вторник, 26 август 2014 г.

ОЧЕРТАВАЙКИ ММТ (документ от Луиза Конърс и Уилиям Мичъл)


1. Въведение

Макроикономическите понятия, като реалeн брутен вътрешен продукт (БВП), инфлация и безработица, бюджетeн дефицит и лихвен процент, са основни теми на ежедневието ни. Финансовите сегменти на националните новини все повече дискутират макроикономическите проблеми, често ползвайки сложни термини, които не са добре разбрани от болшинството медийни коментатори или хората. В следствие на това общественият дебат е изцяло погрешен и е почти невъзможно за участниците в него да направят информирана преценка на макроикономическото развитие, която да е отделена от приложената политика.

Икономическата концепция, като тази за бюджетния дефицит, съдържа нюанси, правещи трудна недвусмислената преценка на значението му. Не можем например да заключим, че дефицит от 2% от БВП сигнализира по-експанзионистична правителствена политика отколкото дефицит от 1% от БВП. Тези усложнения не са разбрани от обществеността, но те са фундаментални за правилното разбиране на проблемите.

Социалната медия изостря този проблем. Така наречената блогосфера е замърсена от самозвани макроикономически експерти, чиито твърдения за неща като федералния бюджет в най-добрия случай са грешни. В тези случаи разчитането на “здравата логика” или на интуицията е опасно и не на всяко мнение би трябвало да се приписва еднакво значение в обществения дебат. Склонността ни да обобщаваме от личния си опит, все едно че опитът е съставен от обща култура, постоянно води тези “Фейсбук” макроикономически дебати до войнстващи задънени улици от грешни обосновавания.

Затрудненията в комуникирането на сложността на икономическите понятия и свидетелства са усилени от идеологическите предположения, които доминират обществения дебат. Икономиксът като академична дисциплина и професия е стигнал дотам да се определя от група разбирания, свързани с доминиращата парадигма за свободния пазар. Резултатът от това е стеснен дебат, който изключва уроците от историята и алтернативните икономически парадигми, които предлагат реалистични прозрения за настоящите икономически условия и свързаните с тях възможности на политика.

Консервативните тинк-такове и медии произвеждат масиви от “изследвания” или “политически” доклади, чрез които ортодоксалните концепции и заключения поставят общественото мнение в ограничителна рамка, която сама по себе си е грешна, но която също води до резултати от провежданата политика, подкопаващи просперитета и не съответства на обществените цели. Готовността да се толерира масовата безработица, нарастващото неравенство на доходите и бедността е проявата на този синдром.

Преди Световната финансова криза (от 2008 г.) водещите икономисти провъзгласиха смъртта на бизнес цикъла и обявиха навлизането на периода на “великата умереност” (Stock and Watson, 2002; Lucas, 2003). Тези икономисти категорично се провалиха, неуспявайки да предвидят катастрофалните последствия от дерегулацията на пазара на труда и финансовата дерегулация, които поощряваха.

Логично е да се очаква, че професионалният провал от магнитута на Световната финансова криза би довел до преоценка на парадигмата в работата на тези икономисти, би довел до основни промени в икономическите учебни програми и научни изследвания. Видните икономисти обаче отново засилиха антиправителствените и про свободния пазар свои пристрастия и ефективно преобразуваха това, което бе криза на частния дълг в криза на суверенния дълг, прикривайки ролята си в кризата и отклонявайки вниманието от недостатъците в модела си. Динамиката, която създаде кризата (дерегулация, намаляване на финансовия надзор и т.н.) продължава да бъде защитавана от водещата икономическа мисъл като решение.

Фактът, че ортодоксалният макроикономикс запази хегемонен статут въпреки провала си да обясни реалността, до голяма степен е следствие от начина, по който икономическите аргументи са оформени в обществения дебат. Оформянето се отнася до начина, по който един аргумент е концептуализиран и изразен от говерещи и слушащи. Процесите на концептуализиране работят по начина на адаптивното причинно обяснение на основата на модели и представяния. Научните изследвания в когнитивната философия и когнитивната лингвистка показват, че моделите, ограничаващи мисленето ни, оперират, до голяма степен, на подсъзнателно ниво, и че абстрактните концепции, с които работим са “до голяма степен метафорични”, “въображаеми” и “емоционално заредени” (Lakoff and Johnson, 1999: 3-4).

В прокарването на идеологическите си интереси пропонентите на неокласическия макроикономикс са изключително успешни в употребата на общите метафори. Това, което в действителност е мит, и е предназначено за прокарването на тесни идеологически интереси, е изградено и прието от обществото като истина. Така идеологията триумфира над свидетелството и ние приемаме лъжата за истина.

Неотдавнашни психологически изследвания са подчертали до каква голяма степен съществуващите отпреди предубеждения влияят върху начина, по който интерпретираме фактическата информация, включително чисти статистически данни (например, Kahan et al., 2013). Това представя проблем за комуникирането на такива резултати от изследвания, които са свързани с изграждането на обществената политика, и по-специално, когато откритията могат да бъдат противни на интуицията ни, или да противоречат на доминираща или наболяла тема, като например случая за икономическото остерити или промяната на климата.

Комуникирането на прогресивните виждания е затруднено от толерантността към разнообразието, характеризираща прогресивната политика: това разнообразие е отразено в изключително фрагментирана реторика. Често езикът, който е употребяван при защитата на прогресивни алтернативи, служи за подсилването на консервативните митове (виж Lakoff, 2010; Wray, 2013). Shenker-Osorio (2012) счита, че прогресивната страна няма разбираема история за казване и е била отклонена поради неспособността си да приложи прогресивен език.

Wray (2013) изследва метафорите, поддържащи езика, който обичайно се използва за описанието на макроикономическите операции и резултати. Някои коментатори предполагат, че съществува нужда от създаването на нови понятия, които не се асоциират с ортодоксалния икономикс, за да може да се комуникира новия прогресивен макроикономикс. Но има напрежение между ползите, които може или може да не дойдат от изграждането на нов език и необходимостта да се влезе в спор с ортодоксалния икономикс относно икономическите резултати. Остава си ролята за по-доброто образование относно важните концепции в допълнение към преосмислянето на това как концепциите работят.

Ние твърдим, че Модерната монетарна теория (ММТ) има разбираема история за казване, история относно това как макроикономиката оперира, и която предоставя нови прозрения за възможностите, които са на разположение на правителството и неговите граждани, засягащи пълната заетост, общодостъпното висококвалифицирано здравеопазване, образование и други инфраструкури. Този документ твърди, че ММТ има трудност в разпространението си в по-широките икономически и политически дебати поради:

1. Непълното разбиране на ключови макроикономически понятия сред икономическите коментатори, по-специално журналистите и по-широката общественост (липса на образование); и

2. Разпространението на ключови макроикономически понятия (погрешно) в контекста на широко разпространени културни метафори за подкрепата на политически интервенции, които ефективно облагодетелстват привилегировано малцинство за сметка на болшинството.

