Една добре забравена алтернатива. Модерната монетарна теория разбива неолибералните митове за неограничеността на желанията и ограничените ресурси (от Райна Маркова)

РАЙНА МАРКОВА

Статията е публикувана в "ДУМА"

Знаете ли как англичаните монетаризирали Африка? Те искали да отглеждат кафе в Гана, но местното население не желаело да работи на плантация, а да живее по обичайния начин. В Гана не познавали безработицата, просто защото никой не търсел работа. И какво тогава направили англичаните? Те въвели нови пари и казали на всички местни жители, че тези пари ще им трябват, за да плащат "данък колиба". Който не заплатял, колибата му щяла да бъде изгорена. Така всички местни хора тутакси станали безработни, а англичаните вече можели да им предлагат работа, за да изкарат те пари за "данък колиба".

Това е пример с който авангардният финансист Уорън Мозлър си служи в лекциите си, за да обясни логиката, от която изхожда съвременната монетарна теория и по която работи монополът над парите.

Иначе общоприетата представа за икономика днес се свежда до клишето за разпределянето на ограничени ресурси сред неограничени желания, т.е. ако иска Иван да живее добре, то трябва да е непременно за сметка на Петкан; притчата за Христос, нахранил пет хиляди в пустинята с две риби и пет хляба, е просто притча, а реалността - друго. В реалността човекът е хищник, общество не съществува и единствено периодите на сериозни изпитания като войни, инфлация, стагнация подсещат за търсене на алтернативи на ортодоксалния егоизъм.

Идеята, която защитава Мозлър, е тъкмо обратната. Тя е, така да се каже, с кейнсианско/марксистко потекло. Точно Кейнс в интервала между двете световни войни видя спасителната роля на държавата в политиката на пълна заетост, устойчив икономически растеж (тогава недооценена) и до 1970-те на миналия век това наистина бе един процъфтяващ модел. Последвалата криза и натискът на неолибералната мода го задушиха напълно и това стана по много коварен и неявен начин - политиката на съгласуване с държавата не изчезна, напротив, тя оцеля, но мутира в т.нар."социални партньорства".

В момента в различните европейски страни "партньорството" между държава, частен бизнес и труд означава различни неща и е с различна ефективност, но никъде не отразява нещо повече от стремежа на мейнстрийм политиката да остане в мейнстрийма. Привидното стабилизиране на икономиките (сетете се за "Келтския тигър" в Ирландия) прикрива чисто и просто политическата безизходица. Като че ли фалшивият консенсус на "социалните партньорства" най-добре може да се проследи през идеологическото реструктуриране на Партията на труда във Великобритания по времето на тандема Блеър/Кинък, когато от тях се очакваше да опонират на тачъризма и неолибералната напаст. Главният "майсторлък" на Кинък обаче се оказа в префасониране на Партията на труда в проста "електорална машина", регистрираща желанията на гласоподавателите и напасваща демагогията си спрямо тях. На Кинък дължим и пренасянето на този фалшив консенсус от национално ниво на европейско с реформата в европейската изпълнителна власт, реформата "Кинък", бетонирана после с Лисабонския договор. Но защо се отклонявам от монетарната теория? Само за да изтъкна факта, че революционното при Кейнс и Маркс бе фалшифицирано и това попречи да се появи новата, революционна парадигма. Нищо чудно, че тази икономическа традиция, за разлика от неолибералната, е непозната на масовия читател, ако и зад нея да стои стара, последователна, стройна теория, която е в състояние да продължи революцията оттам, където е била прекратена. Това е Модерната монетарна теория (ММТ), която комбинира идеите на Кейнс и Маркс с някои нови прозрения за същността на парите. ММТ е дотолкова неортодоксална, че в първия момент идеите биха могли да ни се сторят обърнати наопаки. И това е наистина така, само че тези "обърнати" идеи работят. Дотук знаем, че работят добре в ситуация на криза, но какво ли би било, ако можеше да е за постоянно?

