Как България прие валутния борд - трябва да “благодарим” на ДЖОРДЖ СОРОС... 20 години по-късно България все още е соросоид...

(из статия в "Капитал" от 24 март, 1997) 

"....След петъчната среща на Софиянски и Деплер различията между фонда и правителството не бяха изгладени и двете страни останаха на предишните си позиции. Българското правителството - че периодът, за който се въвежда валутен борд, трябва да е кратък (6 месеца примерно); че фондът трябва да участва с пари при стабилизирането на банковата система и че нивото на валутния курс не трябва да се фиксира със закон, за да се оставят възможности за по-гъвкава политика. Искането за кратковременен борд предизвикало тих ужас сред представителите на мисията на МВФ и според осведомени това наложило пристигането на Майкъл Деплер в България (вторник, 11 март 1997 г.)......

.....

Същия ден лидерът на СДС Иван Костов се срещна в Будапеща с ДЖОРДЖ СОРОС, за да го помоли да съдейства за постигане на по-добро за България споразумение с МВФ. Според източници от "Раковски" 134 още в Будапеща СОРОС се свързва по телефона с първия зам. изпълнителен директор на МВФ Стенли Фишер и получава обещание за личната подкрепа на Фишер за българското правителство при обсъждането на окончателното предложение на МВФ. Според същите източници СОРОС се ползва с изключителното уважение на Стенли Фишер. Вторият човек в МВФ внесъл яснота по възможния изход от преговорите и обяснил защо фондът държи на въвеждането на борд в България..."

24 МАЙ !

"ЕВРОАТЛАНТИЧЕСКИ ЦЕННОСТИ"

АНКЕТА ВЪВ ФЕЙСБУК: ЩЕ ПОДКРЕПИТЕ ЛИ ПРЕЗИДЕНТА, АКО ПОИСКА РЕФЕРЕНДУМ ЗА НАПУСКАНЕ НА ЕС И НАТО?

НЕОЛИБЕРАЛИЗМЪТ – ОПИТЪТ ОБЩЕСТВОТО ДА БЪДЕ ПОДЧИНЕНО НА “ПАЗАРА”

                                                     от Питър Купър

Питър Купър

Понятието “неолиберализъм” се отнася до икономическа програма за дерегулация, приватизация, търговска либерализация, корпоратизация и малки правителства – проект, предоставящ повече и повече дялове от икономическата активност на капризите на “пазара”. В същността си неолиберализмът е опит печалбата да се направи ръководен принцип за икономическите калкулации. Ето защо стремежите му за реализация в реалния свят са свързани с това да се накара държавата да се държи точно като всеки друг участник на пазара. Държавата трябва да се преструва, че е обект на същите финансови ограничения, както частните корпорации и да има същата нужда от финансови приходи. Неолиберализмът изисква да се поддържа заблудата, че държавата няма възможността да действа независимо от пазарите; че няма възможност за самостоятелно, независимо от пазарите социално действие; че всъщност дори такова нещо като общество не съществува. Накратко – спазвай заповедите на пазара, защото друга алтернатива няма или поне така казва суеверието.

Езикът на неолиберализма е оруелски. “Дерегулация” всъщност е кодово име на груба и класово насочена регулация, предназначена да защитава интересите на капиталистите пред тези на работниците. “Либерализация на търговията” означава ограничаване на националната икономическа политика, която иначе би могла да накърни интересите на мултинационалните корпорации. За “пазара” се говори като че ли е някакъв природен феномен, а не сбор от обществени институции и социални отношения, конструиран и оформен от държавната политика.

За да са убедени в пресиленото твърдение, че няма друга алтернатива, най-вече е необходимо хората да се накарат да вярват, че държавата обезателно е зависима от частните пазари за своето финансиране. За държавите, които създават своята собствена национална валута при плаващ курс, това не е вярно. Създаващата националната валута държава не е обект на същите финансови ограничения, на които подлежат домакинствата или корпорациите. Нито пък такава държава е подчинена на императива на печалбата. По-конкретно, частните участници на пазара нямат думата при определянето на лихвата, която държавата плаща върху издадения от нея “дълг”. Вместо това, правителството само решава колко ще плати – всъщност то може да плати толкова, колкото си пожелае - може да постави лихвения процент на нула, ако поиска това, и частните участници на пазара нямат друг избор освен да изпълняват. Да се вярва, че няма друга алтернатива, означава да си сляп за фискалните възможности на монетарните суверени.

До голяма степен това съображение изглежда е мотивирало налагането на драконовата постройка на европейската обща валута. Целта на еврото е да постави националните държави в подчинено положение спрямо исканията на пазара. Ако държава с дефицит се опита да преследва всяка политика, която не отговаря на корпоративните интереси, пазарните участници могат да поискат по-високи лихви върху държавния дълг. До известна степен решението, европейските народи да се поставят в оковите на еврото, не бе породено просто от пълна глупост. Това бе опит статутът на държавата да се снижи до този на обикновен пазарен участник, както всички домакинства и фирми. Означава, че ако пазарът не одобрява благоприятни за работниците икономически политики, мерки за подобряване на социалните придобивки или много нужна експанзионистична фискална политика, държавата, според устройството на еврозоната, може да фалира. (Бел.: същото важи и за България с валутния борд)

За страните-членки на Еврозоната не съществува полезен път напред, докато всяка от тях не се освободи от еврото или, което изглежда малко вероятно, не се издигне демократично отговорна, фискална власт на Еврозоната, образувайки в процеса нещо като Съединени Европейски Щати. За тези от нас в останалия свят обаче всяко чувство на безсилие, което проектираме на ниво обществото като цяло, се дължи, до голяма степен, на недоразумение. Жертва сме на лъжата, че държавите ни са ограничени от приходите, въпреки че, поне засега, те са запазили паричния си суверенитет. Неолибералните политици казват тази лъжа или поради незнание, или поради това, че искат да ни заблуждават и карат да вярваме, че не можем да си “позволим” отговорна и справедлива политика. Но лъжата си е просто лъжа.

