ОБЛАГАЙТЕ С ДАНЪЦИ ВРЕДНИТЕ НЕЩА, А НЕ ПОЛЕЗНИТЕ (от проф. Ранди Рей)

Това е още една част от сериите за виждането на ММТ (модерната монетарна теория) относно данъците.

Върнах се от Китай, където участвах в годишния летен семинар Hyman P. Minsky към икономическия институт Levy. Вчера моят колега Mat Forstater говори относно гарантираната от правителсвтото заетост и “зелената заетост”. В речта си той направи два проникновени коментара относно ММТ и данъците, които ще използвам за въведение на днешната публикация.

Първо, той дискутира виждането на ММТ относно “съвременните пари” – с други думи, относно парите, които са съществували “през поне последните 4000 години”, както Кейнс го каза в своя “Тритезис върху парите”. Парите, като счетоводна единица, са избрани от суверена и са използвани за деноминирането на дългове, цени и други номинални величини. Това в САЩ прави щатският долар.

Те са сантиметърът, килограмът, метърът, акърът или хектарът – единица за измерване.

Мат го каза по този начин: Суверенът не може да свърши “парите”, както не би могъл да свърши “акрите”, “сантиметрите” или “килограмите”. Можем да свършим земята, но не можем да свършим декарите. Можем да свършим дърветата, но не можем да свършим линейния метър, с който измерваме дължината им например.

Не можеш да свършиш мерната единица!

“Доларът” е мерната единица, в която съхраняваме нашите парични транзакции. Не можем да го свършим.

Второ, и което е свързано повече с днешната публикация, Мат каза, че ръководен принцип при избора какво да бъде облагано с данъци би трябвало да е приципът:

“ОБЛАГАЙ ВРЕДНИТЕ НЕЩА, А НЕ ПОЛЕЗНИТЕ”.

В предишните публикации вече изяснихме, че “данъците движат парите”. Също така казахме, че от гледната точка на суверена, създаващ “парите”, целта на паричната система е да премести ресурси в публичния сектор.

Ясно е, че не искаме да преместим всички ресурси в публичния сектор. Искаме да оставим една част за ползване в инерес на частния сектор. По-нататък, в този процес искаме някаква “ефективност” (Засега ще оставя дефиницията за “ефективност” малко неопределена), в смисъл че докато искаме да преместим някакви ресурси в публичния сектор, не искаме да обезсърчим полезната дейност в частния сектор.

Би било дори още по-добре, ако този процес на облагане с данъци, за да се преместят ресурси в публичния сектор, фактически би насърчил повече активност, която да е полезна както за публичния, така и за частния сектор.

Така че трябва да помислим какви видове данъци биха движели националната валута без да намалят инициативата на частния сектор.

Например: какво би станало ако обложехме с данък платения труд на 15% като средство за “движене на валутата”?

Нека започнем с икономика, която не е монетаризирана (да кажем племенната или феодалната икономика). Новосъздадената суверенна държава иска да придвижи ресурси към себе си чрез налагането на 15% данък върху заплатата, харчейки деноминираната си в долари валута при назначаването на хора.

Още при самото стартиране на нашата парична система не бихме могли да задвижим валутата, тъй като никой не би работел срещу нашето заплащане. Членовете на племенното или феодално общество просто биха продължили обичайните си дейности да отглеждат жито и да ловуват като разпределят благата от дейността според обичаите си.

Никой не би се нуждаел от парични заплати, така че те биха могли да не приемат офертата за валута срещу труд и биха избегнали данъка, отказвайки платената работа. Оптималната стратегия е отказ от монетаризация. Новата държава би предложила валутата си и не би намерила никой, който да я приеме. Би трябвало да прибегне до явна сила – да изпрати войските – за да вземе ресурсите за публичните нужди.

Данъкът върху дохода не би “задвижил” валутата, ако икономиката не  е била вече монетаризирана.

Точно това са открили европейските колонизаторски сили при колонизирането на Африка.

Трябва ви разумен широкообхватен данък, който не може да се избегне лесно. Лесно е да се избегне данък върху дохода, ако хората биха могли да живеят и без паричен доход.

