за рабтната заплата между работодателите и работниците, посоката на промяна в икономиката е фактор, който трябва да се взима под внимание съвсем отделно от текущото ниво на икономиката.

Другият фактор, който Phillips счита за съществен, е “степента на промяна на цените на дребно”, която може да накара паричните заплати да нараснат “чрез адаптирането към цената на живот” (стр. 283). Според него това въздействие би имало по-малка значимост, освен ако няма “много рязко покачване на цените на вноса” (стр. 284).

Но признавайки, че движението на цените на дребно е присъщо за разбирането на движението на реалните заплати, и че тази връзка работи чрез настройване на паричните заплати, Phillips затвърждава аргументите, направени от Кейнс, че реалната заплата не се определя от пазара на труда, и че работниците не са в състояние директно да манипулират преобладаващата реална заплата по всяко време.

Скоро след като Филипс публикува труда си за Обединеното кралство, американските икономисти Paul Samuelson и Robert Solow публикуват статия през 1960 г., която произвежда връзка, подобна на Кривата на Филипс, използвайки данни за САЩ за периода 1934 г. – 1958 г.

Надграждайки върху допускането, че разходите за паричните заплати представляват голям дял от общите разходи, които движенията в паричната заплата ще предизвикат и движения в общото ценово равнище, “кривата на Филипс” на Самюелсън и Солоу е отношението между величината на растежа на общото ценово равнище (т.е. ценовата инфлация) и величината на безработицата.

Самюелсън и Солоу определят също кривата на Филипс като инструмент на икономическата политика, който правителството може да използва за облекчаване бремето на безработицата.

Времето на приноса на Самюелсън-Солоу е важно. Между 1960 - 61 г. американската икономика е затънала в дълбока рецесия и безработицата расте. Трудът на Самюелсън и Солоу е проектиран с цел да има огромна намеса в дебата за икономическата политика и да предостави на държавниците рамката за разбиране на последиците от политиките, имащи за цел намаляването на безработицата.

Фигура 17.6 пресъздава фигура 2 от труда на Самюелсън и Солоу (1960 г.), който те наричат “нашата модефицирана чрез ценовото равнище Крива на Филипс” (стр. 192). Забележете в текста под графиката – “меню за избор” – се предполага, че държавниците биха могли да изберат точки от тяхната приблизителна крива на Филипс, за да достигнат предпочитаната комбинация от инфлация и безработица.

Това въвежда идеята за компромиса на икономическата политика между безработица и инфлация. Ако правителството иска да поддържа по-ниска безработица, тогава цената на това политическо решение ще е по-висока инфлация.

Фигура 17.6 “Модифицираната крива на Филипс” на Самюелсън и Солоу за американската икономика

Източник: Samuelson and Solow (1960) фигура 2, “Модифицирана крива на Филипс за САЩ” Това показва менюто за избор между различни степени на безработица и ценова стабилност, както грубо са изчислени от последните 25 години от данни за САЩ. (текстът е от оригиналния източник)

Те интерпретират кривата на Филипс по следния начин (стр. 192):

1.  За да има нарастване на заплатите с не повече от 2.5%, което е характерно за нашия растеж на производителността на труда, американската икономика, на базата на опита от ХХ век и следвоенния период, изглежда ще трябва да премине през нещо като 5 до 6 процента безработица на цивилното население в трудова възраст. Изглежда, че толкова голяма безработица ще трябва да е цената на ценовата стабилност в близките години.

2. За да се постигне неперфектната цел за достатъчно високо общо производство, което да позволи не повече от 3% безработица, ценовият индекс може би ще трябва да се покачи от 4 до 5% годишно. Толкова голямо нарастване на цените изглежда ще е необходимата цена за висока заетост и производство в годините напред.

Отнасяйки тези оценки към графиката (фигура 17.6), ценовата стабилност (липса на инфлация) се определя в точка А (където ставката на безработицата е 5.5%) и точка В, където 3% безработица отговаря на инфлация от 4.5% годишно.

Самюелсън и Солоу характеризират труда си по този начин (стр. 193):

“Освен обичайното предупреждение, че това са само най-добрите ни предположения, трябва да призовем и към още една предпазливост. Цялата ни дискусия е формулирана за краткосрочен план, отнасяща се за това какво би могло да се случи през следващите няколко години. Би било грешно да се мисли, че нашето меню от фигура 2, което съотнася получените цени и поведение на безработицата, ще поддържа същата си форма за по-дългосрочен период. Политиката, която използваме през няколкото близки години може да предизвика то да се измести по определен начин.”

С други думи – “компромисът”, който те предлагат между инфлация и безработица  в дългосрочен план може да се измести в отговор на прилаганата политика, използваща го за краткосрочен план. Както ще видим, това предупреждение е много далновидно.

Все пак, въпреки това предупреждение, “компромисът” на кривата на Филипс се преврърна в общоприето мнение сред водещите икономисти и държавници, а по-късно продължи да проектира политики, като че ли изборът бе стабилен във времето.

Значимото също е, че трудът на Филипс и Самюелсън и Солоу, и на някои други икономисти по това време измести дебата относно това, какво представлява пълна заетост. Докато Кейнсианската ортодоксия през 40-те и 50-те години определя пълната заетост в смисъл на брой работни места, т.е. трябва да има поне толкова свободни работни места, колкото хора търсят работа, въвеждането на кривата на Филипс и ударението й върху безработицата промени този фокус.

Първоначално тази смяна на фокуса включва дебат относно какво представлява ненамаляемата ставка на безработицата. Трудовете на Bancroft (1950), Dunlop (1950) and Slichter (1950) са важен принос в тази смяна на ударението.

Но недълго след публикуването на труда на Филипс, а след това и на Самюелсън и Солоу, дебатът се оплете в модели за безработицата и инфлацията. Дебатът се измести от разглеждането на това, колко работни места е нужно да бъдат създадени, за да се постигне пълна заетост, към обсъждането на съществуването и природата на компромиса между номинални (инфлация) и реални (безработица) резултати.

Кейнсианската ортодоксия разглежда реалния резултат (дохода) и заетостта като определени от търсенето в краткосрочен план, като ценовата инфлация e обяснена от отрицателно наклонената крива на Филипс (както в краткосрочен, така и в дългосрочен план). Държавниците вярваха, че могат да манипулират търсенето и да използват този компромис, за да постигат социално, оптимално ниво на безработица и инфлация. Показателно е, че концепцията за пълната заетост бе изместена от ставката на безработицата, която е политически приемлива, в светлината на някаква придружаваща я степен на инфлация. Пълната заетост вече не се дебатираше в смисъл на брой работни места.

За да се види как изградената от Самюелсън и Солоу (1960) “крива на Филипс”, отразяваща ценовата инфлация може да се рационализира, ще се върнем обратно към глава 13 (?), където въведохме модела за надценката, в който фирмите определят цената като добавят процентна разлика към цената на единицата продукция, която отразява жеаланите от тях приходи. Това от своя страна, съответства на желаната от тях ставка на възвръщаемост на капитала.

Опростеният модел на надценката, който въведохме в глава 13, бе:

(17.2) P = (1 + m)WN/Y

където Р е цената на производството, m е надценката върху разходите за труд на единица продукция, W е паричната заплата, N е общата заетост, а Y е общото производство. WN е общата сметка за заплатите.

Научихме също, че N/Yе  обратното на производителността на труда (Y/N), което означава, че можем да изразим модела на надценката като:

(17.3) P = (1 + m)W/LP

Ако изразим това във величини на проомяна, ще сме в състояние да кажем, че ставката на инфлация ще е стабилна, ако надценката е постоянна и нарастването на паричните заплати е неутрализирано напълно от нарастването на производителността на труда.

С други думи – нарастването на производителността на труда предоставя на икономиката неинфлационно пространство за нарастване на паричните заплати (и реалните заплати). Дотогава докато паричните заплати нарастват в съответствие с нарастването на производителността на труда, разходите за труд за единица продукция (W/LP) ще са константни и нашият модел за надценката ще предскаже, че цените ще са стабилни.

Да разгледаме фигура 17.7, която поставя две криви на Филипс. Забележете на вертикалната ос измерваме както промяната на паричните заплати, така и величината на ценовата инфлация. В този смисъл, комбинираме кривата на Филипс (от 1958 г.), която съотнася инфлацията в паричната заплата към ставката на безработицата и модифицираната крива на Филипс, очертана от Самюелсън и Солоу (1960 г.), която свързва ценовата инфлация с величината на безработицата.

Кривата, обозначена като Филипс (1958 г.) показва, че годишната инфлация на паричната заплата е нула, когато безработицата е 8%. Когато безработицата е 2%, състоянието на пазара на труда е такова, че инфлацията в паричната заплата нараства до 3% годишно.

Кривата на Самюелсън и Солоу (1960 г.) е модифицираната крива на Филипс за ценовата инфлация. Тя пресича хоризонталната ос при ставка на безработицата 2%, което означава, че ставката на ценовата инфлация е нула, докато ставката на инфлацията на паричната заплата е 3%.

Вертикалната разлика между двете криви, измерена от разстоянието АВ, е текущата ставака на нарастване на производителността на труда (която, в този случай, е 3% годишно).

С други думи, в този пример, големината на безработицата, която съответства на нула (стабилна) инфлация, е 2%.

Фигура 17.7 Криви на Филипс за заплата и цена

Един по-сложен и по-реалистичен модел за надценката би взел предвид нетрудовите разходи, като тези за суровини и материали и енергиини разходи (обозначени rm). Можем да дефинираме общите разходи за единица продукция и в резултат на това уравнението за надценката би изглеждало така:

(17.4) P = (1 + m)[W/LP + rm/Y]

Това означава, че с постоянна надценка (m), фирмите ще увеличават цените си, ако има шок в цената на суровините, дори и когато разходите за труд за единица продукция са постоянни.

Ще се върнем към ролята на т. нар. шок в предлагането (например, покачване на цените на суровините) по-късно, когато дискутираме теориите за инфлацията и начина, по който един външен ценови шок може да усложни конфликта, който работниците и капиталът имат относно разпределението на националния доход, изразяващ се в усилията да се защитават реалните заплати и надценките.

Кривата на Филипс за ценовата инфлация бе възприета от държавниците през 60-те, а през 70-те стана неразделна част от макроикономическия им инструментариум. Приемайки, че е стабилна за времевия период на прилаганата икономическа политика, и че няма да се измести вследствие на промяна в политиката (т.е. те приеха, че не е ендогенно взаимоотношение), кривата на Филипс определи веднага постижимите и непостижими комбинации от безработица и инфлация.

Разгледайте фигура 17.8, която показва кривата на Филипс за ценовата инфлация (ценовата инфлация по вертикалната ос). Държавниците считат всяка точка от приблизителната крива на Филипс за възможна, като се има предвид динамиката на пазара на труда. Така че е възможно да се цели по-ниска ставка на безработицата, например точка А, знаейки, че по отношение, да речем, точка В изборът на тази политика би довел до по-висока инфлация отпреди.

От всяка отделна точка от кривата, наклонът на кривата (определен тук в точка А от червената линия) би казал на првителството колко инфлация ще трябва да понесе за дадено намаление на безработицата. Така наклонът на кривата на Филипс представлява големината на компромиса между инфлация и безработица.

Друг начин за разгеждане е, че наклонът казва на правителството процентното нарастване на безработицата за всеки процент намаляване на инфлацията. Така че те могат да използват кривата на Филипс, за да калкулират реалното въздействие на затягаща стратегия на фискална и/или монетарна политика, предназначена за намаляване на инфлацията.

Освен това е явно, че всяка комбинация на инфлация и безработица “вътре” в кривата на Филипс (тъмната област на фигура 17.8) е неизпълнима. Компромисът, наложен на правителството от динамиката на ценовия процес и начинът, по който фирмите отговарят на нараствания или спадове на излишното търсене на труд налагат възможните резултати.

Фигура 17.8 Избор на комплекта безработица-инфлация

Кой би бил най-добрият избор за правителството? В крайна сметка това се превъща в политически въпрос и правителствата се опитват да преценят коя би могла да бъде социално приемливата комбинация от двете злини – инфлация и безработица. В зависимост от идеологическите предпочитания на избирателите някои нации може да изберат точка В на фигура 17.8, докато други биха се чувствали по-удобно с точка А и с по-високата инфлация, придружаваща по-ниската безработица при това ниво на икономическа активност.

Проблемът за правителството, който представя компромиса на кривата на Филипс, е, че комбинациите от инфлация и безработица, считани за социално приемливи може да не са били възможни в смисъл на налични компромиси. Например, избирателите може да са много предразположени както към инфлация, така и към безработица и да желаят единствено избори, попадащи в тъмната област.

Допълнителен материал: Алгебрата на Кривата на Филипс

Дискутирахме оригиналната Крива на Филипс (Phillips, 1958), която е взаимоотношението между нарастването на паричните заплати и ставката на безработицата. Видяхме също как моделът за надценката позволява това взаимоотношение да бъде изразено като взаимоотношение между нарастването на ценовото равнище (т.е. инфлацията) и ставката на безработицата (Samuelson and Solow, 1960).

Най-простата и най-линейна форма на взаимоотношението на ценовата крива на Филипс се дава така:

където Р е ставката на инфлацията (точката над Р символизира ставката на промяната), α е константа, β е коефициент, който ни казва как ценовата инфлация реагира на излишната променлива излишно търсене U-1.

U-1 е противоположното на ставката на безработицата, което хваща нелинейната форма на кривата на Филипс като хипотеза на самия Филипс, а по късно на Самюелсън и Солоу.

Каква интерпретация можем да дадем на коефициента α? Връщайки се към модела за надценката (фигура 18.1), знаем, че W.(N/Y) представляват разходите за труда за единица продукция. N/Y е обратното на производителността на труда. В дискусията по-горе отбелязахме, че, когато паричните заплати нарастват в съответствие с производителността на труда, няма инфлационно напрежение, което да идва от пазара на труда.

