Европейският съюз е антидемократичен позор

от Томас Фаци

Изборите за Европейски парламент започват днес. Самият орган обаче е обида срещу демокрацията, тъй като съществува единствено, за да подпечатва неолибералното управление.

Ако има мнение, което всички в целия политически спектър, изглежда, споделят за предстоящите европейски избори, е, че те ще бъдат "най-важните избори в историята на Европейския съюз." От "Евроскептичните популисти" до проевропейските елити, включително и Лейбъристката партия на Обединеното кралство, твърдят, че структурата на следващия парламент ще бъде решаваща за бъдещето на Европа. Както бившият гръцки финансов министър Янис Варуфакис наскоро заяви: "Състезанието за местата в следващия Европейски парламент ... фундаментално ще оформи бъдещето на Европа за години напред".

Но наистина ли е така? Такива големи претенции биха имали смисъл, ако ЕС беше пълноправна федерална държава с истински суверенен парламент - с други думи, ако наистина беше парламентарна демокрация. И все пак ЕС е всичко друго, но не и това. Всъщност Европейският парламент има много ограничени правомощия: за начало, за разлика от националните парламенти, той дори няма правомощия да инициира законодателство. Това е власт, уникално запазена за „изпълнителната“ ръка на ЕС, Европейската комисия - най-близкото до европейското „правителство“ - която се самоопределя като „напълно независима“, обещаваща „нито да търси, нито да приема инструкции от което и да е правителство или от която и да е друга друга институция, орган, служба или организация."

Това, разбира се, включва и Европейския парламент, който може само да одобрява или отхвърля (или да предлага изменения на) собствените законодателни предложения на Комисията. Това само поставя ЕС встрани от всякакви смислени демократични традиции и поставя сериозни съмнения относно предполагаемата важност на изборите за този уикенд.

Самата Комисия по никакъв начин не е избрана демократично. Нейният председател и неговите членове (неофициално известни като комисари) са предложени и назначени от Европейския съвет, който се състои от лидерите на държавите-членки на ЕС. Дори и в този случай Парламентът може само да одобри или отхвърли предложенията на Съвета. През 2014 г. беше въведена нова система - така нареченият процес „Spitzenkandidat“ или „водещ кандидат“, при която преди европейските избори всяка голяма политическа група в Европейския парламент номинира своя кандидат за ролята на председател на Комисията. Целта е изборът на Комисията да стане по-демократичен.

Въпреки това, както отбелязва Костас Лапавицас, това „представлява до голяма степен козметична промяна“. Всъщност от Съвета се изисква само „да вземе предвид“ резултатите от европейските избори. В крайна сметка, последната дума все още е на Съвета, т.е. на държавите-членки. Всъщност, както се съобщава от Би Би Си, по това време, лидерите на ЕС заявиха, че европейските договори им дават изключителната власт да номинират някого за ролята, и че те трябва само да кимнат към резултатите на Европейския парламент, когато направят избора си. Така че, както винаги е бил случаят, назначаването на Комисията „е по-вероятно да бъде продукт на игра на власт между държавите“, отколкото на истинско упражняване на демокрацията. Дори още по-тревожно е, че за Парламента е практически невъзможно да пренебрегне Комисията, тъй като това изисква две трети от подадените гласове и мнозинство от всички членове на ЕП.

В крайна сметка Комисията и Съветът - и доминиращите в тях държави - налагат практически всички решения. Важното в ЕС не е демокрацията или още по-малко изборите за Европейски парламент, а властовите отношения между държавите-членки.

Обединен суверенитет?

Про-европейски апологети често ни напомнят, че има основания да се счита, че назначаването на Европейската комисия е „демократично“: в крайна сметка, аргументът е, че Съветът се състои от държавни и правителствени ръководители на различните държави-членки, които на свой ред са демократично избрани от народите на Европа или назначени от националните парламенти. От това следва, че дори самата Комисия може да се счита за непряко избрана от гражданите на Европа. Твърди се, че този аргумент е подкрепен от факта, че Съветът, заедно с Европейския парламент, има правомощието да одобри или отхвърли предложеното от Комисията законодателство.

Но такива разсъждения изкривяват самото понятие за демокрация. Действително, докато националните лидери като цяло, но не и задължително, се избират като орган, Съветът не е нито избран, нито отговорен. Въпреки че правителствата на Европа са теоретично отговорни пред своите национални парламенти и избиратели, точно това, което Съветът им позволява да направят, е да избегнат тази отчетност, като одобряват закони „без да трябва да се притесняват и унижавата от парламентарните въпроси, да не говорим за одобрение“, като Джон Лафланд е написал. Освен това, „когато гласовете [в Съвета] се вземат с мнозинство, връзката между националните парламенти и министри е безвъзвратно прекъсната. Един министър може да твърди, че е бил надгласуван, ако бъде приет закон, на който неговият национален парламент е бил против.

