понеделник, 11 август 2014 г.

Бюджетният дефицит и нетните спестявания на частния сектор (от Питър Купър)

Някои критици на фискалното стимулиране твърдят, че постигането на големи бюджетни дефицити заплашва да натрупа вредни количества публичен дълг, които ще обременят бъдещите поколения. В действителност бюджетните дефицити не създават такова бреме за обществата, чиито правителства са монополни издатели на фиатни национални валути при плаващ курс на обмяна. Дългът на тези правителства никога няма да се превърне в непосилен, освен ако, поради някаква необяснима причина, тези правителства не решат да вземат заеми в чужда валута вместо в собствената си фиатна национална валута.
В действителност, както вече бе дискутирано тук, за тези правителства въобще не съществува финансова необходимост да взимат заеми, за да могат да финансират дефицтните си разходи. На практика, причината, поради която те издават дълг, равняващ се на дефицитните им разходи, е поради доброволно самоналожените законодателни изисквания, които съществуват поради операционни или политически причини, нито една от които e задължително да съществува.
Не всички правителства имат този късмет обаче. Испанското и гръцкото правителство, например, нямат същата свобода на политика, тъй като са приели да работят с обща валута (еврото) и по този начин са се отказали от правото си да издават своя собствена валута по начин, по който биха счели за полезен. (Бел на преводача: да добавя, че и България няма този късмет поради валутния борд). Национални правителства, поддържащи фиксиран валутен курс на обмяна, също са се отказали от известна свобода в икономическата си политика. По-ниските равнища на властта, като местните щатски власти например, също нямат тази свобода, тъй като те са само ползватели, а не издатели на националната валута. За правителствата на САЩ, Великобритания, Япония и много други страни обаче има предостатъчно място за постигането на толкова дефицитно харчене, колкото е необходимо за подпомагането на икономическото възстановяване.
С това не твърдя, че дългът не идва с последствия. Но проблемният дълг е частният дълг, а не правителственият (публичния). За разлика от правителството, домакинствата и бизнесите в частния сектор наистина се нуждаят от финансиране на разходите си. Домакинството не може просто така да кредитира банковата си сметка, нито пък частният бизнес може. Когато частният дълг не може да бъде платен, възникват икономически кризи, както показаха събитията напоследък (Бел.: има се предвид световната рецесия от 2008 г.)
Във време на дълбока частна задлъжнялост ключов въпрос е как правителството може да спомогне на опитите на частния сектор да изплати дълга си. Докато това не е постигнато, разходите на домакинствата и фирмите са сериозно ограничени, пречейки на икономическото възстановяване. Aко следите главните вестници и вечерните новини по телевизията, може и да не ви стане ясно, но спосбността на частния сектор да спестява и да изплаща дълг е неразделно свързана с начина на използване на правителствената фискална политика. Опитите да се намалят правителствените дефицити фактически ще работи срещу опитите на частния сектор да постави задлъжнялостта си под контрол. Директно намалявайки от търсенето, фискалното свиване ще има отрицателно въздействие върху общото производство, заетостта, доходите, а оттам и върху частното спестяване, което би обезсърчило опитите на частния сектор да изплати дълга си. Следната счетоводна идентичност показва агрегатното взаимоотношение, което трябва да е вярно по дефиниция в една затворена икономика, каквато е световната икономика като цяло:
(G – T) = (S – I)
В това равенство G са правителствените разходи, Т са данъчните приходи, S са частните спестявания, а I са общите частни инвестиции. Лявата част на уравнението G – T е бюджетният дефицит (ако G > T ) и излишък (ако G < T). Дясната част S – I се отнася до така наречените нетни частни спестявания или с други думи баланса на частния сектор.
Нетните частни спестявания е сумата, с която чистият доход (след данъци) надвишава частните разходи. Това може да бъде представено като S = Y – C, където Y е чистия доход, а C разходите за частна консумация, което води до S – I = Y – (C + I). Когато частният сектор, като цяло, изхарчи по-малко, отколкото е доходът му, казваме, че е в излишък. Когато изхарчи повече, отколкото е доходът му, той е в дефицит.
Така уравнението може да бъде преобразувано като:
Бюджетният дефицит = Чистите частни спестявания
Това показва, че в затворена икономика нетните спестявания на частния сектор се равняват на бюджетния дефицит долар за долар. По-голям бюджетен дефицит означава по-високи нетни частни спестявания. Намаляване на бюджетния дефицит означава по-ниско нетно частно спестяване.
Взаимоотношението има логика, имайки предвид, че правителствените разходи са свързани с кредитиране на частни банкови сметки, докато изплащането на данъци е свързано с дебитиране на частни банкови сметки. Ако правителството харчи повече и таксува по-малко има нетно нарастване в частните банкови депозити, държани от домакинствата и фирмите, и съответно нарастване в банковите резерви, държани в специални сметки в централната банка. Някои домакинства и фирми може да използват допълнителните фондове, за да купят държавни облигации, което като резултат ще преобразува някои банкови резерви в облигации. И в двата случая има нарастване на нетните финансови активи (които се състоят от банкноти, банкови резерви и правителствени ценни книжа). Обратното, ако правителствата се опитат да намалят разходите и увеличат данъците, така както започват да правят в грешния си опит да намалят правителствения дълг, частното спестяване ще бъде потиснато.
При отворени икономики (като например тези на индивидуалните търгуващи нации) анализът може да бъде разширен, за да включи външните източници на приходи и разходи. Сега имаме три сектора: правителството, домашния частен и външния сектор. Счетоводното равенство става:
(G – T) = (S – I) – NX
Тук NX е нетният износ (износ минус внос). Представено с думи имаме:
Бюджетният дефицит = Нетното частно спестяване – Нетния износ
Ако преобразуваме този израз, става ясно, че сега има два възможни източника за частното нетно спестяване:
Бюджетният дефицит + Нетния износ = Нетното частно спестяване
Ако гражданите на страната продадат повече стоки и услуги на чужденците, отколкото купят обратно от тях в замяна, доходът от износ ще надвиши разходът за внос и ще има увеличаване на финансови активи. Така в отворена икономика частното нетно спестяване идва или от правителствения дефицит или от нетния износ. (или от комбинация от двете)
Но в много страни, включително САЩ, нетният износ обикновено е отрицателен, което означава, че външният сектор намалява нетното спестяване на домашния частен сектор. Това оставя бюджетния дефицит като единствен източник за нетно частно спестяване. С други думи, в страни с външнотърговски дефицит като САЩ, за частния сектор  е невъзможно нетно да спестява, ако правителството не постига бюджетен дефицит.
Въпреки този елементарен принцип правителствата по света, включително и правителствата на икономики с външнотърговски дефицити, изглежда възнамеряват да режат дефицитите. Тази стратегия е обречена на провал, ако целта е постигането на дълготрайно икономическо възстановяване. Фактът, че домакинствата и фирмите от частния сектор, като цяло, искат да са нетни спестители, означава, че, понастоящем, частните източници на търсене са слаби. С впускането си във фискално свиване по същото това време, правителствата само ще предизвикат по-нататъшно спадане на търсенето, водещо до по-малко общо производство и заетост. Когато и двете - частното и публичното домашно търсене - са слаби, остава само износът като единствен оставащ източник на търсенето. Както и да е, не всички страни могат да се спасят чрез износ. Износът на една държава е вносът на друга. В глобален план нетният износ се равняват на нетния внос и по този начин те взаимно се неутрализират. Не всяка страна може да има външнотърговски излишък.
Погледнато под тази светлина, текущата тенденция към политики  на остеритет (режене на обществените разходи) прилича повече на стратегия на елитите в класовата война, отколкото на легитимен подход за съживяване на световното търсене и производство. Даването на приоритет на по-доброто представяне в износа се представя като задача, която трябва да намали работните заплати, за да се подобри международната конкурентноспособност. Но намаляването на работната заплата в една страна може да бъде контрирано с намаляването на заплатите в други страни. Крайният резултат е не промяна в конкурентноспособността на всяка страна, а преразпределяне на дохода от заплатите към печалбите. Това е истинският мотив зад остеритета. Гръцките работници са прави да се противопоставят на тази политика.
Дори и в нормални времена, когато глобалната икономика не е в криза, счетоводното равенство, представено по-горе, показва ясно, че ако частният сектор желае да е нетен спестител в икономика с външнотърговски дефицит, то, по необходимост, трябва да има бюджетен дефицит. Бюджетните дефицити са нормалното изискване, а не отклонението.
Това разбиране осветява огромното натрупване на частен дълг, което възникна преди глобалната финансова криза (рецесията от 2008 г.). В САЩ, при Клинтън и Буш-син бяха постигнати серия от бюджетни излишъци преди да се появят свързните с войната бюджетни дефицити при Буш-син. Тези политики се осъществяваха едновременно с едно нездраво увеличаване на частния дълг. По дефиниция, когато правителствата постигат излишъци, частният сектор намалява нетните си спестявания. Съчетайте това с липса на ефективна финансова регулация и разширяващо се неравенство в доходите и ще видите защо импулсът на частните домакинства и фирми да теглят кредити бе много силен.
Ясно е, че този подход за икономически растеж, базиран на фискален остеритет и все по-голямо увеличаване на частния дълг не може да бъде успешен. Той достига границите си, когато частният дълг стане толкова голям по отношение на дохода, че някои домакинства и бизнеси не могат повече да обслужват задълженията си. За разлика от правителство, издаващо фиатна национална валута, частните домакинства и фирми са ограничени финансово. Когато все по-голям брой от тях не могат да обслужват задълженията си, започват да се трупат банкрути и възниква криза.
Вредността на бюджетните излишъци се потвърждава от историята. Както Рандал Рей посочи неотдавна в една статия, федералният правителствен бюджет не е като бюджета на домакинство. В своята история американското правителство се е опитвало да постигне последователни бюджетни излишъци 7 пъти, и при първите шест от тях, опитът бе директно последван от депресия. Дали ще се случи седми път, ще видим през следващите няколко години.
Всъщност съществуват само два  ефективни начина за удовлетворяване на нуждата на частния сектор да намали дълга си. Единият метод би бил да се отпишат задълженията. Това би освободило частния доход за повече разходи, което би насърчило и частното производство. Другият алтернативен метод, произхождащ от националното счетоводство, дискутирано по-горе, е правителството да използва дългосрочни дефицитни разходи, за да поддържа търсенето, дохода, а с него и частното спестяване. Веднъж спестили достатъчно, за да поставят дълга си под контрол, частните домакинства и бизнеси ще са в по-силна позиция да изразходват и по този начин да добавят към търсенето и доходите. В този момент, данъчните постъпления ще живнат от самосебе си, намалявайки бюджетния дефицит.
Превод: Райчо Марков
Източник: heteconomist.com


Peter Cooper е австралийски икономист, доктор по икономика. След дипломирането си като един от най-добрите студенти на випуска, за известно време, преподава икономикс в университета в Сидни, Австралия, след което напуска поради нежеланието си да прави компромиси с макроикономическите си разбирания. Питър поддържа и блог - heteconomist.com

Може да се каже също, че, по косвен път, Питър е причината за навлизането на идеите на модерната монетарна теория в България.

Няма коментари:

Публикуване на коментар