Членът βU-1 измерва въздействието на състоянието на пазара на труда върху инфлацията чрез нарастването на паричните заплати. От това следва тогава, че коефициентът α измерва въздействието на производителността на труда, което би било негативен фактор.

С други думи, ценовата инфлация (ако всички останали фактори са постоянни) ще е равна на нарастването на паричните заплати минус нарастването на производителността на труда.

Нестабилността на Кривата на Филипс

Стандартният модел на кривата на Филипс за цената, който се разви през 60-те се поддържаше от доминиращото по онова време виждане за инфлацията, базирано на Кейнсианското разбиране за инфлационния интервал.

В своя памфлет от 1940 г., “Как да платим за войната; радикален план за министъра на финансите”, Джон Мейнард Кейнс очертава концепцията си за инфлационния интервал.

Целта му е да приложи идеята за ефективното търсене, която развива в Общата теория, за да помогне да се рзабере как монетарната икономика може да произведе едно равновесно положение при непълна заетост след икономиката на пълна заетост от време на войната.

С началото на Втората световна война, огромните военни разходи, финансирани от издаването на дълг, изпълни капацитета на британската икономика до краен предел. Кейнс твърди, че дори и ако паричните заплати са постоянни, нарастващият доход на домакинствата поради нарастването на заетостта би оказало натиск върху наличните потребителски стоки, което би причинило ускоряване на инфлацията. 

Той отхвърля становището на министерството на финансите по това време, че чрез издаването на нови облигации за финансирането на военните услилия правителството би изтеглило частни “доброволни спестявания”, създавайки неинфлационно “пространство” за собствените си разходи. Тази идея бе остатък от Доктрината за отдаваните на заем фондове и пропусна да отчете, че нарастващите бюджетни дефицити увеличават също и потока на спестяванията в икономиката, защото те стимулират нараствания в националния доход.

Кейнс твърди, че дори когато номиналното ефективно търсене растеповече, отколкото капацитетът на икономиката позволява да отговори чрез увеличаване на реалното производство, общите спестявания все още се увеличават. Резултатът е, че виждането на Министерството на финансите, че теглейки от потоците на “доброволните спестявания” войната може да се финансира без риск от инфлация, е отречено от Кейнс.

Той твърди, че финансирането на войната чрез издаването на дълг може единствено да бъде неинфлационно, ако правителствените разходи са равни на спестяванията при пълна заетост.

В “Как да платим за войната” Кейнс (1940 г.) определя инфлационния интервал като излишни планувани разходи над наличното общо производство при прединфлационни или базови цени. Прединфлационната база е равнище на пълна заетост. Така, ако една икономика може да отговори на нарастването на номиналното очаквано търсене чрез разширяване на капацитета на производството на стоки и услуги, инфлационният интервал няма да стартира.

Тази идея е изчистена в теорията за теглената от търсенето инфлация. След като веднъж е достигната пълна заетост, растежът на номиналното търсене след това ниво ще е инфлационно.

Кривата на Филипс е в явно съответствие с това виждане за инфлацията. Простата теория, подкрепяща анализа на първата крива на Филипс, твърди, че когато нарастването на номиналното търсене изтласква ставката на безработицата към ненамаляемия минимум (фрикционна безработица), инфлацията в заплатите и цените ще започне да нараства. С други думи, икономиката ще бъде “изтеглена” в инфлационен интервал от увеличаването на излишното съвкупно търсене.

Кривата на Филипс показва на държавниците с колко ще се покачи инфлацията, когато икономиката се издърпа от нарастването на номиналното търсене отвъд реалния й капацитет за производство на стоки и услуги.

Интересно тогава е да се отбележи, че в памфлета “Как да платим за войната”, Кейнс също предполага, че инфлацията може да нарасне поради бутащи фактори, свързани с разходите (наричана също “инфлация на продавачите”). Има цяла плеяда автори, които идентифицират произхода на инфлацият като резултат от борбата за разпределение на наличния произведен, реален доход.

Например, в Марксистката традиция, автори като Michal Kalecki застъпва виждане, което става известно като Теории за бутната от разходите (cost-push ) инфлация.

В рамките на Кейнсианската традиция, в глава 14 от книгата на Abba Lerner от 1951 г. – “Икономикс на заетостта” – има издържана дискусия относно това как борбата за разпределение  може да доведе до растяща спирала заплата-цена и обща инфлация.

Изхождайки от модела за надценката, една икономика, която наближава пълна заетост, постепенно ще започне да яде от “резервната армия безработни”, което дава на работниците по-голяма сила на масата на преговорите в сравнение с времето, когато безработицата е била по-висока. Работниците, чрез профсъюзите си, е по-вероятно да искат по-високи парични заплати. Фирмите могат да се опасяват от продължителни стачки и да приемат исканията на работниците, но тогава, от своя страна, да защитат реалните си печалби чрез увеличаване на цените (чрез надценката).

Тази динамика лесно може да доведе до серия покачвания на заплатата и цените, тъй като всяка страна иска да защити реалния си дял от производството. В резултат на това инфлацията става продукт на борбата за разпределение, отразявайки относителните сили при преговорите  между работниците и работодателите.

Lerner е решен да покаже, че динамиката от тази спирала заплати-цени не идва обезателно от това, че профсъюзите стават по-окуражени от спадащата безработица. Той твърди, че капиталът може да посика да разшири реалния си дял като натисне и увеличи надценката върху разходите за единица продукция. Подобна стратегия може да бъде успешна, единствено, ако рабтниците допуснат съкращаване на реалната заплата, идващо от повишаващите се цени. Фирмите ще са по-склонни да приложат тази стратегия, когато усетят, че работниците се намират в слаба позиция, т.е. когато безработицата е по-голяма.

По този начин Лърнър признава, че инфлацията и високата безработица могат да съществуват съвместно, т.е. той предвeщава възможността за стагфлация. По-късно в главата ще се върнем за дискусия на тази концепция, защото тя им огромно значение за начина, по който през 70-те се разви дискусията за кривата на Филипс.

Засега е достатъчно да отбележим, че кривата на Филипс може да бъде включена към теориите за инфлацията при положение, че те също предлагат отрицателна взаимовръзка между безработица и инфлация. Ще забележите също, че идеята за стагфлация, която Лърнър разви в ранните години на 50-те, ще помогне да се разбере емпиричната нестабилност в кривата на Филипс, която започна да се проявява в късните години на 60-те, което доведе до основна промяна в макроикономическото мислене.

С военните усилия на американското правитеслство, свързани с Виетнам през 60-те, инфлацията започна да се увеличава. През късните години на 60-те и ранните години на 70-те, тегленото от търсенето напрежение поради харченето за военните усилия се комбинира с рязкото повишаване на цената на петрола благодарение на формирането на картела на Организацията на страните износителки на петрол (OPEC). При OPEC цените на петрола правят огромен скок през 1973 г., което създава огромен разходен шок за зависещите от петрола икономики, като тези на САЩ и Япония.

Разгледайте фигура 17.9, която показва комбинациите от безработица и годишна инфлация за икономиката на САЩ от 1948 г. до 1980 г.

Сините ромбове показват наблюденията за периода 1948-1969 г., а кривата е логаритмична регресия между инфлацията и безработицата. Така че тя показва проста ценова крива на Филипс от вида, описан в уравнение 17.5. Кривата пасва на тези данни доста добре и показва типичния компромис между безработицата и инфлацията, който държавниците считат за допустим за поддържането на безработица близо до пълната заетост.

Разгледайте обаче наблюденията, описани от червените квадрати, които покриват периода от 1970 до 1980 г. Тези наблюдения очевидно не съответстват с представянето на една стабилна крива на Филипс и изглежда предлагат полижително насочено взаимоотношение.

Това очевидно изместване в кривата на Филипс се определя като “колабиране” във взаимоотношението и води до обвинения, че основната концептуализация на Кейнсианската крива на Филипс е погрешна.

Фигура 17.9 Иместващата се крива на Филипс за САЩ 1948 – 1980 г.    

Източник: Американското бюро по труa и статистика - Сериите за безработицата започват през 1948 г. Инфлацията е измервана като годишно покачване на индекса на потребителските цени.

Да разгледаме фигура 17.10, която показва взаимоотношението между безработицата в САЩ (хоризонталната ос) и годишната инфлация за периода 1948 - 2012 г., разделен на три времеви интервала: 1948-1969 г.; 1970-1980 г. и 1981-2012 г. Както преди, линиите описват логаритничната регресия между инфлацията и безработицата за тези три подпериодa.

Това, което се считаше за относително стабилно взаимоотиношение през 50-те и 60-те, стана нестабилно през 70-те и предположи положителна взаимовръзка между инфлация и безработица. До към 80-те, с успокояването на инфлацията, стана трудно да се определи каквато и да е връзка между инфлация и безработица в американската икономика.

От емпирична гледна точка, тогава вярата, че кривата на Филипс е стабилно взаимоотношение, което може да се използва по някакъв начин за прогнозиране и поддържане на ниска безработица от държавниците, стана силно съмнителна.

Фигура 17.10 Изместването на Кривата на Филипс за САЩ – 1948-2012 г.

Винаги трябва да сме много внимателни, когато онагледяваме данни по такъв начин. Наблюденията между 1970 и 1980 г., всъщност може да означават променящо се взаимоотношение в кривата на Филипс, а линията на регресията просто да прихваща изместващата функция. С други думи – взаимовръзката е нестабилна с течение на времето, въпреки че тя може да позволява краткосрочен компромис между ставките на инфлацията и безработицата.

Това предположение е представено на фигура 17.11, която ни показва стилизирана крива на Филипс за данните на САЩ от 1948 до 2012 г. Моля да вземете под внимание, че това не са фактически прогнозни криви на Филипс. Те само демонстрират, че може да има семейство такива криви и всяка една би могла да остане непроменена за кратък период, което би предоставило на държавниците погрешно чувство на сигурност. В даден момент кривата би могла да се измести навън към ново местоположение и инфлацията да се ускори.

Фигура 17.11 Семейство криви на Филипс

От предишната ни дискусия за трудовете на A.J. Brown би трябвало да е ясно, че предположението, че кривата на Филипс винаги е стабилна, е проблематично.

Било е ясно, че кривата на Филипс е податлива на внезапни и/или големи покачвания на инфлацията. Иконометрично изградените функции на потреблението в широките макроикономически модели за политика, които са популярни през 60-те години, също се превръщат в нестабилни през 70-те. Някои икономисти успешно показват, че пропуските на широкомащабните иконометрични модели в предсказването на такива променливи като спестяванията и потреблението през ранните години на 70-те може да се проследят до грешното специфициране на функцията на структурното потребление. Повечето от тези модели игнорират възможността, че покачващата се инфлация би могла да повлияе на потреблението (например, ако потребителите очакват цените да се покачват бързо в бъдещето, те може да решат да изтеглят потреблението по-бързо).

Разбивката на кривата на Филипс през късните години на 60-те е друга “иконометрична” функция, която е погрешно специфицирана, защото тя също игнорира възможността покачващата се инфлация да е в състояние да се превърне в самоподтикваща се, тъй като работниците и фирмите търсят начини за защита на реалните заплати и реалните ставки на печалба.

Друго съображение, според което дискусиите за нестабилността са, до голяма степен, игнорирани, е, че “учебникарският” модел на кривата на Филипс е много атрактивен в своята простота. Обикновено учебниците стилизират дискусиите и избягват сложните истории в името на педагогиката. Трябва да знаете, че ние не сме взели този подход в този текст. Считаме богатото разглеждане на институциите и историята за важна част на образователния процес в макроикономиката.

Трудът на A.J. Brown и други е проницателен и вероятно твърде дълбоко е залегнал в институционалната литература, за да е приемлив като начин, по който съставителите на учебници биха избрали да представят педагогиката си по това време. 

Вероятно, ако трудът на Brown относно нестабилността и начинът, по който промените в институциите на определяне на заплатата и цената (например, договаряне на заплатата и съпротивата на реалната заплата) променят компромиса между инфлация и безработица, бе по-признат, последвалата история на кривата на Филипс, която дискутираме след това, би могла да бъде доста различна.

Факт е, че преобладаващият през 60-те години Кейнсиански консенсус се абстрахира от потенциалната нестабилност, произлизаща от институционалната природа на определяне на зпалатите и цените. Вместо това, държавниците преследваха атрактивното виждане, че биха могли постоянно да поддържат ниска безработица дотогава, докато се гарантира, че ефективното търсене е достатъчно по отношение на намеренията на неправителствения сектор за спестяване и всякакви течове в търсенето, идващи от износа.

Въпреки това, наследството на дебата между Кейнс и Класиците продължава през 50-те и 60-те. Неокласическата школа не желае да приеме основните проникновения на Кейнс, че ефективното търсене управлява общото производство и националния доход, и че капиталистическата, парична система е предразположена към кризи на свръхпроизводство.

В късните години на 60-те този продължаващ дебат относно ефективността на фискалната и монетарната политика за стабилизиране на икономическия цикъл се повтаря в рамката на кривата на Филипс.

Група икономисти, съсредоточена в Университета в Чикаго, се противопоставя на опитите на правителството да поддържа пълна заетост. Аргументът им, до голяма степен, отразява вярата им, че саморегулиращият се свободен пазар би генерирал оптимални резултати. С други думи – те са привърженици на конкурентния, неокласически модел и считат по-голямата част от правителствената намеса за проблематична.

Това противопоставяне на макроикономическо ниво се проявява в искания за широкобхватна дерегулация на продуктовия, трудовия и финансовия пазар и основно съкращаване на размера на правителството.

На макроикономическо ниво, кривата на Филипс се превърна в “бойно поле”. По време на политиката от ерата на “стабилната” крива на Филипс държавниците предполагаха, че могат постоянно да целят ниска безработица и да понесат някакво крайно число инфлация като последствие. Величината, до която инфлацията нараства, се определя от наклона на кривата на Филипс, която се считаше за относително плоска.

