Учебникът на професорите Бил Мичъл и Ранди Рей е все още в процес на редактиране. Очаква се той да излезе на пазара през 2016 г. Този текст е само за българските последователи на Теорията на свободните национални валути/ММТ и е единствено за лично ползване. Надявам се след издаването на учебника на английски, българското му издание ще последва веднага след това. Тук ще публикувам преведени части от него до окончателния му превод.
Райчо Марков
 |
| William Mitchell |
 |
| L. Randall Wray |
ЧАСТ А: ВЪВЕДЕНИЕ В МАКРОИКОНОМИКАТА
1.1. Какво е
икономика? Две виждания
А. Ортодоксален, Неокласически подход
Б. Хетеродоксален; Кейнсиански-Институционален-Марксистки подход
А. Ортодоксален, Неокласически подход
Б. Хетеродоксален; Кейнсиански-Институционален-Марксистки подход
В. Пoследици за изследванията и политиката
1.2. Какво е Макроикономика?
1.3. Макро и Обществените цели
А. Човешките права и обществените цели
Б. Заключителни мисли относно обществените интереси
***
***
Казват, че американският президент Хари Труман е търсил еднорък икономист, тъй като е бил много разочарован от склонността на икономистите да дават съвети по този начин: “От една страна Х, но от друга, У", където У би била точно противоположната на Х политика. (Бележка: игра на думи на английски; в горния израз страна = ръка).
Историята, разбира
се, е смешна, но поставя проблем, който е типичен за всички социални науки.
Дори и да знаем целта, която искаме да постигнем (да кажем по-умни и
по-щастливи деца) ние не знаем със сигурност коя политика или политики биха
довели до желания резултат. Тъй като главният предмет на социалните науки –
човешкото поведение – е сложен, често не разбираме причините му или дори
неговата същност, а знаем дори още по-малко относно това как да му влияем по
подобаващ начин. Икономиксът е също толкова труден, колкото и другите социални
науки като психологията и политическите науки, тъй като засяга човешкото
поведение в социалната сфера, която сме определили като “икономиката”, и която,
сама по себе си, е трудна за определяне и разграничаване от другите сфери на
социално взаимодействие.
За съжаление
понякога икономиката се приравнява към нещо като “изучаването на взимане на
бизнес решения” или дори се свежда до поддисциплина като “наука за взимането на
решения” в много изкуствено хипотетичен свят от хипер-рационални автоматизации,
максимазиращи удоволствието и избягващи болката. Някои дори разглеждат
икономикса като клон на математиката – виждане, което отчасти е подхранвано от
голямото използване на математиката и математическите модели.
Този учебник ще погледне
по-мащабно върху дисциплината икономикс, вкючвайки я в рамките на социалните
науки. Докато приемаме, че е полезно да отделим “икономиката” от останалата
част на социалния живот, и да прилагаме “икономикса” към изучаването на тази област
от живота, ние признаваме, че разделението е, по необходимост, условно. В
действителност няма напълно отделна сфера на “икономическия живот” – така че икономиксът
е свързан с и използва откритията от другите социални научни дисциплини.
По-нататък, искаме
да изтъкнем, че няма един единствен “правилен” начин да правим икономикс. В
този учебник ще използваме разнообразие от методи и похвати, за да изградим разбирането
си за “икономиката”. От време на време ще използваме изследвания и методи от
други дисциплини. Ще използваме малко математика и моделиране. Тъй като
вярваме, че икономическата история, както и историята на икономическата мисъл,
ни помага да разберем нашата икономика днес, ще погледнем и назад във времето,
както в смисъл на икономически събития, така и в изследването на прозренията на
велики мислители от миналото.
В останалото от тази
част ще очертаем накратко двата основни подхода към икономикса, използвани от
тези мислители, както и от днешните икономисти. Винаги е рисковано да се
категоризират хора и техните теории. Точно както политик от определена
политическа партия (да кажем Лейбъристката в Австралия, или Републиканската в САЩ) ще има
същите виждания като много от членовете на тази партия, в същото време много
вероятно е той да има някои виждания, сходни с тези на противниковата партия.
Това също е вярно и за икономистите. Все пак, полезно е да се идентифицират два
подхода към икономикса, които са доминирали голяма част от дебата през
последните две столетия.
Припоняйки си
историята за разочарованието на президента Труман, можем да мислим за “двете
страни” на икономикса като Ортодоксален, Неокласически подход и Хетеродоксален
или Кейнсиански/Институционален/Марксистки подход. Нека изследваме и двата, признавайки
че трябва да обобщаваме.
А. Ортодоксален,
Неокласически подход
В Неокласическия
подход естествената човешка природа съществува по презумция: индивидите
максимализират удоволствието и избягват болката. Удоволствието е дефинирано
като “удобство”, така че индивидите
следват поведение, максимизиращо удобството, избягвайки “неудобството” на
болката. По-нататък, рационалните индивиди са себелюбиви – преследват
максимизирането на собственото си удобство и не получават нито удобство, нито
неудобство от това, което се случва с останалите. Неокласическите икономисти
предполагат, че индивидите са “рационални”, което означава, че те максимизират
удобството в рамките на ограничения. Ако нямаше никакви ограничения, индивидите
биха максимизирали удобство до безкрай – но те са ограничени от собствените си
ресурси. Взаимнополезната размяна преразпределя ресурсите според
предпочитанията, увеличавайки удобството и за двете страни на търговията.
В хипотетичния
свободен пазар размените се осъществяват на относителни цени, определени от
конкуренцията. (Относителните цени са съотношения; например: 1 елен = 3 бобъра
= 6 заека = 2 бушела овес = 10 часа труд). Участниците на пазарите възприемат
относителните цени като сигнали. Относителната оскъдност ще придизвика
покачване на цената, насърчавайки доставчиците да произведат повече от дадена
търговска стока, а купувачите да искат по-малко от нея. Например, ако
предлагането на студенти по икономикс не е достатъчно, за да покрие търсенето
за икономисти, относителната заплата на икономистите (да кажем) спрямо тази на
историците нараства. Това сигнализира на студентите, че е по-добре да сменят
следването си по история с изучаването на икономикс. В същото време, работодателите
се опитват да намерят близки заместители – да кажем, студенти по политически
науки. Когато предлагането на икономисти се увеличи и търсеното количесто
намалее, предимството на относителната заплата намалява. Разбира се и други
фактори имат роля при вземането на решения, но важният момент е, че
относителните цени функционират като сигнали.