Ние предоставяме концептуална основа, за да разберем как езикът, който използваме, ограничава мисленето ни и изследваме някои от ключовите метафори, използвани за подпомагането на грешното послание на ортодоксалния икономикс. Ние изследваме ключови идеи на модерната монетарна теория – един аполитичен модел на макроикономическите операции – и предлагаме ефективни начини за изразяване на тези ключови идеи в прогресивна, социална и икономическа рамка.

2. Две виждания за икономиката

Shenkar-Osorio (2012) съпоставя два модела на икономиката. Фигура 1 по-долу представя консервативното виждане, където основното разбиране е, че “хората и природата съществуват, преди всичко останало, за да служат на икономиката” (Shenker-Osorio, 2012: Location 439). Това описание ни казва, че конкуриращата се, саморегулираща се икономика ще достави максимално богатство и доход, ако “й е позволено” да оперира с минимална намеса. Икономиката е уподобена на божество, което е откъснато от нас, въпреки че признава нашите начинания и ни възнаграждава според тях. От нас се изисква да имаме вяра  (увереност), да работим здраво и да правим нужните жертви за доброто на “икономиката”. Тези, които не правят тези неща, справедливо са лишени от такива награди.

Икономиката също е описана като живо същество. Ако правителството се намеси в конкурентния процес и предостави възможност, с която незаслужилите (мързеливите и т.н.) могат да получат възнаграждения, тогава системата “се разболява”. Решението е да се възвърне естествения процес на икономиката (здравето й), което води до отстраняването на правителствената намеса - такива неща като минимална работна заплата, защита на работното място и поддържащ доход.

Ключовите послания са “самоуправление" и "естествено”, които принуждават явното заключение, че “правителствената намеса” върши повече вреди отколкото полезни неща, и че е необходимо единствено да приемем моментните икономически затруднения” (Shenker-Osorio, 2012: Location 386). Въпреки че радетелите на това виждане биха ни накарали да вярваме, че това е рационално послание, в действителност то представлява вид “магическо мислене”, което приляга повече на средновековните виждания относно връзката между индивидите и света.


Фиг. 1: Консервативната икономическа конструкция

Източник: Shanker-Osorio (2012)
В ортодоксалното виждане белезите на успешната държава са свързани с това, да ли растежът на реалния БВП е висок, независимо да ли “това идва за сметка на замърсяването на въздуха, намаляването на свободното време, човешкия живот или щастието… всички тези неща са на второ място” (Shenkar- Osorio, 2012: Location 439).

Ортодоксалното виждане ни учи, че собствените ни резултати са откъснати от успеха на системата и по този начин успехът и провалът са представени като следствие, преди всичко, на собствените ни усилия. Степента, до която частното богатство може да бъде видяно като зависимо от социалноикономическия статут и стабилната, висококачествена инфраструктура, е минимилизирана. По същия начин безработните са приети като виновни за собственото си състояние, когато в действителност системният недостиг на работни места обяснява тяхното положение.

Тази постановка е толкова силна, че прогресивните политици и коментатори са изкушени да предлагат “по-справедливи” алтернативи на ортодоксалните решения, вместо да предизвикат ортодоксалните предположения в самата им същност. Например прогресивните плахо защитават по-постепенното фискално остерити (режене на разходите), когато в същото време те трябва да го отхвърлят напълно на базата на свидетелството, че реженето на разходите е провал, и да защитават по-големи дефицити за решаването на огромното бреме на безработицата и недостатъчното използване на работната сила, които затрудняват повечето икономики.

Прогресивни и консервативни еднакво са заложници на същите грешни вярвания относно начина, по който икономиката оперира, а в същото време хората са принудени да вярват, че няма друга алтернатива на вредните икономически политики, които се прилагат.

Фигура 2 (по-долу) представя алтернативно виждане за икономиката, където икономиката работи за нас като наше творение и хората са органично вградени в и поддържани от природната среда. Shenkar-Osorio (2012: Location 1037) казва: 

Това изображение показва идеята, че ние, в тясна връзка с природната среда и разчитайки на нея, сме това, което наистина има значение. Икономиката би трябвало да работи в наша полза. Преценките, да ли дадена предложена политика е положителна или не, би трябвало да бъдат правени според това, как тази политика ще подобри благосъстоянието ни, а не с колко би увеличила размера на икономиката.

Фигура 2.: Икономиката това сме ние
Източник: Shenker-Osorio (2012)
Според това виждане икономиката е “градивен обект” и интервенциите на различните политики би трябвало да се оценяват от гледна точка на това, колко функционални са те в зависимост от по-общите ни цели, които едно прогресивно виждане би свързало с увеличаването на общото благосъстояние и максимилизирането на потенциала на всички граждани, като ограничението би било единствено увреждането на околната среда, което не трябва да се допуска. Фокусът се измества към поставянето в центъра на вниманието нашите човешки цели относно икономиката. Тази перспектива отразява принципите на функционалните финанси (Lerner, 1943). В съответствие с това ММТ подчертава безсмислеността на тясното фокусиране върху бюджетния баланс, без вземането предвид на по-обширния човешки контекст.

В този разказ хората създават икономиката. Тя не е нищо свръхестествено. Концепции като “естествената величина на безработицата”, която означава, че безработицата би трябвало да бъде оставена на собствените си уравновесителни сили, за да може да достигне естественото си състояние, са грешни. Правителствата винаги могат да изберат и поддържат определена величина на безработица. Ние създаваме правителството като наш агент да направи неща, които ние не можем лесно да напраим сами и ние разбираме, че икономиката ще обслужва нашите общи интереси, ако е обект на активно наблюдение и контрол.

В стойностни величини двете виждания за икономиката биха могли да се обобщят като индивидуалистични (Фиг. 1) и колективни (Фиг. 2). За прогресивните колективната воля е важна, тъй като тя предоставя политическото оправдание за по-равномерно споделяне на разходите и придобивките от икономическата дейност. Исторически прогресивните винаги са настоявали, че правителството има задължението да създава работни места, ако частният пазар не успее да създаде достатъчно. В съответствие с това, колективната воля означава, че нашето правителство е овластено да използва дефицити за да предостави достатъчно работни места за всички, които искат да работят.

Състезанието между двете виждания, отразени във фиг. 1 и фиг. 2 е предизвикало дълготраен дебат в академичните среди. Той се изигра по времето на Великата депресия, която ни научи, че намесата на икономическата политика бе основна за преодоляването на хаотичните увреждащи сили на алчността и силата, които са в основата на капиталистическата парична система. Научихме, че т. нар. “пазарни” сигнали не биха доставили задоволителни нива на заетост, и че системата лесно би могла да спре да работи и да предизвика масова безработица. Научихме, че това неразположение бе предизвикано поради недостатъчно харчене (търсене), и че правителството имаше капацитета да изразходва, за да преодолее този недостиг и да гарантира работа за всеки, който искаше такава.

От Великата депресия и отговорите за нейното преудоляване научихме, че икономиката е конструкция, а не божество, и че можем да я контролираме чрез фискалната и монетарна политика, за да създадем желани от всички резултати. Великата депресия ни научи, че икономиката трябва да се разбира като наше творение, предназначено да ни доставя придобивки. Тя не е абстрактно същество, което разпределя награди или наказания според моралната рамка. При това правителството не е морален арбитър, а функционално образувание, служещо на нуждите ни. Опитът ни от периода на Великата депресия доведе до пълно отричане на неокласическия макроикономикс.