Възникващите монетаристи, които се въздържат от правителствена намеса, оспорат това виждане и изтъкват, че не съществува постоянен (дългосрочен) компромис между инфлация и безработица. Те твърдвят, че в крайна сметка, пазарът би гарантирал стабилността на безработицата около нейната, т. нар., естествена стойност, а опитите от страна на правителството, да я свалят под тази стойност, биха довели до ускоряваща се инфлация.

Чикагският икономист Milton Friedman е най-гласовитият монетарист и в една статия от 1968 г. очертава това, което става известно като Хипотеза на ускорението.

17.6 Хипотезата на ускорението и усилената от очакванията крива на Филипс

Емпиричната нестабилност в отношението между безработицата и инфлацията отвори път и надмощие взе това, което стана известно като Монетаристка парадигма в макроикономикса.

Монетаристите реинтерпретират компромиса, добавяйки ролята на инфлационните очаквания и правейки това, съживяват класическото (предкейнсианско) разбиране за естествената норма на безработицата (определена за еквивалентна на пълната заетост). Унищожителна последица от това твърдение е отхвърлянето на ролята на политиките за управление на търсенето за ограничаване на безработицата до фрикционния й компонент.

Кривата на Филипс става също инструмент в ръцете на Монетаристите за възвръщане на територията, която бяха загубили от Кейнсианците. С подкрепата на учебниците, моделът издържа, въпреки че в процеса оригиналният модел е изгубен.

Въпреки богатата Кейнсианска история, дискутирана по-рано, за Фридман и други  е лесно да отвлекат дебата. Кейнсианците работят в противоречива рамка – на макроикономическо ниво те приемат кривата на Филипс, но въпреки това развиват много малко теория, за да я подкрепят. Те са особено напрегнати и неспокойни относно това, което се отнася до макроикономическите основи на връзката.

Кейнсианците са правели опити да оправдаят кривата на Филипс като настройващ конкурентен процес, така че ако има нарастващо търсене на труд, заплатите растат, докато безработицата спада.

Но монетаристите твърдят, че в конкурентния пазар работниците се интересуват от реалните, а не от номиналните заплати и така основната крива на Филипс, която се фокусира единствено върху връзката между процентната промяна в паричните заплати и ставката на безработицата, е дефектна.

Хипотезата на ускорението се предлага през 1968 г. от Милтън Фридман, преди появата на емпиричния срив на връзката между инфлацията и безработицата през ранните години на 70-те.

Така че, докато кривата на Филипс предостави на Монетаристите възможността да дебатират провалите на основното течение – Кейнсианския анализ - емпиричната бъркотия, създадена от шоковете на цената на петрола през 70-те, бе това, което добави тежест към техните (дефектни) аргументи.

Важно е да се отбележи, че всъщност нищо не е променено в съвременното изложения на монетаризма, което да не е било вече доказано като недостатъчо, макар и с различни условия, от Кейнс и други.

Както е отбелязано по-горе, кривата на Филипс е само едно от многото макроикономически уравнения в широкия политически модел, който игнорира инфлационните очаквания. Погрешното описание (специфициране) не бе значително, докато инфлацията бе незначителна. След като темпът на инфлацията скочи навсякъде по света с покачването на цената на петрола през ранните години на 70-те, всички неправилни съотношения се сринаха.

Монетаристите използваха емпиричния хаос, за да дискредитират теоритичните идеи на Кейсианизма. Монетаристката мисъл изплува от тази разруха като правдоподобна в най-висша степен. Това бе късметлийски период за неокласическите икономисти, защото те успяха да утвърдят проблема за договарянето на реалната заплата преди емпиричните отношения да се бяха сринали.

Въпреки, че в средата на 60-те монетаристката теоритична структура бе подложена на сериозна критика от икономисти като Robert Clower и Axel Leijonhufvud, емпиричното изместване в кривата на Филипс в ранните години на 70-те бе интерпретирано като валидиране на монетаристката концепция за естествената стойност на безработицата и отрицателните конотации за съвкупното търсене, които тази концепция извиква.

Съществуваха две основни предложения, които Фридман изтъкна в своята атака на кривата на Филипс.

Първо, той заяви, че съществува естествена стойност на безработицата, която се определя от поддържащите структури на пазара на труда и стойността на капиталовото формиране и растежа на производителността. Той вярва, че икономиката винаги има тенденцията да се връща към това ниво на безработица, дори и ако правителството се опитва да използва експанзионистична фискална и монетарна политика с цел намаляване на безработицата.

Фридмам пише (1968 г.: стр. 8):

“Във всеки момент от времето съществува някакво ниво на безработица, което има свойството да е в съответствие с равновесното положение в структурата на реалните заплати. При това равнище на безработица стойностите на реланата заплата обикнвено имат тенденцията да нарастват при “нормална” постоянна ставка, т.е. при ставка, която може да бъде поддържана неограничено време дотогава, докато капиталовото формиране, технологичните подобрения и т.н. остават в дългтрайните си тенденции. По-ниското ниво на безработицата е индикатор за съществуването на излишно търсене на труд, което ще произведе натиск за нарастването на реалната заплата... С други думи “естествената стойност на безработицата” е нивото, което би се установило от системата уравнения на Walrasian за общото равновесие, при условие, че в тях са вградени действителни структурни характеристики на пазара на труда и продукти, включително и несъвършенствата на пазара, стохистичната променливост в търсенето и предлагането, цената на мобилността и т.н.”

Той също счита, че естествената стойност е, отчасти, “изкуствено създадена от хората и от политиката”. Например, монетаристите твърдят, че налагането на минимални заплати и предоставянето на помощи за безработни би увеличило естествената стойност на безработицата.

Основната идея на “естествената стойност на безработицата”, която Фридман разработи, следва директно от класическия пазар на труда, който разргледахме в глава 15. Монетаристкият подход е опит да се разпространят идеите, които Кейнс разби през 30-те години. Фридман заяви, че реалните заплати са нужният обект за разглеждане от гледната точка на фирмите, а не паричните заплати. Работниците предоставят труда си на базата на цената на свободното време, която в този модел е реалната заплата.

По същия начин фирмите назначават работната сила, за да обслужват целите си за максимизиаране на печалбите, а това изисква да поставят реална заплата, която се равнява на пределната продукт на последния назначен работник.

В този контекст се счита, че реалните заплати ще се настроят, за да гарнатират изчистването на пазара на труда при “естествената стойност” на безрботицата. Докато в същото време е взъможно да има временни отклонения около тази стойност поради причини, които ще изследваме след това, с времето икономиката винаги ще има тенденцията да се връща към естествената стойност на безработица.

Така се разбира, че естествената стойност е нивото на безработица, което се увеличава вследствие на естествените фрикции на пазара на труда и няма цикличен компонент. С други думи, тя не нараства поради недостиг в съвкупното търсене. Фридман счита, че тези фрикции могат да включват смущения, възникващи от политиката, което бе отбелязано по-горе.

Но естествената стойност на безработицата се счита нечувствителна към промените в съвкупното търсене, което означава, че правителството не би могло да я намали чрез увеличаване на съвкупното търсене.

Второ, че кривата на Филипс, в най-добрия случай, е краткосрочно отношение, което може да се използва единствено дотогава, докато работниците страдат от парична илюзия и объркват увеличенията на паричната заплата с покачванията на реалната заплата. С други думи, всяка дадена краткосрочна крива на Филипс е зависима от предположението на работниците, че ценовата инфлация е стабилна. При това предположение в кривата на Филипс няма роля за ценовите очаквания.

Все пак Фридман и други спорят, че, евентуално, работниците ще разберат, че реалната им заплата е подкопана, поради това, че нарастването на ценовата инфлация надвишава нарастването на паричните заплати. Тогава те ще започнат да формират очаквания за продължаваща инфлация.

Вследствие на това работниците ще вградят тези инфлационни очаквания в бъдещите си прогнози и ще преследват увеличавания на реалната заплата, което рефлектира не само на състоянието на пазара на труда (относителната сила на търсенето и предлагането), но също на това колко очакват цените да нараснат в периода, управляван от договарянето на зплатата.

Монетаристите твърдят, че ако правителството се опита да намали безработицата под естествената й стойност, когато инфлацията нарасне, работниците ще изискват дори по-голямо нарастване на паричните заплати, за да постигната желаните нива на реалната заплата. В крайна сметка резултатът би бил ускоряващо се ценово равнище.

Фигура 17.12 хваща хипотезата на ускорението. Краткосрочните криви на Филипс са показани при условията на специфично очакване за инфлацията, което работниците имат. Подигнатото “e” обозначава “очакваната” инфлация. Използваме терминологията, че очакванията се разбират да обозначат състояние, при което формираните очаквания се равняват на действителния резултат.

Фигура 17.12 Подсилената с очакванията дългосрочна крива на Филипс

Запчва в точка А, където инфлацията еа безработицата е в т. нар. си “естествена стойност” (U*). В тази точка, инфлационните очаквания на работниците съответсват на фактическата стойност на инфлация. Според Фридман пазарът на труда ще оперира при естествената стойност на безработица, когато инфлационните очаквания се реализират.

За да се види как хипотезата на ускорението работи, предполагаме, че правителството е под политически натиск и формира виждането, че тази безработица, U*, е твърде висока. То вярва, че може използва експанзионистична фискална и монетарна политика, за да постигне по-ниска безработица UT. То също мисли, че може да използва компромиса от кривата на Филипс и да придвижи икономиката към точка В, със ставка на инфлацията   , като “разхода” за по-ниската безработица. 

Поради това правителството стимулира номиналното съвкупно търсене, за да тласне икономиката до точка В. Увеличеното търсене на труд изтласква нагоре ставката на инфлацията до и паричните заплати също нарастват на пазара на труда. Хипотезата на ускорението предполага, че ценовото равнище се ускорява по-бързо, отколкото паричните заплати и поради това реалната заплата намалява.

Монетаристите възкресиха класическия пазар на труда и го поставиха на централно място в атаката си срещу Кейнсианския макроикономикс. Според него, фирмите ще предлагат повече работа, защото сега реалната заплата е спаднала и те все още биха могли да максимизират печалбата си при по-ниско ниво на пределна продуктивност.

Защо работниците биха предлагали повече труд, ако реалната заплата спада? В класическия пазар на труда се предполага, че предлагането на труд е положителна функция на реалната заплата, така че работниците ще оттеглят труда си, ако реалната заплата спадне.

Монетаристкият подход преодолява този привиден проблем чрез налагането на асиметрични очаквания на работниците и фирмите. Предполага се, че фирмите имат пълна информация за цената и заплатата във всеки един момент, така че те знаят каква е фактическата реална заплата във всеки един момент.

Предполага се обаче, че работниците се сдобиват с информацията относно инфлацията със закъснение и затова могат да бъдат заблудени и да вярват, че реалната заплата се повишава, когато всъщност тя спада.

Така се допуска, че първоначално работниците не обръщат внимание на покачващата се инфлация, т.е. инфлационните им очаквания не се настойват веднага към фактическата инфлация. Поради това те объркват покачващите се номинални заплати с нарастваща реална заплата и желаят да предоставят повече труд, въпреки че в действителност реалната заплата спада.

Централно предположение в класическия пазара на труда е, че работниците са загрижени относно реалните, а не паричните заплати. Хипотезата на ускорението добавя идеята, че работниците формират адаптивни инфлационни очаквания, което означава, че им е нужно известно време да направят разлика между движенията в паричните заплати и движенията в реалните заплати.

Монетаристите изтъкват, че точка В е нестабилна и може да устоява само дотогава, докато работниците са заблудени да вярват, че нарастванията на паричната заплата, която са получили се равнява на увеличението на реалната заплата.

Но след известно време инфлационните очаквания се адаптират към фактическата инфлация. След като веднъж работниците увеличат инфлационните си очаквания до точка, тогава SRPC се измества навън и пазарът на труда се установява при точка С, където новите очаквания настигат по-високата стойност на инфлация.

Пътят, който пазарът на труда поема, когато инфлационните очаквания се настроят към фактическата стойност на инфлацията и изместването на краткосрочната крива на Филипс (т.е. от точка В в точка С или точка D в точка Е) е въпрос от емперично естество. Но за монетаристите, след като веднъж инфлационните очаквания са се настроили напълно към текущата стойност на инфлацията (в точки С и Е например), икономиката ще се върне към естествената стойност на безработицата (U*), независимо от опитите на правителството да цели по-ниска безработица.

За Фридман краткосрочната динамика на пазара на труда се управлява от капацитета на правителството да “заблуждава” работниците да вярват, че стойността на инфлацията е по-ниска, отколкото е фактическата инфлация. Дотогава докато част от инфлационната стойност не е очаквана от работниците, правителството може да поддържа стойността на безработицата под естествената норма, но с цената на нарастващата инфлация.

Това повествование цели да обясни масовата безработица по същия начин. Историята на Фридман е, че безработица възниква, когато работниците отказват да приемат оферираните парични заплати, които считат, че генерират реална заплата под фактическата реална заплата, отговаряща на тези оферти. Работниците мислят, че реалната заплата, подразбираща се от офертите за заплата, е твърде ниска, защото те погрешно вярват, че инфлацията е по-висока, отколкото е, т.е. инфлационните им очаквания надвишават фактическата стойност на инфлацията.

Вследствие на това те започват да напускат работа и/или да отказват да приемат нови оферти за работа считайки, че е по-добре да търсят позиции, плащащи по-висока реална заплата. Веднъж разбрали, че погрешно са смятали, че инфлацията е по-висока, отколкото всъщност е, те започват да приемат предложенията за работа при нивото на текущата парична заплата и увеличават предлагането на труд.

Така Фридман е принуден да обясни промените в безработицата, в смисъл на колебанията в предлагането на труд, управлявани от погрешното разбиране относно стойността на фактическата инфлация. И на емпирично ниво тази теория предвижда, че напусканията на работа ще спаднат както и заетостта.

