Здравейте професор Петков,
Радвам се, че не изгубих време и средства да дойда от САЩ на днешния
форум по проблемите на дефлацията в София, на който бях поканен от Вас да участвам, тъй като нямаше да бъда допуснат да прочета доклада си.
Съжалявам обаче, че изгубих времето, средствата и енергията на моя съидейник
- Христо Манолов, който трябваше да представи доклада за дефлацията и начините за
справянето с нея от мое име (според уговорката с Вас).
Ще си позволя да изкажа мнението, че без този доклад, представящ виждането на модерната монетарна
теория (ММТ), форумът в София е бил постен откъм жизнени идеи.
Във времена, когато новите макроикономически идеи на ММТ намират все по-голям
прием и интерес навсякъде по света, включително и в САЩ (новоназначеният,
от първи януари 2015 г., главен икономист на демократите в бюджетната комисия на
САЩ е ММТ професорката по икономикс Стефани Келтон - мой личен приятел), български форум кани за участие,
а след това не дава възможност за такова на един от ММТ представителите в България.
С уважение,
Райчо Марков
(Заместник-председател на Движението за пълна заетост и ценова стабилност)
Послеслов: Все пак ще Ви прикача тук и доклада, защото е нужен на България:
По повод поканата
ми за участие в експертния форум на тема
ДЕФЛАЦИЯТА:
ИКОНОМИЧЕСКИ И СОЦИАЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ,
организиран
от Съюза на икономистите в България и
Конфедерацията
на независимите синдикати в България, който ще се състои в понеделник, 2 февруари
2015 г., по-долу представям материала, който председателя на Движението за пълна
заетост и ценова стабилност – Христо Манолов – ще представи и дискутира от мое име,
тъй като нямах възможността лично да присъствам.
Цел на дискусията: Анализ на
особеностите на дефлационния тренд в ЕС и България; формулиране на насоки за анти-дефлационни
политики;
Участници: независими
експерти (икономисти, финансисти, статистици, специалисти по социална политика,
юристи)
Поканени панелисти: Проф.
Гарабед Минасян, Проф. Боян Дуранкев, Доц. д-р Димитър Стефанов, Гергана Йорданова
- магистър по финанси, Проф. Йордан Христосков, Проф. Иван Ангелов, Проф. Духомир
Минев, д-р Атанас Владиков, Мика Зайкова – финансов експерт
Гост - лектори
от чужбина:
-
Роналд Янсен, ETUI, Брюксел,
- Представител
на японското посолство в София;
***
ДЕФЛАЦИЯТА
В ЕВРОЗОНАТА И БЪЛГАРИЯ - ЕДНАКВИ ПРИЧИНИ И РЕШЕНИЯ НА ПРОБЛЕМА
Последните
данни от Евростат показват, че през декември 2014 г. годишната стойност на инфлацията
за Еврозоната и България бе съответно (-0.2%) и (-0.9%), т.е. дефлация (отрицателна
стойност на инфлацията – всеобщо спадане на цените). Гърция е в дефлация от март
2013 г. Данните, преди всичко, показват, че съвкупното търсене е твърде ниско, и
ако това не се промени от частния сектор, то фискалните дефицити трябва да нараснат.
Точно обратно се случва в Еврозоната, която е под железната хватка на Тройката и
неолибералните правила за бюджетен дефицит не по-голям от 3% от БВП и политика на
строги съкращения.
Обикиновено
хората често си мислят, че спадащото равнище на цените е нещо добро. В действителност
обаче дефлацията е невероятно вредна за икономиката. Защо е така? Има няколко причини,
поради които една икономика тябва да избегне дефлация.
Първо, длъжниците
са ударени с нарастващи товари на дълга и спадащи цени на активите. Кредиторите
печелят, но общото въздействие върху средните разходи (харченето) е отрицателно,
тъй като длъжниците намаляват разходите си повече, отколкото кредиторите увеличават
своите. В резултат това може да се насърчи по-нататъшна дефлация и спирала към депресия.
Второ, падащите
цени на активите, и по-специално на жилищата, води до фалити и рязко намаляване
на мобилността, тъй като работниците биват заклещени в къщи, които не могат да продадат
без масивни загуби. В такива случаи, дори и ако безработният желае да се премести
някъде другаде в търсене на работа, жилищната му ситуация прави това почти невъзможно.
Трето, дефлация
обикновено възниква само, когато има огромна безработица.