Рязкото увеличение на цената на нефта от OPEC през 70-те бе повратната точка за възвръщането на консервативните идеи от Фиг. 1 (виж Mitchell and Muysken, 2008) въпреки дискредитацията им през 30-те от работата на Кейнс и други икономисти.

Начините, по които правителствата по света отговориха на Великата финансова криза (от 2008 г.), за разлика от отговорите на Великата депресия, показват степента, до която ортодоксалната икономическа реторика е достигнала в определянето на икономикса като професия и свързаното с това обществено разбиране за възможния избор на политика, водейки обществата далеч от модела за икономиката, обслужваща и максимилизираща общото благосъстояние.

Възраждането на парадигмата на свободния пазар върви заедно с добре организирана публична кампания, където щрихирането и метафорите триумфират над операционната реалност или теоритичната превъзходност. Този процес се подпомага от бизнес и други антиправителствени интереси, които доставят значителни финансови фондове на възникаващи тинк-танкове, прокламиращи свободния пазар (Quirk, 2011). Beder (1999: 30) твърди, че тези институции са настроили финно “изкуството на 'насочените заключения', пригаждайки изследванията си към нуждите на техните клиенти или донори” (Beder, 1999: 30). Политиците парадират с тези т. нар. 'независими' изследвания, когато властта се нуждае да оправдае дерегулационните си планове. Такива организации като the Peterson Foundation и the Cato Institute (US) (бележка: Стив Ханке е на заплата в Cato Institute) и the Centre of Independent Studies (Australia), наред с много други такива, продължават да изкривяват политическия дебат чрез грешните си твърдения.

3. Познавателни рамки и икономически коментар

Един преглед на предположенията, които стоят в основата на познавателната лингвистика и философия може да помогне да се обясни защо е трудно да се отправи ясно предизивикателство на ортодоксалните икономически схващания. Lakoff и Johnson (1999: 3) изказват три основни твърдения:

1. По самата си природа умът е вграден
2. Мисълта, в по-голямата си част, е подсъзнателна
3. Абстрактните концепции са, до голяма степен, метафорични

Концепцията за вградеността предполага, че съществува голям брой понятия, които са вградени в нервните структури, като двигателните структури, или структурите на възприятията, и че всички други понятия извличат обяснителната си структура чрез картографиране от тези вградени структури (Chang et al., 2004: 1). Това отразява важността на физиологическата система и системата на възприятията при опознавателните процеси. Открития, направени от невробиологични и поведенчески изследвания подкрепят твърдението за вграденост и значението на системата за възприятията и двигателната система по отношение на езика и разбирането. (Chang et al., 2004: 4).

Вградеността се отнася до всекидневните дейности като хващането на нещо с ръцете ни или стоенето или ходенето например. Тези действия водят до изграждането на сензорнодвигателни понятия, които са продължени в абстрактни теоретични полета чрез метафори, които са вградени чрез нашия житейски опит. Например Lakoff и Johnson (1999: 96) обясняват, че ние комбинираме субективното преживяване да усещаме топлина, когато сме завладяни от чувство на любвеобвилност. Чувствено-двигателното поле на температурата по този начин е отпечатанo върху субективната преценка за привързаност. В този пример чувствено-двигателното поле е полето източник, а полето на субективното преживяване е полето цел. Фундаменталната роля, която метафората игре в свързването на възприятието, познанието и езиковите изрази, води до заключението, че умът е фундаментално метафоричен, и че целият език по същество е художествен.

Ролята на метафората и асоциативните въображаеми възможности са централни за процеса на концептуализация и обосноваване. Lakoff и Turner (1989: 107) отбелязават: “Метафорите са концептуални картографи. Те са въпрос на мисъл, а не просто на език.” Фактът, че човешкото преживяване е вградено води до формулирането на основни категории като “контейнери”, “пътеки”, “връзки”, “сики” и “баланс” (Lakoff, 1987: 267), които са картографирани върху преживяването в други полета в процес, който фундаментално е метафористичен. Метафорите не са своеволни социални конструкции. Напротив, те са “много ограничени както от природата на нашите тела и умове, така и от реалността на нашите всекидневни взаимодействия” (Lakoff and Johnson, 1999: 96).

Така метафорите са силни и проникващи. Тези първични метафори направляват основните ни предположения по отношение на цялото ни мислене, включително и мисленето ни за икономиката.

Например ние разбираме концепциите за “повече” или “по-малко” като посока “нагоре” и “надолу” и това е следствие от физическите ни преживявания при взаимодействието ни с околната среда. Метафори, отнасящи се до посоки, също са употребявани в нашите разсъждения относно това, да ли сме щастливи или тъжни (като в израза “това бе повдигащ духа (нагоре) филм” или “чувствам се паднали (на)долу”) и успех или провал (като в: “тя се изкачва по корпоративната стълба” или “благодатността е паднала от него”). Ние мислим относно количеството като смисъла на посока така, че “повече” се концептуализира като тенденция нагоре, а “по-малко” се изобразява като посока надолу. Що се отнася до общото ни мислене относно парите, ”повече” обикновено е добре, а “по-малко” обикновено е зле. Идеята, че бюджетният дефицит може да бъде нещо желателно, по този начин е контраинтуитивно в много първичен смисъл.

Логическите недостатъци в разсъжденията ни не винаги са очевидни. Както Lakoff и Johnson твърдят: “Концептуалните системи са плуралистични, а не монолитни. Обичайно абстрактните понятия се определят от множество концептуални метафори, които често си противоречат една на друга.” (Lakoff and Johnson, 1999: 77). Начинът, по който възприемаме феномена, може обаче да се променя и развива. В опознавателната рамка промяната във въазприемането се описва чрез процеса на възприемане (‘construal’), по който човек възприема света около себе си. Значението зависи от ред фактори, включително общите познания, осъзнаването на социалния и езиков контекст, капацитета на въображение, като метафорите и начина на възприемането на света около нас, който се отпечатва върху езиковия контекст (Langacker, 1988: 4). Възможностите пред политиката, възникващи от по-пълното разбиране на макроикономическите условия, трябва да бъдат комуникирани по начин, който използва капацитета ни да възприемаме същата информация по различни начини.


4. Доминиращите метафори в икономическия коментар

Ортодоксалните теоритични модели в макроикономикса, затвърждаващи перспективата от Фиг.1 не обхващат основните характеристики на икономиката на реалния свят. Обществото като цяло не е наясно с обеднелия статут на ортодоксалната икономическа теория. Доминиращите модели на новокейнсианците преди Великата финансова криза (2008 г.) игнорираха банковия сектор и предполагаха, че финансовите пазари работят безпроблемно. Buiter (2009) пише “и двата подхода към монетарнта теория (и към агрегатния макроикономикс най-общо) – Неокласическия и Неокейнсианския” – поставят в центъра на анализа си хипотезата за ефективните пазари (ХЕП). Buiter счита, че “ХЕП е със сигурност най забележителната емпирична катастрофа на финансовата криза” и “преди 2007 г., ясният провал на ХЕП в много пазари на активи бе очевиден буквално за всеки, чиято познавателна способност не е била изкривена от модерното англо-американско докторско-икономическо образование” (виж също, Mitchell and Muysken, 2008).