Така че колонизаторите наложили или данък “глава” или данък “колиба”. Всеки има глава и колиба. Въвеждането на такъв вид данък задвижва парите добре.

(Критици, моля отбележете: В ниакъв случай не защитавам колонизацията в Африка или където и да е било другаде. Това е исторически пример, служещ да помогне за изясняване на виждането. О, знам, че троловете ще ме обвинят така или иначе.)

Сега, веднъж монетаризирали икономиката, така че голяма част от членовете трябва да работят за парични доходи, за да са в състояние да закупят жизнено важни продукти, налични срещу парично закупуване, можем да преминем и към други видове данъци.

Във високо монетаризирани икономики е доста разпространено използването на данъци върху заплатата, продажбите, печалбата, дохода и богатството. Те биха “работили” след като вече имаме монетаризирана икономика, въпреки че те не биха “работили” в немонетаризирана икономика.

И все пак те ли са най-добрият начин за управление на парите?

Поддръжниците на агрегатното предлагане като водещо в икономиката, като George Gilder and Art Laffer, имаха право в ерата на Рейгъномикса, когато застъпваха тезата, че тези видове данъци носят “разцепление”, обезсърчаващо трудовите усилия (или усилята за продажби). Ако облагаме с данък дохода от заплати със ставка 15% (например удръжките от заплатите за здравно и социално осигуряване в САЩ), тогава, “на предела”, сме направили “робството на заплатата” по-малко възнаграждаващо от забавлението на свободното време.

(Забележете, че данъците върху заплатата са изключително вредни, тъй като се облага човешкия труд, докато роботите остават напълно незасегнати.)

Мисля, че феновете на Рейгън преувеличиха доста ефекта, но в известна степен донякъде изглежда нормално да се твърди, че данъците върху заплатите и други номинални доходи ще намалят “трудовото усилие”. От собствения си опит – понякога съм отказвал извънредна платена работа, тъй като 50% или по голяма маржинална данъчна ставка (включително всички федерални, щатски, социално осигурителни и градски такси) прави свободното време и удоволствие много по-примамливо. От социална гледна точка “работното усилие” не винаги е “вредно”. Чрез труда можем да обслужваме както обществените, така и частните интереси. (Да, понякога хората могат да работят и то да работят твърде много. Но това е проблем, който може да се третира по-добре по други начини. Например задължавайки работодателя да плаща 1.5 или 2 пъти повече на час е добър начин да не се насърчава недоброволен извънреден труд.)

Явно най-предпочитаният данък сред прогресивните е корпоративния доходен данък. Буквално навсякъде всеки ден чета искания за повишаване на корпоративната данъчна ставка.

Вземайки предвид цялото това внимание, което това искане получава, тази тема изисква отделна публикация. Междувременно помислете върху това: корпоративните печалби “зло” ли са, което искаме да забраним? Не мисля така.

Така. Таксувай вредното, не полезното.

Отдавна таксуваме различни грехове. Докато някои объркват целта на данъците грях, би трябвало да бъде ясно, че целта на таксуването на вредните неща е не да се “набави доход”, а да се “намалят греховните дейности”. Искаме да намалим греха на тютюнопушенето, на замърсяването на околната среда на скоростните спекулативни операции на финансовите и фондови борси.

Винаги оставам изненадан, когато моите прогресивни приятели виждат “Tobin Tax” (данък върху финансовите транзакции) като потенциален много добър източник за данъчни постъпления, които да “платят за” всички неща, които те искат правителството да достави.

Не, целта на този данък е да намали оборота и би имал пълен успех за елиминирането на греха от високоскоростен оборот, дори и ако не донесе никакъв доход. Същото се отнася и за данъка върху цигарите,същото и за данъка върху въглеродното замърсяване.

Знаем, че е много трудно да постигнем перфектност – все още имаме пушачи и въглеродни замърсители от доста дълго време. Можем ли да помислим за данъци върху вредните неща, които също биха “движели” националната валута? Ясно е, че ако данъкаът върху цигарите бе поне малко полезен в намаляването на тютюнопушенето до само шепа пристрастени пушачи, не би бил много добър “двигател”, който да движи валутата. Само закоравелите пушачи биха се нуждаели от националната валута, за да си платят данъка, и докато малкото от нас, непушачите, биха искали да се сдобият с валутата (знаейки, че можем да накараме пристрастените пушачи да работят за нас, за да се сдобият с тяхното средство за разчистване на данъчните си задължения), повечето хора не биха имали нижда от валутата.

