АМЕРИКАНСКИЯТ ФЕДEРАЛЕН РЕЗЕРВ (ФЕД), КАКТО ВСЯКА ЦЕНТРАЛНА БАНКА В СЪВРЕМЕННАТА ПАРИЧНА СИТЕМA, МОЖЕ ДА ОПРЕДЛЯ И ПОДДЪРЖА ЕДИНСТВЕНО ОСНОВНИЯ ЛИХВЕН ПРОЦЕНТ (ЦЕНАТА НА ПАРИТЕ), НО НЕ ПАРИЧНОТО ПРЕДЛАГАНЕ (КОЛИЧЕСТВОТО ПАРИ В ИКОНОМИКАТА)

Де юре, Фед е агентът на Конгреса в издаването на банкнотите и вкарването на информацията (електронните импулси) в софтуера на паричната система на американския долар. Той е определен от Конгреса да върши това. Конгресът може да определи всеки, който си пожелае. Тук няма да говоря за това, че на практика (де факто) Уолстрийт, казва на Конгреса, какво да нарежда на Фед, но това е политически проблем.

Фед не може да управлява паричното предлагане, както всички си мислят, а едва неотдавна икономистите от Банката на Англия излязоха с документ, който призна това. Фед, както и всяка нормална централна банка, може ЕДИНСТВЕНО да определя и поддържа основния лихвен процент, но не и количеството пари в системата (т.е. не може да управява т. нар. парично предлагане). Фед създава необходимите за банковата система резерви.

Икономистите от банката на Англия потвърдиха неотдавна (а това ММТ го казва от 25 години), че търговските банки не отдават резерви като кредити на своите клиенти, и не се нуждаят от резерви или депозити първо, за да могат да издадат кредит след това. Кредитите създават депозитите в банковата система, а не обратното. Търговската банка издава кредит, когато има клиент с добра кредитна история, искащ кредит. Едва след като издаде кредита, търговската банка набавя нужните й резерви или от междубнковия пазара за резерви, или, в краен случай, от централната банка.

Защо Фед действа автоматично, неволево и не може да определя паричното прдлагане?

Ежедневно търговските банки издават нови кредити на своите клиенти по гореописания начин (без да се нуждаят предварително от резерви ). Когато това става, банковата система има нужда от повече резерви за междубанковите разплащания – търговска банка издава нов кредит, отваря нов депозит на кредитополучателя, след което клиентът може да купи нещо с кредита и да плати на продавача, който има сметка в друга банка. Когато в банковата система има по-малко резерви за междубанкови разплащания (в горния пример за разплащането между банката на купувача и тази на продавача), отколкото е необходимо, това би повдигнало лихвения процент, тъй като на междубанковия пазара ще има наддаване за резерви, които фактически липсват. Ето защо, ако Фед (централната банка) иска да поддържа избрания от него основен лихвен процент, той трябва да създаде и вкара нужното количество резерви в банковата система. Как го прави? Като купува ДЦК от банките на вторичния пазар за ДЦК (по закон Фед няма право да купува ДЦК директно от Министерството на финансите). Значи Фед купува ДЦК с резерви, които създава от въздуха и по този начин лихвеният процент няма да се покачи над избраната от Фед стойност. 

Обратното – когато в банковата система има повече от нужните на банките резерви, това би накарало лихвения процент да спадне до 0, отново компрометирайки избрания от Фед основен лихвен процент, защото търговските банки не държат излишни резерви като активи на балансния си лист, тъй като резервите не им носят лихва. Затова търговските банки винаги се стремят да се отърват от излишното количество резерви, продавайки ги на някоя друга банка на междубанковия пазар за резерви. Когато обаче в банковата система, като цяло, резервите са в по-голямо количество от необходимото, банките ще смъкват цената (лихвата) все повече и повече, само и само да могат да се отърват от ненужните им резерви. Това би довело основният лихвен процент до нула. За да не го допусне, и за да поддържа избрания от него основен лихвен процент, Фед автоматично продава носещи по-голяма лихва ДЦК, в количеството, което е достатъчно да изтегли излишните резерви от банковата система (банките купуват ДЦК с резерви).

Та затова казваме, че Фед действа неволево, тъй като вкарването и изкарването на резерви в банковата система от страна на Фед става автоматично, за да може да поддържа избрания положителен основен лихвен процент – това са чисто монетарни, а не фискални операции и нямат връзка с реалната икономика.

Правителството (Министерството на финансите), чрез дискреционната си фискална политика, също създава и унищожава резерви, но го прави волево, когато разходва и определя данъците.