Четвърто,
спадаща инфлация, водеща до дефлация, поражда очаквания, че цените ще продължават
да спадат, което има две отрицателни въздействия. Консуматорите и фирмите ще отложат
харченето си, надявайки се, че ще могат да получат продукта по-евтино в бъдеще.
След това, хората отлагат решения за взимане на кредит, тъй като няма загуби, ако
се държат кешови баланси (реалната стойност нараства) и е логично да се предположи,
че лихвите ще спадат и по този начин, правейки кредитите по-евтини в бъдеще.
Всички тези
въздействия подсилват дефлационната спирала надолу, надграждайки една над друга,
правейки нещата по-лоши.
Според данните
на Евростат от 7 януари 2015 г. стойността на безработицата за Еврозоната (в последното
тримесечие на 2014 г.) е 11.5%. Безработицата в Испания е 23.9%, Италия 13.4%, Гърция
25.7%. За България цифрата е 11.1%. Сравнете това с Исландия, която за една година
видя спад в безработицата от 5.6% на 4.4%.
През ноември
2014 г. младежката безработица (хората под 25 годишна възраст) в Еврозоната е
23.7%.; като най-високата се наблюдава в Испания 53.5%; Гърция 49.8%; Хърватия
45.5% и Италия 43.9%. Младежката безработица в България в същия период е 21.4%.
Как да решим
всички тези проблеми?
Искам да опиша
първо същността на съвременната парична система, която, ако се разбира правилно,
предоставя на националните правителства всичко необходимо за поддържане на икономиката
при пълна заетост без инфлация или дефлация.
След като
през 1971 г. бе премахната Бретонуудската международна парична система, при която
всички нации бяха фиксирали националните си валути за щатския долар, а той, от своя
страна, бе фиксиран за златото на стойност $35 за една унция злато, светът живее
в, това, което наричаме парична система на фиатни валути.
Във фиатната
валутна система легитимността на валутата произлиза от законодателния декрет: правителството
ни казва, че това е валутата и след това я налага като такава по законодателен път.
Валутата, сама по себе си, няма вътрешна стойност. Това, което й дава стойността,
което ни мотивира да ползваме предложеното ни от правителството нещо, е фактът,
че всички данъчни задължения са деноминирани и трябва да бъдат погасени в тази валута.
Нямаме избор. Ако живеем в Америка например, трябва да заплатим дължимите американски
данъци с щатски долари. Така че търсенето за валутата, която иначе е ненужен къс
хартия, се управлява от факта, че всички данъчни задължения трябва да се погасят
в тази валута. Веднъж осъзнали това, веднага става ясно, че националното правителство
е монополният издател на тази валута. Това означава, че националното правителство
в такава система никога не може да бъде в недостиг от тази валута; никога не може
да свърши парите. Ние не сме му нужни, за да му дадем заем или да му заплатим данъци,
за да може то да се сдобие с повече пари.
Ако продължим
малко повече тази логика, бихме се запитали: “Добре де, не плащаме ли данъци и не
купуваме ли държавни облигации, за да може правителството да харчи?” Тогава първо
трябва да си зададем въпроса: “Откъде взимаме парите, с които си плащаме данъците
и купуваме държавните облигации?” И отговорът е, че ние не можем да притежаваме
валутата, докато първо националното правителство не я е похарчило. Правителственото
харчене е първоначалният акт в тази система; облагането с данъци и вземането на
заем следват след това. Фактически правителството таксува само това, което вече
е изхарчило и взима пари на заем, които вече е изхарчило. Веднъж започнaли да следваме
тази логика, разбираме, че повечето от предложенията, окупирали сегашния дебат навсякъде
по света са основани на грешни постановки.
Друг основен
момент е, че днес живеем в свят на плаващи обменни курсове, така че всички дисбаланси
на международните валутни пазари са решават от варирането в цената на валутите.
Това означава, че инструментите за провеждането на домашната политика - централната
банка и фискалната политика – са свободни да преследват вътрешнополитически цели,
знаейки, че цената на валутата на международните пазари ще реши валутните дисбаланси,
произхождащи от търговките дефицити, излишъци и т.н.
Общото в Еврозоната
и България (с валутен борд в действие) е нарушаването на основния принцип на държавния
суверенитет: Една нация – една валута. Имаме един монетарен център – Европейската
централна, но липсва фискален център – липсва централно правителство за целия ЕС.
