УПРАВИТЕЛИТЕ НА ЦЕНТРАЛНИ БАНКИ - ПОЛИТИЦИ, ИЗБЯГВАЩИ ДЕМОКРАТИЧНИЯ КОНТРОЛ И ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ИЗБОРИ

от Бил Мичъл

Миналия месец Швейцарската национална банка (Schweizerische Nationalbank - SNB) записа големи загуби “на книга”, след като изостави опита си да спре поскъпването на швейцарския франк (CHF) спрямо еврото. Тя го бе започнала  ... като начин за защита на производствения си сектор, но на 15 януари 2015 г. изостави стратегията. SNB бе купувала евро с франкове в големи количества и на 30 апрл 2015 г. публикува “Междинни резултати на Швейцарската национална банка към 31 март 2015 г.” (Interim results of the Swiss National Bank as at 31 March 2015), които показаха, че загубите й за първото тримесечие на 2015 г. са 30 милиарда швейцарски франка или 29 милиарда евро. Те загубиха 29.3 милиарда CHF от “позиции в чуждестранна валута” и 1 милиард CHF от притежавано злато. Това, още веднъж, повдига въпроса, дали загубите на централните банки имат значение. Отговорът винаги е, че те нямат никакво значение, при положение че централната банка никога не може да стане неликвидна, тъй като тя издава валутата (под някакви договорености). Така че коментаторите, които с пяна на уста говорят за предстоящата гибел, идваща поради банкрути на централни банки, трябва да бъдат игнорирани. Но официалните лица от централните банки също изразяват публично загриженост относно капиталовите си запаси. Защо биха изразявали тази си загриженост в публичното пространство, когато много добре знаят, че не могат да банкрутират. Отговорът е, понеже самите те са политици, само че избягват демократичен контрол и избори.

В публикацията за пресата от 30 април 2015 г. (цитирана по-горе), SNB казва, че:

“На 15 януари SNB реши да преустанови поддържането на минималния курс от 1.2 CHF за 1 евро считано веднага. Това доведе до поскъпването на швейцарския франк и като резултат – до загуби, свързани с валутния курс, идващи от инвестициите в чужди валути. За първото тримесечие на 2015 г. тези загуби възлязоха общо на 41.1 милиарда швейцарски франка.”

Загубата от 41.1 милиарда бе донякъде намалена (до 29.3 милиарда CHF) от дохода от лихви и дивиденти и от покачване на цената на облигациите и ценни книжа.

През септември 2011 г. Швейцарката централна банка въведе фиксиране на валутния курс, защото вярваше, че швейцарският франк е надценен спрямо валутите на търговските партньори.

Писах относно решението за изоставяне на фиксирания курс в този блог (SNB decision tells us that the crisis is entering a new phase).

Решението от 15 януари 2015 г. (Decision) на SNB да прекрати фиксирането на швейцарския франк към еврото и да намали лихвата върху депозитите до поискване на (-0.75%) сигнализира предаваенто на нацията на реалността около нейните граници.

Решението за лихвата бе нужно, след като тя реши да изхвърли фиксирането на валутния курс, при положение че не желаеше кредитна криза, която да убие домашната икономика.

Ето какво се случи (използвайки данни от SNB). Данните стигат до вчера (27 май 2015 г.)

Това е по-дълготраен изглед (използайки месечните данни - Monthly SNB data), а поскъпването на франка се показва като спад в графиката по начина, по който данните са аранжирани.

Стрелката (графиката долу) показва поскъпването, конкретно, за щатския долар, но също и за йената и еврото, което доведе до решението на SNB да наложи фиксирането на курса на 6 септември 2011 г. По онова време бе ясно, че решението целеше защитата на швейцарския експортен сектор, който е най-големият като процент от БВП в света (около 73%, сравнен, да речем с този на Южна Корея (54%), Германия (46%), Китай (27%), Япония (16%) и САЩ (14%).

