Материал от
основния ММТ курс на проф. Рандъл Рей
 |
| Проф. Рей |
 |
| Аба Лърнър |
Подходът
на Аба Лърнър, наречен Функционални финанси. Лърнрър поставя два приципа:
Първи
принцип: Ако
домашният доход е твърде нисък, правителството трябва да изразходва повече. Безработицата
е достатъчно свидетелство за тези условия, така че ако съществува безработица,
това означава, че правителствените разходи са твърде ниски.
Втори принцип:
Ако домашният основен лихвен
процент е твърде висок, това означава, че правителството трябва да достави
повече “пари”, повечето във вид на банкови резерви.
Идеята е доста проста. Правителство, издаващо собствената си валута, има
фискално и монетарно пространство да харчи достатъчно, че да доведе икономиката
до пълна заетост и да определи големината на основния лихвен процент, както
поиска. (По-нататък ще изясним режимите на обменен валутен курс; режимът на
фиксиран валутен курс изисква промяна на горното твърдение.) За суверенната
нация “харченето” не е проблем – тя харчи чрез кредитирането на банкови сметки
със собствените си задължения (IOUs),
нещо, което никога не може да свърши. Ако съществуват безработни хора, правителството винаги може да ги назначи да работят, а по
дефиниция безработните желаят да работят срещу заплащане.
Лърнър осъзнава,
че това не означава, че правителството би трябвало да харчи сякаш “само небето
е предела” – твърде много харчене би било инфлационно (и както много пъти сме
дискутирали преди, не означава, че няма да окаже ефект на стойността на
обменния курс). Когато Лърнър формулира подхода на функционалните финанси (в
ранните години на 40-те), инфлацията не е била главна грижа – САЩ тогава са преживели
дефлацията на Великата депресия. По-късно обаче инфлацията става сериозна грижа
и Лърнър предлага форма на контрол на заплатите и цените, която той вярва, че
ще ограничи инфлацията, когато икономиката наближи пълна заетост. Дали това е
ефективен и желан метод, смекчаващ инфлацията или не, не е наша грижа тук.
Важното е, че Лърнър е искал само да защити позицията, че правителството би
трябвало да използва силата си да харчи с виждането да приближи икономиката до
пълна заетост, като в същото време признава, че то също трябва да предприема
мерки за противодействие срещу инфлацията.
Лърнър
отхвърля идеята за “стабилни финанси” – убеждението, че правителството трябва
да води финансите си като че ли е домакинство или фирма. Той не вижда причина
правителството да трябва да се опитва да балансира бюджета всяка госина, в рамките на бизнес цикъла или въобще. За Лърнър “стабилни” финанси (балансиране на бюджета)
не е “функционално” – не помага да се постигнат обществените цели (включително, например, пълна заетост). Ако понякога бюджетът се е оказвал
балансиран, то нека да бъде; но ако никога не е балансиран, това също би било
добре. Той също отрича всеки опит да се поддържа дефицитът под специфично ниво
спрямо БВП, а също и всяко условно ниво на правителствения дълг спрямо БВП.
“Правилният” дефицит би бил този, който постига пълна заетост.
По същия
начин, “правилната” големина на дълга би била тази, която би постигнала
желаната големина на основния лихвен процент. Това следва от втория принцип:
Ако правителството издаде твърде много дълг, то в същото време е издало твърде
малко банкови резерви и кеш. Решението е министерството на финансите и
централната банка да спрат продаването на държавни ценни книжа (ДЦК), и
всъщност централната банка да започне купуването на ДЦК на открития пазар,
кредитирайки сметките на продаващите банки с резерви. Това ще накара основният
лихвен процент да спадне, тъй като банките получават повече резерви, а хората
повече кеш.
