ПОВТАРЯЙТЕ СЛЕД МЕН: АВСТРАЛИЙСКАТА ИКОНОМИКА НЕ Е КАТО БЮДЖЕТА НА ДОМАКИНСТВОТО – от WARWICK SMITH в THE GUARDIAN

Нашето политическо и икономическо мислене е изкривено от лоши аналогии до там, че не можем да видим реалната икономика. Правителството на Abbott (в Австралия) е щастливо да играе в тази игра.

В провеждането на своята политическа програма правителството на Abbott разчиташе на постоянното повтаряне на икономически митове. В предишни статии се занимах с митовете за извънредното положение на бюджета, дълговата криза и повтаряната до втръсване лъжа, че наложеният данък за въглеродния диоксид убива икономиката – но тези са само най-явните митове, не непременно и най-важните.

Тази седмица Mathias Cormann повтори един от останалите велики митове за съвременното правителствено финансиране, казвайки, че е било “несправедливо да ограбваме децата и внуците си от възможностите пред тях, за да плащаме за днешния си стандарт на живот”.

Предположението, че бъдещите генерации ще имат понижен жизнен стандарт поради правителствения ни дълг, се нуждае от малко разопаковане.

Кое е това, което ограничава жизнения стандарт на хората през 2030 г.? Това са стоките и услугите, които тези хора могат да произведат. Стоки и услуги не могат да се изпратят обратно във времето, за да се плати с тях за минало харчене. Жизненият стандарт на живите хора през 2030 г. ще зависи от броя на работниците и тяхната производителност, а не от това колко дълг правителството им носи от миналото. Така че, къде е правителственият дълг в тази картина? 

Както бях обяснил на друго място, финансите на суверенното правителство, със собствената си валута, нямат абсолютно никаква прилика с финансите на домакинството или фирмата. Федералното правителство може да създава парите. То не създава всичките пари, от които се нуждае за всичките си разходи, защото би възникнала изпусната от контрол инфлация.

Явното заключение, което бихме могли да направим от тези два неоспорими факта е, че данъчното облагане и заемане на пари не са ограничителните фактори за правителствените разходи – инфлацията е. Признавайки това, то напълно обръща с главата надолу официозните коментари относно правителственото финансиране.

Федералното правителство не се нуждае от ничии чужди пари под формата на данъци или заеми, за да може да харчи. То може да създава пари. Причината, поради която то таксува и взема заеми е, за да извади пари извън икономиката, така че разходите му да не предизвикат инфлация или да не повлияят на лихвените проценти. С други думи – облагането с данъци и правителственият дълг са инструменти за икономическо управление, а не за изкарването на доход от националното правителство.

Може би ще трябва да поседите с всичко това за момент и да успокоите гласа в главата си, който ви казва: “Това не може да бъде вярно.” Нашето политическо и икономическо мислене е било така старателно колонизирано от финансовата индустрия, че често за нас е трудно да видим реалната икономика. Реалната икономика е трудът на работниците, комбиниран с капитал и земя, за да произвежда стоки и услуги.

Как огромните следвоенни правителствени дългове повлияха на живота на хората през 50-те и 60-те години? Не повлияха. Тези години често са наричани “златните години”, когато неравенството спадна, а стандартът на живот нарасна с драматични темпове. Биха ли могли работниците от следвоенните години да изпратят стоките и услугите си назад във времето, за да помогнат или платят за военните усилия? Разбира се не – такова предположение е безумно. Предположението на Abbott и Hockey, че бъдещите генерации ще страдат поради днешното правителствено харчене, е просто лудост.

Единственият начин в реалната икономика, при който бъдещите генерации могат да страдат поради днешния правителствен дълг, е ако правителството увеличи данъците или намали разходите си, за да плати дълга и това да предизвика по-висока безработица. Това никога не е необходимо и правителства, които го защитават (като правителството на Abbott) са паднали жертва на аналогиите с финансите на домакинството.

Докато съществува излишен капацитет в икономиката, инфлационният риск е малък и има място за повече правителствени разходи. Един прост измерител на свободния капацитет е безработицата. Докато е налице излишна безработица, съществува място за повече (целево) правителствено харчене. С други думи – суверенните правителства винаги имат възможността да поддържат ниски нива на безработица, ако използват инфлацията като ограничителя за разходите си, а не данъците и заемите.

Ако безработицата е единствената цена, която бъдещите генерации плащат за днешния правителствен дълг и правителството може винаги да намали безработицата чрез повече харчене, какво е въздействието на правителствения дълг върху бъдещите генерации? Никакво. Защо тогава просто не започнем да харчим като луди и не натрупаме огромни дългове? Защото харчене, което е над производствените възможности на реалната икономика, би предизвикало инфлация.

Цената за твърде много правителствени разходи се усеща веднага след това под формата на инфлация и тя не се плаща от бъдещите генерации.

Да се надяваме, че сега можете да видите цялата картина. Правителствените разходи днес не са ограничени от данъчните постъпления или заемите, а от инфлационния риск. Правителствените разходи през 2030 г. няма да бъдат ограничени от данъчните постъпления, заемите или предишния дълг, а от инфлационния риск. Когато чуете тези факти за първи път, първоначално може да ви изглеждат като вълшебен пудинг или вечен двигател, но това е така, защото сме свикнали да мислим за финансите от гледната точка на домакинството или фирмата.

Националните правителства, със своите собствени национални валути, нямат абсолютно никаква прилика с домакинство или фирма. Всички тези често използвани аналогии рисуват изкривена картина за реалността относно правителствените финанси. За да видите ясна картина, трябва да изчистите всичките пластове на финансовото говорене и да погледнете реалната икономика.

Съществуват много важни разговори и дебати, които трябва да провеждаме относно правителствените финанси, ролята на правителството, производителността, потреблението и свободното време. Не можем да ги проведем обаче, докато правителството и медийните коментатори прославят митове относно това как фактически икономиката ни функционира. В крайна сметка материалният стандарт на живот на жвиеещите в бъдещето генерации ще зависи от производителността на работниците и на сигурната околна среда и климат. Днес съществуват политически разговори, които заслужават да бъдат проведени.

Източник: The Guardian

Всички митове накуп: ТУК