Тогава SNB публикува съобщение за пресата – “Швейцарската национална банка поставя минимум обменен курс на 1.20 CHF за 1 евро” (Swiss National Bank sets minimum exchange rate at CHF 1.20 per euro), което казваше, че тя е “готова да купува чужда валута в неограничени количества”, за да намали стойността на швейцарския франк.

С други думи – призна валутния си суверенитет и възможностите си да създава “неограничени количества” национална валута, за да преследва заложените си цели.

Както показва графиката, решението явно стабилизира швейцарския франк спрямо еврото и щатския долар.

Разбира се, свързаните с тази стратегия операции увеличиха запасите на SNB от резерви в чужда валута (особено на евро резерви). Стрелката отбелязва изявлението от септември 2011 г. Можете да вземете данните тук (HERE).

Някой може да си помисли, че балансът на SNB прилича много на баланса на американския Федерален резерв или на този на Банката на Япония, или на Банката на Англия.

Отговорът е, че SNB не правеше количествени улеснения (Quantitative Easing), под което разбираме покупката на суверенни облигации в замяна за банкови резерви. Вместо това SNB купуваше валутите на други нации в замяна на франкове, а така стойността на запасите от натрупани резерви са много уязвими от движенията в стойността на тези валути.

Резултатите на SNB от първото тримесечие на 2015 г. сега разкриват, че огромните запаси от резерви в чужда валута, особено на евро, са довели до загуба “на книга” от тези резерви (тъй като валутния курс поскъпна).

Един от аргументите по това време (януари 2015 г.) бе, че SNB изостави фиксирането на франка, за да намали тези загуби, при положение че Eвропейската централна банка бе на път да се впусне в масивно количествено уленение (QE), което би намалило стойността на еврото спрямо швейцарския франк.

Тогава аз не поддържах същото разбиране. За SNB не трябва да има притеснения относно тези загуби “на книга”, при положение че тя е издателят на националната валута. За разлика от частна банка, SNB би могла да оперира с постоянен негативен капитал.

За повече относно този принцип, моля прочетете блога ми - The ECB cannot go broke – get over it.

Докато официалните лица от централната банка трудно биха признали логиката в този блог публично, те знаят, че е вярна и никога не биха взели това решение на базата на мита, че централната банка може да фалира.

По онова време предположих, че SNB разбра, че с такава консервативна фискална позиция от страна на швейцарското правителство и с политика на остеритет навсякъде около границите й, дефлацията е неминуема, и че е по-добре за тях сега да се върнат към по-нормализирана позиция (исторически), преди ЕЦБ да промени стратегията си.

Продължавам да имам същото виждане.

Неотдавна излезе статия в “Money and Banking” (26 май 2015 г.) със заглавие “Нуждаят ли се централните банки от капитал?” (Do central banks need capital?), която засяга и темата за загубите на Швейцарската централна банка.

В статията използват случая със SNB, за да обяснят защо управителите на центарлни банки постулират публично позиции, които са в пълно противоречие с позициите, възприети от “монетарните икономисти”, болшинството от които, когато са запитани “дали трябва да сме загрижени, ако нивото на капитала на централна банка спадне под нула (дори и за продължителен период от време), ще кажат НЕ”.

Отговорът на “управителите на централни банки ... почти винаги ще е ДА”.

Авторите (един от които е бивш управител на централна банка и икономист от Банката за международни разплащания) казват, че:

“Икономистите правилно твърдят, че централните банки са фундаментално различни от търговските банки, така че могат да си вършат работата, дори и когато имат отрицателно нетно състояние. Все пак обаче, централните банкери инстинктивно знаят, че ефективността на политиката зависи изключително от вярата в тяхната компетентност.”

С други думи – обществено изразяваната загриженост относно загубите на централната банка касае политиката и няма нищо общо с никаква финансова или икономическа загриженост.

Това е важен момент за разбиране. Първото е спорно, докато второто е просто факт (в този случай) – централните банки не могат никога да банкрутират и следователно въпросът, какъв капитал те притежават, е спорен.