Веднъж осъзнали фискалните възможности на една създаваща националната валута държава, осъществимостта на дейности, несвързани с печалбата, става ясна. По същия начин става ясно, че такава държава може да приложи подходящо регулиране на дейностите за печалба до там, докъдето искаме да има такива дейности, независимо как това регулиране може да се приеме от корпоративния сектор. Също така става ясно, че безработицата е правителствен, политически избор, който е скъп в смисъл на пропусното производство, но което е по-важното – несправедлив е.

Не е нужно да споменаваме, че неолибералите не желаят държавна намеса от този вид в икономиката. Целият смисъл от преструването, че държавите са финансово ограничени като домакинствата и фирмите или в случая с Еврозоната фактически правейки ги такива, е защото неолибералите вярват, че държавите трябва да са ограничени по този начин. Но досега има ясно натрупани доказателства за абсурдността на тази позиция. Това са наистина ужасяващите икономически показатели на Еврозоната, където, почти десетилетие след Световната финансова криза в някои страни все още има 25% безработица и 50% младежка безработица.

Толкова за “мъдростта” да имаме правителство, държащо се като домакинство.

Източник: http://heteconomist.com/

Превод: Райчо Марков

ЗА ПРОИЗХОДA НА ПАРИТЕ... КАК ЗЛАТОТО Е СТАНАЛО ПАРИ - ТОВА, КОЕТО НЕ СЕ ПРЕПОДАВА НА СТУДЕНТИТЕ ПО ИКОНОМИКА (от Робърт Хокет)

"Първият мит е, че златото е станало пари, защото се е считало за ценно. Истината е, и ако погледнем в историята, повечето археолози ще го потвърдят, че е точно обратното - златото е започнало да се възприема като ценно, едва след като е започнало да се използва като пари.

Защо да е така? На пръв поглед звучи доста антиинтуитивно..

Ако разгледаме най-ранните цивилизации около делтата на река Нил, Египет и древна Месопотамия преди 5-6 хиляди години, икономиките на тези ранни цивилизации са били основани на земеделието - отглеждане на жито, овес и т.н. Земеделието е зависимо от времето - има добри, плодородни години, но има и лоши години. Има цикъл с високи зигзагообразни амплитуди. И хората дошли с блестящата идея да складират и съхраняват зърното по време на плодородните години, за да има достатъчно през лошите години с малко реколта. Така цикличните амплитуди ще се смекчат.

Това, съхраняването и складирането на зърното, било толкова важна функция, че не била оставена да се изпълнява от отделните частни индивиди, а се превърнала в обществена функция. Властите започнали да реквизират определен дял зърно от всеки индивид, и когато всеки индивид е правел своя депозит зърно в обществените складове, е получавал вид жетон, като първите жетони са били направени от глина. Жетонът е бил доказателството, че си направил дължимия депозит зърно. Това било един вид данък, а жетонът е показвал, че си си платил данъчното задължение. Властите използвали глина, защото са могли да направят официален печат върху нея, след което я изпичали.

Хората разбрали обаче, че тези глинени жетони имат определена стойност. Например, ако властите дойдат, за да проверят дали си си направил плащането зърно, жетонът е бил това доказателство. Тогава тези жетони започнали да циркулират хоризонтално като пари.

Ако отношението между властите и индивида е вертикално отношение - властта, която налага данъчното задължение е високо в йерархията, а тези, които трябва да го плащат са отдолу, то този вертикален феномен предизвиква хоризонтална употреба.

Да кажем, че съседът ми има по-лошо от моето парче земя, което не може да ражда толкова зърно. Моята земя е много плодородна и с лекота мога да произведа два пъти повече зърно от нужното за данъците. От друга страна съседът ми пък знае как да прави хубави обувки и да шие дрехи и т.н. И аз му правя предложение - ще произведа допълнително зърно, ще го депозирам в обществените складове, ще получа допълнителни жетони и ще ти ги дам, а в земяна ти ще ми дадеш обувки или нещо друго. Жетонът се превръща в платежно средство. Вертикалната значимост на жетона дава хоризонтална възможност за употреба.

Това е историята на паричното циркулиране. Започва като вертикално нещо и се превръща в хоризонтално нещо. Постепенно тази практика се разпространява извън древния Близък Изток към Середиземноморието, Южна Европа до Индия и Китай. Но климатът в тези области не е надеждно сух, така че глината не била най-подходящият материал - може да се размекне, като вали и т.н. Нужен е бил друг материал, който да е достатъчно мек, че да може да се направи официален печат върху него като глината, но да е издръжлив и да не корозира. И това било златото, което не хваща ръжда. Затова при сеченето на монети се използвало злато и сребро, но не защото са били считани за ценни. А винаги печатът върху златните монети е бил на властта - фараона, императора. Парите идват винаги от суверенната власт..."