Доминацията на ортодоксалното макроикономическо виждане в публичното пространство е постигнато чрез серия от свързани митове, които са подсилени от силни метафори. Таблица 1 показва някои от популярните примерни метафори, използвани от ортодоксалните икономисти и коментатори за фокусиране на атаката си върху правителствените разходи, дефицити, държавния дълг и плащанията, поддържащи дохода на работниците в най-неравностойно положение. Както научихме от секция 3, всяка от тези метафори е предназначена да подсили главните централни ценности, които ортодоксалният икономикс иска да подкрепи, такива като самодисциплина; независимост; амбиция; богатство и жертви (виж Фиг.1). Тези метафори прикриват истината и ни карат да подкрепяме увреждащи ни политики, дори когато съществуват алтернативи, които биха направили всички нас, в колективен смисъл, по-добре.


Таблица 1:  Примери за неокласически макроикономически метафори


5. Сравняване на ортодоксалния макроикономикс с Модерната монетарна теория

Метафори, като тези от таблица 1, укрепват серия от предложения, тласкани от ортодоксалните икономисти и консервативните коментатори, фокусирайки се върху правителствената намеса в икономиката. Ние ги съпоставяме спрямо съответната операционна действителност, представена от ММТ (виж Mosler, 1997-98; Mitchell, 1998; Wray, 1998; Mitchell and Muysken, 2008). Проблемът, който разглеждаме в секция 6, е как да доставим на широката публика превъзхождащите концептуални конструкции, разработени от ММТ.

Твърдение 1: Правителството среща същите бюджетни ограничения като домакинството

Аналогията с бюджета на домакинството е лъжовна. Домакинствата ползват националната валута и задължително трябва да финансират разходите си. Суверенното правителство създава националната валута и първо трябва да я изразходи (изхарчи) преди да може след това да я прибира като данъци или да я взима на заем от частния сектор. Домакинството не може да харчи до безкрай повече, отколкото е доходът му, защото постоянно натрупващият се частен дълг не може да продължава дълго. Така възможностите пред домакинството относно неговия бюджет са ограничени и те не допускат постоянни дефицити. От друга страна, правителство, издаващо националната валута, технически никога не може да стане зависимо от доходите си и може да има дефицити до безкрайност, без да рискува да изпадне в неплатежеспособност.

Нациите от еврозоната са изключение. Те изоставиха своя валутен суверенитет и затова трябва да взимат заеми за покриването на дефицита си, което ги прави зависими от пазарите за държавни ценни книжа (ДЦК) (вместо да разчитат на подкрепата на Европейската централна банка) и ги излага на риск от изпадане в несъстоятелност.

Изводи:

- Аналогията с бюджета на обикновеното домакинство не е приложима за правителството.
- Собственият ни личен бюджетен опит не е генерирал знание, което да се счита за използваемо в сферата на правителствената дейност.
-Алтернативната история трябва да подчертае специалните характеристики на монополното положение на правителството по отношение на националната валута.

Твърдение 2: Бюджетните дефицити са лоши неща, а бюджетните излишъци са добри

Бюджетните дефицити не са нито добри, нито лоши и в счетоводен смисъл се равняват на излишъците на неправителствения сектор. В смисъл, че те са нужни, когато намеренията на неправителствения сектор за изразходване са недостатъчни за подсигуряване на пълното използване на наличните производствени ресурси. Контекстът има значение, защото бюджетът е средството за постигането на социално-икономически цели, а не цел сам по себе си.

По същия начин бюджетните излишъци също не са нито добри, нито лоши и в някои случаи могат да бъдат вредни. От друга страна, за нация със силен нетен експорт, качествени обществени услуги и нива на национален доход, достатъчни да поддържат желанията за спестяване на частния сектор, може да се изисква излишък, поддържащ номиналното агрегатно търсене и избягващ инфлацията.

При използването на термина бюджетен дефицит съществуват два проблема. Първо, бюджетният резултат се определя от състоянието на общата активност в икономиката, до голяма степен извън контрола на правителството. Ако търсенето (харченето) на частния сектор е слабо, тогава обикновено дефицитът ще се повиши от самосебе си, тъй като данъчните постъпления намаляват независимо от това какво прави правителството. Вътрешнозависимото за системата положение на бюджета прави прилагането на строги, тиранични бюджетни правила нежелателни. Така движенията в бюджентния баланс са двусмислени. Даден бюджетен резултат може да е сигнал за “добър” дефицит, ако е възникнал вследствие от решения на целенасочена фискална политика от правителството, за да се поддържа пълна заетост при дадените решения на частния сектор за харчене и спестяване; или “лош”, ако е възникнал поради това, че харченето на неправителствения сектор е спаднало и автоматичните стабилизатори са довели да спадане на данъчните приходи и до увеличаване на безработицата. Когато частните разходи се сринат и дефицитът нарасне, правилният отговор на правителството е целенасочено да увеличи дефицитните разходи, а не да ги съкращава. 

Второ, терминът има отрицателно въздействие, тъй като "дефицит" звучи като недостиг, което въпреки че е точно в счетоводен смисъл, е много подвеждащо в контекста на положителния принос, който дефицитът прави към нетното финансово богатство на неправителствения сектор. Всички транзакции между агентите вътре в неправителствения сектор се неутрализират взаимно и сборът им е нула. Тази счетоводна реалност означава, че ако неправителственият сектор (като цяло) желае да е нетен спестител в националната валута, то тогава правителството задължително трябва да е в дефицит.

Секторните баланси, получени от националното счетоводство, обобщават този резултат и показват, че правителственият дефицит (излишък) е равен на неправителствения излишък (дефицит). Систематичното преследване на правителствени бюджетни излишъци задължително се проявява като систематично намаляване на общите спестявания на неправителствения сектор. Бюджетните излишъци или разрушават частно богатство, принуждавайки частния сектор да ликвидира богатството си, за да получи кеш, или разрушава ликвидността (дебитирайки резервните сметки), което е дефлационно. Ако съществува външнотърговски дефицит, бюджетните излишъци водят до увеличаване нивото на дълга на домашния частен сектор.

Това не може да бъде дълготрайна жизнеспособна стратегия за растеж, тъй като финансово ограниченият домашен частен сектор не може да издържа дълго с продължителни дефицити. В крайна сметка решението на домашния частен сектор да увеличи нетното си спестяване и да намали равнището на дълга си ще взаимодейства с фискалното забавяне, идващо от изилшъците и ще принуди икономиката да влезе в рецесия. Цикличният компонент на бюджета тогава ще спомогне за връщането на към (лош) дефицит.

Изводи:

- Разбирането на контекста, при който се е стигнало до специфичния бюджетен резултат, е изключително важно за обоснованата оценка за полезността/вредността на конкретната фискална позиция.
- Фактът, че бюджетният дефицит позволява на неправителствения сектор (като цяло) да спестява, а бюджетният излишък унищожава неправителственото богатство, би следвало да се разпространява.