Тогава най-простият факт, който би подкрепил това твърдение за промените в страната на предлагането, е дали величината на напусканията е наистина антициклична, както предвижда теорията. Емпиричното доказателство показва, че величината на напускане е проциклична, което означава, че напусканията се увеличават, когато пазарът на труда е слаб и работниците се страхуват от безработицата. Това е точно обратното на това, което би трябвало да обоснове теорията на Фридман за естествената норма.

Американският икономист Lester Thurow обобщава накратко този въпрос:

“…защо напусканията се увеличават в експанзии и намаляват в рецесии? Ако рецесиите са следстие от информационни грешки, напусканията би трябвало да се увеличават в рецесии и спадат в експанзии, точно обратното на това, което се случва в реалния свят.”

В карето с допълнителния материал – Подсилената с очакванията крива на Филипс – представяме по-аналитична версия на хипотезата на Фридман за естесвената норма.

Допълнителен материал – Подсилената с очакванията крива на Филипс

Оригиналната крива на Филипс свързваше нарастването на паричните заплати със ставката на безработицата. В линейна форма бихме записилаи това така:

(17.6)

където U е ставката на безработицата, t показва текущия период, а β е наклонът на кривата на Филипс или чувствителността на нарастването на паричните заплати към промените в ставката на безработицата. Простатa крива на Филипс показава обратно взаимоотношение между нарастването на паричната заплата и движенията в сатвката на безработицата. Би трябвало да си спомните от глава 4, че е общоприето обикновено да се използват положителни знаци за всички членове, а след това да се конкретизира хипотезата относно посоката на знака на коефициента отделно. Така β < 0 ни казва, че въздействието върху растежа на паричните заплати от промените в ставката на безработицата е отрицателно.

Както видяхме по-рано в тази глава, в рамката на ценовата надценка, която развихме, стойността на ценовата инфлация е равна на нарастването на паричната зплатаминус нарастването на 

производителността.

(17.7)

Ако заместим простата крива на Филипс (17.6) в отношението на ценовата инфлация (17.7), намираме отношението на ценовата крива на Филипс:

(17.8)

Това ни казва, че стойността на общата ценова инфлация ще е толкова по-висока, колкото по-ниска е стойността на безработицата и по-нисък е растежът на производителността.

Фридман твърди, че простата версия на кривата на Филипс, било тя специфицирана в оригиналната форма или във формата на ценовата инфлация, пропуска факта, че работниците бих били загрижени относно растежа на реалните заплати, т.е. вземайки предвид състоянието на пазара на труда (хванато от стойността на безработицата), те биха поставили исканията си за паричната заплата, след като са обмислили колко, най-вероятно, ще бъде стойността на инфлацията.

С други думи, стойността на нарастване на паричните заплати ще е повлияна от стойността на очакваната инфлация независимо от стойността на безработицата.

Това предположение кара Фридман да модифицира простата крива на Филипс, включвайки влиянието на инфлационните очаквания в процеса на договоряне на работната заплата:

(17.9)

Допълнителният членпредставлява инфлационните очаквания, формирани от работниците, които определят процеса на договаряне на работната заплата. Допускаме, че коефициентът φ е между 0 и 1. Ако φ = 0, то допълнената с очакванията крива на Филипс се свива обратно в ценовата крива на Филипс (17.7). Ако φ = 1, тогава всяка промяна в инфлационните очаквания се предава напълно в нарастването на работните заплати.

Индексите може да бъдат объркващи тук. Допускаме, че работниците формират очаквания за инфлацията за период t в предишния период и след това договарят зплатите в текущия период на базата на това, което мислят, че инфлацията ще бъде.

Добавянето това условие към кривата на Филипс води до разработването на усилената от очакванията крива на Филипс:

(17.10)

Тук сме допуснали, че растежът на производителността е константа и е хванат от члена α (< 0).

В смисъла на фигура 17.12, членът за инфлационните очаквания от дясната страна на уравнението (17.10) измества кракосрочната крива на Филипс, изразена от останалите членове в дясната страна.

Ако инфлационните очаквания на работниците се увеличат, краткосрочната крива на Филипс се измества навън и обратното. След като усилената от очакванията крива на Филипс замени простата крива на Филипс като основна рамка за разглеждане на взаимоотношенията между инфлацията и безработицата, икономистите започват да се фокусират върху стойността на φ. Правят се множество иконометрични изследвания, за да се определи стойността.

Защо стойността има значение? Какво би станало, ако φ = 1?

Фридман определя дългосрочното стабилно състояние (стабилната инфлация) за възникващо възниква, когато фактическата стойност на инфлацията е равна на очакваната, т.е. когато разбирането на работниците най-сетне е настигнало фактическата инфлация и инфлационните им очаквания отразяват това разбиране. В този момент, той твърди, икономиката би работила при естествената норма на безработицата.

В този случай подсилената от очакванията крива на Филипс би се свила в това, което се изразява като дългосрочна, стабилна крива на Филипс:

(17.11)


Разгледайте внимателно това взаимоотношение, защото то изглежда подобно на краткосрочната крива на Филипс, само че сега коефициентите са разделени от члена. Наклонът на тази дългосрочна крива на Филипс е по-стръмен, отколкото наклона на краткосрочната крива на Филипс β, и колкото по-близое до 1, толкова по-стръмен е наклонът на дългосрочната крива на Филипс. 

Веднъж=1, наклонът става вертикален и вече не съществува никаква връзка между инфлация и безработица. С други думи – компромисът между двете изчезва.

Фигура 17.13 показва двата случая. Съществува група от краткосрочни криви на Филипс (две са показани). Първата дългосрочна крива на Филипс начертана при допускането, чее по-стръмна от краткосрочните криви, но не е вертикална. Това значава, че в дългосрочен план, все още съществува взаимозаменяемост между инфлация и безработица, но е по остра взаимозаменяемост, отколкото възникващата в краткосрочен план, преди инфлационните очаквания да са се настроили към новата ставка на инфлацията.

Втората дългосрочна крива на Филипс предполага, чеи поради това тя е вертикална, което означава, че в дългосрочен план не съществува взаимозаменяемост между инфлация и безработица, която да може да се използва от правителството. При тези допускания икономиката винаги се стреми обратно към естествената норма на безработица U*, след като веднъж инфлационните очаквания се настроят към фактическата ставка на инфлацията.

Фигура 17.13 Краткосрочни и дългосрочни криви на Филипс

Сега можете да видите, защо икономистите, които станаха заложници на тази рамка, се интересуват от стойността на. За Кейнсианцити стойност напо-малка от 1 поддържа политическата им позиция, че правителството може да използва експанзионистична фискална и монетарна политика, за да намали безработицата в случай, че то счита текущата безработица за твърде висока.

За монетаристите стойност нa съответства на твърденията им, че Kейнсианското управление на съвкупното търсене е погрешно и единствено би причинило инфлация, ако правителството се опитва да намали безработицата под естествената й норма, която е получена, когато инфлационните очаквания са били равни на фактическата ставка на инфлацията.

Така, по това време, фокусът на макроикономическия дебат бе върху стойността на.

За да видим как от тази рамка възниква естествената стойност на безработицата, можем да решим уравнение (17.11) за дългосрочната ставка на безработицата. След съответните алгебрични манипулации получаваме:

(17.12)
 

Което показва, че в дългосрочен план все още има взаимозаменяемост между безработица и инфлация дотогава докато. След като веднъж, дългосрочната ставка на безработицата се превръща в естествената ставка на безработицата на Фридман, а уравнението, представящо този случай, се записва така:

(17.13) 

Това означава, че в хипотезата на Фридман за естествената норма има само два фактора, които влияят на дългосрочната или естествена норма на безработицата: (а) степента на растеж на производителността, хваната от члена α; и (б) краткосрочната чувствителност на инфлацията на заплатата към движенията на безработицата (β). Забележете, че при положение, че β се счита за отрицателна, знакът на члена -(α/β) е положителен.

В резултат на това, колкото по-голямо е нарастването на производителността, при равни други условия, толкова по-ниска ще бъде ставката на естествената норма на безработицата. Монетаристите предполагат, че нарстването на производителността е структурен феномен и не се влияе от политиките за съвкупното търсене.

Ясно е, че в рамката на усилената с очакванията крива на Филипс, правителството би могло да постигне единствено временни намаления на безработицата под естествената й норма, дотогава докато може да направлява заплатата между очакваната инфлация и фактическата такава. След като веднъж инфлационните очаквания на работниците се настроят, взаимозаменяемостта (компромисът) изчезва и икономиката би се върнала към естествената норма на безработица, макар и с по-висока инфлация.

Според монетаристите продължителните опити да се намали безработицата под естествената й норма само би довело до увеличаване на инфлацията.

Въвеждането на ролята на инфлационните очаквания в кривата на Филипс фокусира вниманието върху това как се формират тези очкавания. Какви поведенчески модели могат да бъдат ползвани, за да се хванат очакванията. Има две основни теории, застъпвани от икономистите: (а) на адаптиращи се очаквания, а по-късно: (б) на рационланите очаквания. И двете теории разглеждат формирането на очакванията като ендогенни за икономическата система, т.е. развития вътре в системата определят начина, по който работниците (и фирмите) формират вижданията си относно бъдещия курс на инфлацията.

Ще разгледаме последиците от тези две теории в карето за разширен материал – Инфлационни очаквания.

Разширен материал – Хипотезата за адаптиращите се очаквания

Допускането, че работниците формират инфлационните си очаквания по адаптиращ се начин, позволява на Монетаристите да заключат, че правителствените опити за намаляване на безработицата само биха причинили ускорена инфлация, и че икономиката винаги би се стремяла обратно към естествената норма на безработицата. Единственият начин, по който правителството би поддържало безработица под естествената й норма, използвайки стимулиране на съвкупното търсене, би бил, ако то подтиква ценовото равнище по-напред от нивото на паричните заплати за продължително време и да кара работниците да правят грешни заключения относно истинската стойност на инфлацията.

Хипотезата за адаптиращите се очаквания се изразява в смисъл на миналата история на инфлационната стойност. Твърди, че работниците адаптират инфлационните си очаквания в резултат на изучаването на миналите си грешки в прогнозирането.

Идеята се изразява от следния модел:

Лявата страна на уравнението 12А е очакваната стойност на инфлацията в следващия период (t + 1), формирана от работниците в периода t. Уравнението 12А има два компонента в дясната страна. Първият,, е фактическата стойност на инфлацията в текущия период. Така работниците използват текущата стойност на инфлацията като база за това каква мислят, че ще бъде ставката на инфлацията в следващия период.

Вторият, членът хваща грешката в предвиждането от предишния период. е инфлационното очакване, което работниците са били формирали в периода t-1 за инфлацията в период t. Разликата между това очакване и фактическата стойност, която възниква, е размерът на грешката в предвиждането им. Коефициентът λ измерва силата на адаптацията към грешката. Колкото по-висок е λ, толкова повече работниците ще се съобразяват с  фактическите условия.

Допълнителен материал – Хипотезата за рационалните очаквания

Крайната форма на Монетаризма, която става известна като Нов класически икономикс, постулира, че не съществува правителствена икономическа политика на намеса, която да бъде успешна, защото т. нар. икономически агенти (например домакинствата и фирмите) формират очакванията си по рационален начин.

Тази литература, която се разви в късните години на 70-те, твърдеше, че правителствените опити за стимулиране на съвкупното търсене ще са не само неефективни в реални измерения, но ще са и много инфлационни.

Теорията твърдеше, че когато икономическите агенти формират рационално очакванията си, те са в състояние да предвидят всяко действие на правителствената икономическа политика и целящият се с нея резултат и съответно ще променят поведението си, което би обезсилило влиянието на тази политика.

Например, индивидите могат да очакват увеличаване на правителствените разходи и да предвидят, че в бъдеще данъците ще се увеличат, за да платят обратно дефицита. В резултат на това частните индивиди ще намалят собствените си разходи, за да спестят за по-високите данъци и това действие осуетява експанзионистичното въздействие от увеличаването на публичните разходи.

Припомнете си, че при адаптивните очаквания икономическите агенти играят “настигни ме” през цялото време. Те адаптират миналите си грешки в предвиждането, като преразглеждат текущите си инфлационни очаквания по съответния начин.

В този контекст, монетаристите, като Милтън Фридмън, твърдят, че правителството може да използва за известно време краткосрочната крива на Филипс с експанзионистична политика, като заблуждава работниците да си мислят, че реалните им заплати са нараснали, когато, в действителност, увеличенията на паричните им заплати изостават от инфлацията.

Но монетаристите считат, че невзетата предвид инфлация би накарала работниците да предоставят по-голямо количество труд, отколкото би имало при т. нар. естествена норма на производството (определено в смисъла на естествената норма на безработицата).

При адаптиращите се очаквания за работниците е необходимо известно време, за да настигнат фактическата стойност на инфлацията. След като веднъж те се настроят спрямо действителната инфлация и осъзнаят, че реалната им заплата фактически е намаляла, те изтеглят труда си обратно до естественото ниво.

Използването на адаптиращите се очаквания като начина, по който работниците се настройват към променящите се обстоятелства, бе критикуван, защото то предполагаше ирационалност, която не може да се обясни или да се покаже като имаща някакъв смисъл. В период на продължително нарастващи цени работниците никога няма да ги настигнат. Защо след няколко периода на грешно предвиждане в по-малката посока, те не биха стигнали до заключението, че трябва да компенсират и да предвидят повече в следващия период?

Теорията за рационалните очаквания бе разработена, очасти, за да се отстранят тези възражения. Счита се, че, при формирането на очакванията си, икономическите агенти действат по рационален начин, съответстващ на предположенията в ортодоксалния микроикономикс, прилягащ на Homus Economicus.

Според него икономическите агенти използват цялата налична информация във времето, когато те формират вижданията си за бъдещето.