Но какво да кажем относно “данъка колиба”? Почти всеки се нуждае от своя “колиба”, за да живее в нея.

Този данък би движел валутата.

Къде е “грехът” в живеенето в колиба? Отпечатъкът върху околната среда – земята, която е разчистена, строителните материали, обзавеждането, и най-вече, енергията, използвана за отопление и охлаждане на нашата колиба. Поради това, данъкът върху “квадратен метър жилищна площ” на колибите би бил добър показател за таксуването на греха да се живее в колиба.

Забележете, че вече имаме данъци върху недвижимото имущество, но те са определени общо, на базата на номиналната стойност на собствеността. Това може да е показател за “греховете” относно околната среда, но не е обезателно добър показател. Малък апартамент в Манхатън ще има номинална стойност повече отколкото 10 хиляди квадратни фута имение в дивите местности на Монтана.

Разбира се, данъкът върху номиналната стойност на недвижимата собственост удря и показателя “възможност за плащане” – той е донякъде прогресивен данък, тъй като хората с висок доход живеят на по-скъпи жилищни площи. Така данъкът върху недвижимото имущество измерва също греха на излишното богатство.

Както и да е, данъкът върху квадратен фут жилищна площ също ще таксува греха на голямото богатство и доход, тъй като богатите обичат да имат по-големи имения. В способността да таксува греха на богатството, той вероятно е толкова добър, колкото и данъка върху номиналната стойност на недвижимото имущество

Заслужава си да се вземе предвид.

Отдавна защитавам по-прогресивен данък колиба: данък върху кубичен фут жилищна площ. Той също ще таксува грехотата на отпечатъка върху околната среда (тъй като има по-голям обем за отопление и охлаждане). И от обикновени наблюдения, това което съм забелязъл е, че нашите богати приятели обичат наистина високи тавани – 30 фута високи например.

Данъкът върху кубичния фут би бил много прогресивен – това имение от 10 000 квадратни фута се превъща в 150 000 кубични фута, ако има високи тавани. Ще има голям възпиращ фактор за строежа на чудовищни жилишни площи. Ако помислим, може би чрез данъка ще се насърчи и повече живот на открито, което изглежда е в полза на обществения интрес – повече открити веранди с люлеещи се столове. Или освобождаване на вътрешно пространство, което не е охлаждано с климатик.

За да се поощри енергийната ефективност, би трябвало да има настройки в данъка за преминаване към слънчева, ветрова или геотермична енергия.

Вероятно също трябва да помислим за различни данъчни ставки в различните части на страната. Ако искаме хората да живеят, да речем, в 
Чикаго, вероятно би трябвало да им предложим по-ниска ставка от тази в Сан Антонио или други места с умерен климат. Зависи колко природосъобразно искаме да отидем. Не съм сигурен, че бихме искали хора да живеят на места, където вероятно не би трябвало да живеят, но това е въпрос за обществена дискусия. Можем да имаме по-висока ставка в Чикаго, за да насърчим по-малки пространства, които трябва да се отопляват през зимата и охлаждат през лятото, но предполагам, че и без това вече е достатъчно трудно да накараш хората да живеят на студени/горещи места.

Забележете, че данъкът върху колибата ще намали греха от живеенето в многокубични жилища, но не страда от евентуалното елиминиране на данъчните постъпления, което един данък върху цигарите или финансовия оборот би срещнал. Можем да живеем в по-малки жилища, но дотогава, докато фактически съществуваме, все някъде трябва да живеем. Ето защо това е данък, който винаги ще продължава да “работи и движи" националната валута. Не казвам, че трябва да преминем към един единствен данък, като че ли Henry George бе прав. Веднъж разбрали за какво са данъците, тогава можем да започнем да мислим кои данъци имат смисъл.