Твърдение 3: Бюджетните излишъци допринасят за националното спестяване

Правителство, издаващо националната валута, не спестява в собствената си валута. Бюджетните излишъци не представляват “публично спестяване”, което може да се използва за финансиране на бъдещи обществени разходи. Спестяването е акт на отказ от харчене сега, за да помогне на бъдещи възникнали добри ситуации за харчене и се отнася до финансово ограничени субекти от неправителствения сектор като домакинставата и бизнесите. Правителство, издаващо националната валута, никога не се нуждае от предишни фондове, за да може да харчи и затова никога няма нужда да “пести”. Бюджетните излишъци не предоставят на правителството по-голям капацитет да посрещне бъдещи нужди, нито пък намаляват този капацитет. Ограниченията върху правителствените разходи не са финансови, а са определени от наличността на реални ресурси, които се предлагат за продан срещу валутата, която правителството издава. (Виж твърдение 7).

Изводи:

- Бюджетните излишъци унищожават неправителственото богатство.
- Бюджетните дефицити увеличават неправителственото богатство.

Твърдение 4: Бюджетът трябва да е балансиран в рамките на икономическия цикъл

Приемайки че бюджетният резултат е вътрешно присъщ на системата, означава, че правителството не може реалистично да се прицели в специфичен бюджетен резултат, защото едни промени в частните разходи например могат да осуетят всяко усилие, положено от правителството за постигането на тази цел. Отговорната стратегия за правителството е да позволи на бюджета си да се настрои до нивото на нетното харчене, необходимо за постигането на пълна заетост, според разходните решения на неправителствения сектор, без да се взима под внимание бизнес цикълът.

Националното счетоводство ни показва, че за нация с външнотърговаски дефицит, правилото за балансирания бюджет все едно казва на домашният частен сектор да запише дефицит, равняващ се точно на стойността на външнотърговския дефицит. Тази стратегия е малко вероятно да може да продължава дълго време.

По-нататък, антицикличната фискална стратегия не изисква от правителството да постигне излишък. Концепцията за антицикличността се отнася по-точно до посоката на промяната, а не на нивото на бюджетния резултат. Правителството не бива да увеличава целенасоченото си дефицитно харчене, ако икономиката вече е постигнала пълен капацитет при съответното ниво на частното харчене. Едно такова увеличение на разходите би било про-циклично. Но поддържането на постоянен дефицит там, където външнотътговският дефицит е постоянен и като цяло домашният частен сектор спестява и е доволен от това, е желателно.

Изводи:

- Фискални правила, изразени като съотношения на държавен дълг или дефицит, не са съвместими с отговорното провеждане на фискалната политика.
- Правителството-издател на националната валута би трябвало да преследва функционални цели и да позволи на бюджета си да се настрои според тях.

Твърдение 5: Бюджетните дефицити водят до увеличаването на лихвените стойности и изместват частните инвестиции, тъй като те се съревновават за ограничените частни спестявания.

Това е специфична версия на Твърдение 2. Между публичните и частни заемополучатели не съществува надпревара за крайно число спестявания. Първо, правителствените дефицити стимулират растежа и частните спестявания нарастват заедно с нарастването на националния доход. Второ, фондовете, които правителството взима на заем от неправителствения сектор, в крайна сметка, идват от нетните финансови активи, създадени от минали дефицити. Трето, банковото кредитоотдаване не е “ограничено от резервите” и банките ще издадат заем на всеки търсещ клиент с добър кредит. Ако банките нямат достатъчно резерви, тогава те вземат на заем от други банки на междубанковия пазар за резерви, а в крайна сметка те винаги могат да вземат заем от централната банка.

Историята ни показва, че Япония постига големи дефицити още от ранните години на 90-те, докато едновременно поддържа нулев основен лихвен процент и ниска инфлация. След това, бюджетните дефицити нараснаха рязко през последните години в повечето държави, но основните лихвени проценти си останаха близо до нулата. Реалността е, че централната банка поставя основния лихвен процент, а не пазарът.

Нещо повече, дефицитът принуждава основният лихвен процент да намалява. Издаването на дълг служи, за да може централната банка да поддържа положителна стойност на основния лихвен процент чрез предоставянето на инвеститорите на актив, носещ лихва, което източва излишните в банковата система резерви, натрупали се поради дефицитното харчене. Ако тези резерви не се източват (ако правителството не издаваше дълг), тогава в една среда на правителствени дефицити, основният лихвен процент би паднал до нула (поради съревнованието на банките помежду си да се освободят от резервите, неносещи им печалба) и така да компрометира положителната стойност на лихвения процент, която централната банка иска да поддържа, ако не предостави възвръщаемост за излишните резерви, което повечето правят.

Подобно твърдение е това, че суверенният издател на националната валута е под риск да изпадне в несъстоятелност, ако държавният (правителствен) дълг надмине определена точка (често видяна като 80% от БВП). Дотогава докато правителството издава единствено дълг в собствената си валута и не се задължава да конвертира в друга валута при фиксиран курс, рискът от банкрут е равен на нула.

Изводи:

- Публичният дълг се използва от централните банки като стратегия за поддържането на положителна стойност на основния лихвен процент и той не финансира правителствените разходи.
- За правителство-издател на националната валута при плаващ курс не съществува риск от банкрут.
- Правителства, издаващи националната валута при плаващ курс, не се нуждаят от заеми.

Твърдение 6: Бюджетните дефицити означават по-високи данъци в бъдеще

Данъците служат за много неща (намаляване покупателната сила на частния сектор; намаляването на употребата на вредни стоки и услуги като цигари и т.н.), но нито едно от тези неща не е свързано с финансиране на правителствените разходи.

Във фиатна парична система, където валутата няма вътрешноприсъща стойност, правителството се нуждае да трансферира реални стоки и услуги от неправителствения сектор към правителстения сектор, за да може да изпълни икономическата си и социална програма. В този контекст, главна функция на данъчното облагане е да предизика предлагането от частните индивиди към правителството на стоки и услуги срещу фондовете, нужни за погасяване на данъците. Важният момент е, че фондовете, нужни за плащане на данъчните задължения, са доставени на неправителствения сектор чрез правителственото харчене. Така правителствените разходи, когато са в нужното количество, предоставят платена работа, която елиминира безработицата, създадена от данъчното облагане.

Друг начин за изразяване на тази роля на данъците е да се каже, че чрез отнемането от покупателната способност на неправителствения сектор, те (данъците) могат да намалят съвкупното търсене, така че правителствените разходи да имат необходимото ресурсно пространство, за да не предизвикат инфлация.

Важното е, че всяко поколение може свободно да избере равнището на данъците, които плаща, тъй като те определят, чрез политическия процес, големината на правителството и реалното ресурсно пространство, което то ще използва. Бюджетните дефицити от миналото не е нужно никога да бъдат изплатени обратно от настоящата генерация.

Подобно твърдение, че парите на данъкоплатците не трябва да бъдат прахосвани, е грешно поради грешното обосноваване, идващо от мисленето, че данъците финансират правителствените разходи в буквалния смисъл.

Изводи:

- Данъкоплатците не финансират правителствените разходи в буквалния смисъл.
-Данъците са необходими, за да намалят капацитета на неправителствения сектор да управлява реални стоки и услуги, така че правителството да може да ги използва.