Равновесното
положение (еквилибриумът) е определен като съвкупност от относителни цени,
които “изчистват” пазарите; “общият еквилибиум” е пълната съвкупност от цени,
които изчистват всички пазари. Една интерпретация на известната фраза на Адам
Смит за “невидимата ръка” е, че чрез производството на цени, изчистващи пазара,
той (пазарът) доставя сигналите, които ръководят индивидите при максимизирането
на удобството си, като в същото време се постига и социално-общественото благо
търсенето и предлагането да са в равновесие. Ръката е “невидима”, насочвайки
индивидите и икономиката като цяло към равновесие, без да е необходима някаква
власт. Затова нуждата от намеса на правителството в икономиката е минимална. За
да сме точни, правителството има известна роля при определянето и прилагането
на правилата, при доставянаето на националната сигурност, и (може би)
предоставянето на мрежа за социална сигурност. Но според тази интерпретация на
Смит, правителството не трябва да насочва индивидите да обслужат обществените
интереси, тъй като реагирайки на ценовите сигнали и преследвайки собствените си
интереси, индивидите фактически действат също и в полза на обществените
интереси.
Съществува още едно
важно заключение, до което Неокласическият икономкс е достигнал: “Всеки
заслужава това, което получава”. Ако всички ние отидем на свободния пазар, за
да правим взаимоизгодни обмени, преследвайки максималната си лична изгода,
изхождайки от ресурсните ограничения, то тогава равновесното положение,
еквилибриумът, в един важен смисъл е “справедлив”. Това не означава, че
разпределението е равно – някои ще имат повече (и ще постигнат по-голямо
удобство), а други ще имат по-малко. Както и да е, това е така, тъй като някои
стартират с по-големи заложби (ресурси, спосбности и амбиция). Технически,
идеята е, че човек получава дял от ресурсите на базата на собствения си принос
към пазара. Ако вашият краен дял е малък, то е защото не сте донесли достатъчно
на пазара: може би сте били родени с малко ресурси, направили сте принудителен
избор да получите малко образование, или пък предпочитате да имате свободно
време пред работата. С други думи, никой друг освен вие самите не сте си
виновни за незначителния ви дял и т.н. Оттук и ролята на социалната политика да
се намеси за промяна на разпределението, за да защити най-бедните и най-малко
облагодетелстваните. Както и да е, най-общо казано разпределението трябва да
бъде оставено на пазара, защото той ще възнагради всеки участник според
продуктивния му принос към пазара – измерение на справедливост.
През последните години Неокласическият подход
към икономикса се прилага в подкрепа на консервативната реакция срещу
следвоенните икономически и социални реформи в Западните държави (това, извън
САЩ, обикновено се нарича Неолиберален подход, а вътре в САЩ Неоконсервативен
подход). Това “антиправителствено” движение тясно се асоциира с президенството
на Роналд Рейгън в САЩ и Маргарет Тачър в Обединеното кралство. Президентът
Рейгън обеща да “премахне правителството от гърба на хората”; Министър-председателката
Тачър бе известна с аргумента, че няма такова нещо като общество, отразявайки
индивидуалистичната рамка, споделяна от Неокласическия икономикс. Съкращаването
на правителството и, по-специално, намаляването на мрежата за социална
безопасност, е в съответствие с разбирането, че правителството трябва само да "разбере
правилно стимулите", а след това "свободният пазар" ще
оптимизира индивидуалното благосъстояние, докато невидимата ръка ще гарантира,
че сигналите, идващи от пазарите, ръководят хората да правят това, което е
най-добре за икономиката като цяло.
Докато Неолибералните/Неоконсервативните
политики са най-тясно свързани с консервативните политически партии, дори и
умерените партии продължиха тези политики през 90-те и 2000-те. Например
президентът Клинтън (демократ) сподели отвращението на президента Рейгън към
програмите за социално подпомагане, когато той обеща да "сложи край
социалното подпомагане такова, каквото го познаваме", премахвайки най-голямата
американска социална програма (Помощ за семейства с деца) и да го замени с ограничена във времето програма, която се опитва да принуди получателите на социални придобивки да работят за тях ("работни помощи" вместо "социални
помощи"). Извън САЩ по-левите партии, като Лейбъристката партия във
Великобритания, преследваха подобни стратегии (като “работи за социланите си
помощи!”). Неокласическата икономическа теория предостави солидно оправдание за
тези икономически и социални “реформи”, каращи политиката да разчита повече на
“пазарните резултати”, докато в същото време се съкращава “правителствената
намеса” в работата на “невидимата ръка”.
Най-накрая, нека се обърнем към Неокласическото
определение за икономикса, тъй като то предоставя много хубаво обобщение на
взетия подход.
Неокласическа
дефиниция за икономикс:
Учение
за разпределянето на оскъдни ресурси сред неограничени желания.
То често е рамкирано
като “икономическият проблем”: докато ресурсите са ограничени, нашите желания
са неограничени. “Проблемът” е, че ние никога не можем да задоволим желанията
си. Много хора наричат икономикса “мрачната наука”, което идва от това
изявление за “проблема”. Докато всички ние се опитваме да “максимизираме
удобството”, ресурсните ограничения никога не ни позволяват да постигнем
максимално блаженство.
Друго обичайно изявление,
приписвано на икономистите, което също произтича от определението за икономикс
е това: “Няма такова нещо като безплатен обяд”. Тъй като ресурсите са оскъдни, винаги
трябва да избираме: ако преместим ресурси от една употреба към дуга, ние, по
необходимост, намаляваме насладата в първата употреба в полза на насладата във
втората употреба. Например, ако искаме да имаме повече “пистолети”,
задължително трябва да имаме по-малко “масло”. Или ако искаме да подобрим
стандарта на живот на “Боб”, трябва да намалим стандарта на живот на “Джил”.