Най-същественото,
което вторият принцип казва е, че правителството трябва да остави банките,
домакинствата и фирмите да постигнат желания от тях баланс между “пари”
(резерви и кеш) и ДЦК в портфолиото си. Следва, че продажбата на ДЦК всъщност
не е “взимане на заем”, което покрива правителството дефицитно харчене. Вместо
това, продажбата на ДЦК всъщност е част от монетарната политика, предназначена
да помогне на централната банка да постигне желаната от нея стойност на
основния лихвен процент. Всичко това е в съгласие с виждането за същността на
съвременните (фиатни) пари.
Функционалните
финанси срещу суеверието. Подходът
на Лърнър за функционалните финанси до голяма степен бе забравен до края на
70-те. Наистина в академичния свят той бе заменен с нещо известно под името
“правителствено бюджетно ограничение”. Идеята е също проста: Правителствените
разходи са ограничени от данъчните постъпления, възможността на правителството да взема заеми
(продава ДЦК) и да “печата пари”. Според това виждане правителството всъщност
харчи дохода си от данъците и взема заеми от пазарите, за да може да финансира
недостига от данъчните постъпления. Ако не успее да стори това, запoчва да
печата пари, дейност, ненавиждана от повечето икономисти, тъй като се счита за
високо инфлационна. Икономистите дори не спират да дават примери с епизоди от
историята с хиперинфлация, такива като Ваймарската република, Унгарския опит, а
в по-нови времена - Зимбабве – като предупредителни истории против
“финансирането” на правителствените разходи чрез печатането на пари.
Обърнете
внимание, че има две неща които се изтъкват. Първо, правителството е
“ограничено”, точно както обикновено домакинство. Домакиството има доход
(заплати, лихви, печалби) и когато това не е достатъчно, то може да бъде в
дефицит чрез взимането на заем от банка или друга финансова институция.
Въпреки че се признава, че правителството може също и да печата пари, нещо,
което домакинствата не могат, тази теза е видяна като необикновено поведение –
един вид последна инстанция. Не се признава, че цялото правителствено харчене всъщност се осъществява чрез
кредитирането на банкови сметки – ударите на компютърни клавиши, нещо, което е
много по-близо до “печатането на пари”, отколкото “харченето от доход”.
Второто нещо
е, че традиционното разбиране не признава, че издателят на суверенната
национална валута, правителството, не
може всъщност да разчита на данъкопладците или финансовите пазари да го снабдяват
с “парите”, от които се нуждае. Поначало, данъкопладците и финансовите пазари
не могат да снабдят правителството с “парите”, които те са получили от правителството. С други думи,
данъкопладците изплащат данъците си, използвайки правителствени задължения (IOUs); банките
използват правителствени задължения (IOUs), за да закупят ДЦК от правителството.
Това объркване
на икономистите след това води до
вижданията, пропагандирани от медиите и държавниците: Правителство, което
продължително харчи повече отколкото са данъчните постъпления “живее по начин,
който не може да си позволи”, флиртувайки с “банкрутирането си”, тъй като
пазарите евентуално ще му “спрат кредитирането”. Трябва да признаем, че повечето
икономисти не правят тези грешки. Те признават, че суверенното правителство
наистина не може да банкрутира поради дълг в собствената си валута. Те
признават, че правителството може да направи всички обещани плащания, тъй като
те могат да “пуснат печатницата на пари”. Но те тръпнат от ужас при мисълта, че
това ще изложи нацията на опасността от инфлация и хиперинфлация. Дискусията на
държавниците – поне тези в САЩ – е още по-объркана. През цялата 2010 г.
например, президентът Обама многократно изтъкна, че американското правителство
“свършва парите”, като домакинство, което е похарчило всичките си спестявания
от касичката си.
Но как
стигнахме до тази точка? Как сме могли да забравим така добре разбраното и
обяснено от Лърнър?
В едно моного
интересно интервю в документален филм от Марк Блауг, посветен на Джон Мейнард
Кейнс, Самюелсън обяснява:
“Мисля, че има елемент на истина
във виждането, че суеверието, че бюджетът трябва да е балансиран по всяко време
[е необходимо].