Авторите обясняват защо централната банка не може никога да банкрутира. Двете най-важни причини са:

1. “Централна банка може да издава задължения (пасиви) независимо от нетното си състояние. Тя никога не може да е неликвидна”. Това е категорично и означава, че на всички финансови анализатори, които предсказват, че американският Фед или Банката на Япония, или Банката на Англия ще банкрутират, не трябва да се обръща внимание. Те не разбират темата, която дискутират.

2. “Понеже тя всъщност е част от правителството, разумно е да се консолидира баланса на централната банка с по-широкия баланс на правителството. От тази гледна точка не е важно, дали една част от по-големия балансов отчет показва положителна или отрицателна нетна стойност.”

За повече дискусия по темата моля прочетет блоговете ми от 2010 г. (The consolidated government – treasury and central bank и Central bank independence – another faux agenda).

Защо тогава управителите на централни банки създават впечатлението, че се нуждаят от поддържането на някакви съотношения между капитал и активи.

Авторите отбелязват, че загубите на SNB, идващи от търгуването й с чужди валути през първото тримесечие, възлизат на “около 6.5% от БВП на Швейцария”, което е намалило банковия “капитал и провизии под 10% от активите”.

По-нататък, отбелязвайки графиката на балансовия отчет (активи в чуждестранни резерви) по-горе, “рискът за SNB от чуждестранните валути си остава огромен: един по-нататъшен спад в стойността на чуждите валуто от 11% би изтрило капитала на SNB.”

И като монетарен икономист аз просто казвам: е и?

Това, което статията иска да обясни е, че SNB промени политиката през януари 2015 г., защото ръководството на SNB бе:

“... загрижено, по политически причини, относно последствията от едни дори по-големи бъдещи загуби в портфолиото ... тъй като всеки централен банкер ще ви каже, че реалната заплаха, идваща от епизоди, в които има значителни загуби, е политическа, а не икономическа.”

Което повдига въпроса относно това, с каква политика се занимават управителите на централни банки?  Ясно е, че идеята, че централните банки са независими от политическия процес, е фалшива. В повечето случаи избраните правителствени официални лица (политиците) назначават висшите служители в централната банка. В някои случаи правителството, което е в момента, може да преправи решение на монетарната политика, взето от борда на централната банка, ако счита, че е в ущърб на собствената си политическа програма.

Едва ли някой може да каже, че висшите служители в Банката на Япония приемат предпазлива линия поради страх от политическа намеса.

Банката на Япония приложи за първи път в света количествено улеснение и балансният й лист е изложен неимоверно на загуби (например, от стойността на държавните облигации, които държи). Но ако е притеснена относно този “риск от загуби”, то сегашното й поведение въобще не го показва.

Какви тогава са тези “политически ограничения” върху независимостта на централната банка? Авторите отбелязват, че един от проблемите би могъл да възникне от пропуска на централната банка да преведе печалби към министерството на финансите.

Те ползват американския пример:

“...тъй като Фед повишава лихвения процент в идващите години, преводите, почти сигурно, ще намалеят ... докато увеличаващите се плащания върху резервите вероятно ще идат, в по-голямата си част, в големи американски банки и чужди банки ... Тази смес лесно би могла да подхрани в Конгреса популистка атака върху независимостта на Фед ...”

Вярно е, че понякога на политиците хрумват нелепи идеи относно това да имат по-директен контрол върху монетарната политика.

Смяната на борда или уволняването на управител на централна банка, още по-малко, промяна на решение относно лихвения процент, би бил доста драматичен акт от страна на избраното правителство. Явно е, че съществува фин натиск върху централните банки, но не много явна намеса.

Случаят за разглеждане е Акта за откритост на работата на Федералния резерв от 2015 г. (Federal Reserve Transparency Act of 2015).