Строго погледнато,
това би било вярно единствено при пълна заетост на всички ресурси. Както и да
е, при положение, че невидимата ръка направлява разпределението на ресурсите,
гъвкавите относителни цени осигуряват пълната заетост на всички оскъдни
ресурси. Имайте предвид също така, че изборът може да бъде само временен.
Например, ако преместим ресурси от производството на потребителски стоки в
производство на капиталови стоки, което увеличава производствения капацитет,
тогава в бъдеще можем да имаме повече потребителски стоки. Чрез икономическия
растеж можем да увеличим количеството ресурси, така че и “Боб, и “Джил” могат
да имат повече. Това обаче не нарушава предупреждението, че няма безплатен
обяд. Ако ще имаме повече производство в бъдеще, би трябвало да жертваме
някаква консумация днес – ние страдаме днес с по-малка консумация, но с желание
приемаме “болката” поради обещанието, че в бъдеще ще можем да се радваме на
повече консумация.
По-нататък в текста
ще имаме още много да кажем относно всичко това, но сега обаче е време да
преминем към втория подход към икономикса.
Б. Хетеродоксален; Кейнсиански-Институционален-Марксистки
подход
В икономикса
съществува и втора, стара традиция, която приема доста различна рамка. За
съжаление няма голямо съгласие върху това как тя да бъде наречена. Понякога е
наричана “не-ортодоксална”, което я определя като противопоставяне на
“ортодоксалния” или Неокласическия икономикс. В последните години много от
тези, които работят в тази традиция, са се установили на термина
“хетеродоксален”, но и това обикновено се определя като “в несъгласие с
приетите вярвания”. Въпреки това, по едно време, тези виждания, свързани с
“хетеродоксалния” икономикс бяха доминиращите, докато “ортодоксалните” виждания
бяха считани от повечето икономисти за “неортодоксални”, в смисъл че те не бяха
в съгласие с вярванията на повечето икономисти! Ето защо, ако тази втора
традиция стане отново доминираща, наричайки я хетеродоксална означава, че тя, в
известен смисъл, е в опозиция на “приетите вярвания”, които е разпространявала.
По-нататък, за
разлика от Неокласическата теория, която е приета напълно от всички
ортодоксални теоритици, “хетеродоксията” е съвкупност от множество добре
изградени и кохерентни школи на икономическата мисъл. Докато те споделят общ
подход, те също така и се отклоняват
един от друг по важни направления. Трите най-важни от тези икономически школи
са Марксиската (следвайки труда на Karl Marx), Институционалистката (следвайки трудовете на Thorstein
Veblen) и Кейнсианската
(последователите на John Maynard Keynes) Не всички, които се наричат Кейнсианци, са хетеродоксални. И
за да объркаме нещата още повече, някои от последователите на всяка една от
тези три школи всъщност имат много по-общи неща с ортодоксалната рамка, отколкото
с хетеродоксалната. За това ще кажем повече по-късно.
Какво можем да
направим? Независимо от възраженията, направени по-горе, ние ще се съобразим с
установената практика и ще наречем този втори подход Хетородоксален или
Кейнсиански/Институционален/Марксистки подход. Нека разгледаме приетата обща
рамка.
Първо, според този
подход не съществува “естествено” човешко поведение. Вместо това поведението е
формирано от институциите, културата и обществото. Няма нищо “естествено”
относно себелюбивото (или по-добре “егоистичното”) поведение, нито пък едно
такова поведение би било “рационално” в Неокласическия смисъл. Хората са
социални животни и в много култури, егоистичното поведение е наказвано, егоистичните
индивиди са били отлъчвани. Тъй като оцеляването на хората изисква сътрудничество,
егоизмът всъщност би бил ирационален, тъй като би намалил шанса за оцеляване.
Във всеки случай, във всички известни общества, сложни ритуали и традиции са били
предназначени да подпомогат сътрудничеството и дори саможертвата за общото
благополучие. Разбира се, това е вярно и за някои нечовешки социални животни.
Човешкото поведение
значително се различава в различните общества, а икономическата система е един
фактор, който помага за определянето на подобаващо поведение във всяко отделно
общество. Себичното поведение е приемано повече в някои общества отколкото в
други. Не е случаен фактът, че Неокласическата икономическа теория се е развила
повече в западните капиталистически общества – и по-специално в Англия.
“Рационалното” поведение, вменено от Неокласическите икономисти на всички
човешки същества, всъщност се доближава доста до описанието на поведението на
ранните британски капиталисти. В социалната среда, в която те са оперирали,
преследването на собствените им интереси, без всякакво съобразяване с
благополучието на другите (и по-специално на техните работници), може би е
увеличило вероятността за успеха им като капиталисти. След това, те са
оперирали в една враждебна политическа среда, в която Короната и приближените й
феодали са искали да максимизират своя собствен дял от слабото общо
производство на нацията. От гледната точка на първите капиталисти правителствената
“намеса” почти винаги е била нещо лошо, тъй като правителството до голяма
степен е оперирало в интерес на Короната и феодалите.
Сега няма да
навлизаме в икономическата история. Това, което искаме да подчертаем е, че
човешкото поведение е учудващо пластично, комплексно повлияно от обичаите и
традициите. По-нататък, повечето решения не са “рационални” поради друга
причина: бъдещето е несигурно, а дори настоящето и миналото са несигурни, в
смисъл че ние не разбираме напълно какво се е случило и какво се случва в
момента. Ясно е, че не знаем бъдещето и знаем, че не го знаем. Оттук следва, че
не можем да знаем със сигурност, че всяко наше действие е наистина “максимизиращо
удобството”. Кое да купя: “Фолксвагена” ли или “Маздата”? Веднъж решението
взето и известно време изтекло, аз бих могъл да имам по-добра идея за
най-добрия избор, но е възможно дори и след десетилиетие все още да не знам кое
решение би било най-доброто. Явно е, че този избор е относително незначителен и
дори елементарен в сравнение с повечето икономически избори, които човек трябва
да направи. В действителност ние почти никога не знаем да ли “максимизираме”
удобство или нещо друго.