Веднъж
развенчано, това ще отнеме една от преградите, която всяко общество би трябвало
да има срещу всички разходи, излезли от контрол. В разпределението на ресурсите
трябва да има дисциплина, иначе ще се получи анархистичен хаос и неефективност.
И една от функциите на старовремската религия е била да плаши хората от неща,
които би трябвало да се считат за митове, за да се постигне поведението,
изисквано за оживяването на цивилизацията. Ние сме премахнали вярването във
вътрешната необходимост от балансирането на бюджета, ако не в рамките на една
година, то във всеки кратък период от време. Ако министър-председателят
Гладстоун се съживи, би казал: “Ааа, какво сте направили?”
Вярването, че правителството трябва да балансира бюджета си в даден
период от време, се оприличава на “религия”, “суеверие”, което e необходимо за
плашенето на населението, за да се държи по желан начин. В противен случай
избирателите биха изисквали избраните от тях лица да харчат твърде много и
по този начин да създадат
инфлация. Така виждането, че балансираните бюджети са желани, няма нищо общо с
“възможността за харчене” и аналогиите между бюджета на домакинството и този на
правителството са грешни. Вместо това е необходимо правителствените разходи да
се ограничават с “мита”, точно поради факта, че правителството всъщност не е
финансово ограничено.
САЩ (и много
други нации) наистина са срещали инфлационни напрежения от края на 60-те до
90-те (поне в отделни периоди). Тези, които вярваха, че инфлацията бе резултат
от твърде големи правителствени разходи, помогнаха на утвърждаването на “религията”
на балансирания бюджет за борба с инфлацията. Проблемът е, че това, което
започна като нещо, признато за “мит”, започна да се вярва като истина. Бе
развито едно грешно разбиране.
Първоначално
митът бе “функционален” в смисъл, че ограничаваше правителство, което иначе би
харчило твърде много, създавайки инфлация и застрашавайки фиксирания курс на
долара към златото. Но както много полезни митове, този, евентуално, се
превърна във вреден мит – пример за това, каквото Джон Кенет Гълбрайт нарече
“невинна заблуда”, неоснователно вярване, пречещо на правилното поведение. Суверенните
правителства започнаха да вярват, че те наистина не могат да си “позволят”
желаната политика поради вярването, че могат да банкрутират. Като ирония, в
средата на най-лошата икономическа криза от Великата депресия от 30-те години
насам, президентът Обама периодично твърдеше, че американското правителство
“свърши парите” – не може да си позволи да проведе политика, която повечето
смятаха, че е желателна. Когато безработицата нарасна до близо 10%,
правителството бе парализирано – то не можа да приеме политиката, която Лърнър
защитаваше: Изразходвай достатъчно, за да върнеш икономиката към пълна заетост.
За ирония, по
време на кризата Федералният резерв (както и някои други централни банки,
включително централните банки на Великобритания и Япония), по същество, последва
втория принцип на Лърнър: достави повече от достатъчно банкови резерви, за да
поддържа основния лихвен процент на избраната от него стойност, която бе близо
до нулата. Той стори това, купувайки финансови активи от банките (политика,
позната като количествено разхлабване - Quantitative Easing) в рекордни
обеми ($1.75 трилиона в първата фаза, с допълнително планувани $600 милиарда
във втората фаза). Председателят Бернанки бе всъщност жестоко атакуван в
Конгреса за това откъде той всъщност е взел всички тези “пари”. Той (правилно)
заяви, че Федералният резерв просто ги е създал чрез кредитирането на банкови
резерви – чрез ударите на компютърните клавиши. Федералният резерв никога не
може да свърши “парите” и може да си позволи да купи всеки финансов актив,
който банките желаят да продадат. И в същото време имаме президент (както и
много икономисти, а също и повечето политици в американския Конгрес), вярващ,
че правителството “свършва парите”!
Има предостатъчно
“удари на компютърни клавиши” за купуването на финансови активи, но такива, за
изплащането на заплати, няма.
Това само
показва колко вреден е станал този мит.
Преведе:
Райчо Марков
Ню Йорк
Няма коментари:
Публикуване на коментар