Твърдение 7: Правителството ще свърши фискалното си пространство (парите)

Това се свързва с Твърдения 1, 5 и 6. Консервативните политици често твърдят, че правителството ще свърши парите, ако не ограничи харченето. Те се опитват да дадат тежест на това твърдение, примамвайки ни към собствената ни интуция и опит – те подчертават аналогията с бюджета на домакинството и твърдят, че правителствата, както и домакинствата, трябва да живеят и да се разпростират според чергата си. Тази аналогия резонира силно сред гласоподавателите, тъй като тя се опитва да свърже по-аморфните финанси на правителството с нашите ежедневни семейни финанси. Ние знаем, че не можем да трупаме дългове постоянно, и че трябва да затегнем коланите, когато кредитните ни карти достигнат лимита. Можем да вземем заем, за да увеличим сегашното харчене, но евентуално ще трябва да жертваме харченето, за да изплатим обратно дълговете си. Интуитивно разбираме, че не можем винаги да живеем по начин, надвишаващ финансовите ни възможности.

Както бе отбелязано по-горе, правителство, издаващо националната валута, няма финансови ограничения и никога не може да свърши парите. Така фискалното пространство е по-акуратно да бъде дефинирано като наличните реални стоки и услуги, предлагани за продан в издаваната от правителството валута. Това са “възможностите” на правителството да изпълни социалноикономическите си задачи. Правителството, издаващо националната валута може да закупи всичко, което се предлага за продан в собствената му валута.

Това също е свързано и с изтъквания проблем между генерациите (застаряването на населението), че пенсиoнната и здравна система няма да могат да издържат в бъдеще. За издаващо валутата правителство няма финансови ограничения, за да може да достави първокласно здравеопазване и пенсии в бъдещето. Предизвикателството от нарастващите диспропорции между броя на пенсионерите и хората в трудоспособна възраст ще бъде това, да ли растежът на продуктивността на труда ще подсигури наличието на реални стоки и услуги, нужни за поддържането и подобряването на качеството на живот, когато останат по-малко работници и служители. Тези не са финансови ограничения.

Разновидност на това твърдение е, че държавният (правителствен) дълг налага междугенерационни затруднения, когато минали бюджетни дефицити ще трябва да се плащат обратно. Дефицитите не се “плащат обратно” и товарите между генерациите са свързани с наличието на реални ресурси. Например, поколение, прахосващо ресурси, които не са възобновими, затруднява следващата генерация.

Изводи:

- Фискалното пространство не се определя от някакви дадени финансови съотношения (такива като съотношението на държавния дълг към БВП).
- Фискалното пространство се отнася до степента на наличните реални ресурси, които правителството е в състояние да използва за преследване на социалноикономическата си програма.

Твърдение 8: Правителствените разходи са инфлационни

Всички разходи (частни или правителствени) са инфлационни, ако ускоряват номиналното съвкупно търсене повече, отколкото реалният капацитет на икономиката може да абсорбира. Увеличените правителствени разходи не са инфлационни, ако има свободни реални ресурси, които биха могли да бъдат ангажирани за продуктивна употреба (например безработицата).

Подобни твърдения включват и тези, че издаването на държавни облигации и купуването им директно от централната банка, така нареченото “печатане на пари”, обезценява валутата, докато продаването на държавните облигации на частния сектор намалява риска от инфлация, идваща от дефицита. Нито едно от двете е вярно. Първо, няма разлика в риска от инфлация, идваща от определено равнище на дефицитното харчене, когато правителството издава облигации, равни на стойността на дефицита или когато правителството въобще не издава дълг, а инвестира директно. Покупката на облигации рефлектира решения относно портфолиото как да се държи частното богатство. Ако фондовете, които използвахме за покупката на държавни ценни книжа, бяха изхарчени за стоки и услуги, тогава, като резултат, бюжетният дефицит би бил по-малък. Второ, предоставянето на кредит от централната банка към правителството (в замяна на държавните облигации) ще бъде инфлационно, само когато няма фискално пространство (Виж Твърдение 7).

Примерите за хиперинфлация, като тази през 20-те години в Германия или в по-скорошно време в Зимбабве, не подкрепят твърдението, че дефицитите предизвикват инфлация. И в двата случая е съществувало голямо съкращаване в производствените капацитети на икономиката преди настъпването на инфлацията.

Изводи:

-  Всяко харчене носи риск от инфлация и издаването на държавни ценни книжа не намалява риска, свързан с правителствените разходи.
- Целта на правителствените дефицити би трябвало да е вкарването на бездействащите ресурси в продуктивна и природосъобразна употреба.
- Лимитът на неинфлационното правителствено харчене се определя от наличното фискално пространство.

Твърдение 9: Бюджетните дефицити водят до голямо правителство

Бюджетните дефицити могат да са свързани с голямо или с малко правителство. Дори и малко правителство ще се нуждае от постоянни дефицити, ако желанието на частния сектор, като цяло, е да спестява и целта на икономическата политика е да се поддържа равнище на националния доход, съответващ на пълна заетост.

Икономическата теория не е определила оптимален размер правителство. Това е отражение на идеолигическото предпочитание, без връзка с икономическата теория. Размерът на правителството ще отразява предпочитанията на населението за доставянето на публични стоки, услуги и инфраструктура.

Изводи:

- Размерът на правителството е политически избор, а не икономическа необходимост.
- Дори и малко правителство обикновено ще има постоянни дефицити, за да поддържа пълна заетост.


6. Очертаване на прогресивния макроикономически разказ

6.1. Прогресивното предизвикателство

Докато ММТ предоставя вътрешно издържано и емпирично стабилно описание на начина, по който икономиката работи, тя също така и предизвиква начина, по който хората мислят относно макроикономическите концепции. Задачата е да се очертае един прогресивен макроикономически преразказ, изграден на основата на концепциите на ММТ, който може да преодолее тези предизвикателства. Докато ММТ доставя едно точно описание на това как капиталистическата парична система оперира и може да поддържа рецепти за политики, базирани както на индивидуалистичната, така и на колективната ценностна система, ние предпочитаме да позиционираме това предизвикателство в колективното виждане за обществените цели.

Подобно предимство, идващо от подкрепата на прогресивнинте за публичната осведоменост относно ММТ, е, че идеологическата основа на консервативните политики би станала по-явна. Повече не би могло да се заявява, че е нужно налагането на фискално остерити, защото правителството било свършило парите. Очаквано е, че ако обществото имаше по-добро разбиране за това, как системата действително работи и можеше правилно да направи разлика между ограничения на фискалното пространство и идеологическите ограничения, то тогава би прекратило остеритито и би поискало икономическа политика, която би повишила колективното и индивидуално благосъстояние.

Изходната точка на прогресивните трябва да бъде социалната цел на правителствената политика вместо виждането на икономиката като естествена даденост, откъсната от нас, която се разболява, ако правителството се опита да измени естествения й курс. Социалната цел на правителствената политика трябва да бъде изразена и разказана по начини, които ще резонират и ще активират рамките в нашите мозъци, определящи начина на възприемаме на информацията. Това упражнение трябва да предшества представянето на фактите, описани в Раздел 5.