Според
Хетеродоксалния подход повечето решения не са “рационални” в неокласическия
смисъл на понятието. Решенията и поведението зависят от редица други фактори,
включително несигурността, властта, дискриминацията, предубедеността и
сегрегацията. Наличните възможности зависят от статус, социална класа, раса,
религия и пол например.
Хетеродоксията
отрича идеята, че икономическите резултати се отсъждат от един безличен пазар,
който само цели да изравнява “търсенето и предлагането”. В действителност
пазарните цени до голяма степен се поставят от фирми с пазарна сила, която им
позволява да дискриминират. Работните заплати са поставени не да “изчистят”
пазара на труда, но те са резултат от разграничени и понякога конфликтни преговорни
процеси. И както ще бъде дискутирано по-късно, безработицата не може да бъде
премахната чрез намаляване на работните заплати, което да отстрани относително
излишното предлагане на труд. Наистина, намаляването на работната заплата може
фактически да намали търсенето за труд и по този начин да увеличи
безработицата. По-общо казано, работните заплати и другите цени на са просто
сигнали на невидимата ръка, а са определени доходи и по този начин те влияят на
бизнес продажбите и решенията за бъдещето. Поради тази причина, определянето на
цената и работната заплата обикновено не са оставени на невидимата ръка на
пазара.
Хетеродоксията има
различно виждане относно т. нар. “икономически проблем” за ограничените ресурси
и неограничените желания. До голяма степен желанията са социално създадени и
няма нищо естествено относно това човек да има “неограничени” желания. Докато е
вярно, че съвременните реклами оперират, за да разширяват постоянно желанията
ни, на това би могло да се противопоставим чрез образованието. След това,
ресурсите също, до голяма степен, са създадени в социален контекст. Докато е
вярно, че някои природни ресурси са в ограничено количество, иновациите постоянно
произвеждат заместители. Например, западните общества се сблъскаха с първата си
енергийна криза през 19-ти век, когато китоловците сериозно намалиха броя на
китовете, източник на китова мас, употребявана за осветление и други неща.
Производството на петрол обаче, след това на електричество, бързо замени
китовата мас. Нещо повече, най-важният ресурс във всяка икономика е трудът. По
ирония на съдбата в капиталистическите икономики предлагането на труда почти
винаги е в излишество – много работници са оставени безработни. Иронията е, че
Неокласическият икономикс започва от презумпцията, че ресурсите са ограничени,
когато явният емпиричен факт е този, че трудът е безработен. Всяка теория,
която започва с презумпцията, че трудът е винаги напълно зает и оттук –
оскъден, пренебрегва явна противоречивост.
Нека погледнем
хетеродоксалното определение на икономикса.
Хетеродоксалното
определение на икономикса: Изучаването на социалното създаване и
социалното разпределение на обществените ресурси.
Забележете, че за
разлика от ортодоксалното определение, това се фокусира върху създаването на
ресурсите. След това, повечето от това създаване е социално, а не индивидуално:
Хората работят заедно, за да произведат обществени ресурси. Разпределението
също е социално определено, вместо да е определено от техническо отношение
(нечий принос към производствения процес). Например работническите профсъюзи
влизат в колективни преговори с работодателите си, които също се обединяват, за
да поддържат работните заплати ниски.
Политическият процес
също е важен за определянето на разпределението; не само че правителството
директно доставя доход за голям сегмент от обществото, но то също поставя и
минималната заплата, бенефитите и стандарт за условията на работа, които трябва
да се изпълняват от работодателите. Силата, дискриминацията, тайното
споразумение и сътрудничеството – всички те играят роля при определянето “кой
какво получава”. Въпросът е, че обществото не трябва да позволи "на
пазара" да реши, че жените трябва да получават по-ниски заплати от мъжете
например, или че по-нискообразованите би трябвало да останат безработни и по
този начин – бедни.
Икономиксът, както и
всички социални науки, се занимава с обществото, което е сложно и непрекъснато
се променя. Тъй като икономистите изучават човешки същества, задачата им е
много трудна. Каквото и да правят хората, те биха могли да са го направили по
малко различен начин. Хората имат свободна воля и поведението им, до голяма
степен, се основава на това какво те мислят, че трябва да сторят. Това от своя
страна зависи от очакванията им относно незнайното бъдеще – те не знаят точно
какъв ще бъде резултатът от техните действия и те не знаят какво другите ще
направят. Наистина, хората не знаят точно какво се е случило в миналото, нито
пък разбират напълно какво се случва днес. Те никога не могат да знаят, да ли
са “максимализирали” удоволствието си. Те правят планове в условията на
екзистенциална несигурност и
правят най-доброто, което могат при дадените условия. Действията им почти
винаги са направени със съображението за това, как ще въздействат върху другите
– хората, преди всичко, са социални животни и затова икономиксът трябва да е
клон на социалните науки.
В. Пoследици за изследванията и политиката
Ние рядко елиминираме теорията; винаги ще има 2 или повече страни относно повечето важни въпроси. Често аргументите се свеждат до политиката и идеологията.
- рядко емпиричните тестове са решаващи;
-най-доброто, което обикновено можем да сторим е да изградим възможен случай; Кейнс: тежестта на аргумента;
Thomas Kuhn: Структура на Научните Революции предлага тезата, която прави разлика между “нормалната наука”, работеща в рамките на “парадигмата” и “научната революция”, която се освобождава от парадигмата. За нашите цели ние можем да мислим за Неокласическия подход като за “парадигмата”, работеща в рамките на максимизиране на удобството и рационалността, а Кейнсианският (/Институционален/Марксистки) подход - пречупващата парадигмата научна революция.
