НЕОЛИБЕРАЛИЗМЪТ – ОПИТЪТ ОБЩЕСТВОТО ДА БЪДЕ ПОДЧИНЕНО НА “ПАЗАРА”

                                                     от Питър Купър

Питър Купър

Понятието “неолиберализъм” се отнася до икономическа програма за дерегулация, приватизация, търговска либерализация, корпоратизация и малки правителства – проект, предоставящ повече и повече дялове от икономическата активност на капризите на “пазара”. В същността си неолиберализмът е опит печалбата да се направи ръководен принцип за икономическите калкулации. Ето защо стремежите му за реализация в реалния свят са свързани с това да се накара държавата да се държи точно като всеки друг участник на пазара. Държавата трябва да се преструва, че е обект на същите финансови ограничения, както частните корпорации и да има същата нужда от финансови приходи. Неолиберализмът изисква да се поддържа заблудата, че държавата няма възможността да действа независимо от пазарите; че няма възможност за самостоятелно, независимо от пазарите социално действие; че всъщност дори такова нещо като общество не съществува. Накратко – спазвай заповедите на пазара, защото друга алтернатива няма или поне така казва суеверието.

Езикът на неолиберализма е оруелски. “Дерегулация” всъщност е кодово име на груба и класово насочена регулация, предназначена да защитава интересите на капиталистите пред тези на работниците. “Либерализация на търговията” означава ограничаване на националната икономическа политика, която иначе би могла да накърни интересите на мултинационалните корпорации. За “пазара” се говори като че ли е някакъв природен феномен, а не сбор от обществени институции и социални отношения, конструиран и оформен от държавната политика.

За да са убедени в пресиленото твърдение, че няма друга алтернатива, най-вече е необходимо хората да се накарат да вярват, че държавата обезателно е зависима от частните пазари за своето финансиране. За държавите, които създават своята собствена национална валута при плаващ курс, това не е вярно. Създаващата националната валута държава не е обект на същите финансови ограничения, на които подлежат домакинствата или корпорациите. Нито пък такава държава е подчинена на императива на печалбата. По-конкретно, частните участници на пазара нямат думата при определянето на лихвата, която държавата плаща върху издадения от нея “дълг”. Вместо това, правителството само решава колко ще плати – всъщност то може да плати толкова, колкото си пожелае - може да постави лихвения процент на нула, ако поиска това, и частните участници на пазара нямат друг избор освен да изпълняват. Да се вярва, че няма друга алтернатива, означава да си сляп за фискалните възможности на монетарните суверени.

До голяма степен това съображение изглежда е мотивирало налагането на драконовата постройка на европейската обща валута. Целта на еврото е да постави националните държави в подчинено положение спрямо исканията на пазара. Ако държава с дефицит се опита да преследва всяка политика, която не отговаря на корпоративните интереси, пазарните участници могат да поискат по-високи лихви върху държавния дълг. До известна степен решението, европейските народи да се поставят в оковите на еврото, не бе породено просто от пълна глупост. Това бе опит статутът на държавата да се снижи до този на обикновен пазарен участник, както всички домакинства и фирми. Означава, че ако пазарът не одобрява благоприятни за работниците икономически политики, мерки за подобряване на социалните придобивки или много нужна експанзионистична фискална политика, държавата, според устройството на еврозоната, може да фалира. (Бел.: същото важи и за България с валутния борд)

За страните-членки на Еврозоната не съществува полезен път напред, докато всяка от тях не се освободи от еврото или, което изглежда малко вероятно, не се издигне демократично отговорна, фискална власт на Еврозоната, образувайки в процеса нещо като Съединени Европейски Щати. За тези от нас в останалия свят обаче всяко чувство на безсилие, което проектираме на ниво обществото като цяло, се дължи, до голяма степен, на недоразумение. Жертва сме на лъжата, че държавите ни са ограничени от приходите, въпреки че, поне засега, те са запазили паричния си суверенитет. Неолибералните политици казват тази лъжа или поради незнание, или поради това, че искат да ни заблуждават и карат да вярваме, че не можем да си “позволим” отговорна и справедлива политика. Но лъжата си е просто лъжа.

Веднъж осъзнали фискалните възможности на една създаваща националната валута държава, осъществимостта на дейности, несвързани с печалбата, става ясна. По същия начин става ясно, че такава държава може да приложи подходящо регулиране на дейностите за печалба до там, докъдето искаме да има такива дейности, независимо как това регулиране може да се приеме от корпоративния сектор. Също така става ясно, че безработицата е правителствен, политически избор, който е скъп в смисъл на пропусното производство, но което е по-важното – несправедлив е.

Не е нужно да споменаваме, че неолибералите не желаят държавна намеса от този вид в икономиката. Целият смисъл от преструването, че държавите са финансово ограничени като домакинствата и фирмите или в случая с Еврозоната фактически правейки ги такива, е защото неолибералите вярват, че държавите трябва да са ограничени по този начин. Но досега има ясно натрупани доказателства за абсурдността на тази позиция. Това са наистина ужасяващите икономически показатели на Еврозоната, където, почти десетилетие след Световната финансова криза в някои страни все още има 25% безработица и 50% младежка безработица.

Толкова за “мъдростта” да имаме правителство, държащо се като домакинство.

Източник: http://heteconomist.com/

Превод: Райчо Марков