Каква информация те имат? Хипотезата за рационалните очаквания твърди, че, по същество, индивидите разбират действителния икономически модел, който управлява резултатите в икономиката и правят точни предвиждания за тези резултати. Всяко грешно предвиждане е случайно. Застъпниците на хипотезата за рационалните очаквания твърдят, че предвижданията, направени чрез рационалните очаквания, като правило, са точни. Те предполагат, че всички хора разбират икономическия модел, който държавниците използват, за да формират намесата чрез икономическата политика. Предполага се, че и най-необразованият човек притежава високо усъвършенствано познание за струкурните характеристики на икономиката, които министерството на финансите и централната банка използват в процеса на вземане на решения.

По-нататък, предполага се, че хората са в състояние да предвиждат перфектно как държавниците ще реагират (в посока и количество) на минали грешки в предвиждането на политиката. Според хипотезата за рационалните очаквания хората са в състояние да очкават както промените в политиката, така и техните въздействия.

В резултат на това, всяко “предварително обявено” политичерско разширение или свиване ще трябва да афектира реалната икономика. Например, ако правителството обяви, че ще увеличи дефицита и ще добави нови високоенергийни пари (high powered money), ние също веднага ще предположим, че това ще е инфлационно и няма да променим реалното си търсене и предлагане (така, че реалните резултати остават непроменени). Отговорът ни ще бъде, че просто ще увеличим стойността на номиналните договори и по този начин ще генерираме инфлацията, която предвиждаме чрез очакванията си.

Така правителството никога не може да заблуди частния сектор. Въвеждането на рационалните очаквания в дебата отиде с една стъпка по-нататък от монетаристите, които признаха, че правителствата биха могли да изместят икономиката от “естественото й ниво” чрез въвждането на неочаквани промени в политиката.

Новият класически икономикс отричат, че правителствата въобще могат да променят посоката на реалната икономика. С други думи, не се допуска възможност дори и за краткосрочен компромис между инфлация и безработица. Работниците винаги знаят бъдещата стойност на инфлацията и използват това си знание при договарянето на заплатата.

Така икономиката винаги би стояла върху дългосрочната крива на Филипс.

Макар че съществуват някои много сложни критики на хипотезата за рационалните очаквания (например теоремата на Sonnenschein-Mantel-Debreu), която доразвива разбирането за грешката в композицията, при която това, което може да е вярно на индивидуално ниво, не издържа на агрегатно ниво, някои прости отражения предполагат, че информационните изисквания, необходими за да може хипотезата да бъде вярна, са извън достъпа на индивидите.

Една сравнително нова област на изследване, наречена Поведенчески икономикс, се опита да изследва как хората вземат решения и формират вижданията си за бъдещето. Началната точка е, че индивидите имат това, което е известно като логнитивни пристрастия, които ограничават възможностите за вземането на рационални решения.

Моделите, базирани на Хипотезата за рационалните очаквания, не взимат предвид дори и най-елементарните резултати през последните няколко десетилетия. Те категорично не успяха да предвидят движенията във финансовите, валутните и стоковите пазари.

Световната финансова криза от 2008-2009 г. не бе първият път, когато моделите, иползващи Хипотезата за рационалните очаквания, категорично се провалиха в предвиждането на основни събития.

Рационалните очаквания налага механични правила за предвиждане върху индивидуалния процес на вземане на решения, докато всъщност тези индивиди съществуват в среда на ендемична несигурност, в която бъдещето е непредвидимо.

Както ще видим в следващите глави, ендемичната несигурност е основен проблем, който взимащите решения срещат на всички нива и от всякакъв вид в капиталистическата парична система. Съществуването на несигурност дава на парите, най-ликвидния от всички активи, специален капацитет да обхване несигурността на времето.

В реалния свят хората имат несъвършенни познания относно каква информация е необходима за предвиждането и дори още по-малки познания относно това, как този избор на информация ще се отрази на бъдещите резултати. Не знаем също как ще реагираме на променящите се обстоятелства, докато не се натъкнем на тях. Природата на ендемичната несигурност е такава, че не можем да знаем пълния набор от възможности, с които бихме разполагали в дадено време в бъдещето.    

17.7 Хистерезис и компромисът на кривата на Филипс

Докато фокусът на икономистите бе върху опитите да се оцени колко бързо индивидуалните очаквания отговарят на нарастващата инфлация и ролята, която инфлационните очаквания играе за формирането на заплатата и цената, появи се ново направление в научната литература, което оспори твърдението на монетаристите, че не съществува дългосрочен компромис между ставката на инфлация и безработица.

На емпирично ниво бе забелязано, че оценките на ненаблюдаваната естествена норма  (понякога наричана неускоряваща се инфлационна стойност на безработицата - Non-Accelerating Inflation Rate of Unemployment, NAIRU), извлечена от иконометричните модели, изглежда, че следва фактическата стойност на безработицата с изоставане.

По това времете, когато Монетаристите придобиха влияние при вземането на решенията за икономическата политика, стойностите на безработицата нараснаха след големите увеличения на цената на петрола в ранните години на 70-те. Този период ще изследваме отделно по-късно.

Изглежда и, че оценките за естествената норма също нарастват. Разгледайте например фигура 17.14, която показва оценката на Министерството на финансите на Австралия за NAIRU от 1959 г. до 1976 г., като по-късната част от този период е високо турболентен и бележи края на следвоенната ера на пълната заетост, през която стойностите на безработицата бяха обикновено под 2%.

Ясно може да се види, че прогнозната NAIRU следва фактическата стойност на безработицата.

Фигура 17.14 Стойности на австралийската безработица и прогнозна NAIRU на австралийското Министерство на финансите

Тези наблюдения накараха икономистите да поставят под въпрос идеята, че съществува естествена стойност на безработицата, която не се влияе от бизнес циклите. Изглеждаше, че най-добрите прогнози за стойността на безработицата, съответсващи на стабилната инфлация във всеки един момент от времето, бяха високо циклични.

В тази област възникна нова теория, за да обясни явното циклично взаимоотношение между стойността на безработицата на равновесието и фактическата стойност на безработицата. Тя бе наименувана Хипотеза на хистерезиса.

Ранните трудове в тази област показват, че увеличаващите се прогнозни оценки за NAIRU (базирани на иконометричните модели) просто отразяват десетилетие или повече на високи фактически стойности на безработицата и рестриктивни фискални и монетарни политики, и следователно, не са показателни за нарастващите структурни пречки на пазара на труда.

Установено бе също, че не съществува основание да се смята, че големите увеличения на безработицата се дължат на структурни промени, като демографски изменения или смущения от изплащане на социални помощи.  

Ефектът на хистерезиса описва взаимодействието между фактическата стойност на безработицата и тази при равновесното положение. Значимостта на хистерезиса е, че стойността на безработицата, свързана със стабилните цени във всеки даден момент, не би трябвало да се схваща като твърдо неинфлационно ограничение върху експанзионистичната макро-политика. Самата стойност при равновесното положение може да бъде намалена чрез политики, намаляващи фактическата безработица.

Значението на хистерезиса е, че, в дългосрочен план, компромисът в съотношението инфлация-безработица може все още да бъде използван от правителството и една от основните принципи на Монетаризма би бил невалиден.

Един от начините за обяснение на това е фокусирането върху начина, по който пазарът на труда се настройва към цикличните промени в икономическата активност.

Рецесиите предизивкват нарастване на безработицата и поради тяхната продължителна същност кратковременната безработица се окопова в дълготрайна безработица. Нивото на безработицата се държи асиметрично по отношение на бизнес цикъла, което означава, че скача рязко, но й отнема дълго време, за да спадне отново.

Корекцията на пазара на труда извън заплатата, която придружава икономиката с ниско налягане, което може да доведе до хистерезис, е добре документирана. Възможности за обучение се предоставят с работните места на ниско равнище и така (средните) умения на работната сила намалява заедно с намаляването на свободните работни места.

Новите участици са лишени от съответните умения (и социализация, свързана със стабилния работен модел), а съкратените работници са застрашени от загуба на работни умения.

Двете групи се нуждаят от работа, за да обновяват и/или придобиват съответните умения. Подобряването на уменията (опита) също възниква чрез мобилността, която е ограничена по време на спад.

Идеята е, че структурният дисбаланс се увеличава в рецесия поради цикличните корекции на пазара на труда, които се наблюдават при спадове и намаляват при по-високи нива на търсене, тъй като корекциите се връщат. Структурният дисбаланс се отнася до неспособността на фактически безработния ефективно да се представи като излишно предлагане.

Допълнителен материал – Хистерезис и кривата на Филипс

В това каре ще научим, че ако има хистерезис в пазара на труда, дългосрочният компромис между стойностите на инфлацията и безработицата е възможен, дори и ако коефициентът на увеличения член в кривата на Филипс (коефициентът на члена на инфлационните очаквания) е равен на единица.

Този резултат бе показан в документите на Mitchell, W.F. (1987) “NAIRU, Структурен дисбаланс и стойността на безработицата на макроравновесието” Australian Economic Papers, 26(48), юни, 101-118.

Във всяка точка от времето може да съществува стойност на безработица, съответстваща на равновесното положение, асоциирано с ценовата стабилност, в която тя веменно ограничава исканията относно работната заплата на заетите и балансира съревноваващите се за разпределението на общото производство претенции. Можем да наречем тази стойбост на безработицата стойността на безработицата на макроравновесието - the macroequilibrium unemployment rate (MRU)

Взаимодействието между фактическата безработица и тази на равновесието се нарича ефект на хистерезиса. Значимостта, ако съществува, е, че ставката на безработица, асоциирана с ценовата стабилност, във всеки момент от времето, не би трябвало да се възприема като твърдо неинфлационно ограничение на експанзионистичната макрополитика.

Самата стойност при равновесното положение може да се намали чрез политики, намаляващи фактическата стойност на безработицата. Така използваме термина MRU като неинфлационна стойност на безработицата, за разлика от монетаристката концепциа за NAIRU, за да подчертаем механизма на хистерезиса.

Идеята е, че структурният дисбаланс се увеличава в рецесия поради цикличните корекции на пазара на труда, които се наблюдават при спадове, и намаляват при по-високи нива на търсене, тъй като корекциите се връщат. Структурният баланс се отнася до неспособността на фактически безработния да се представи като ефективно излишно предлагане.

В този смисъл MRU е различна от естествената стойност на безработицата на Фридман, която се счита за безразлична към икономическия цикъл.

За да видим как хистерезиса изменя кривата на Филипс, започваме със стандартното уравнение за инфлацията на работната заплата:

(17.15)

което предполага, че темпът на нарастване на паричните заплати във времетое равна на някаква постоянна (α), която хваща нарастването на производителността и други влияния, минус отклонението на стойността на безработицата от нейното стаблно състояние на стойността й. Разликатаe само различен начин за изразяване на излишното търсене на пазара на труда. Ако разликата е положителна, фактическата безработица е над безработицата на макроравновесието и, при равни други условия, би трябвало да има натиск надолу върху исканията за паричната заплата.

Ако разликата е отрицателна, фактичеката безработица е под тази на макроравновесието и, при равни други условия, би трябвало да има натиск нагоре в исканията за паричната зпалата.

Направили сме знака на β да е отрицателен, за да сме категорични в разбирането си за това как състоянието на пазара на труда влияе върху растежа на паричните зпалати. Това, разбира се, е в пълно съответствие с оригиналното изображение на Филипс.

Допълнителният член отразява инфлационните очаквания както е обяснено в извеждането ни на EAPC. Хистерезисният ефект, т.е. следването на фактическата стойност на безработицата от стойността на безработицата при равноесното положение може да се представи по много начини. В този пример следваме Mitchell (1987), който представякато претеглена осреднена стойност на фактическата безработица и тази при равновесното положение в последния период.

Следващият модел показва, че безработицата на макроравновесието (MRU) се настройва към фактическата безработица със закъснение:

(17.16)
 

Това казва, че текущата стойност на безработицата на макроравновесиетое равна на стйността й от последния период

плюс някаква част от разликата между фактическата и безработицата на макроравновесието от последния период.

Стойността на λ измерва чувствителността на безработицата на макроравновесието към състоянието на активността. Колкото по-голяма е λ, при равни други условия, толкова по-голям е капацитетът на агрегатната политика постоянно да намалява безработицата без постояно ускоряваща се инфлация.    

17.8. Непълна заетост и кривата на Филип

Както видяхме в глава 14, непълната заетост е станала значителен дял от непълното използване на труда в много държави през последните две десетилетия. В някои страни, като Австралия, увеличаването на непълната заетост изпревари спада на официалната безработица. Националните статистически агенции отговориха на тази тенденция като започнаха да публикуват по-редовно данни за непълната заетост. Те също изработиха нови серии данни, за да предоставят по-широки измерители на прахосването на работната сила (например, широките показатели за недостатъчното използване на труд на Австралийското статистическо бюро, които се публикуват на всеки три месеца).

След голямата рецесия, която спъна много нации в ранните години на 90-те, непълната заетост спадна едновременно с укрепването на растежа. В същото време инфлацията също бе умерена и това накара икономистите все повече да се съмняват в практическата полза на концепцията за естествената стойност на безработицата за целите на икономическата политика, съвсем отделно от концептуалните несъгласия.

Този скептицизъм се утвърди, защото различни агенции произведоха оценки за есествената стойност на безработицата, които намаляваха стабилно през 90-те, когато безработицата спадна. Когато безработицата спадна под съществуващата оценка за естествената стойност (а инфлацията продължи да спада), бяха произведени нови оценки за естествената стойност, които показаха, че тя е била спаднала.

Това доведе до очевидното заключение, че концепцята няма капацитет за предвиждане във връзка с отношението между движенията в ставката на безработицата и инфлацията.

Например, в САЩ Бюджетният кабинет на Конгреса неотдавна (5 февруари, 2013 г.) направи достъпна информацията за оценките си за естествената стойност – Оценки на потенциалния БВП и съответната стойност на безработицата, януари 1991 г. – февруари 2013 г., която може да се намери тук: http://www.cbo.gov/publication/43903.