- нормална наука, решаване на пъзела—парадигма
- аномалии
- научна революция
За съжаление Кейнсианската революция бе прекратена, тъй като няколко кейнсиански идеи бяха привързани към Неокласическия подход, формирайки учебниците на “Неокласическия синтез” (начело с Paul Samuelson )
Всички революционни прозрения на Keynes (а също и на Veblen и Marx) бяха изоставани, за да можеше да се направи така, че Keynes да бъде в резонанс, повече или по-малко, с Неокласическия икономикс.
Хетеродоксалните икономисти настояват, че това бе грешка. Вместо това, Неокласическата теория е трябвало да бъде изоставена, а революционните прозрения на хетеродоксията (простирайки се назад чак до Marx) е би трябвало да доведе до нова парадигма.
Нека се обърнем към хетеродоксалната рамка за икономикса. Докато навсякъде в този учебник ние ще представяме и Неокласическия подход, нашата главна цел е да развием кохерентната хетеродоксална алтернатива.
1.2. Какво е Макроикономикс?
В макроикономикса изучаваме съвкупните (агрегатните) резултати на икономическото поведение. Думата “macro” произлиза от гръцката дума “makro”, която означава “обширен” и по този начин гледаме от перспективата на цялата икономика.
Макроикономиксът не се интересува от анализа на поведението на всеки отделен индивид, домакинство или фирма, или относно какво те произвеждат или заработват – това е област на другия главен клон на икономическия анализ, Микроикономикса. Макроикономиксът се фокусира върху избрани резултати на агрегатно ниво и правилно е считан за учението относно заетостта, производството и инфлацията в международен контекст. Една кохерентна макроикономическа теория ще предостави последователни прозрения за това, как всеки от тези агрегати се определя и променя.
В тази връзка съществуват някои ключови макроикономически въпроси, които искаме да изясним:
1. Кои фактори определят потока на общото произведено количесто стоки и услуги в икономиката в определен период от време и растежа и през времето?
2. Кои фактори определят общата заетост и защо се появява масова безработица?
3. Кои фактори определят нарастването на цените в икономиката (инфлацията)?
4. Как домашната икономика взаимодейства с останалия свят и какви са последствията от това взаимодействие?
Основна идея в икономикса, независимо да ли в микро- или макроикономикса, е идеята за ефективността – извличането на най-доброто от разполагаемите наличности. Концепцията е изключително натоварена и е във фокуса на много диспути – някои по-мъгливи от други. Но сред икономистите съществува общо съгласие, че на макроикономическо ниво “пределът на ефективността” (който определя най-добрия съществуващ резултат сред множеството възможни резултати) нормално се обобщава в условията на пълна заетост. Горещия дебат, занимаващ икономистите от години, е точният смисъл на понятието “пълна заетост”. С този проблем ще се занимаем по-подробно в глава 10 и 11. Но ако оставим настрана диспутите относно същността, факт е, че концепцията за пълната заетост е централна за макроикономическата теория. Пълното използване на наличните макроикономически ресурси, включително и труда, е ключова цел на макроикономикса. Дебатът е относно какво е фактическото ограничение.
Свързаното с това макроикономическо предизвикателство е как да се поддържа пълна заетост, но в същото време да се постигне и ценова стабилност. ММТ разработва макроикономическата рамка, използваща уникалните характерни черти на монетарната (паричната) система, за да постигне тези две важни цели. Тези проблеми са разисквани в Глава 11, след като предишните глави са развили главното разбиране на това, как се генерира безработица и инфлация.
Ясната е позицията, че ако постигнем това, то ще сме допринесли за просперитета и благополучието на населението, осигурявайки високо равнище на реално общо производство в среда на номинална котва (инфлационен контрол).
Целта на този учебник е да разработи рамка за разбирането на ключовите определители на тези агрегатни резултати – равнището и растежа на общото производство; ставката на безработицата и на инфлацията – в контекста на това, което наричаме парична система. Всички икономики използват валути като начин за спомагане на транзакциите. Наредбата, отнасяща се до това, как валутата влиза в икономиката и ролята, която издателят на валутата, националното правителство, има при повлияването на резултатите на агрегатно ниво, е изключително важна част на макроикономикса.
Модерната Монетарна Теория (ММТ) се отличава от другите подходи към макроикономикса, защото поставя тази подредба в самия център на анализа. Изучавайки макроикономикса през призмата на ММТ изисква да разберем как парите “работят” в съвременната икономика и да изградим концептуална струкрура или да анализираме икономиката в нейното фактическо съществуване.
Ето защо е изключително важно да разберем идеята за валутен режим, който може да варира от система на фиксиран курс до такава при плаващ курс с различни степени на управление на курса между двете възможности. Разбирането на начина, по който се определя обменният курс, е важно, защото ни позволява да оценим различните възможности за икономическата политика, която издателят на валутата – правителството – има по отношение на влиянието върху обектите на нашето изучаване – заетостта, общото производстяо и инфлацията.
В сърцето на макроикономикса е идеята, че на агрегатно ниво общите разходи се равняват на общите приходи (дохода). От друга страна, общата заетост се определя от общото производство в икономиката. Така че, за да разберем заетостта и зависимостта й от общото производство, трябва да разберем какво управлява общите разходи и как това създава доход, продукция и търсене на труд.
В този контекст ще разгледаме поведението и взаимодействието на основните икономически сектори - първо, правителството и неправителственото разделение; и второ, ще разширим неправителствения сектор на неговите компоненти – домашния частен сектор (потребление и инвестиции) и външния сектор (търговия и капиталови потоци). Ударението върху тези основни макроикономически сектори води директно до приемането на един подход, от който гледаме на т. нар. Национални Сметки, който анализираме в Глава 5. Този подход се нарича подхода на секторните баланси и е изграден върху счетоводното правило, че дефицитите на един сектор задължително трябва да се неутрализират от излишъците на друг, в случая на разделението на правителствен и неправителствен, или с други думи – сборът от балансите е равен на нула – във варианта с разделението на правителствен, домашен частен и външен сектор.
