НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПО ТОЗИ НАЧИН

Превод от личния блог на Питър Купър*

От Световната финансова криза през 2007/8 г. и последвалата я Велика рецесия досега, повечето икономики в света са в застой. Безработицата в някои европейски нации е на равнища  невиждани от Великата депресия насам. Въпреки че положението не е толкова отчайващо във всички страни, буквално навсякъде икономическата активност остава доста под възможностите. Резултатът е ненужно човешко страдание.

Без съмнение причините за кризата са много, но най-явният катализатор бе прекомерният частен дълг, и по-специално, ипотченият дълг. В продължение на около десетилетие преди кризата, в много държави, частните разходи надвишаваха частните доходи. Дотогава докато заетостта оставаше висока, това бе сравнително управляема ситуация. За съжаление, след като веднъж кризата връхлетя, много хора загубиха работата си. Изведнъж дълговите задължения станаха трудни или невъзможни за обслужване. По необходимост, много домакинства намалиха разходите, опитвайки се да сложат в ред частните си финанси.

Това, разбира се, предизвика друг проблем. Намаляването на клиентите е лошо за бизнеса и заетостта в частния сектор. Докато не се появи друг работодател, който да назначи работници и служители или някой не ни “подари” повече пари за харчене, или на сцената не излезе голям клиент, който да закупи продукцията, икономическият мрак ще продължава.

Нуждаем се от трайна фискална експанзия

Всъщност има само един друг работодател, който е в състояние да поеме инициативата, когато частният сектор е в застой - правителството. И наистина съществува само една институция, която може да ни дари с допълнителни пари за харчене - правителството. (Бележка: не и в България в момента). Що се отнася до големи клиенти, съществуват два, които могат да ни (на нас - хората от домашния частен сектор) заместят на пазара. Единият е правителството - чрез публичното потребление и инвестиране. Другият е “останалият свят”. Чужденците предоставят пазар за нашия експорт. Това изглежда обещаващо, докато не се осъзнае, че в действителност не всяка страна може да разчита на търсенето, идващо от износа й, като сила, която да я извади от беда. Износът на една държава е вносът на друга. За света, като цяло, няма нетно въздействие върху търсенето или заетостта.

Изводът е ясен:

Когато частният сектор не е в състояние или не желае да харчи, единственият работодател, притежаващ възможностите, или който е достатъчно голям потребител, в състояние да се намеси, е правителството.

За съжаление повечето национални правителства не желаят да направят допълнителни разходи и да намалят данъците – експанзионистична фискална политика, нужна за възстановяването на икономиката. Първоначално след връхлитането на кризата някои правителства отговориха на проблемите положително, въпреки че не до нужния обхват или продължителност. Но не след дълго членовете на силния “1 процент” (в действителност, 0.01% ) и техните медии активно и открито започнаха да се противопоставят на тези политики. Те направиха серия от твърдения, които оттогава се доказаха, че са грешни. Беше ни казано, че бюджетните дефицити ще накарат лихвените проценти да се покачат. Беше ни казано, че инфлацията ще стане необуздана. Беше ни казано, че децата и внуците ни ще бъдат смазани от растящия правителствен дълг. Беше ни казано, че прилагането на противоположната политика на тази, която всъщност ни бе нужна – наричана “остерити” – ще насърчи доверието на частния бизнес и ще доведе до повече частни разходи. Нито едно от тези твърдения не бе вярно.

Защо единият процент се противопоставя на разумна фискална политика?

Невинаги е напълно ясно на какво се дължи противопоставянето на солидната фискална политика – икономическите интереси или невежеството? Една от възможностите, както някой отбеляза, е, че единият процент вярва, че се облагодетелства от високата безработица. Когато безработицата е голяма, тези от нас, които все още имат работа, разполагат с много малко сила при договарянето на заплатата и работните условия. За работодателите е по-лесно да заменят един от нас с друг, когато много са безработни и отчаяни за всяка налична работа. Това затруднява и исканията за по-високи работни заплати. В реални условия, след като се отчете инфлацията, работните заплати могат дори да намалеят. Тази история не е нова. За по-голямата част от последните 40 години, период известен като “неолибералната” ера, правителствената политика се използва за поддържането на висока за историческите стандарти безработица. Нивото на реалните работни заплати, за повечето от нас, рядко се вдигаха от средата на 70-те години насам. За болшинството хора стандартът на живот се подобри главно поради това, че сега в семействата работят и двамата съпрузи, и порасналите деца.

Докато икономическите интереси може да са част от историята, невежеството вероятно също играе някаква роля. Противно на често срещаното погрешно разбиране, намаляването на работната заплата не се превежда автоматично като по-високи нива на производството. За да може това да стане, някой друг трябва да запълни загубата в съвкупното търсене, идващо от по-слабото потребление на недобре платените работници и служители. В противен случай бизнесите ще открият, че клиентите за продукцията им са намалели. Правителството или чужденците, или самите бизнеси трябва да увеличат собствените си разходи, за да поддържат силна икономическа активност. И теорията, и практиката показват, че това не става автоматично. Много е възможно търсенето просто да си остане слабо, а икономическата активност да не се съживи, въпреки по-ниското заплащане на работниците и служителите.

Дори и да е така, може да се спори, че най-богатите индивиди и най-големите корпорации не са непременно против стагнирането на производството, ако техният пай расте. Рецесията кара много от по-малките и средни компании да фалират. Тенденцията, като резултат на това, е доходът за печалбата да отиде в ръцете на най-силните корпорации и техните финансови крепители. По този начин финансовите интереси на единия процент фактически биха могли да бъдат обслужвани от политиката на остерити.