В България, макар и да имаме правителство, то също не може да провежда независима
от финансовите пазари фискална политика поради факта, че не е издател на българския
лев, а също както фирмите и домакинствата, се нуждае от доход от данъци или заеми,
за да финансира дефицитите си.
Има някои
неясноти относно същността на кризата в Еврозоната. Някои я виждат, до голяма степен,
като проблем на дефицитите по текущите сметки сред страните-членки. Обикновено се
казва, че нациите от периферията на зоната “се разпростират повече, отколкото чергата
им позволява”, като потребителите харчат твърде много, предизвиквайки външнотърговски
дефицити. Други виждат кризата като проблем на правителствата, които “живеят на
широка ръка”, работейки с големи бюджетни дефицити, които евентуално повдигат съмнения
относно платежеспособността. Тези две обяснения могат да бъдат свързани, тъй като
щедрите правителствени трансферни плащания подхранват потреблението, което едновременно
причинява бюджетните и външнотърговски дефицити. Липсващото и в двете обяснения
е достатъчно разбиране относно същността на валутната платежеспособност. Според
виждането на модерната монетарна теория (ММТ) дефицитното харчене на частния сектор
може да бъде опасно, обаче ако националното правителство притежава валутен суверенитет,
то разполага с фискален капацитет, за да се справи със собствените си дефицити,
а също и с икономическите кризи. Нациите от Еврозоната нямат това фискално пространство.
Някои страни
от Еврозоната имат хронични външнотърговски дефицити. В някои от тях, домашният
частен сектор постига дефицит, отчасти когато взима заеми, за да финансира вноса.
Ако те бяха монетарно суверенни държави (в смисъл, че всяка една от тях издаваше
своя собствена валута при плаващ курс), тогава тяхната грижа щеше да бъде относно
баланса на частния сектор. Но тук страните-членки се различават значително една
от друга – някои, с външнотърговски дефицит, не са натрупали огромни дългове в частния
сектор, други обаче са. Балансиращият артикул, разбира се, е правителственият баланс.
И което е по-важното – тези правителства не са монетарно суверенни. Всяко едно от
тях изостави собствената си валута в полза на “чужда” валута – еврото. Така че съществуват
две възможности: външнотърговски дефицит, неутрализиран в по-голямата си част от
дефицит на частния сектор или външнотърговски дефицит, неутрализиран до голяма степен
от дефицита на правителствения сектор. За монетарно суверенна нация само първият
от тия е проблем; но за нациите от зоната, всеки един от тях може да предизивика
беля.
Защо правим
тази разлика – между суверенни и несуверенни нации (в монетарен смисъл)? Погледнето
го така: Какъв е сегашният баланс между, да кажем, американските щати Алабама и
Айдахо или австралийските щати Нов Южен Уелс и Виктория? Някой интересува ли се
изобщо от тази информация? Те използват съответно американския и австралийския долар.
В същото време Германия и Гърция използват еврото и всички знаят, че Германия има
положително външнотърговско салдо с Гърция.
Балансовите
плащания на индивидуалните щати не са обект на съсредоточения фокус
на хората, защото националните правителства използват фискална политика, за да се
опитат да преодолеят отрицателните ефекти върху стандарта на живот във всичките
щати поради различните мултипликатори и други фактори, свързани с тези потоци на
текущата сметка. Очевидно националните правителства, като тези на САЩ и Австралия,
не вършат най-качестената работа, тъй като степента на бедност, средните работни
заплати, достъпът до добра работа и доходът на глава от населението варират в различните
щати. Но фискалните трансфери на Вашингтон и Камбера са достатъчно големи, в смисъл
кати разходи на националното правителство, за стоки и услуги, за директно назначаване
на работа и на “трансферни” плащания (такива неща като социални плащания). Националните
правителства на САЩ и Австралия няма да изритат, да кажем, Алабама или Нов Южен
Уелс вън от съответните “доларови съюзи” поради хронични дефицити в баланса на плащанията
им.
Покупките
на федералното правителство на САЩ, например, възлизат на 20% от БВП; общото федерално
правителствено харчене (включително трансферите) е почти 1/3 от БВП. Това е достатъчно
голямо, за да направи някаква редистрибуция за неутрализирането на някои от търговските
дефицити. Парламентът на ЕС харчи по-малко от 1% от БВП на съюза; част от това преразпределя
от по-богатите нации към по-бедните членове, но то е далеч недостатъчно, за да свърши
нужната работа за неутрализирането на външнотърговските дефицити. Така че по-голямата
част от наутрализирането зависи от индивидуалните нации на ЕС, които нямат фискалния
капацитет, за да поддържат растеж на икономиките си.