Ако един изхарчи повече, отколкото е доходът му, поне един от останалите трябва да изхарчи по-малко, отколкото е неговият доход, тъй като за икономиката, като цяло, общите разходи задължително трябва да са равни на общите приходи. Докато няма причина, поради която един сектор трябва да постига балансиран бюджет, рамката на ММТ показва, че системата, като цяло, трябва да постига такъв. Често, макар и не винаги, домашният частен сектор постига излишък – харчи по-малко, отколкото е доходът му. По този начин натрупва нетно финансово богатство. Като цяло спестяването (или излишъкът) на домашния частен сектор е теч от общия разходен цикъл, който теч трябва, по условие, да бъде изравнен от инжектиране на разходи от друг сектор. Дефицитът на текущата външнотърговска сметка (т. нар. външен сектор) е друг теч, който намалява домашното търсене. Това означава, че домашната икономика изразходва повече в чужбина, отколкото чужденците харчат в домашната икономика. Тези концепции са развити напълно в Глава 6.
За да организираме начина на мислене в тази връзка, ние използваме концептуална структура, към която икономическата литература се отнася понякога като модел – в този случай макроикономически модел. Моделът е само организиране на рамката и обикновено е опростяване на системата, която се изследва. В този учебник ще разработим макроикономически модел, който съчетава изразяването с малко формален език (математика), за да разширим разбирането ви за това, как икономиката оперира в реалния свят. По необходимост ще стилизираме там, където сложността пречи на яснотата, но винаги ще се фокусираме върху реалния, а не на на някакъв предполагаем свят, който няма приложение в действителната икономика.
Всяка дисциплина разработва свой собствен начин на комуникация. Някой може да си помисли, че това само прави по-трудно разбирането на идеите и ние симпатизираме на това виждане. Но също разбираме, че студентите от специфична дисциплина – в този случай макроикономикс – би трябвало да бъдат поне малко запознати с езика на дисциплината, която изучават.
В допълнението на тази глава представяме малко аналитична терминология, която се използва в спесификацията на макроикономическите модели, които ще намерите нявсякъде в този учебник. По този начин всеки макроикономически модел се състои от инструменти и теоритични връзки, за да се разшири изучаването на главните агрегати. Дизайнът на този учебник е уникален, тъй като той развива специфично макроикономическия модел на ММТ, който ще бъде приложим към проблемите на реалния свят, включително дебатиране на икономическата политика. Приложението върху политиката е важно, защото макроикономиксът може да бъде определен като наука за политиката.
Поставяйки правителството, като издател на валутата, в центъра на паричната система, ние се фокусираме веднага върху това, как то изразходва и как тези разходи влияят на главните макроикономически агрегати, които искаме да обясним. В началото рамката ще предостави общ анализ на правителствените разходи, който се отнася до всички системи на обменен валутен курс, а след това ще обясни ограниченията (възможностите за икономическата политика) на правителствата, започвайки от система на фиксиран курс на обмяна и преминавайки към система на плаващ обменен курс. Ще разгледаме как дизайнът на паричната система въздейства върху избора на правителствената домашна политика и резултатите от специфичния политически избор във връзка със заетостта, общото производство и инфлацията. Двата важни избора на икономическа политика, които имат за цел да влияят на двете старни на икономиката – търсенето и разходната страна, са монетарната и фискална политика. Фискалната политика представлява изборите на правителството (министерството на финансите) относно неговите разходи и данъчното облагане като нетните финансови резултати от тези решения периодично са обобщавани от правителствения бюджет. Фискалната политика е едно от основните средства, с които правителството цели да повлияе върху общите разходи в икономиката, за да постигне целите си.
Учебникът показва, че една нация ще има максимално фисклно пространство:
- Ако оперира със суверенна валута. Това означава валута, издавана от суверенното правителство, и която не е вързана за чужди валути; и
- Ако избягва задлъжняването в чужди валути и не допуска държавното гарантиране на дълг в чужди валути, взет от домашни институции (фирми, домакинства, административни области, общини, градове).
При тези условия националното правителство винаги може да закупи всичко, което е налично за продан в собствената му валута. Това означава, че ако има незаети ресурси, правителството винаги може да ги мобилизира чрез използването на фискалната политука, поставяйки ги в производствена употреба. Такова правителство не е ограничено от приходите, което означава, че няма финансовите ограничения на фирмата или домакинството, когато те определят разходните си решения.
Да го кажем възможно най-просто – това означава, че ако има безработни хора, искащи да работят, едно суверенно правителство може да си позволи да ги назначи да полагат полезен труд в публичния сектор. От гледна точка на аргумента за макроикономическата ефективност, главната цел на публичната политика е да впрегне напълно наличните ресурси.
ММТ предоставя широка макроикономическа рамка, изградена върху разбирането, че системите на фиатни валути фактически, сами по себе си, са публични монополи и въвеждат неперфектна конкуренция в паричната система, а налагането на данъци, едновременно с недостатъчното правителствено харчене, генерира безработица в частния сектор.
Разбирането на това виждане ще бъде развито, за да позволи на студентите да зачетат ролята, която правителството може да играе при поддържането на почти универсалния си двоен мандат, състоящ се от постигането и поддържането на ценова стабилност и пълна заетост. Студентите ще научи, че при определянето и избора на фискалната си политика за правителството съществуват два основни подхода за контролиране на инфлацията. Концепцията за буферните резерви е въвлечена и при двата и учебникът ще изследва различията между употребата на:
Буферен резерв от безработни: Ортодоксалният подход, който описва сегашната политическа ортодоксия, цели да контролира инфлацията чрез по-високи стойности на основния лихвен процент (затегнат монетарен контрол) и подкрепяща фискална политика (остерити), което води до буферен резерв от безработни. В глава 10 и 11 студентите ще научат, че този подход е много скъп и предлага на държавниците преследването на една нереална цел като средство за противодействие на инфлацията; и
Буферен резерв от работещи хора: Според този подход правителството използва фискалната си политика, произлизаща от статута му на издател на националната валута, за създаването на резерв от работещи. В ММТ това се нарича подхода на Гарантираната заетост за постигането на пълна заетост и ценова стабилност, който е основен за ММТ и е обяснен в Глава 10.