Като пример, в Нова Зеландия "Специалната Команда на Кметове за Създаване на Работа" разработи прилагането на политика, казвайки че “работим за “нула прахосване” на новозеландците” (виж: http://www.mayorstaskforceforjobs.co.nz/ ). Те подкрепиха мисията си с лозунги като: “Нашата Младеж, Нашето Бъдеще”. Тези цели лесно могат да се обобщат, за да обхванат всички граждани, с определянето на допълнителни цели за тези, които не са в състояние да работят.

Важното е, че тези мисии не могат да бъдат отражение на общи цели, имащи почти универсална привлекателност, но които не са свързани с конкретни действия. Дебатът между консерваторите и прогресивните не е, да ли трябва да има пълна заетост, но какво това тя означава практически. Например, да ли пълната заетост означава 5% безработица или 2%? Кой е отговорен за нейното постигане? Как би трябвало да се постигне?

Бихме приели, че “Работа за всеки, желаещ да работи” е желана цел. Почти всеки би се съгласил с това. Но прогресивните трябва да отнесат тази обобщеност към политическо действие – съвкупното търсене трябва да нарасне с (х%) и (у) милиона работни места трябва да бъдат създадени. Прогресивните трябва да се опрат на причинно-следствени структури, за да наложат преместването на дебата отвъд общи неща като “свободният пазар ще стимулира икономиката и ще създаде работни места”. Те трябва ясно да разяснят, защо възниква масова безработица и как тя няма да може да се излекува от самосебе си по естествен път. Освен това, чрез въвличането на правителството като част от решението, те трябва да се противопоставят на твърдения като това, че правителствата не създават работни места, като детайлно опишат инициативи за публични работни места, които ясно създават продуктивна заетост.

Докато следният списък би могъл да определи прогресивното изразяване на колективни цели, те трябва да са придружени с ясни и последователни действия и отговорни заявления:

- Работа за всички, желаещи да работят

- Ценова стабилност

- Осигурен доход за тези, които не могат да работят

- Справедлив дял от общия икономически пай (справедливост, а не алчност)

- Нулево прахосване на хора

- Развитие на повече умения

- Достъп до повече образование

- По-сигурни градове

- Грижа за околната среда

6.2. Прогресивен език и метафори

Ние виждаме предизвикателството за прогресивните в две части: (а) необходимост от образоване на обществото относно макроикономиката по начин, който способностите ни за учене ни позволяват да възприемаме; (б) разработване на език, харесващ се на нашите вътрешни рамки, насърчаващ загриженост и действие (като икономическа справедливост/права) и свързващ хората с икономиката вместо да подсилва идеята от Фиг. 1, че икономиката е неутрално явление, от което трябва да се страхуваме.

В този дух, според Lakoff (2010), прогресивният разказ трябва да използва “разбиране на природата на подсъзнателната обосновка и ролята на езика” при очертаването на съобщението. В тази секция ще представим някои примери, как бихме могли да процедираме. Един бъдещ документ ще изследва този проблем по-подробно.

Главната метафора “Целите са Дестинации” се отнася до субективната преценка, че ние искаме да постигнем цели и успяваме, когато достигнем дадена дестинация.

Прогресивните трябва да определят дестинацията в смисъл на хора вместо в смисъла на независима “икономика”. Ние дефинираме нашата цел като съществуването на “нула прахосване на хора”. Тази дестинация е достигната, не когато съотношението на публичния (правителствения) дълг е х%, а когато безработицата е 2%, а броят на заетите, но желаещи допълнително работа е 0%. Вместо да се оплакваме от висока безработица, ние трябва винаги да определим желаната дестинация, която се свързва с метафората “Целите са Желани Дестинации”. Така дебатиранаето на финансови съотношения, като размер на дефицитите, само усилва консервативната рамка относно жертви, платежоспособност, нравственост, пияни моряци. Винаги трябва да се фокусираме върху желаните цели, които се свързват пряко с присъщите рамки.

Ключов въпрос е този за езика и терминологията. Както Shenker-Osorio отбелязва, понятието “разходи” може да е проблематично, защото да “изхарчиш” означава да “използваш до край”. Това предполага, че изхарченото е загубено завинаги и вече не е сред нас. Този език подкрепя грешното предположение за това какво правителството, издаващо собствената си валута, може да прави с парите (Shenker-Osorio, 2012: Location 452).

Нашият език трябва да затвърди реалността, че правителствените разходи инжектират финансови активи, които не само че задоволяват “критични човешки нужди”, но "сменят собствеността си отново и отново...и мултиплицират ефективността си чрез обмяната” (Shenker- Osorio, 2012: Location 452).

Така можем да казваме:

Правителствата инвестират, за да постигнат нашите цели (вместо да харчат).

Инвестиране е термин, който веднага свързваме със създаване на богатство – което е “изгржадане”, а не “изразходване до край”.

Това извиква метафората “Повече значи Нагоре”, която работи в противовес на нещо, което се счита “лошо”. Отбелязахме, че терминът “бюджетен дефицит” има отрицателно допълнително значение, защото сигнализира недоимък. Частично се свързва с Твърдение 1 - аналогията с домакинството. Използването на “бюджет” с “дефицит” веднага предизвиква тази аналогия. Ето защо би трябвало да използваме само понятието “правителствен дефицит (излишък)” и да избягваме придружаващото определение “бюджетен”.

Терминът “дефицит” явно е акуратен в счетоводен смисъл, но е много подвеждащ в контекста на приноса, който дефицитът прави към нетното финансово богатството на неправителствения сектор. Но ако се опитаме да заменим термина “дефицит”, почти със сигурност ще загубим всякакво значение, което пък би утежнило още повече предизвикателството да победим в публичния дебат.

Така виждаме, че предизвикателството за прогресивните е не да открием ново понятие за “дефицит”, но вместо това да използваме в наша полза метафората “Повече значи Нагоре”. Първо, аналогията с домакинството трябва постоянно да се развенчава – ние можем да свършим парите, но как правителство-монополен издател на валутата може да стори това?! Свързан с това проблем, който трябва да се развенчае, е асоциирането на инфлацията с печатането на пари. Това ще дискутираме в следващия ни документ.

Второ, можем да експлоатираме метафората “Повече значи Нагоре” като винаги свързваме правителствения дефицит с неговата неправителствена проява – увеличаването на нетните финансови активи на неправителствения сектор, което дефицитът доставя.

Би трябвало да казваме:

Правителственият дефицит нарасна и генерира по-високи нива на богатство на домакинствата и фирмите.

Този език също насочва по-агресивно към метафората “Събитие-Структура”, която изгражда “целта като нужна за достигане дестинация” (Lakoff and Johnson, 1999: 94). Дестинацията трябва да има водеща роля в повествованието, а след това трябва да определим причинно-следствени вериги, чрез които се постигат целите. Причинно-следствената връзка се свързва с понятията за принудително движение, където, например, би могло да се каже, че държавният дефицит е прилагането на сила (инжектирането на нетни финансови активи), което води до промяна на състоянието (по-високи доходи, заетост, или богатство).