Данните показват оценките на естествената стойност на безработицата в САЩ, изчислени през всеки януари от 1991 г. до 1999 г. Оценките са за минали и бъдещи предвиждания, а тези от януари 1991 г. свършват в последното тримесечие на 1996 г., а от януари 1999 г. свършващи в последното тримесечие на 2009 г.

Фигура 17.15 показва разични оценки (в двугодишни интервали) за периода от първото тримесечие на 1980 г. до края на всеки оценен период. Има две характеристики на времевите серии. Първо, Бюджетният кабинет на Конгреса произволно изтласка естествената стойност на безработицата между 1991 и 1995 г. Второ, за всяка от времевите периоди оценките на естествената стойност спадаха, особено през 90-те.

Фигура 17.15 Оценки на Бюджетния кабинет на Конгреса за естествената стойност на безработицата

Източник: CBO, Estimates of Potential GDP and the Related Unemployment Rate, January 1991 to February 2013, February 5, 2013.

Докато съществуват различни рационални обяснения за начина, по който прогнозираните естествени стойности на безработицата спаднаха през 90-те (например, демографски промени в пазара на труда с намаляващ брой на младежите) едно възможно обяснение е, че не съществува отделно информационно съдържание в тези прогнози, а те само отразяват, с известно забавяне, динамиките на стойността на безработицата, т.е. хипотеза на хистерезиса.

Тогава възниква въпросът, защо през 90-те стойността на безработицата спадна заедно с тази на инфлацията в много държави? Какво означава това за кривата на Филипс?

За да се разбере по-добре, икономистите започват да се фокусират върху концепцията за излишното предлагане на труд, което е ключова променлива, ограничаваща промените в заплатите и цените в рамките на кривата на Филипс.

Подходът на стандартната крива на Филипс предвижда статистически значителен, отрицателен коефициент за официалната стойност на безработицата (заместител за излишно търсене). Все пак хистерезисният модел предполага, че състоянието на зависимостта е свързано право пропорционално с продължителността на безработицата и в определена точка дългосрочно безработните спират да представляват някаква заплаха за онези, които са заети в текущия момент.

В следствие на това те не дисциплинират исканията относно заплатата на онези, които работят, и не влияят на инфлацията. Скритата безработица е дори още по-отдалечена от процеса при определянето на работната заплата. Така че бихме могли да очакваме, че кратковременната безработица е по-добър заместител на излишното търсене в инфлационно калиброваната функция.

Докато краткосрочната безработица е достатъчно близка до процеса на определяне на заплатата, за да влияе върху двжиженията на цените, съществува друг значим и дори по-непосредствен източник на излишен труд, който е на разположение на работниците и служителите, за да поставят условия при преговорите за заплатата – непълно заетите.

Непълно заетите представляват неизползван резервоар от потенциални работни часове, които явно могат да бъдат преразпределени сред по-малкия резервоар от хора по начин, неизискващ разходи, ако работодателите желаят.

Затова е разумно да се допусне, че непълно заетите представляват жизнена заплаха за тези с работа на пълен работен ден, които са може би в по-добра позиция при определянето на нормите за заплатата в икономиката.

Този аргумент е в съответствие с изследванията в литературата на институционалистите, която показва, че определянето на заплатата е доминирано от вътрешни хора (работещите), които поставят бариери, за да се изолират от заплахата на безработните. Изследванията върху кривата на Филипс откриват, че променливите на излишния труд в рамките на фирмата (такива като ставката на използване на капацитетните възможности или ставката на извънредния труд) са по-значими за дисциплинирането на процеса на определяне на заплатата, отколкото външните променливи на излишно търсене на труд като ставката на безработицата.

Може да се приеме, че докато краткосрочната безработица все още може да представялва повече скрита заплаха, отколкото дълготрайната безработица, безработните също е вероятно да се приемат като ефективен резервоар от излишен труд. В този случай можем да очакваме натискът надолу върху ценовата инфлация да възникне от двата източника на излишен труд.

Фигура 17.16 показва взаимоотношението между стойността на безработицата и инфлацията в Австралия между 1978 г. и 2012 г. Извадката е разделена на три подизвадки. Първата - от март 1978 г. до септември 1983 г., е определена от началната точка на последните последователни данни за работната сила (февруари 1978 г.) и върха в стойността на безработицата от рецесията през 1982 г. (септември 1983 г.)

Вторият период, декември 1983 г. до септември 1993 г., показва фазата на възстановяването през 80-те и след това периода до върха на безработицата, последвал рецесията от 1991 г.

Последният период върви от декември 1993 г. до декември 2012 г.

Непрекъснатите линии са прости линейни трендови регресии.

Фигура 17.16 Инфлация и безработица - Австралия 1978-2013 г.

Източник: Australian Bureau of Statistics, Consumer Price Index and Labour Force.

Взаимоотношението между годишната стойност на инфлация и безработица явно се променя след рецесията от 1991 г. Графиката показва три отделни точки (септември 1995 г., септември 1996 г. и септември 1997 г.), когато кривата на Филипс е плоска и се движи навътре. Така през тези години стойността на безработицата заби поради липсата на съвкупно търсене, но стойността на инфлацията спадаше.

Това, отчасти, бе обяснено чрез спада на инфлационните очаквания. Рецесията от 1991 г. бе особено жестока и доведе до остър спад на годишната стойност на инфлацията, а с нея и до намаляване на базиращите се на допитвания инфлационни очаквания.

Другото главно развитие в пазара на труда, което възникна по време на рецесията от 1991 г., бе острото нарастване и след това съществуване на висока безработица, тъй като фирмите съкратиха работни места на пълен работен ден, а когато възстановяването вървеше, те започнаха да заместват тези на пълен работен ден с непълен. Въпреки че нарастването на заетостта се увеличи в късния период на 90-те, болшинството от тези работни места в Австралия бяха на непълен работен ден. Освен това работните места на непълно работно време, в болшинството си, бяха от непостоянен характер.

Фигура 17.17 показва взаимоотношението между безработицата и инфлацията от 1978 г. до 2012 г. Тя също показва взаимоотношението между оценките за непълната заетост, предоставени от Австралийското статистическо бюро и годишната инфлация за същия период.

Показаните уравнения са простите регресии, представени графично от непрекъснатите линии. Графиката предполага, че отрицателното взаимоотношение между инфлация и непълна заетост е по-силно, отколкото взаимоотношението между инфлация и безработица. По-дълбокият икономически анализ също потвърждава това.

Фигура 17.17 Инфлация и безработица, и непълна заетост - Австралия 1978-2013 г.

Източник: Australian Bureau of Statistics, Consumer Price Index and Labour Force

Включването на непълната заетост в спецификацията на кривата на Филипс помага да се обясни защо ниските стойности на безработицата не са инфлационни в периода водещ до Световната финансова рецесия. Това предполага, че промените в начина на работа на пазара на труда – с повече несигурни работни места и непълна заетост – са значителни за обяснянването на въздействието на пазара на труда върху инфлацията на заплатата и инфлацията на общото ценово равнище.

17.9 Инфлация, която е теглена от търсенето (Demand-Pull) и инфлация, която е бутана от разходите (Cost-Push)

Икономистите правят разлика между бутана от разходите инфлация и теглена от търсенето инфлация, въпреки че, както ще видим, разграничаването между двата вида инфлация не е толкова явно, както може да се мисли.

Теглената от търсенето инфлация се отнася до ситуация, където цените започват да нарастват продължително, защото увеличението на номиналното съвкупно търсене надвишава капацитета на икономиката да отговори с увеличаване на реалното производство.

Брутният вътрешен продукт (БВП) е пазарната стойност на крайните стоки и услуги, произведени за даден период. Това представяме като продукцията на общото производство (Y) и общото ценово равнище (P), т.е. БВП = PY.

От националните сметки знаем, че съвкупното търсене винаги е равно на БВП или PY. Очевидно е, че ако има нарастване на номиналните разходи, което не може да се посрещне от увеличаване на реалното производство (Y), то общото ценово равнище (P) трябва да нарасне.

Кейнс очертава понятието инфлационна разлика в известната си статия от 1940 г. – “Как да платим за войната: Радикален план за министър-председателя и министъра на финансите.”

Докато този план бе развит в контекста на военновременните разходи, когато са срещнати затегнати продоволствени ограничения (т.е., ограничени възможности за увеличаване на производството), концепцията за инфлационната разлика е обобщена, за да опише ситуации на излишно търсене, където съвкупното търсене нараства по-бързо, отколкото растежа на възможностите на съвкупното предлагане би могло да поеме.

Когато съществува излишен капацитете (потенциал за предлагане), растящото номинално съвкупно търсене обикновено ще повлияе първо на растежа на реалното производство, тъй като фирмите се борят за пазарен дял  и достъп до свободни трудови ресурси и неизползвани производствени възможности, без да срещат нарастване на производствените разходи.

За фирмите има също и големи разходи, когато те променят цените, което води до “каталожен” подход, при който фирмите ще предвидят очакваните си разходи за някакъв период в бъдеще и ще поставят цените според желанието им за възвръщане на инвестицията. Тогава те сигнализират тези цени в каталозите си и ги рекламират на потребителите, и са готови да предложат количеството, което се търси на тази цена (до изрзаходването на пълния си производствен капацитет). С други думи – те не променят често цените, за да отразяват променящите се условия на търсенето. Само от време на време фирмите ще преразгледат ценовите си каталози.

След това, икономиката е белязана също и от социални отношения и отазява доверието и сигурността. Фирмите, например, се стремят да изградят отношения с клиентите си, които ще осигурят лоялност към продуктите им. В този контекст фирмите няма да се стремят да променят цените си, след като веднъж са ги обявили на потребителите.

Фирмите също се противопоставят на намляването на цените, когато търсенето спадне, защото искат да избегнат т. нар. нежелани селективни проблеми, където те придобиват репутация единствено на доставчици на ниски цени. Фирмите ценят “повтарящите се продажби”, и заради това насърчават благоразположението на потребителя.

Донякъде ситуацията се променя, когато икономиката доближава пълните си производствени възможности. Тогава миксът между нарастването на реалното производство и покачването на цените е по-вероятно да е на страната на ценовото покачване (в зависимост от участъците на производствената активност с недостатъчен капацитет – ефектът на шишето с тясното гърло, bottlenecks). При пълен капацитет БВП може да нараства единствено чрез инфлация (т.е. нарастване единствено на номиналните стойности). В тази точка инфлационното пространство е нарушено.

Алтернативен източник на инфлационен натиск може да възникне от страната на предлагането. Бутаната от разходите инфлация (понякога наричана “инфлация на продавачите”) най-общо се обяснява в контекста на “продуктовите пазари”, където фирмите имат силата да налгат цената и поствят цената като прилагат някаква форма на надценка за печалбата, която е над производствените разходи.

В глава 13 научихме, че, най-общо, се счита, че фирмите целят такива стойности на печалба, които те правят оперативни чрез прилагане на надценка върху разходите за единица продукция. Разходите за единица продукция са движени, до голяма степен, от разходите за заплати, движенията в производителността на труда и цените на суровините.

Да вземем случая с увеличаването на работната заплата, когато производителността и останалите разходи за единица продукция са непроменени. В тази ситуация разходите за единица продукция ще нараснат и цените биха нараснали, освен ако фирмите не приемат свиване на надценката за печалбата си. С други думи - или цените ще нараснат и ще обезценята номиналната работна заплата (водещо до намаляване на реалната заплата), или фирмите ще приемат реално намаляване на възвръщаемостта върху единица продукция.

Тази концепция накара след това икономистите да зададат въпроса – при какви обстоятелства фирмите и/или работниците ще приемат такова намаление на реалната заплата? Това от своя страна разшири питането, за да включи и съображения за социалните отношения, властта и конфликта.

Работниците имат различни мотивации, зависещи от теорията, но повечето приемат, че растежа на реалната заплата (увеличаването на капацитета на номиналната (паричната) зпалата да командва реални стоки и услуги) е първостепенната цел на повечето преговори относно работната заплата.

Фирмите имат интерес да се противопоставят на нарастването на реалните работни заплати, което не е причинено от нарастването на производителността на труда, защото те би трябвало да “платят” за него, намалявайки собствените си ставки на печалба.

Възможностите на работниците да реализират увеличаване на номиналната заплата се счита за проциклично, т.е. когато икономиката оперира при високо налягане (високо ниво на използване на производствените възможности) работниците имат по-голяма възможност да успеят да увеличат паричната заплата. Това особено важи, ако те са организирани в тясно свързани работнически профсъюзи, които функционират като противодействаща сила, за да компенсират властта на работодателя.

Когато работодателите си има работа с работниците по отделно, те имат повече сила, отколкото когато насреща си имат една преговаряюща единица (профсъюзна единица), която представялва всички работници от работното място.

Процикличната природа на преговарящата сила на работниците се появява, защото безработицата е видяна като дисциплинираща капацитета на работниците да постигнат увеличение на заплатата - в съответствие с резервната армия работници на Маркс.

В този контекст може да възникне т. нар. “битка на надценките”, където работниците се опитват да получат по-голям дял от реалнаото производство за себе си като натискат за по-високи парични заплати, а фирмите тогава се противопоставят на свиването на печалбите си като предават натиска на растящите цени, т.е. увеличават цените и запазват надценката си постоянна.

В този момент няма инфлация – само еднократно увеличение на цените и няма промяна в разпределението на националния доход в реални измерения.

Тогава концепцията за съпротивата на реалната заплата става актуална. Ако икономиката работи при високо напрежение, работниците могат да се противопоставят на опитите на фирмите да поддържат реалната си норма на печалба. Те може да поискат да поддържат предишната си реална заплата и така ще отговорят на нарастващото ценово равнище като наложат по-нататъшни искания за заплатата. Ако силата им при преговорите е голяма (което, от гледната точка на фимата, обикновено се свързва с това, каква вреда работниците могат да предизвикат чрез индустриални действия върху производството, а оттам и на печалбите), тогава е вероятно те да постигнат успех. Ако не, те ще трябва да приемат наложеното от увеличаващите се цени намаление на реалната заплата.