Макроикономическата рамка на ММТ показва, че вместо използването на застоя на трудовия пазар за генерирането на ценовата стабилност е по-добре да се въведе програма за трудова заетост за иначе безработните хора като под на активността в реалния производствен сектор. Така тя стабилизира и двете: свързва общото ценово равнище с цената на труда (който понастоящем е безработен) в този буфер, който може да създаде полезна продукция с положителен ефект за агрегатното предлагане.
Като продължение на рамката ще научите за разликата между резерв и поток и ще свържете това с акумулирането на финансови активи в неправителствения сектор. Ние обясняваме натрупванията и потоците по-подробно в глава 4 и 6, но засега ще отбележим, че разходите (харченето) е винаги поток от валута за даден период (например домакинставата могат да изразходят $100 милиарда през първите 3 месеца на 2012 г.).
Ще развием рамката за секторните баланси, за да покажем, че секторният дефицит акумулира, погледнато чисто счетоводно, финансов дълг, докато секторните излишъци увеличват финансовите активи. Така ММТ споделя това, което е известно като резервно-потоков подход към макроикономикса, където всички потоци и образувалите се от тях резерви се отчитат по един изчерпателен начин. Неизползването на резервно-поточния подход може да доведе до грешни аналитични заключения и лош дизайн на икономическата политика.
От гледната точка на избора на фискална политика, един важен аспект на резервно-поточния подход, който ще бъде разяснен в глава 6, е че нечий разходен поток задължително трябва да е равен на собствения му приходен поток плюс промените в неговия финансов баланс (натрупаните активи). Това предполага, че определен сектор може да изразходва повече отколкото е дохода му, но това предполага намаляване на нетните му финансови активи. По същия начин, дефицитните разходи на един сектор предполагат, че поне един друг сектор задължително трябва да изразходва по-малко, отколкото е неговия доход, натрупвайки нетни финансови активи.
Учебникът ще покаже, че една държава единствено може да има дефицит на текущата си сметка (външнотърговската), ако останалият свят желае да акумулира финансови претенции към нацията. За по-голямата си част, тези претенции са под формата на държавен дълг, който се издава, когато правителството работи с дефицити. Рамката на ММТ показва, че за повечето правителства, не съществува риск от банкрут поради правителствен дълг, и по този начин такава ситуация е “устойчива” и не би трябвало обезателно да се интерпретира като нежелателна. Всяка оценка на фискалната позиция на нацията трябва да бъде правена в светлината на полезността на програмата на правителствените разходи с цел постигането на на националните социалноикономически цели. Нещото, което Abba Lerner (1943) нарече подхода на “функционалните финанси”: вместо да приема някакъв желан бюджетен резултат, правителството трябва да разходва и таксува с мисълта за постигането на “функционално” определени резултати.
Последиците от един бюджетен излишък – правителството изразходва по-малко, отколкото е взело обратно от икономиката чрез данъците – когато нацията има външнотърговски дефицит също ще бъдат изяснени. В обобщение, бюджетните излишъци принуждават неправителствения сектор в дефицит и домашният частен сектор е принуден да акумулира постоянно нарастващи нива на задлъжнялост, за да поддържа разходите си. Учебникът ще изясни, защо това не е стратегия за устойчив растеж и как евентуално домашният частен сектор е принуден да намали рисковите нива на дълга като спестява повече и последващия от това спад в агрегатните разходи ще засили дефлационното въздействие на бюджетния излишък.
Централната банка е отговорна за провеждането на монетарната политика в икономиката, която обичайно включва политиката за определянето на основния лихвен процент. В неодавнашната световна икономическа криза обхватът на монетарната политика бе разширен значително и тези развития ще бъдат обсъдени в Глава 14. ММТ разглежда функциите на министерството на финансите и централната банка като част от консолидирания правителствен сектор. В много учебници на студентите се казева, че центарлната банка е независима от правителството. Макроикономическият модел на ММТ ще демонстрира, че е невъзможно гладката работа на паричната система, ако двете части на правителството работят независимо………..(незавършено)......
1.3. Макро и Обществените цели
В модерната капиталистическа икономика домакинствата и фирмите вземат много от важните решения, които допринасят за определянето на степента на заетост и общото производство, съставките на общото производство, разпределението на дохода и цените, на които се продава произведеното. Понякога се правят твърдения, че икономиката на “свободния пазар” е съставена от идивиди, целящи единствено собствения си интерес да може да оперира “хармонично”, като че ли е ръководен от една “невидима ръка”. В действителност до 50-те години, икономистите демонстрираха точно, че условията, при които една такава стилизирана икономика би достигнала такива резултати, не съществуват в реалния свят. С други думи, няма научна база за твърдението, че “свободните пазари” са най-добрите. При всеки случай, тези твърдения, дори и верни за някаква хипотетична икономика, са несъответстващи за съвременните капиталистически икономики, които в действителност съществуват. Това е така, защото всички модерни капиталистически икономики са смесени - с огромните корпорации (включително мултинационални фирми), работнически организации и голямо правителство. Индивидите и фирмите оперират вътре в социо-политико-културно-икономически структури, които ограничават, а също помагат. Понякога целите на индивидите и фирмите съвпадат с това, което може да се нарече обществени интереси, докато често те не съвпадат. В тази секция ще дискутираме обществените интереси и ролята, която играе правителството в опитването си да хармонизира частните интереси със социалнопрограсивните цели.
Какво са обществените интереси и цели? Не е лесно да се дефинират обществените интереси. Една от главните функции на всяка социална организация е да достави необходимите храна, облекло, покрив над главата, образование, здравеопазване, правна рамка и социализация за оцеляването на обществото. Докато обектът на този курс е икономикса, не съществува рязко разграничение между сферата на икономикса и тези на другите социални науки, изучаващи социалния процес. Ние обикновено мислим за икономиката като част от социалната организация, която е отговорна за доставянето на материалните средства за оцеляване – храната, облеклото, жилището и т.н. Въпреки това икономиката винаги е вградена в социалната организация като цяло, влияеща на и повлиявана от културата, политиката и социалните институции. Дори и ако можем да се съгласим, че всяка успешна икономическа организация би трябвало да е в състояние да произведе адекватна храна за населението си, това все още оставя отворени много въпроси: Какъв вид храна?; Как би трябвало тя да бъде произведена?; Как тя би трябвало да се разпредели?; и дори: Какво означава “адекватна”?