Така цялата архитектура на Европейския съюз благоприятства изпълнителната и технократичната власт над законодателната власт. Това представлява огромна крачка назад дори от “буржоазното” разбиране за либералната демокрация. Всъщност самите европейски договори гласят, че "функционирането на Съюза ще се основава на представителната демокрация" - повече стремеж отколкото реалност - но в действителност те не твърдят, че самият ЕС е демокрация.

Това ни напомня защо националните елити и олигархиите се стремят през последните десетилетия да прехвърлят властта на ЕС. Тяхната цел не беше просто да изолират икономическите политики от предизвикателствата на народно-демократичните, но и да намалят политическите разходи на неолибералния преход, който очевидно включваше непопулярни политики, като измести отговорността върху външните институции и фактори. Може да се каже, че олицетворява това, което Едгар Гранде нарича „парадокс на слабостта“, при който националните елити прехвърлят някаква власт на наднационален политик (като по този начин се оказват по-слаби), за да могат да издържат по-добре на обществения натиск, като заявяват, че „това е волята на Европа ” (като по този начин стават по-силни). Както каза Кевин Федърстоун: „Обвързването на ангажиментите с ЕС дава възможност на правителствата да провеждат непопулярни реформи у дома, измивайки ръцете си с ЕС, дори и ако самите те са искали такива политики“ (курсивът е добавен).

И това дори не взема под внимание йерархията на властта на „действително съществуващата Европа“, при която - особено в еврозоната - Комисията, Европейската централна банка (ЕЦБ) и доминиращите държави чрез Съвета и Еврогрупата (чисто неофициалният орган, който няма правно основание, съставен от финансовите министри на страните от еврозоната), са в състояние да наложат много вредни политики на по-слабите държави от съюза, да не говорим пък на едно ляво правителство, което е било достатъчно щастливо да влезе във властта, както показва случаят с Гърция.

Озаконени интереси

Недемократичният характер на ЕС става очевиден, когато разгледаме неговия законодателен процес. Както бе споменато, в повечето случаи, след като Комисията - ефективно неизбиран и неконтролиран орган - предложи нов закон, той трябва да бъде одобрен както от Европейския съвет, така и от Европейския парламент. Това означава, че Парламентът действително има право на вето, но същото важи и за Съвета. На равнището на Съвета реалната работа се осъществява от Комитета на постоянните представители (COREPER), съставен от посланиците на държавите-членки и от над 150 работни групи на Съвета. Тези подготвителни органи могат да окажат решаващо влияние върху текста, одобрен от Съвета. Целият процес е най-малкото непрозрачен. Както пише германският разследващ журналист Харалд Шуман: „Тези преговори се провеждат изцяло при затворени врати. Няма публично достъпни протоколи, а пресата няма право да знае кой всъщност представлява коя позиция. За гражданите най-силният законодател в Европа е de facto черна кутия.” Интересното е, че същата гледна точка се повтаря и от не някой друг, а от Емили О'Райли, официалният европейски омбудсман. В подробен доклад, публикуван през 2017 г., тя отбеляза, че огромната тайна на законодателния процес прави практически невъзможно не само за гражданите, но дори и за националните парламенти, „да проучат как действат техните национални представители“.

Това е много опасно, защото прави законодателния процес силно податлив на натиска на лобистите и добре организираните интереси на всички нива, включително и на Европейския парламент. Вместо бъг в системата, това трябва да се разглежда като присъщо следствие от наднационализацията на политиката. Както пишат италианските изследователи Лоренцо Дел Савио и Матео Мамели, проблемите на олигархичното улавяне: 

"са увеличени на наднационално ниво. Поради тази причина прехвърлянето на суверенитета на международните места на вземане на политически решения допринася за отслабването на народния контрол. Международните локуси са като цяло физически, психологически и езиково по-отдалечени от обикновените хора, отколкото националните. Това разстояние означава повече място за олигархично улавяне. Международните центрове за вземане на политически решения обикновено са създадени по такъв начин, че за обикновените граждани е изключително трудно да разберат как се вземат решенията и да могат да влияят и оспорват такива решения по ефективен начин. Това повишава ефективността на механизмите за олигархично улавяне."