В този момент все още няма инфлация. Но ако фирмите не желаят да абсорбират свиването на претенциите им към реалното общо производство, те ще увеличат цените отново и стартирането на спиралата заплата-цени започва. Ако този процес продължава, резултатът е бутана от разходите инфлация.

Причината може да дойде от фирмите, които натискат за по-висока надценка за печалбата си и се опитват да изтискат реалните заплати на работниците. В този случай можем да се позовем на развиващият се инфлационен процес като спирала цена-заплата.

Вижда се, че динамиката, управляваща бутаната от разходите инфлация, възниква от основните обществени отношения в икономиката. От тук следва, че можем разгледаме една обща теория за инфлацията, която признава, че двете страни на пазара на труда вероятно имат конфликтни цели и търсят тяхното постигане, налагайки реалните разходи на другата страна.

17.10 Конфликтна теория за инфлацията

Конфликтната теория за инфлацията поставя аналитичния подход във властовите отношения в рамките на капиталистическата система. Тя обединява социални, политически и икономически съображения в едно общо виждане на инфлационния цикъл.

Конфликтната теория произлиза директно от описаните по-горе теории за бутаната от разходите инфлация. Конфликтната теория приема, че паричното предлагане е ендогенно, което е в противоречие с монетаристката количествена теория за парите, която погрешно счита, че паричното предлагане е контролирано екзогенно от централната банка.

Конфликтната теория приема, че фирмите и работническите профсъюзи разполагат с някаква степен на пазарна сила (т.е. могат да влияят на цените и работната заплата) без това да е в някаква зависимост от състоянието на икономиката. Приема се, че искат да постигнт за себе си някакъв дял от общата продукция и използват възможностите си, за да оказват влияние на номинланите цени и заплати, за да извлекат този реален дял.

Във всеки даден период икономиката произвежда дадена реална продукция (реален БВП), която се поделя между групите, претендиращи за разпределението във формата на заплати, печалби, данъци и т.н. В следващата дискусия предполагаме, че другите претендиращи ги няма и се концентрираме единствено върху подялбата между заплати и печалби. По-късно ще въведем промяна в вдна екзогенна претенция под формата на повишаването на цената на много важна суровина.

Ако желаната от работниците и фирмите обща продукция съответства на наличната реална продукция, тогава липсват несъответствия и няма да има инфлационни напрежения. Наличното общо произодство се разпределя през всеки период под формата на заплати и печалби, които задоволяват съответните претенденти.

Проблем възниква, когато сумата от дистрибуционни претенции (изразени в номинални условия – искания за по-висока парична заплата и завишаване на надценката за печалбата) са по-големи от наличното реално производство. В тези случаи може да възникне инфлация вследствие на спиралния механизъм заплата-цена или цена-заплата, който бе описан по-горе.

Спиралата заплата-цена може също да се превърне в спирала заплата-заплата-цена, когато една част от работната сила поиска да възстанови съотношенията след като друга група работници е успяла да постигне исканията си за по-висока номинална заплата.

Ролята на правителството също е включена. Докато дистрибуционният конфликт относно наличното реално производство предизвиква старта на инфлационната спирала, правителствената политика трябва да е помощна за присъствието на продължително развиваща се инфлация.

Фирмите обикновено ще имат достъп до кредит (например надвишаване на кредитния лимит), за да “финансират” нуждите на работния им капитал преди реализирането продукцията чрез продажби. В една инфлационна спирала, когато работниците се стремят към по-високи номинални заплати, фирмите ще преценят дали разходите от индустриалните действия (стачки) под формата на загубено производство и продажби са по-големи отколкото разходите от ползването на кредит, с който да финансират по-високите заплати. Обикновено втората възможност ще е по-евтина.

Ако кредитните услвия се затегнат и заемите станат по-скъпи, тогава на фирмите ще им е по-малко възможно да платят по-високите парични заплати, искани от работниците. Така последиците от по-високите лихви могат да доведат до изтискване на реалните заплати с последващо негативно въздействие върху потребителските разходи. Фирмите също ще имат по-малко желание за инвестиции в нови проекти при положение, че разходите за финансиране са по-високи.

В следствие на това, ако монетарната политика се затегне, ще има момент, в който растежът на производството намалява и работниците, които са в по-слаби преговорни позиции, са уволнени. Нарастващата безработица, от своя страна, евентуално обезсърчава работниците да преследват постоянното си искане за увеличение на заплатата и, в крайна сметка, инфлационният процес е задушен.

Ето защо Конфликтната теория за инфлацията приема хипотезата за компромиса между инфлация и безработица.

Алтернативната политическа позиция е за централната банка да изглади инфлационната борба като не промени настройките на монетарната си политика (лихвените процени). Това помиряване вероятно също ще види фискалните власти да поддържат съществуващите данъчни ставки и растеж на разходите.

Съществуват съшо силни прилики между Конфликтната теория за инфлацията и тезата на Хаймън Мински за финансовата нестабилност. И двете теории приемат, че динамиката на поведението се променя прз бизнес цикъла. Когато икономическата активност е силна, предпазливостта към риска на банките намалява и те стават по-склонни да издават кредит и на заемоискатели с по-незадоволителна кредитна история. По същия начин, фирмите ще са по-склонни да предадат исканията за номинална заплата, защото става по-трудно да се намери работна ръка, а разходите от един промишлен диспут в смисъл на загубени продажби и печалби са по-високи. Работниците също имат по-голяма сила при преговорите поради условията на подем.

При ниски нива на икономическа активност, нарастващата безработица и спадащите продажби пречат на исканията за по-голяма заплата и печалби. То също се свързва и с по-високи нива на лошите кредити, а банките стават по-консервативни при издаването на нови кредити.

Конфликтната теория за инфлацията и инфлационните склонности

През 1974 в журнала “Марксизмът днес” излязоха серия от статии, които представиха тезата за инфлацията като резултат от конфликта при разпределението между работниците и капитала.

Бихте могли да видите ограничен архив на “Марксизмът днес” от 1977 г. тук

http://www.amielandmelburn.org.uk/collections/mt/index_frame.htm , което е много ценен ресурс.

Статията зпознава с разбирането, че инфлацията е струкурна постройка. Devine казва (Devine, 1974: 80):

“Феноменът, който се нуждае от обяснение, не е инфлацията в абстракността, а инфлацията в света на държавен монополен капитализъм в периода след Втората световна война. Възникват два въпроса. Първо, през целия този период инфлацията във всички основни капиталистически страни е хронична; защо тя замени депресията като принципен “икономически” проблем, конфронтиращ капиталистическата система като цяло? Второ, в рамките на тази обща постановка, защо нормата на инфлация варира в различните държави и времеви периоди?”

Той поддържа мнението, че нарасналата сила на работниците при договарянето (която идва заедно с дългия период на пълна заетост в периода след Втората световна война) и спадащата продуктивност през ранните години на 70-те придаде структорен наклон към инфлация, която се прояви в избухването на инфлация в средата на 70-те, което той казва “сложи края на златните години”.

В този контекст “относителната пълна заетост” означаваше, че (Devine, 1974: 80):

“… паричните заплати (изкараното) са нараснали значително, въпреки че при различни ставки, за дълъг период, безпрецедентен в историята на капитализма. Това оказва стигащи делеч ефекти върху функционирането на капиталистическата система. Изправени пред растящи парични заплати, капиталистите се стремят да задържат нарастването на реалните заплати и отблъскват натиска върху печалбите като увеличават цените.”

От страната на индустрията, големи, олигополистични фирми, притежаващи силата да налагат цените, се конкурират помежду си в неценова форма (например, чрез качеството на продукта и т.н.). Фирмите обаче са взаимозависими, защото пазарният дял е чувствителен към ценовите им стратегии. Когато фирма се натъкне на искания за увеличаване на номиналните заплати, ръководството знае, че конкурнтите им ще са притиснати по същия начин и конкурентните им позиции не биха били зависими от абсолютното ценово равнище. Вместо това, фирма би могла  да загуби пазарен дял, ако увеличи цените, докато другите фирми поддържат по-ниски цени.

Но в обстановка, където фирмите смятат, че правителството би продължавало да гарантира, че ефективното търсене е достатъчно за поддържането на пълна заетост, няма причина да се предполага, че нарастващите цени биха навредили на продажбите им.

В резултат на това фирмите нямат голям стимул да се противопоставят на исканията на работниците си за по-големи заплати и силен стимул за защита на пазарен дял и печалби, предавайки исканията под формата на по-високи цени.

Това структурно изображение на инфлацията, вградено в класовата динамика на капитала и труда, и двете от които имат нараснали възможности да определят цените и да защитават реалните си дялове от общото производство, преполага подходи за пълната засетост в Кейнсиански стил.

Съществува също и международен компонент на структурната теория. Твърди се, че Бретън-Уудската система подсилва дефлационните сили върху икономиките, които изпитват силно нарастване на домашното потребление. С нарастването на националния доход нараства и вноса, а централните банки имаха задължението да затягат монетарната политика, за да пододдържат договорения обменен курс и ограниченията върху паричния растеж действа задушаващо на несъответстващите номинални претенции върху наличния реален доход.

Въпреки това, когато Бретън-Уудската система на конвертируеми валути и фиксирани курсове се срина през 1971 г., структурните склонности към инфлация излязоха на преден план.

Devine (1974: 86) твърдеше, че:

“… плаващите валутни курсове са използвани като допълнително оръжие, което е на разположение на държавата. Като се вземе предвид домашната инфлация, плаващите курсове осигуряват известна степен на гъвкавост за справяне с възникналия натиск върху позицията на външните плащания. Въпреки това, ако плаващият курс може да бъде стабилизиращ при дисбалансите на плащанията, най-вероятно ще включва по-ниски реални доходи вкъщи. Ако намаляването на реалните заплати (или нормата им на растеж) се приеме и след това има допълнителен натиск за по-големи парични заплати, и ако това не може да бъде задържано, нормата на инфлацията ще нарасне и ще има по-нататъшно обезценяване.”

Виждането на Структуристите обръща внимание също на това, че кризата от средата на 70-те, която отбеляза края на Кейнсианския период, бе съпроводена не само от нарастваща инфлация, но също и от продължаващ натиск върху печалбите поради намаляващата производителност и нарастващата външна конкуренция за пазарен дял. Свиването на печалбите накара фирмите да намалят нормата на инвестициите си (което намали растежа на съвкупното търсене), което, съчетано с острите контракции в монетарната и фискална политика, създаде стагфлацията, изтормозила света през втората половина на 70-те.

Решението за “структурната склонност”, предложено от икономистите, зависеше от техните идеологически убеждения. От една страна, тези, които се самоопределяха като Кейнсианци, предложиха политики на доходите като начин за опосредничестване на борбата за разпределние и постигането на това, че претенциите за номиналния доход да съответстват на реалното общо производство.

От другата страна, добиващите популярност Монетаристи считаха, че проблемът идва от злоупотребата на работническите профсъюзи с пазарната си сила и това мотивира искания към държавниците да въведат законодателства, ограничаващи силата на работниците. Капиталът не се противопостави също и на нарастващата безработица, тъй като тя бе приета като средство за подкопаване на капацитета на профсъюзите да предявяват искания за по-високи заплати.

От средата на 70-те в много развити държави, комбинираната тежест на постоянната висока безработица и нарасналите политически атаки срещу работническите профсъюзи намали инфлационната спирала, тъй като работниците не бяха в състояние да преследват увеличаването на реалните заплати и растежът на производителността изпревари растежа на реалните заплати. В резултат на това, в този период се осъществи значително преразпределение на реалните доходи в полза на печалбите.

Възходът на Тачъртизма в Обединеното кралство илюстрира това нарастващо доминиране на монетаристкото виждане през 80-те.

17.11 Политики на доходите

Правителства, изправени пред спиралата работна заплата-печалба, опасяващи се от въвеждане на остри контракции в икономиката, които иначе биха дисциплинирали двете борещите за разпределението страни, от време на време разглеждат употребата на т. нар. политики на доходите.

Тези политики биват въвеждани под различни форми в много страни като начин за намаляване на напрежението, идващо от разходите в страната на предлагането и позволяващи на заетостта да остане на всички нива.

Политиките на доходите, най-общо, са мерки, целящи да контролират нормата, при която заплатите и цените нарстват обикновено, когато икономиката се придвижва към или вече е при пълна заетост.

В контекста на кривата на Филипс политиките на доходите се разглеждат като начин за постигане на по-плоска крива на Филипс и намаляване на инфлационното въздействие от намаляването на безработицата.

Много страни, в различни времена, са въвеждали тези политики.

Например, през 1962 г. американското правителство въведе ориентири за заплатите и цените, които позволяваха средно нарастване на номиналните заплати равно на средната годишна ставка на растежа на производителността в икономиката като цяло. Другите номинални доходи, включително и печалбите, също бяха вързани в това правило.

Считаше се, че с всичко това взето задно, това правило ще стабилизира нарастването на номиналните доходи и ще намали всеки инфлационен натиск, свързан с поддържането на пълната заетост.

Правилото цели също да разпредели придобивките от производителността сред всички, които са изкарали доход, и по този начин да намали конфликта при разпределението, който би могъл да инциира спиралата заплати-печалби.

Изглеждаше, че, за известно време, правилото работеше. Но когато разходите на американското правителство нараснаха, в следствие на усилията му във войната във Виетнам и безработицата спадна под 4%, нарастването на заплатите започна да надвишава растежа на производителността. През времето до 1996 г. правилото не създаде дисциплина за растежа на номиналните доходи в САЩ.

Бе ясно, че американското правителство не успя да принуди работодателите да следват ориентирите в процеса на договаряне на работните заплати.