След това, няма общество, което да е съставено от хармонични индивиди и групи. Винаги съществуват конфликтни претенции и цели, които трябва да бъдат смекчавани. Няма нито една-единствена обществена цел, към която всички членове на обществото желаят да се стремят. Дори и когато идентефицираме група цели, за които болшинството от обществото би искало да работи, тези интереси със сигурност ще се променят с времето, тъй като надеждите и мечтите се развиват. Публичните интереси са една развиваща се концепция.
Позицията, която е взета в този учебник е, че не съществува “невидима ръка”, която помага за съгласуването на частните и публичните интереси. Нито пък публичните интереси биха могли да се сведат до един пазарно изчистващ вектор на равновесните цени. В действителност икономиката е само един компонент на социалната организация, която е необходима за определянето на вечно развиващите се обществени интереси, и която трявба да работи за постигането им. “Пазарът” е само една от многото социални институции, работещи за определянето на социалните цели, съставляващи обществените интереси. Както отбелязахме в началото на тази глава, националното правителство трябва да играе важна роля в обществото, тъй като то помага за определянето на социалните интереси и създаването на социална структура, в която индивидите и групите работят за постигането на обществените интереси.
А. Човешките права и обществените цели
Докато е определено трудно да се изложат социалните цели, възможно е да се определят широко приети цели. Например, Хартата на Организацията на обединените нации за правата на човека задължава подписалите я страни с общ набор от сравнително добре дефинирани цели.
Явно е, че много от тези идентифицирани човешки права са свързани с оперирането на икономиката. Например, по-горе настояхме, че всяка успешна икономика би трябвало да достави адекватна храна, облекло, жилище, а много от човешките права, изброени в Хартата за човешките права на ООН се отнасят до материалното благоденствие на населението. Освен това, други човешки права, които повърхностно изглеждат несвързани с икономическата ефективност, всъщност предполагат изпълнение на други човешки права, които са пряко свързани с материалното благосъстояние. Например в съвременната капиталистическа икономика достъпът до работа е необходимост за пълното участие в обществото. Не само че работата доставя доход, позволяващ закупуването на храна, облекло, жилище, но и също доставя достъп до социалните мрежи, генерира чувство на собствена стойност, когато човек допринася за социалното производство, повдига социалния престиж и помага за пенсионирането на старини. Наистина, доказано е, че трудовата заетост има широк обхват от други придобивки за индивидите и обществото, включително по-добро физическо и психическо здраве, по-малко престъпност и злоупотреба с наркотици, по-малко домашно насилие и по-голямо участие в други социални и политически активности.
Обществените цели постоянно се променят. Те трябва да включват човешките права в Хартата на ООН. Трябва да включват стандарта на живот, и по-специално за тези на дъното на обществото. Устойчивостта на околната среда трябва да бъде включена. Намаляването на расовото, етническото и неравенството между половете през целия социо-политико-икономически спектрум е главен компонент на обществените цели. Това трябва да надхвърли простите икономически измерители като семейния доход и да включва пълното участие в живота на общността. Обществените цели включват намаляване на престъпността, корупцията, кронизма, несправедливото разграничение, разточителното потребление както и други социални патологии.
Б. Заключителни мисли относно обществените интереси
Завършваме с две важни точки. Първо, обществените интереси са широкообхватни и се развиват, и поради това те варират в различните времена и места. Хартата за правата на човека на ООН излага това, което е считано за “универсални” човешки права. Това е един полезен, но не напълно задоволителен списък, който да бъде включен в определянето на обществените цели. Това, което днес се счита за човешко право, преди век навярно е звучало радикална утопия; и един ден в бъдещето днешният списък ще изглежда доста предпазливо консервативен. Обществените цели поначало принадлежат в прогресивната програма, която се стреми постоянно да подобрява материалното, социалното, физическото и психологическото благосъстояние на всички членове на обществото. Те са по същество "желателни", в смисъл, че няма крайна точка, тъй като границите на публичната цел непрекъснато ще се разширява.
Второ, националното правителство, както и международните организации (като ООН), трябва да играят важни роли при формирането на вижданията ни относно видовете общества, към които да се стремим. И освен поставянето на тези цели, правителствата на всички нива трябва да водят в разработването на група институции, правила на поведение и санкции на нежелано поведение, за да се върви към постигането на целите, поставени като обществени цели.
Като пример, показващ тези две точки, преди половин век националните правителства и международните организации поставиха за цел елиминирането на опустоштелната болест вариола. Докато пазарите и производството за печалба изиграха ролята си, помагайки за изработването на ваксини, разпространявайки ваксини и формулирайки информационни кампании, само частната инициатива никога не би отстранила заболяването. Задачата бе твърде голяма. Тя не отговаряше напълно на себичния интерес на търсещото печалба поведение и изискваше междунартодно сътрудничество, което бе извън възможностите дори и на най-големите фирми. Ето защо правителствените организации трябваше да играят роля. По отношение на пожелателното естеството на обществената цел, успешното елиминиране на вариолата не би било края, а по-скоро ще служи като начало на нова кампания, за елиминирането на друга болест и друга, и друга. Навярно в далечното бъдеще ще бъде признато човешкото право на живот без болести, добавяйки към един постоянно разширяващ се списък от установени човешки права, които всички нации ще се очаква да защитават. Докато ние, разбира се, не можем да си представим такова бъдеще, не бе толкова отдавна, когато Конгресът на САЩ не признаваше правото на глас на жените и афроамериканците. Днес всяка нация, която отрича правото на глас на членове на обществото на базата на пол, религия, раса, етнична принадлежност или национален произход, се счита, че нарушава човешките права и по този начин е международен парий – въпреки че такива рестрикции са били считани за приемливи само допреди няколко генерации. Обществените цели са прогресивни; те никога не свършват.
Няма коментари:
Публикуване на коментар