Това е особено тревожно, ако считаме, че днес голяма част от законите, приети от националните парламенти - по въпроси, които засягат ежедневния живот на потребителите и работниците в Европа, от продоволствената сигурност до пестицидите или от условията на работа на шофьорите на камиони - са решени на равнище ЕС и след това просто транспонирани в националното законодателство от националните парламенти. Освен това следва да се припомни, че освен новите закони, които се изготвят всяка година, договорите на ЕС по същество вкарват неолиберализма в самата структура на Европейския съюз, като кодифицират четирите капиталистически свободи par excellence - свободното движение на стоки, услуги, капитали, и хора - и поставяне на огромни бариери по пътя на държавната намеса в икономиката. Това постави основата за реинженеринг на едро на европейските икономики и общества.

Като допълнителна бариера пред всеки опит за прокарване на лява политика на национално ниво, икономическата конституция на ЕС дава огромни правомощия на Европейския съд, който има последната дума относно правните спорове между националните правителства и институциите на ЕС. Не е изненадващо, че специалистът по международно право Алек Стоун Смит го нарече "юридически държавен преврат". Ограниченията на ЕС по отношение на лявата политика не се отнасят само за страните от еврозоната - въпреки че те очевидно са много по-ограничени от липсата на паричен суверенитет (Бел. на преводача: въпреки, че България не е член на еврозоната, това се отнася и за нея поради валутния борд, който окова лева за евроро) - но за всички държави-членки. Например, ако Brexit в крайна сметка бъде дерайлиран, правилата на ЕС ще поставят строги ограничения за бъдещо британско правителство, водено от Джереми Корбин.

Правните последици от тези договори, които често са засенчени от социални и икономически съображения, не могат да бъдат надценени. Въпреки че Франция и Холандия гласуваха против общата европейска конституция през 2005 г., "в крайна сметка договорите установяват конституционен ред за ЕС." Това е много странен конституционен ред, който не може да бъде променян от гражданите по демократичен път, нито пък резултатите от изборите за Европарламент могат да имат някакъв ефект: той може да бъде изменен само единодушно в контекста на ново международно споразумение между самите държави-членки, което на практика означава, че е е непроменяем. Единственото нещо, което отделните държави могат да направят, е да отхвърлят цялата структура. Както председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер заяви в началото на мандата на Сириза, "не може да има демократичен избор срещу европейските договори."

Има и друг проблем: дори и ако приемем, че Европейският парламент действително има решителен глас в оформянето на политиките на ЕС (което не е така), той все още би разполагал с много малко икономически инструменти. Бюджетът на ЕС е изключително слаб - всъщност той дори не е действителен федерален бюджет, тъй като се състои от вноските на държавите-членки. Казано по-просто, няма европейска „хазна“, която да може да въведе икономическа политика в цяла Европа, да не говорим за централна банка, желаеща да я подкрепи. Ето защо призивите за „европейски зелен нов курс“, по подобие на Зеления Нов курс, предложен в САЩ от надигащите се демократични социалисти като Александрия Окасио-Кортез, са откровено смешни. Зеленият Нов курс на Окасио-Кортез се основава на факта, че САЩ са монетарно суверенна държава, в която избраното правителство може да финансира инвестиционния си план, като ефективно инструктира централната банка да създаде необходимите пари „от въздуха“, в съответствие с учението на Модерната монетарна теория (MMT). Нищо от това не се отнася за ЕС или еврозоната. Както неотдавна отбеляза Eurointelligence, „ММТ противоречи на самата философия, която стои в основата на изграждането на Европейския валутен съюз - в действителност някои от нейните политически предписания са напълно незаконни съгласно договорите на ЕС." Факт е, че монетарно суверенни държави като Великобритания са много по-добре екипирани за изпълнение на Зелен Нов кус, отколкото ЕС като цяло.

Споделена съдба

В светлината на гореизложеното, изненадващо ли е изобщо, че различните бунтове против статуквото, които погълнаха Европа през последните години - от Brexit до Жълтите жилетки във Франция и издигането на движението Пет звезди в Италия: феномени, които най-общо са третирани със скептицизъм, ако не и с ужас от страна на левицата, но които съдържат и легитимна молба за народно овластяване - насочиха своите тревоги към ЕС, въплъщение на технократското управление и елитарното отчуждение от масите? Или че изборите за ЕС като цяло регистрират рекордно високи нива на въздържание в сравнение с националните избори? Или че огромното мнозинство от европейските граждани не знаят - и не се интересуват - кои са различните кандидати за председателство на Комисията?

На основно ниво, повечето хора инстинктивно осъзнават факта, че техният вот ще има малко влияние върху цялостната посока на ЕС, независимо от това, което твърдят различните политически партии. И те са прави. В действителност, доколкото хората ще участват в предстоящите избори, те ще гласуват главно въз основа на национални, а не „европейски“ опасения, като например накланяне на баланса на силите към една или друга страна в съответните им страни, както винаги така е било.