Ясно е, че
проблемът с еврото не може да е просто проблем на външнотърговските дисбаланси
– те съществуват и сред американските щати. И самите САЩ постоянно имат външнотърговски
дефицит. Но американското федерално правителство е суверенно – то издава собствената
си валута. То помага да се наутрализират търговските дефцитити вътре между самите
щати чрез фискални трансфери и то никога не може да свърши собствените си пари,
независимо колко голям може да бъде неговият бюджетен дефицит. То може да постави
основния лихвен процент, там където пожелае – ако иска и на нула – и да го държи
там завинаги, ако пожелае. Това намалява лихвите на краткосрочните ДЦК и САЩ могат,
ако искат, да издават единствено краткосрочни ДЦК. Всички тези възможности са на
пълно разположение на правителствената суверенна власт, въпреки че тя може да избере
да стори друго.
Индивидуалните
нации от Еврозоната са в съвсем различна позиция. Те нямат еквивалента на американското
правителство, което да предостави достатъчно финансиране. Всичко което те имат,
е ЕЦБ, чиято заявена и определена от закона мисия е да избягва предоставянето
на вида подкрепа, която се доставя на американските щати. Ако Еврозоната бе проектирана
правилно, нямаше да е от значение дали някоя нация-членка има външнотърговски дефицити
– също както много американски щати имат постоянни търговски дефицити. Вместо това,
проблемът е, че Европейският монетарен съюз разделя валутата от фискалната политика
– всичките членове приеха еврото, но всеки е отделно отговорен за собствената си
фискална политика. Всяка страна-членка е отговорна за справянето с проблемите на
собствените си частни банки в случай на финансова криза.
Изходът от
дефлацията и заличаването на безработицата в Ерозоната и България може да се реши,
когато, първо, националните правителства си възвърнат монетарния суверенитет и станат
монополните издатели на националните си валути при плаващ валутен курс и второ
- когато постигнат правилната големина правителствени дефицити, било то чрез намаляване
на данъците и/или увеличаване на правителствените разходи - в зависимост от предпочитаната
политика – това е политически въпрос.
Финната настройка
при определянето на нужния дефицит задължително ще изисква и въвеждането на постоянна
правителствена програма за гарантирана преходна заетост, плащаща достойна за нормален
живот минимална за страната заплата, заедно с нужните социални придобивки, като
платен отпуск, здравни осигуровки и т.н. Тази програма се явява макроикономически
стабилаизатор, поставящ естествен под в икономиката, който укрепва националната
валута и действа както антиинфлационно, така и антидефлационно.
Когато бизнес-цикълът
на икономиката е в спад, както е в момента, фирмите от частния сектор свиват производството
си, уволнявайки работници и служители, които обаче ще имат винаги възможността,
ако искат, да работят в правителствената програма за гарантирана заетост. По този
начин свиването на агрегатното търсене, произтичащо от съкращаването на разходите
в частния сектор, автоматично ще се съпровожда от увеличаващи се разходи в обществения
сектор (тъй като повече хора ще намират пътя си в правителствената програма за гарантирана
преходна заетост и ще започват да получават минималната за страната заплата).
Обратното – когато продажбите в частния сектор нараснат, и поради това оптимизмът
на фирмите се възвърне, карайки ги да започнат разширяване на производството си,
тогава за тях ще е достатъчно да предложат само малко по-висока заплата от минималната,
за да могат успешно да издърпат нужните им работници и служители от правителствената
програма за гарантирана преходна заетост. По този начин нарастването на инвестициите
и търсенето в частния сектор, автоматично се съпровожда с намаляване на правителствения
дефицит, тъй като хората в правителствената профрама, получаващи държавната минимална
заплата, намаляват. Така за поддържането на ценовата стабилност се разчита вместо
на резерв от безработни (както е сега) на резерв от работещи хора, които не губят
основни работни умения. Всеизвестен е фактът, че бизнесът не обича да назначава
хора, които са били безработни за дълги периоди от време и това е разбираемо.
Райчо Марков
Ню Йорк
Няма коментари:
Публикуване на коментар