Време е да вземем инициативата

В крайна сметка, всъщност, няма значение, дали лошите решения за икономическата политика се вземат поради невежество или лоши мотиви. И в двата случая резултатът е безсмислено човешко страдание. Изходът е останалите от нас – 99.99% - да осъзнаем какво се случва и да окажем собствен политически натиск върху правителствата. Трябва да ги подканим да действат отговорно от наше име.

Оттук обаче може да възникне друг въпрос. Дори и ако имаме политическата воля, за да направим полезни промени в правителствената политика, дали желаните от нас политики са практически постижими? Може ли правителството наистина да си позволи да изхарчи повече пари в икономиката? Може ли то наистина да си позволи да намали данъците за домакинствата със средни и ниски доходи? Това няма ли да създаде проблеми по-нататък?

Като се има предвид тонът на политическия дебат в повечето страни по света, напълно е разбираемо, че много хора биха се чудели относно тези и подобни въпроси. Ние сме постоянно обект на заплашителното говорене на политици и медийни журналисти относно дефицитите и правителствения дълг. Бюджетните излишъци или поне балансираните бюджети са изтъквани като фискално отговорни, докато дефицитите са рисувани като безотговорни. В действителност няма нищо, което да прави балансирането на бюжета, само по себе си, отговорна политика. Точно обратното – във времена на висока безработица усилията за балансиране на бюджета са изключително безотговорни.

Ето една проста, но важна истина:

Повечето национални правителства никога не могат да свършат парите (Бележка: не и българското правителство в момента). Като издатели на националната си валута, те са първоизточникът на парите, които харчат.

Страните-членки на Европейския паричен съюз – Еврозоната – са важно изключение. Правителствата на тези нации са ползватели на обща валута, еврото, вместо да са издатели на свои собствени валути. Те не могат просто да издават валута, когато поискат. Дори и тук Европейската централна банка, като издател на еврото, не може да свърши еврата и винаги е в състояние (ако иска) да играе ролята на спасител.

Важно е също да се осъзнаят ограниченията на местните и щатските правителства, които също са само потребители, а не издатели, на националната валута. Но в този случай, също, издаващите валутата централни правителства имат способността да финансират по-ниските нива на властта.

Фактът, че издателят на валутата никога не може да свърши парите си, не означава, че всякакъв размер на правителствено харчене е полезен. Но това означава, че относно фискалната политика трябва да се мисли по различен начин от този, по който много политици и журналисти искат да ни накарат да вярваме. Преди всичко, това означава, че реалните ресурси са единствените истински ограничения за правителствените разходи. Политическите ограничения също имат значение. Но парите никога не трябва да се считата за пречка.

Нека разгледаме за момент настоящата ситуация в много части на света. Правителствата орязват социалните услуги, уж с мотива че “не могат да си ги позволят”. Да вземем само един малък пример. Представете си правителство, което намалява работното време на обществените библиотеки в предполагаемия си опит да “спести” пари. Какво друго възможно полезно нещо това би могло да постигне, освен ненужни затруднения за уволнените библиотекари и по-малко информирани хора? Недостиг от библиотекари ли има? Не. Недостатъчно книги, библиотекарски рафтове, зали за четене или компютри ли има? Не по-малко от тези преди съкращаването на работните часове. Как тогава правителството “не може да си позволи” предоставянето на нормалните услуги на обществените библиотеки? Има библиотекари, които желаят да работят. Има книги, които могат да бъдат четени и непотребно стоящи компютри. И в същото време се иска от нас да вярваме, че в този случай, някак си, е невъзможно да запазим нормалната работа на социалните услуги. Правителството било “свършило парите”, които само може да създава. Самата идея няма смисъл.

Същото важи и за инфраструктурата като пътища, обществен транспорт или комуналните услуги. Има ли недостиг от инженери и строители? Ни най-малко. Сега те са дори повече на разположение отколкото преди кризата. Същото важи за училищата, университетите и професионалните колежи. Има ли недостиг на учители, по-малко студенти, искащи да получат образование или да научат занаят? Или проблемът е изчезването на училищните сгради и съоръжения? Те не са по-малко сега на брой, отколкото когато бяха преди съкращаването на разходите. Същото важи и за болниците. Има ли недостиг от доктори, медицински сестри и здравни администратори? Пациенти? Болнично оборудване? Не. И списъкът продължава.

Ресурсите са реалното ограничение за правителството, а не парите

Ако машините и заводите бездействат, работниците и служителите са безработни, и суровините са налични на пазара, не съществува нищо, което да ни попречи да ги употербим за полезно производство. Казано по прост начин:

Издаващото националната валута правителство винаги може да си позволи да закупу всичко, което се продава в собствената му валута.

Винаги когато има неупотребени ресурси, издаващото валутата правителство разполага с капацитета да плати за продължителната им употреба. Винаги когато някои от нас не можем да намерим работа или да получим толкова платена работа, колкото бихме желали, правителството винаги има капацитета да ни назначи. Ако нашето харчене е твърде ниско, за да поддържа нормални равнища на потребителското търсене, за правителството е винаги възможно да ни предостави допълнителни пари за харчене чрез подходящи “трансферни плащания”. Те биха могли да са под формата на допълнителни суми за семействата, безработни помощи, пенсии или директно кешово плащане (или серия от плащания) към всички данъкоплатци. Всички тези действия биха помогнали за поддържане на търсенето, производствените нива и заетостта.

*Peter Cooper е австралийски икономист, доктор по икономика. След дипломирането си като един от най-добрите студенти на випуска, за известно време, преподава икономика в университета в Сидни, Австралия, след което напуска поради нежеланието си да прави компромиси с макроикономическите си разбирания. Питър поддържа и блог - heteconomist.com

Може да се каже също, че, по косвен път, Питър е причината за навлизането на идеите на модерната монетарна теория в България.