Lakoff and Johnson (1999: 91) казват, че концепцията за принудително задвижване показва, че “движението не би се осъществило без прилагането на сила” (това значи, че икономиката е изградена конструкция, а не естествена равновесна система, независеща от нас) и че подобряването на националния доход или заетостта е директен резултат от причината (правителствения стимул).

Хората възприемат логиката, където “Причините са Сили” и Причинени Движения. В подхода за “икономиката като есествена система или божество” правителствените регулации и намеси са ненужни и увреждащи. В прогресивната алтернатива същите действия предизвикват движение към желани дестинации, а без силата настоящото положение не се променя и по този начин целите не са постигнати.

Ние искаме правителството да действа в наша полза и да ни премести от Състояние А (по-малко желано) към Състояние Б (по-близко до нашата цел). Важно е да отбележим, че икономиката няма цел. Съществуват НАШИ цели и НИЕ използваме, управляваме и контролираме икономиката за постигането на НАШИТЕ цели.

След това, важен е внимателният избор на рамките за популяризиране в обществения дебат. Например, докато консерваторите се съсредоточават върху концепции като “данъчно облекчение”, за да атакуват правителството, прогресивните би трябвало да очертаят дебата чрез акцентиране на нуждата за “облекчаване от безработицата” – рамка, правеща безработицата болезнена, а намаляването на болката желана цел.

По подобен начин прогресивните би трябвало да избягват дебатирането в рамките, използвани от консерваторите. Например, атакуването на преследваната от британското правителство фискална политика на остерити, наричайки я “твърде бърза” навежда на мисълта, че желаната алтернатива е по-постепенното (управлявано) намаляване на правителствения дефицит. Рамката е, че бюджетният дефицит е нещо лошо и трябва да бъде намален. По-продуктивната прогресивна рамка би била да се разясни функционалната роля на правителствените дефицити (Секция 5). Прогресивната реторика непрекъснато трябва да набляга на разходите на хората от консервативните политики. Търсенето на “облекчение” от високата безработица поставя в дебата нова рамка и се фокусира върху провала на консервативните сили да достигнат желаната дестинация (достъп до работа). Всяко изказване трябва да подсилва целите и дестинациите, които определят как се чувстваме относно политиката.

6.3. Фискалното пространство

Твърдения 2 и 6 показват, че правителственият дефицит ВИНАГИ се равнява на неправителствения излишък, а правителственият излишък ВИНАГИ се равнява на неправителствения дефицит. За болшинството нации комбинацията от външнотърговски дефицит и желанието за спестяване на неправителствения сектор, като цяло, означава, че неправителственият сектор ще играе ролята на източител на съвкупното търсене по отношение потоците на дохода. Това означава, че е нужен постоянен бюджетен дефицит, за да се поддържа дадено ниво на активност.

По този начин един прогресивен дневен ред трябва да изтъкне, че НОРМАЛНОТО състояние ще изисква непрекъснати правителствени дефицити през всеки бизнес цикъл, нарастващи или намаляващи с флукуацията на нетнтите разходи на неправителствения сектор. В много редки случаи ще е необходим правителствен излишък.

След това, правителствените дефицити не са необходими единствено по време на рецесия или слаб растеж. Те са необходими винаги, когато е налице желание за излишък на неправителствения сектор като цяло, което е обичайната ситуация.

Затова трябва постоянно да затвърждаваме рамката:

Правителствените дефицити са нормални, излишъците са нетипични

Това означава, че аргументи от типа “балансиран бюджет в рамките на цикъла”, които прогресивните използват, за да изглеждат отговорни – “дефицити в лоши времена, излишъци по-късно, когато времената се подобрят” - са разрушителни и попадат в грешната рамка “дефицитите са лоши”.

Затова прогресивните биха очертали концепцията за фискалното пространство в смисъл, че бездействащите реални ресурси могат да бъдат ползотворно използвани чрез по-високи правителствени разходи и/или по-ниски данъци. Бездействащите ресурси сигнализират, че правителственият дефицит е твърде нисък или че излишъкът е твърде голям. Желаната дестинация е нула прахосване, а нужното действие е по-голям дефицит.

6.4. Цената на обществената програма

Наблягането на наличността на реалните ресурси като фактор за определяне на фискалното пространство се отнася до рамкирането, свързано с разходите.

Често чуваме или четем изявления като:

- Цената за данъкоплатците...

- Цената на новото училище...

- Нацията не може да си позволи цената на това

Ако разглеждахме обществена програма за заетост, изискваща от правителството да изхарчи $Х милиарда за заплати, капиталово основно оборудване, администрация и надзор, нормално би било да попитаме за цената на тази програма. Консервативната рамка ни казва, че цената е $Х (числото, което стои срещу програмата в документа на годишния бюджет).

Прогресивната рамка не се интересува много от $Х в бюджетния документ. Реалната цена на програмата е промяната в използването на реални ресурси, която тя причинява – повече консумация от безработните участници, някакво оборудване и т.н. Допълнителна цена биха били алтернативните разходи на тази програма (ресурсите, които са пренасочени от друга употреба в резултат от въвеждането на програмата) и те биха били минимални, имайки предвид, че безработните, така или иначе, са бездействали преди това. Тези разходи са изключени от консервативната рамка.

Когато задаваме въпроса, да ли нацията може да си позволи инициатива, която издаващото валутата правителство желае да изпълни, би трябвало да игнорираме $Х и да вземем предвид с какви реални ресурси разполагаме, като ниво на безработица, оборудване и т.н. Тези налични ресурси представляват фискалното пространство. Винаги когато говорим за фискална политика, трябва да го свързваме с фискалното пространство вместо да се съсредоточаваме върху $Х (Бележка: или Х лв за българското правителство, напуснало борда). Тогава фискалното пространство трябва да бъде свързано с целите, които искаме да изпълним и дестинацията, която желаем да достигнем.



7. Заключение


ММТ предоставя акуратно описание на това как паричната система фактически работи. Тя си остава точно обяснение на макроикономиката, независимо от това да ли политическата рамка, поддържана от икономиката е водена от индивидуалистична или колективната ценностна система. Отговорното управление на икономиката не значи обезателно ангажиране с един ортодоксален икономически модел, то не се отнася до положително или отрицателно число на бюджета.

Решението да се преследва политическа рамка, съобразена с Модел 1 или Модел 2 (както е описано в Част 2) е чисто идеологическо. Ортодоксалната икономическа реторика, свързана с Model 1, съществува благодарение на непълното разбиране на макроикономическите реалности и използва мощни метафори, за да гарантира, че тези реалности и свързаните с тях възможности за икономическа политика са скрити от хората.

Когато тази икономическа реалност се разбере и очертае по достъпен начин, се очаква, че решенията за реженето на разходите за социални програми и други обществени стоки и услуги няма да бъдат видяни като разумно икономическо управление, а като идеологически мотивирани решения, отнемащи бъдещето на децата ни, и ограбващи най-уязвимите членове на обществото от възможността да преуспяват.



Преведе: Райчо Марков

Източник: CofFEE

1 коментар:

  1. В България скоро ще заработи Движението За Пълна Заетост и Ценова Стабилност, което ще предложи прилагането на икономическа политика, поставяща хората и природата в центъра по начина описан във Фиг. 2.

    ОтговорИзтриване