Въпреки провала на ориентирите заплата-цени, републиканската администрация при Никсън въведе отново политиката на доходите през 1971 г. Първоначално това бе под формата на 90 дневно замръзяване на заплатите и другите номинални доходи. По-късно за растежа на заплатите и цените бяха поставен задължителни насоки за растеж, които бяха заменени от доброволен маханизъм. 

Скоро след това (през 1973 г.), правителството въведе още едно замръзяване на цените, последвано от увеличаване на цените сектор по сектор, според увеличението на разходите и със замръзяване на печалбите. Експериментът приключи през април 1974 г.

Счита се, че същите институционни структури, които направиха икономиката по-податлива на дистрибуцинен конфликт през късните години на 60-те и ранните години на 70-те, например, висококонцентрираните индустрии с огромни фирми, упражняващи значителни налагания на цените взаимодействйки със силни работнически профсъюзи, също направи работата на политиките на доходите трудни.

Големите фирми са в силна позиция да предадат исканията за по-високи заплати във формата на по-високи цени, а правителствата не са склонни или не са в състояние конституционно да дадат мандат за стриктен контрол на заплатите и цените в нормални времена.

Другият проблем с правилата за средната производителност е, че те компенсират по-малко работниците в секторите с продуктивност над средната, а компенсират в повече работниците в секторите с по-ниска от средната продуктивност.

Все пак политиките за доходите работят по-ефективно в някои европейски страни, например, Австрия и Скандинавските държави. Такива нации имат дълга история на колективно договаряне и са по-приспособени към тристранни преговори, отколкото англоговорящите държави.

Добър пример за подхода на политиката на доходите, където растежът на заплатите и печалбите се ръководи от растежа на производителността в определени сектори, е т. нар. Скандинавски модел за инфлацията.

Този модел, първоначално разработен за фиксирани валутни курсове, разделя икономиката на конкурентен сектор (К-сектор) и защитен сектор (З-сектор). К-секторът произвежда продукти, кото се търгуват на световните пазари и цените им следват общите движения на световните цени. З-секторът служи като водещ в договарянето на заплатите. З-секторът не търгува продуктите си в чужбина.

При фиксирани валутни курсове К-секторът поддържа ценова конкурентноспосбност, ако растежът на паричните заплати в неговите отрасли е равен на степента на промяна в производителността му на труда (която се предполага за по-голяма от продуктивността в З-сектора) плюс нарастването на цените на чуждестранните стоки. Ценовата инфлация в К-сектора е равна на чуждестранната ставка на инфлацията, ако горното правило се прилага. Нормата на заплатата, определена в К-сектора се влива в растежа на заплатите в цялата икономика.

Така ставката на инфлация в З-сектора се равнява на нормата на заплтата минус ставката на собствения си растеж на производителност. Следователно съвкупната ценова инфлация е равна на ставката на световната инфлация плюс разликата между ставките на производителност в К- и З-сектора, претеглени чрез дела на З-сектора от общото производство. Ставката на домашната инфлация може да е по-висока отколкото ставката на нарастване на чуждестранните цени, без да уврежда конкурентността дотогава, докато ставката на инфлацията в К-сектора е по-малка от или равна на ставката на световната инфлация.

При положение на равновесие, номиналните разходи за труд в К-сектора ще нарастват със степента, равна на сумата от нарастването в световните цени и производителността в К-сектора. Докато разходите, несвързани с труда, са положителни (даннъци, осигуровки и деуги бенефити извличани от работодателите), номиналните заплати ще трябва да нарастват с по-малка скорост. Дългосрочната тенденция е номиналните заплати да абсорбират предоставеното пространство. Все пак, в краткосрочен план, разходите за труд могат да се отклонят от допустимата линия на нарастване. Това неравновесие трябва да произтича от домашни фактори.

Основните характерни черти на Скандинавския модел могат да се резюмират така:

- Цената в домашната валута на продукцията на К-сектора се определя екзогенно от световните пазарни цени и обменния курс.

- Така излишъкът, наличен за разпределение между печалбите и работните заплати в К-сектора, се определя от световната стойност на инфлацията, обменния курс и производителността на индустриите в К-сектора.

- Резултатът за заплатите в К-сектора се разпростира към индустрийте в З-сектора или чрез проектиране (солидарност), или чрез конкуренцията.

- Цената на общото производство в З-сектора се определя (обикновено чрез надценка) от разходите за единица труд в сектора. Резултатът за заплатите в К-сектора и представянето на производителността в З-сектора определят разходите за единица труд.

Една политика на доходите би поставила насоки за заплатата, които биха накарали растежа на заплатите да се движи според тенденциите на световните цени (коригирани от обменния валутен курс) и производителността в К-сектора. Това би помгнало да се поддържат стабилни нива на печалбата в К-сектора.

Дали това е било ниво на равновесието, зависи от разпределението на факторните дялове, преобладаващи по времето, когато насоките са приложени за първи път.

Ясно е, че резултатите могат да са различни от предложените от модела, ако се изискват краткосрочни корекции във факторните дялове. След като веднъж е постигнат нормален дял на печалбите, насоките биха могли да се приложат, за да се поддържа това разпределение.

Главна критика на Скандинавския модел, като обща теория за инфлацията, е, че той игнорира страната на търсенето. Некоординираните колективни преговори  и/или значително нарастване на частта на производствените разходи, несвързани със заплатата, могат да натиснат разходите над рзарешената траектория. Където домашното напрежение създава отклонения от пътя на равновесието на номиналлната заплата и разходите, там има някакъв смисъл да се преследва базирана на съгласието политика на доходите.

Една политика на доходите, чрез свеждане до минимум на колебанията на вътрешните разходи, с които се сблъсква изложения сектор, може да намали възможността за свиване на печалбата в К-сектора, да спомагне за поддържане на

конкурентоспособността на К-сектора, както и да избегне загуби в заетостта. Значителен принос за общото ниво на разходите, а оттам, и за цените, може да дойде от действията на правителството. Облагането със социални данъци, различни правителствени такси и подбни биха могли, вдействителност, да са по-определящи за изложения сектор, отколкото исканията за повишаване на заплатите на пазара на труда.

Въпреки че първоначално Скандинавският модел бе разработен за фиксирани обменни курсове, той може да послужи и за плаващи курсове. Движенията в обменния курс могат да компенсират промени в световните цени и покачванията в местните цени. Домашното ценово равнише може да бъде изолирано напълно от световния темп на инфлацията, ако обменният курс поскъпва продължително (с темп, равен на сумата от световвния инфлационен темп и нарастването на производителността в К-сектора).

По същия начин, ако се появи покачване на местните цени, стабилен темп на домашната инфлация би могъл да се поддържа все още, ако възниква кореспондиращ с това спад на цените в К-сектора. Един поскъпващ обменен курс отчита чуждестранните цени и условията на домашната валута.

Какво да се каже за промените в условията на търговията? Промените в условията на търговия, които в Скандинавския модел оправдават покачването на заплатите, също (на практика) стимулират симпатизиращи промени в обменния курс. Тази комбинация заключва икономиката в една неконкурентна връзка поради относителната неподвижност на номиналните заплати. Освен ако обменният курс не се обезцени достатъчно много, за да неутрализира спадането на цената и покачването на заплатата, рентабилността в К-сектора ще бъде притисната.

Считаше се за подходящо този проблем да се смегчи чрез политика на доходите. Една такава политика би могла да бъде предназначена за предотвратяване на дестабилизиращи движения в заплатата, които реагират на подобряване на условията на търговия. С други думи – договаряне на заплатите в съответсвтие с механизмите, определени от Скандинавския модел може да са решаващи за домашната инфлация и конкурентноспособността на К-сектора, и може да е нужно да са придружени от формална политика на доходите, за да се възстанови или запази съвместимост.

До 70-те години, с нарастващото доминиране на Монетаризма, който се отказа от институционалното решение на дистрибуционния конфликт в полза на базираните на пазара подходи, политиките на доходите изгубиха одобрението си в повечето държави.

В много развити държави Монетаристкият подход обедини използването на постоянно високата безработица с нарасналите политически атаки срещу работническите профсъюзи, за да се понижи силата на работниците при преговорите. Това намали инфлационната тенденция, защото работниците бяха неспособни да преследват увеличаване на реалните заплати и така растежът на производителността на труда изпревари растежа на реалните заплати. През този период това доведе до значително преразпределение на реалния доход в полза на печалбите

Възходът на Тачъризма в Обединеното кралство илюстрираше това нарастващо доминиране на монетаристкото виждане през 80-те.

17.12 Покачване на цените на суровините

Досега се концентрирахме върху преследването на работниците на по-голяма номинална заплата, за да придобият по-високи реални заплати и/или преследването на фирмите на по-високи ставки на печалбите, за да придобият по-голям дял от реалния доход като главните двигатели на инфлационния процес.

Въпреки това, шокове в цените на суровините също могат да предизвикат бутана от разходите инфлация. Тези шокове в разходите могат да бъдат вносни (например, една зависеща от нефта страна може да срещне по-високи енергийни цени, ако световните цени на нефта нараснат) или с домашен произход (например, страната може да изпита голямо засушаване, което повишава разходите за храна, което пък оказва влияние на всички хранителнопреработващи индустрии).

Да вземем напрмер покачването на цената на значим вносен източник. Шокът в цената на вносния източник води до загуба на реален доход за въпросната държава, т.е. има по-млко реален доход за разпределяне между домашните претенденти.

Въпросът тогава е кой ще поеме тази загуба? С по-малко останал на разположение реален доход за разпределение вътре в страната, реакциите на претендентите са решаващи за начина, по който икономиката отговаря на допълнителния товар.

Загубата трябва да се сподели или поеме от един или друг от претендентите. Ако местните фирми предадат нататък увеличените разходи за суровини под формата на по-високи цени, тогава работниците биха почувствали намаление на реалните си заплати.

Ако работниците се противопоставят на това и натиснат за по-високи номинални заплати, тогава фирмите могат или да да приемат свиването на печалбите си, или да се противопоставят.

Може да видите, че динамиките на Конфликтната теория за инфлацията се предизвикват от покачването на цената на суровините.

Правителството може да приложи редица стратегии, когато се изправи пред тази динамика. То може да поддържа съществуващия номинален растеж на търсенето, което най-вероятно би затвърдило спиралата.

От друга страна, то може да комбинира стратегии за дисциплиниране на инфлационния процес, включително затягането на фискалната и монетарна политика, за да създаде безработица (стратегията на NAIRU); разработването на политика на доходите на съгласието и/или налагането на правила за заплата-цената (без съгласие).

В крайна сметка, ако претендиращите за реалния доход се опитат да предадат покачването на цената на суровините помежду си, тогава е вероятно да бъде въведена затягаща, правителствена политика и безработицата ще нарасне.

Обобщение

Бутаната от разходите инфлация изисква продължаването на определено съвкупно търсене, за да може спиралата заплата-цена да доведе до ускоряваща се инфлация. В този смисъл, концепцията за инфлация на предлагането се размива с концепцията за теглената от търсенето инфлация, въпреки че пораждащите ги сили може да се доста различни.

Например, шок в цената на важна вносна суровина означава, че реалният доход на нацията, който е на разположение за домашните претенденти, е по-малък. Това няма да е инфлационно, освен ако не предизвика продължителен дистрибуционен конфликт, когато домашните претенденти (работниците и капиталът) се опитват да предадат реалната загуба един на друг.

Все пак, конфликтът се нуждае от “кислород” под формата на продължаваща икономическа активност в секторите, където спиралата е солидна. В този смисъл, условията, които ще доведат до една ускоряваща се инфлация – високи нива на икономическа активност – също ще поддържа една инфлационна спирала, произтичаща от страната на търсенето.

В следващата глава ще въведем концепцията за буферите в макроикономиката (заетост и безработица) и ще анализираме, как те могат да бъдат манипулирани чрез политиката, за да се поддържа ценова стабилност.

References:

Bancroft, G. (1950) 'The Census Bureau Estimates of Unemployment'”, The Review of Economics and Statistics, February, pp. 59-65.

Brown, A.J (1955) The Great Inflation, 1939-51, Oxford University Press: Oxford

Devine, P. (1974) ‘Inflation and Marxist Theory’, Marxism Today, March, 79–92, available at: https://docs.google.com/viewer?url=http://64.62.200.70/PERIODICAL/PDF/MarxismToday-1974mar/17-31/.

Dunlop, J.T (1950) 'Estimates of Unemployment: Some Unresolved Problems', Review of Economics and Statistics, February, pp. 77-79.

Friedman, M. (1968) 'The Role of Monetary Policy', The American Economic Review, 58(10), March, 1-17

Hume, D. (1752), ‘Of Money’ – MORE DETAILS NEEDED HERE – LINK HAS ARTICLE ONLY NOT WHERE IT APPEARED.

Keynes, J.M. (1940) How to Pay for the War: A radical plan for the Chancellor of the Exchequer, London, Macmillan]

Keynes, J.M. (General Theory – CHECK OTHER CHAPTERS FOR THIS)

Klein, L. (1985)

Abba Lerner's 1951 book - Economics of Employment

Mitchell, W.F. (1987) ‘NAIRU, Structural Imbalance and the Macroequilibrium Unemployment Rate’, Australian Economic Papers, 26(48), June, 101-118.

Phillips, A.W. (1958) 'The Relation between Unemployment and the Rate of Change of Money Wage Rates in the United Kingdom, 1861-1957', Economica, 25(100), 283-299.

Samuelson, P.A. and Solow, R.M. (1960) 'Analytical Aspects of Anti-Inflation Policy', American Economic Review, 50(2), Papers and Proceedings of the Seventy-second Annual Meeting of the American Economic Association, May, 177-194.

Slichter, S. (1950) 'Comment on the Papers on Employment and Unemployment', Review of Economics and Statistics, February, pp. 74-77.]

Sultan, P. (1957) – MORE DETTAILS NEEDED HERE Thirlwall, T. (2003)

Thurow, L. (1983) Dangerous Currents, Oxford University Press; First Edition. Tinbergen, J. (1939)