Обичайният довод за независимост е, че централните банки могат да провеждат политики, които са по-дълготрйни от политическия цикъл, което след това предоставя по-голяма дисциплина върху инфлационните очаквания.

Твърди се, че политиците лесно биха се повлияли от нарастването на безработицата и биха въвели експанзионистични политики, без да се притесняват за по-дългосрочните последствия върху инфлацията, понеже техният политически срок е кратък.

В икономикса съществува огромна литература относно т. нар. проблем на времевото несъответствие, която цели анализирането на проблемите, идващи от краткосрочното мислене спрямо дългосрочните заплахи.

Литературата е предимно залъгалка за подкопаване на фискалната активност и демократичния контрол.

Изследователската литература не прави явното откритие, че по-голяма независимост на централната банка (разбира се има огромни проблеми, свързани с измерването) води до по-ниска инфлация.

Най-изчерпателната и усърдна работа върху въздействието на инфлационното таргетиране е изследването на Ball и Sheridan от 2003 г., които искаха да измерят целенето на нивото на инфлация с макроикономическата работа на 20 икономики от OECD, 7 от които приеха целева инфлация през 90-те.

Те използваха специални иконометрични техники (които са широко приети), за да сравнят нациите, които бяха приели постигането на целева инфлация с онези, които не бяха сторили това. Най-общо Ball и Sheridan откриха, че целенето на инфлацията не доставя по-добри икономически резултати (средна инфлация, вариране на инфлацията, вариране в реалното общо производство, дългосрочни лихвени проценти).

Едно от твърденията относно целевата инфлация е, че независимостта на централната банка и преимуществото, идващо от вярата в професионализма, което това постига, би трябвало да насърчава по-бързото настройване на инфлационните очакванив към изявленията относно политиката. Ball и Sheridan откриват, че няма доказателство, че целевата инфлация влияе на инфлационното поведение в този смисъл.

Аз също разгледах тези проблеми в този блог - Central bank independence – another faux agenda.

Едно от прозренията на Модерната монетарна теория (ММТ) е, че няма нищо полезно от изкуственото разделяне на двете ръце на макроикономическата политика (централната банка и министерството на финансите).

В реалността двете ежедневно трябва да работят заедно (централната банка трябва да знае какво върши министерството на финансите по отношение на дефицитите, за да може да управлява ликвидността и да защитава избраната от нея стойност на основния лихвен процент).

Освен това икономическата политика трябва да има силен демократичен контрол. Аз не гласувам за премахването на управителя на Резервната банка на Австралия и нейния борд, дори и когато те провеждаха монетарна политика, увреждаща икономиката (много пъти), защото те са обсебени с инфлацинния "Торбалан".

Заключение

Явно е, че згубите на SNB, до голяма степен, са без значение от икономическа гледна точка. Фактът, че няколко централни банки държат гръцки правителствен дълг, означава също, че те просто могат да щракнат няколко компютърни клавиша и да го заличат до нула без никакви отрицателни ефекти.

Това би дало голям тласък на гръцката нация подобно на дълговото опрощаване, което бе дадено на Германия в периода след Втората световна война.

Загубите от зачеркването биха имали нула въздействие върху способността на банките да провеждат монетарната си политика и да поддържат финансовата стабилност. При условие, че придобивките (за Гърция) са толкова големи, а загубите с никакви отрицателни последици, защо те не го направят?

Политика!

Но тогава политиката би трябвало да бъде арена на борба, където ние гласуваме. Така че, ако централните банкери искат да играят на тази арена, те би трябвало да са обект на демократичен контрол, което е много повече от това редовно да се появяват пред избрания парламент.

Релаността е, че гражданите не печелят нищо от това, централната им банка да е изкуствено отделена от избраното правителство.

Управителите на централни банки печелят много от избягването на контрол и отговорност, докато се радват на високи заплати, дълги и сигурни служби, а в същото време тормозят изпаднали в икономическа депресия нации като Гърция! 

Преведе: Райчо Марков

Източник: billy blog