Фундаментът на ММТ и изобщо на тази хетеродоксална традиция е в схващането, че егоизмът не е "естествено" човешко поведение. Тя има различно виждане и относно т.нар. "икономически проблем" за ограничените ресурси и неограничените желания. Няма нищо естествено в "неограничеността" на желанията, индустриално конструирани чрез рекламите. "Ограничените" ресурси са също мит. Ресурси могат да се създават. Създават ги научният и технически прогрес. И така, докато рекламите постоянно фабрикуват незадоволими желания, науката и технологиите задоволяват нуждите, създават блага, ресурси, работни места и заетост. Забележете, че за разлика от ортодокса, хетеродоксалната икономика се фокусира върху създаването на ресурсите, не толкова върху разпределянето им. И освен това хората работят не индивидуално, а структурирано, в общност, за да произведат обществен ресурс. Разпределението също е общностно.

И накрая - най-важното, общественият монопол над парите...

Кейнс все още не е разбирал, или поне не е писал за ролята на правителството като монополен издател на националната валута. Според ММТ спад, рецесия и безработица възникват, когато монополистът не е предоставил достатъчно количество "пари", с които частният сектор да погаси данъчните си задължения и да спести толкова, колкото би желал да спести. Монополистът е суверенното правителство, разбира се... Правителството непременно трябва да е суверенно, за да е в състояние да си мобилизира ресурсите. Ето, даже Русия с нейните неизчерпаеми ресурси не може да направи много с тях, просто защото е несуверенна. Все още чуваме да се говори за "фундаменталното" противоречие между държава и свободен пазар, но всъщност противоречията отдавна са други. Те са между глобално и национално и това, което се случва с Европа от Лисабонския договор насам, го доказва с пълна сила.

Какво се случва в Европа от гледната точка на ММТ? Сведено до простичкия пример с туземците в Гана, то е все едно като да са се появили повече от необходимото работници в плантациите за кафе и властта е върнала излишните хора, като при това им е изгорила колибите... Вместо да назначи всички, които чрез въвеждането на данъци е принудила да търсят работа... Или пък, ако не са необходими толкова хора в публичния сектор, да намали данъците! Метафорично казано, в момента в Еврозоната "изгарят колибите" на "излишните" граждани.

Ето затова ММТ стои безкомпромисно зад идеята за суверенна национална валута но доколко популярна е тази авангардна идея и доколко се прилага в реалността? Да погледнем на изток, към Китай.

Когато през октомври 2011 г. уважаваният Нуриел Рубини предрече за Bloomberg в статия, озаглавена "Меко кацане в Китай е "Мисия невъзможна" по повод бързия китайски растеж, всички се скъсваха да цитират прогнозата му за срив през 2013 г. Рубини изхождаше от предразсъдъка, че "свръх инвестирането" винаги води до "твърдо кацане". Само че Китай се оказа изключение. Вярно е, че около Китай цари информационна мъгла, но е истина и това, че експертите подценяват характеристиките на китайската фиатна монетарна система и възможностите, които има правителството им, бидейки монополен издател на валута. Това са все характеристики на ММТ и нищо чудно китайските икономисти да са прихванали идеята от западните университети, където са се обучавали. Важното е, че са превърнали това в официална своя политика.

Как стоят нещата в САЩ, където е "люлката" на ММТ? Макар и бавно, тя успява да завоюва позиции - в бюджетната комисия на САЩ вече има ММТ икономист. Сенатор Бърни Сандърс, който е независим, но работи с демократите и нарича сам себе си социалист, е назначил за свой икономически съветник ММТ кадър - Стефани Келтон.

В така одумваната напоследък Гърция ММТ също има свой адепт в лицето на заместник-министъра на труда Раниа Антонопулос, но за съжаление не това е политиката на СИРИЗА в Еврозоната. Между другото, Антонопулос е колега на проф. Павлина Чернева - ММТ икономистка-българка, преподавател в "Бард Колидж" в САЩ. Всъщност поводът за моя интерес към ММТ, а и за написване на тази статия, са тъкмо българите, привърженици на ММТ, и главно ДВИЖЕНИЕТО ЗА ПЪЛНА ЗАЕТОСТ И ЦЕНОВА СТАБИЛНОСТ, чийто сайтове засега са единственият източник на информация.

Става дума за идеи, авангардни не само у нас, но и по света, идеи, които са рационални и градивни и очевидно са знак за появата на така очакваната нова парадигма.