На по-фундаментално равнище обаче деполитизираният характер на европейските избори не е само следствие от недемократичната архитектура на ЕС; по-скоро тя е свързана със самата природа на демокрацията. Както подсказва терминът, както и историята илюстрира, демокрацията предполага съществуването на “демос” - политическа общност, обикновено (макар и не изключително), дефинирана от споделен и относително хомогенен език, култура, история, нормативна система и т.н. „По-голямата част от [чиито членове] се чувстват достатъчно свързани помежду си, за да се ангажират доброволно с демократичен дискурс свързан с процеса на вземане на решения“ и следователно да приемат легитимността на управлението и правителството на мнозинството.

Освен това в съвременните държави и федерации, с високо развити социални държави, подобна идентификация е от решаващо значение за генериране на емоционални връзки и солидарност, които са необходими за легитимиране и поддържане на преразпределителни политики между класи и/или региони. Важното е, както Костас Лапавицас отбелязва, че съществуването на демос е и предпоставка за демократична класова борба:

"Националните парламентарни избори са поводи, при които демосът може да изрази своята колективна воля, а в капиталистическите общества демосът е неразделна част от неговите класови и други разделения. Националната демократична политика е състезание между социалните интереси, които се борят за превъзходство на електората, което може да приеме съзнателна класова форма и по този начин да придобие характерна острота, горчивина и съперничество."

Казано по-просто, ако няма демос, не може да има ефективна демокрация, да не говорим за социална демокрация. Не е случайно, че демокрацията се развива в границите на националната държава, тъй като исторически това е единствената политическа единица, способна да създаде достатъчно големи, в демографски и териториален мащаб, общности, за да гарантира тяхното възпроизвеждане. Но това, което ЕС има по размер, му липсва в хомогенност, без признаци за поява на общ европейски демос, дори 40 години след първите избори за парламент в Брюксел. Всъщност липсата на значителни класови борби в целия ЕС или социални движения свидетелства за трудността да се постигне координирано предизвикателство срещу икономическите олигархии в почти тридесет държави с двадесет и четири официални езика.

В този смисъл идеята, че решението на демократичния дефицит на ЕС се състои в неговата парламентарност - тоест при предоставянето на пълни законодателни правомощия на Европейския парламент, както във всяка парламентарна демокрация - не успява да признае основната пречка пред създаването на европейска наднационална демокрация: липсата на европейски демос. Както Lapavitsas пише:

"Липсата на европейски демос с неговите цялостни класови разделения пречи на съществуването на “нормална” политика в ЕС. Няма социални разцепления, които да се прилагат еднакво в държавите-членки на ЕС, което би могло да се отрази органично в политическите оспорвания в институциите на ЕС. Никоя класа или други социални разделения в Европа не приемат хомогенна „европейска“ форма, защото няма професионални, организационни, обичайни, културни и исторически норми, способни да създадат такава всеобхватна социална интеграция. Действителните класови разделения в Европа винаги имат национална форма, както и партийната политика, която съответства на тези разделения. В марксистките термини няма нито европейска капиталистическа класа, нито европейска работническа класа."

Това едва ли скоро ще се промени. Следователно за сега единственото възможно място за класова борба и демократични конфликти остава националната държава и именно там социалистите и прогресивните трябва да съсредоточат вниманието си.

Това не означава непременно, че европейските избори трябва просто да бъдат игнорирани или бойкотирани: както отбелязахме, те наистина могат да бъдат важни за изместване на политическото равновесие в държавите-членки. Но критиците на ЕС също трябва да са наясно, че като участват в европейските избори, те легитимират своите институции, като добавят демократична облицовка към структурно постдемократичната система. Те също така подхранват опасната илюзия, че ЕС е реформируем и податлив на демократичен натиск, което не е така.

Както Джордже Кузманович, който наскоро се откъсна от партията на Жан-Люк Меланшон във Франция поради разногласия относно позицията на лидера по отношение на ЕС, наред с други неща, твърди: „Европейските избори са епифеномен. Онези, които искат да върнат контрола на нашите граждани върху съдбата си, трябва да се състезават за изборни позиции в единствената демократична рамка, която съществува, тази на нацията и да престанат да одобряват европейския фарс." Неотдавнашно събрание на Жълтите жилетки зае същата позиция, като прикани гражданите да „се подиграват с тази избирателна шарада”. В крайна сметка, онези, които вярват в демокрацията и народния суверенитет, трябва да се стремят да разрушат ЕС - не да го реформират.

Източник: JACOBIN

Превод: Райчо Марков